Шърли Бъзби
Червенокосата дева (37)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Студената сива светлина на зимното утро се процеждаше в стаята, когато Кристофър се събуди. В първите няколко секунди не беше сигурен къде се намира. После Никол леко помръдна в съня си. Стройното й тяло се притисна по-близо до неговото и спомена за предната нощ нахлу в съзнанието му.

Той се отдели от нея, като внимаваше да не я събуди. Подпря се на лакътя си и се загледа в спящото лице. Мрачно се питаше, защо от всички жени по света, желаеше точно нея. А той несъмнено я желаеше. Само докато я гледаше как спи, пулсът му се ускори, започна да диша по-учестено, тялото му се втвърди от желание и без дори да осъзнава какво прави, той смъкна завивките от нея. О, за бога, рече си той, тя е създадена от дявола, за да влудява мъжете и аз не бих могъл да се защитя. Не мога да я откъсна от себе си.

Никол почувства прегръдката на студа и се размърда неспокойно. Кристофър, който не искаше да я разбуди, нежно я зави и нарочно стана от леглото. Ако се събудеше, щеше да я люби отново. Тялото му копнееше за нейното, но мозъкът му имаше нужда от време — време за размисъл, за разрешаване на дилемата, пред която беше изправен.

Той намъкна набързо разпилените си дрехи, тихо се измъкна от стаята й, мина по застлания коридор и бързо се вмъкна в собствената си стая. Метна сакото и измачканото шалче на един стол и остави ботушите си до вратата. После спокойно, без да бърза, той съблече останалите си дрехи и се мушна в леглото си.

Не си и мислеше, че може да заспи. Лежеше с кръстосани на тила ръце, вперил празен поглед в тежката, тъмносива покривка на леглото. Предната нощ се беше надявал, че нещата ще се решат, а вместо това се чувстваше още по-объркан.

Когато снощи твърдеше, че не е пиян, беше казал истината. Беше отишъл в един крайбрежен бар, за да се опита да заличи Никол от мислите си, но за свой ужас и яд установи, че тя все още си беше там, съблазнителна и примамливо недосегаема. Колкото по-късно ставаше, толкова повече той се убеждаваше, че трябва да я има — само още веднъж. Да почувства отново как изящно потръпва. Тогава можеше да я забрави и да живее тъй, както беше живял преди.

Твърдо решен да стори точно това, той пристъпи към действие.

С изненада откри, че желае не само тялото й — искаше нея! До последната къдрица, всяка нейна мисъл, смеха й и, да, дори бурните й избухвания. Само за миг той се опита да си представи живота без тази разярена лисичка, която се нахвърля върху него със гневен блясък в изумрудените очи. Такъв живот не беше възможен. Каквато и да бе Никол, той я желаеше. И същевременно се презираше за това.

Ти си луд, рече си примирено той. Също като Никол, той не можеше да намери разрешение на дилемата си, само се чувстваше още по-объркан и несигурен.

Когато Хигинс влезе, той все още лежеше там.

Хигинс хвърли поглед към Кристофър и бодро каза:

— О, добро утро, сър! Бихте ли желали да Ви бъде донесено кафе или предпочитате да го изпиете след като се облечете?

Кристофър просто изръмжа. Хигинс започна да събира разпилените по пода дрехи. След като приведе стаята в ред, той приближи до затворените прозорци и сръчно ги отвори. Погледна навъсеното небе и отбеляза:

— Хм, като гледам тези черни облаци, които са се събрали на хоризонта, мисля, че и днес ще вали. Ако имате намерение да излизате, вероятно ще е по-добре да отложите плановете си.

Кристофър отметна одеялата и отиде до облицованата с мрамор мивка. Той наплиска лицето си със студена вода и промърмори:

— Че откога лошото време може да бъде пречка за мен? А ти понеже гориш от желание да започнеш днешния ден, вземи та свърши нещо полезно и ми приготви дрехи.

Един час по-късно, току-що избръснатият и изкъпан Кристофър Саксън, бавно отпиваше от чаша силно кафе и с безразличие наблюдаваше как Хигинс приготвя дрехите му за деня. Те бяха по последна мода — жилетка от шарена коприна, плътно прилепнали панталони от тънък бледозлатист вълнен плат и дълго тъмнозелено палто.

Той излезе от къщи към девет часа и се разходи до борсата на Масперо. По това време на деня тук нямаше много хора, но той не остана дълго сам. Едва му бяха сервирали кафето, когато Юстас Кроа дойде и седна при него.

— А, и тъй, върна се — каза Юстас вместо поздрав и широката му усмивка разкри два реда ослепително бели зъби. — Знаете ли скъпи приятелю, притежавате влудяващия навик да изчезвате тихомълком, а после все тъй незабележимо да се появявате отново. Къде, по дяволите, бяхте през изминалата половин година? Да знаете какви интересни неща стават из нашия град! — Юстас намигна, докато изричаше последните думи и черните му очи проблеснаха на фона на смуглото лице.

Кристофър повдигна гъстата си, тъмна вежда в отговор.

— О — попита сухо той. — Какво чак толкова? Ново петле, което е най-силно и най-скокливо в боя? Или кон, по-бърз от вятъра? О, това ще да е. Имаш нова четирикрака любовница. — При последните си думи Кристофър се усмихна, а в златистите му очи затанцуваха насмешливи пламъчета.

— Скъпи приятелю, вие ме наранявате! — извика драматично Юстас, а в очите му също проблесна смях. После стана внезапно сериозен и каза — Чухте ли за Лафит? Знаете ли какво го сполетя?

Кристофър замръзна на мястото си.

— Не — рече небрежно той. — Какво прави нашия приятел Жан напоследък?

— Крие се — бе лаконичният отговор. — Достойният родолюбец Патерсън и полковник Рос от Армията разрушиха Баратария. През септември те атакуваха крепостта и я завзеха. Но победата не беше тъй пълна, както се очакваше. Нито Жан, нито Пиер бяха там.

— Пиер? — попита остро Кристофър. — Последното, което чух за него бе, че е в затвора.

— А, да, за известно време, може би — усмихна се Юстас. — Но да сте чувал някога някой Лафит да не е успял да се освободи? — Пиер, заедно с няколко негри, избяга дни преди нападението на Баратария. Въпреки че, според това, което достигна до ушите ми, Пиер е много болен. Жан се укрива. Доминик и няколко други зъзнат в затвора, а Баратария е в ръцете на войската.

Кристофър навъсено попита:

— А Клейборн? Предполагам, че е извънредно доволен от себе си?

— Е, сега ме хванахте натясно, приятелю. Трябва да ви кажа, че в цялата тази работа има нещо загадъчно. — Юстас се наведе поверително напред и каза: — Чух, че всъщност Лафит е писал до губернатора, преди нападението. Поне със сигурност зная, че губернаторът е свикал своите съветници, за да се обсъди важен въпрос. Слуховете твърдят, че Лафит предложил помощта си за отбрана на града, в случай, че британците наистина се опитат да го превземат.

Кристофър изрече с безразличен тон:

— И тъй, Лафит вече не е в Баратария, а хората му са в затвора. Много интересно, драги мой.

— А ти, къде се изгуби през изминалите месеци?

Кристофър подхвърли нещо неангажиращо, като умишлено измести разговора към по-общи теми. След малко Юстас вече му разправяше клюките, които Кристофър слушаше с половин ухо. В мислите му все още се въртяха новините, които чу за Лафит. Той си допи кафето и си тръгна.

Спомни си странното поведение на Джейсън предния ден и с насмешлива усмивка си припомни съвета да не си вади прибързани заключения. Той със сигурност нямаше да чака до четвъртък.

Джейсън имаше среща в дома си, когато няколко минути по-късно му донесоха картичката на Кристофър. Той я погледна с раздразнение, тъй като имаше съвсем ясна представа защо е дошъл. Най-доброто, което можеше да стори е да се срещне с Кристофър веднага.

Леко притеснен Кристофър седна вдървено на червения кожен диван. Възвърнал здравия си разум, той каза хладно, но спокойно:

— Извинявам се, че тъй се натрапих. Съжалявам, ако съм ви създал неудобство. Ако искате, мога да се отбия в по-подходящ час, но държа да ви видя днес. Искам да зная какво точно се е случило и съм готов — при тези думи на лицето му се изписа горчива усмивка — да се вслушам в разума.

Джейсън, успокоен от уталожения тон на Кристофър, отвърна с лекота:

— Аз също ви дължа извинение. Трябваше веднага да ви кажа за Лафит, а не да ви оставям да го узнаете от други хора. Сигурен съм, че не са ви казали истината такава, каквато е.

Джейсън извади малък часовник от джоба на жилетката си и като го погледна, каза:

— Ще се върнете ли, да речем, в два часа? Наистина се опасявам, че не бих могъл да ви отделя време по-рано.

Кристофър кимна в знак на съгласие. Двамата мъже излязоха заедно в хола и след като се ръкуваха Кристофър си тръгна.

Нямаше намерение да се връща в „Масперо“, нито му се прибираше на улица „Дофин“.

Първият пристъп на гняв бе отминал и Кристофър съумя да погледне по-разумно на нещата. Като се изключеше факта, че Лафит не напускаше града, той бе контрабандист, който нарушаваше закона всеки божи ден. Не можеше да се отрече, че сред екипажа му имаше хора, които направо биха могли да бъдат наречени отявлени пирати. Предупредих го, мислеше си Кристофър.

За нещастие, мисълта за това едва ли го успокои, и дори не се учуди, когато усети, че е стигнал до укрепленията. Лафит имаше малка вила наблизо и миг по-късно, Кристофър се озова пред нея.

Дървената постройка изглеждаше изоставена, но колкото по-дълго стоеше там, толкова повече нарастваше убеждението му, че някой го наблюдава. Той решително пристъпи към вратата.

Почука силно, но никой не му отвърна. При втория опит вратата бавно се отвори. Той пристъпи и без никакво учудване видя Лафит, който стоеше небрежно до вратата. Лафит проговори пръв:

— Е, скъпи приятелю, отново се срещаме. — В очите му проблясна неудържима искрица и той промърмори: — Но при много по-различни обстоятелства, а?

— Много — отвърна сухо Кристофър.

Лафит махна към един от масивните дървени столове край масата и каза:

— Седнете, приятелю мой. Седнете и ми разкажете, защо сте дошъл. Не мисля, че съм в много добри отношения с повечето хора тези дни и съм учуден, че въобще сте си направил труда да ме потърсите.

С брутална откровеност Кристофър отвърна:

— Дори не знаех, че сте тук. Просто някакво предчувствие. А и не мога да си ви представя да бягате с подвита опашка.

— След като Патерсън и Рос приключиха с Баратария, почти не ми беше останала опашка за подвиване.

— Зная. Съжалявам, Жан. — Отвърна тихо Кристофър и добави бавно: — Не искам да ви обидя, като ви предложа пари, но ако имате нужда, знаете, че ще ви дам — както и всичко друго, от което бихте могъл да се нуждаете.

Устните на Лафит се извиха в горчива усмивка:

— Все още не съм стигнал дотам, че да живея от подаяния. Но ви благодаря за предложението и ме радва това, че макар и да копнеете за престиж, нямате желание да ме изоставите.

Кристофър вдигна вежди и подхвърли небрежно:

— Вие ми помогнахте, когато имах нужда, сега просто ви връщам услугата.

Лафит кимна:

— Да, така е. Но, хайде, нека да говорим за други неща. Предполагам, че искате да разберете, какво се е случило с нашия Алън Балард, не е ли така?

Насмешлив блясък светна в очите на Кристофър и той призна хладно:

— Всъщност не бях се сетил за господин Балард. Пуснахте ли го, както беше уречено?

Лафит го погледна самодоволно и каза с патос:

— Не само го освободих, драги мой. Няма да навлизам в подробности, но имах шанса да го предам право в ръцете на няколко от неговите британски офицери. Предполагам, че в този миг е някъде на път за Англия… или по-вероятно се е присъединил към британската флота и в момента ни тормози в Залива. — Той отправи на Кристофър насмешливо-укорителен поглед и промърмори: — Какво ли не прави човек за приятелите си!

Кристофър би искал да зададе поне дузина въпроси, относно завръщането на Алън при британците. Но Лафит вече беше казал, че няма да навлиза в подробности. Беше казал всичко, което би искал… поне засега. Все пак, не би оставил нещата така, имаше нещо, което не му харесваше. Оставяйки настрана въпроса със съдбата на Алън, не му харесваше отношението на Лафит към цялата тази работа. Жан се държеше твърде безгрижно и безразлично, твърде бодро. Човек, който е изгубил всичко, не се държи така — не и в случай, че е принуден да се крие в малка къщурка при укрепленията. Кристофър смръщи вежди и направо попита:

— Жан, какво възнамерявате да правите сега? Да оставите американците да ви прогонят от Ню Орлианс? А Доминик Ю и другите?

Лицето на Лафит внезапно се изпъна. В очите му проблясна преценяваща искра.

— Вие ли питате или Вашият приятел Джейсън Савидж? Савидж, който шепне на ухото на губернатора?

Кристофър свъси гневно вежди и изрече с равен тон:

— Мисля, че знаете отговора на този въпрос. Казах ви каква е моята позиция.

— Да, но предвид обстоятелствата, простете ми подозрителността. В края на краищата, не виждам причини да обичам губернатора. Доколкото чух, вие и монсиньор Савидж сте му се обадили вчера. Чудех се дали ще ми разкажете за тази среща?

Кристофър бе забравил, че шпионите на Лафит са едни от най-способните. Хванат натясно, той се втренчи в него, като се проклинаше, че въобще е подел този разговор. Беше изключено да разкаже на Лафит за срещата, а ако пък не стореше това, той никога не би му се доверил отново. А Кристофър инстинктивно чувстваше, че е жизнено необходимо да може да разчита на приятелството на Лафит. Тъй като трябваше да намери изход от неприятната ситуация, Кристофър стисна здраво зъби и изрече:

— Не мога.

За негова изненада Лафит сякаш бе доволен от отговора му.

— Зная скъпи приятелю. Ако ми бяхте казали това, което знаете, никога повече не бих могъл да ви имам доверие. Този, който би издал една тайна, би издал и много други.

— Май сте почнали да гледате доста философски на нещата — рече сухо Кристофър.

Жан се загледа в сключените си ръце и каза бавно:

— Питате ме какво ще правя. Да ви кажа — не зная. Баратария е в руини, склада и корабите ми или са опожарени, или са в ръцете на американците, много от моите хора са в затвора. Но аз не съм победен. Американците не знаят нищо за бегълците, които чакат нарежданията ми на един от островите, нито пък предполагат, че има друг, таен склад за барут и амуниции, до който лесно мога да се добера. — В черните му очи проблесна твърдост и горчивина — Те ще съжаляват, скъпи приятелю, ще съжаляват, че са отклонили предложението ми за помощ.

Кристофър гледаше изписаната на лицето на Лафит решителност.

Това и каза на Савидж, когато се срещна с него по-късно. В момента, в който двамата останаха сами в библиотеката на Джейсън, Кристофър се сопна:

— Видях се с Лафит. За бога, Джексън, от това което знаем съотношението на силите ще бъде три към едно, а вие с Клейборн отказвате помощта на около хиляда души! Лафит естествено не е твърде възхитен от случилото се, но все още може да бъде привлечен на наша страна. А бог ни е свидетел, че се нуждаем от него. Той има на разположение хора и, което е по-важно, склад с барут и амуниции.

Кристофър се бе поколебал дали да каже това на Джейсън, но сметна, че е относително безопасно да спомене за хората и оръжието. Дори би могло да помогне, ако Савидж поиска да чуе плана му. Той попита:

— Бихте ли могъл да разберете, дали губернаторът все още е склонен да преговаря с Лафит? Все още е възможно да превърнем това в наше предимство.

Изумрудените очи на Джейсън проблеснаха и той попита:

— Имате нещо предвид?

— Да. Но зависи от губернатора. — Кристофър свъси чело. — Или — каза бавно той, — от Джексън.

Джейсън поклати решително глава.

— Не е съвсем така. Джексън вече знае всичко за цялата тази работа. Всъщност Клейборн му изпрати информацията, която донесохте по специален пратеник още щом тръгнахме вчера. Това, което можем да сторим сега е да стоим и да чакаме какво ще реши генералът.

Кристофър го погледна кисело:

— То аз май това и правя от месеци насам — каза с отвращение той. — Първо в Англия, а сега очевидно ще правя същото и тук в Ню Орлианс — ще стоя и ще чакам.

Джейсън се засмя:

— Зная точно как се чувствате. Трудно е за всички ни. Знаем, че предстои британско нападение, знаем, че британците правят големи приготовления в Протока, но кога или по-точно къде ще нападнат можем само да гадаем.

— Поне знаем накъде да гледаме — кисело рече Кристофър. — Добре, няма да ви задържам и съжалявам, че се държах толкова грубо сутринта. Тъй като вече обсъдихме ситуацията с Лафит, все още ли желаете компанията ми за обяд в четвъртък?

— Защо не? Не ви поканих само заради Лафит. — В ъгълчетата на очите му проблесна смях и той добави: — Нямам търпение да чуя как Никол е покорила Англия. Кажете ми, добре ли се устрои там, колко красиви млади мъже коленичат в краката й?

Безгрижното изражение изчезна за миг от лицето на Кристофър. О, господи, мислеше ядно той, защо не помислих за всички неудобни въпроси, които ще ми зададат? Нямаше смисъл да лъже. Не бе направил нищо за да скрие присъствието на Никол в дома си, пък и рано или късно, Джейсън щеше да разбере истината.

Когато проговори, гласът му бе спокоен и безизразен:

— Всъщност не я оставих в Англия. Тя е тук, при мен на улица „Дофин“.

Джейсън погледна дискретно строгото, безизразно лице и си помисли, че е по-добре да не си пъха носа, където не му е работа. Кристофър не бе споменал сватба, нито съпруга. Явно че Никол се бе върнала като негова любовница. А това, мислеше със съжаление Джейсън, щеше да бъде проблем. Той бе харесал момичето, Кетрин също. Тя бе представена на някои от най-добрите и най-гордите семейства в Ню Орлианс, но сега… Каква проклета работа! Джейсън въобще не се интересуваше от това, но човек не би могъл с лека ръка да пренебрегва мнението на познатите си, които не са така свободомислещи. Съществуваше рязка социална граница между млада дама и любовница.

Паузата, с която думите на Кристофър бяха посрещнати, бе очевидна и той троснато попита:

— Е, нямате ли какво друго да кажете? Някакви други въпроси?

— Какво искате да кажа? — отвърна Джейсън, като неволно и внезапно си припомни за онези първи дни с Кетрин, когато бе разкъсван от желанието да обвие ръце около нейния врат и с това да сложи край на мъките, които му причиняваше. Той чувстваше интуитивно, че Кристофър се намира в подобна ситуация и малко или повече му съчувстваше. Това беше изтънчено мъчение, което не би пожелал дори и на най-големия си враг.

Чувствайки, че Кристофър е като неразровена жарава, готова да избухне всеки миг в пламъци, Джейсън попита:

— Искате ли да говорим за това?

— Не, за бога! — избухна Кристофър, като скочи на крака и направи няколко къси, забързани крачки към вратата. После каза с горчивина: — Няма полза от приказки. — След това, сякаш възразявайки сам на себе си той отправи предизвикателен поглед на Джейсън и промърмори: — Намирам се в най-оплетения лабиринт и накъдето и да се обърна, не виждам изход.

Джейсън не беше сигурен, но подозираше, че Кристофър и Никол се намираха в същия меден капан, в който те с Кетрин преди толкова много години бяха попаднали. Но тъй като не бе сигурен, едва ли можеше да каже: — „Вижте какво, Саксън, същото се случи и на мен и аз направих тъй и тъй.“ Ако грешеше, щеше да разкрие повече за себе си, отколкото искаше и то съвсем безпричинно. Разбира се, от друга страна, ако добре е разчел признаците и ако кажеше какво мисли, би помогнал на Кристофър и би му подсказал как да се справи с тази болезнена дилема.

Той наблюдаваше загрижено Кристофър, който се бе втренчил навън, обърнал гръб на стаята, а широките му рамене бяха изпънати като за битка.

Преди Джейсън да може да каже каквото и да е било, Кристофър се завъртя на пети и като разярена, златоока пантера се приближи до писалището. Беше ядосан на себе си, че така избухна и сега искаше само да избяга, да отрече още веднъж, че Никол представлява някаква трудност. Той разбира се, не би искал да обсъжда положението с когото и да е било — особено с Джейсън Савидж, въпреки странната симпатия и разбирателство, които се бяха породили между тях.

Външно безразличен, той стоеше пред Джейсън съзнателно избягвайки темата. Каза хладно:

— Ще ви видя в четвъртък, както се уговорихме, освен ако не решите нещо друго. Сега, моля за извинение, но се опасявам, че трябва да се заема с моите дела. Ако чуете новини, които смятате, че представляват интерес за мен, моля не се стеснявайте да изпратите съобщение на улица „Дофин“.

Почти развеселен от упоритото нежелание на Кристофър да се изправи лице в лице с това, което го притеснява, Джейсън просто кимна и отвърна небрежно:

— Чудесно. Ние с Кетрин с нетърпение ще ви очакваме. А колкото до останалото, ако имам нужда от вас, веднага ще изпратя да ви повикат.

Кристофър кимна учтиво и тъкмо бе стигнал до вратата, когато думите на Джейсън го възпряха:

— Вие сте доста твърд млад човек — каза замислено и спокойно Джейсън, а после с весела нотка в гласа добави: — Но аз ще наруша едно от моите основни правила и ще ви дам малък съвет. Веднъж бях изправен пред дилема, подобна на вашата, предполагам. И разреших проблема — довърши почти самодоволно Джейсън, — като просто се ожених.

Кристофър му хвърли един полусмутен, полуразвеселен поглед и излезе от стаята без да продума и дума повече. Да го вземат мътните, — мислеше с раздразнение той, като вървеше под дъжда. — Нищо ли не му убягваше от погледа?

Тъй като нямаше желание да взема на сериозно предложението на Джейсън, той просто го забрави.

Влезе в едно малко, тихо кафене, настани се в ъгъла и втренчил поглед в дъжда, който плющеше в прозорците, се замисли за всичко, което бе узнал този ден.

На пръв поглед нищо не изглеждаше добре. Клейборн бе отблъснал Лафит, като бе пренебрегнал предложението му за помощ. Лафит, справедливо засегнат, имаше на разположение оръжие и хора, които можеха да обърнат нещата в полза на британците. Как, по дяволите, да ги помири? Джейсън, както знаеше, щеше да направи всичко възможно да убеди губернатора, но той подозираше, че по-скоро проблемът се корени в Лафит. — Ще иска ли той да прости на губернатора и да се бие с американците?

Някак си трябваше да уреди среща между Лафит и Джаксън… като, разбира се, Лафит трябваше първо да бъде добре подготвен.

Мисълта за новините за Алън Балард, които Лафит му съобщи, не му отне дълго време. Единственото, за което мислеше бе, че Никол ще е доволна.

Тази мисъл го изправи лице в лице с това, което бе отбягвал цял ден — Никол. Той прокле наум, а образа й изплува пред очите му, помете всяка мисъл от съзнанието му. А думите на Джейсън се върнаха като парещи въглени в главата му. — Да се ожени за нея!

Той се принуди хладнокръвно да мисли за това. Защо да не се ожени за нея? Това ще зарадва дядо му. И ако се уреди веднага и тихомълком ще усмири обществения смут, причинен от положението на Никол. Семейство Савидж не биха разпространили факта, че са се оженили след като са пристигнали в Ню Орлианс. Ако действаше бързо, до утре вечер Никол щеше да бъде негова жена. Обяда в четвъртък щеше да бъде първата обществена поява на съпругата му.

Защо да не се ожени за нея?

Тя бе красива, зашеметяваща, всичко, което той искаше на този свят. Вече нямаше значение дали се беше отдала на Робърт или не. О, за бога, мислеше ядно той, ти си отчайващ глупак. Ожени се за нея, смотаняко, но за бога, никога не й позволявай да узнае, колко лесно би могла да те върти около малкото си пръстче. Никога, никога не й позволявай да разбере, че си направил непростимата глупост да се влюбиш. А той беше, призна си страстно, неизкоренимо влюбен в Никол Ашфорд.

Ето! Призна си го, но това не му донесе удоволствие, не му донесе радост, нито облекчение, просто горчивия вкус на поражението. Но щеше да се ожени за нея. И дори може би щеше да се опита да я накара да го обикне.

Всички диви и все пак нежни чувства, които бе потискал, сега бликаха в гърдите му. Каква ирония на съдбата! Той, който се бе смял и подигравал с любовта, който бе отричал, че такова чувство съществува, сега бе станал нейна жертва.

Е, това щеше да се компенсира, мислеше мрачно той. Никол щеше да бъде негова и някой ден щеше да роди детето, което той желаеше. О, да. Образът на една зеленоока дъщеричка израстваше пред очите му. Дъщеря, на която да дари цялата любов и нежност, които нямаше смелост да разкрие пред майка й.

Взел решение, той стана от стола, хвърли няколко монети на масата и тръгна към улица „Дофин“. Щом трябваше да се жени, по-добре беше да уреди нещата. Нарочно реши да не мисли за реакцията на Никол.

Той й предложи с арогантна нетактичност. Не попита Никол дали ще се омъжи за него, просто й каза. А което бе по-лошо, дори не намекна, че тази женитба е нещо повече от удобство. Каза, че това ще зарадва дядо му. Ще й спести неудобството. Че е време да се ожени и да има наследник.

Като не обръщаше внимание на блясъка в очите на Никол, той продължи сляпо да копае пропаст под краката си, като просто изреждаше причините, поради които Никол би трябвало благодарно да се хвърли в ръцете му.

Кристофър не бе единственият, който бе вземал решение този ден.

Никол, която се събуди късно след като той бе напуснал леглото й, също си бе направила някои горчиви заключения. Тя обичаше Кристофър Саксън и го искаше на всяка цена, поне така мислеше. Тази сутрин мислеше с шокиращо спокойствие, че ако той я иска като любовница, щеше да я има. Беше безполезно да вика срещу него, да му крещи, че го мрази, защото щом я докоснеше, тя се разтапяше като сняг на слънце. Бе възможно Кристофър да желае само тялото й, но от време на време през ума й минаваше странната мисъл, че може би той се води от чувства, различни от похотта. Тази мисъл бе успокоителна и повече от всичко друго й помогна да вземе решение. Някой ден той може би щеше да я обикне и тя бе готова да жертва цялото си бъдеще в името на тази крехка надежда.

През целия дълъг ден тя бе обикаляла къщата, чакайки го да се върне, решена да изиграе всичките си козове, да му съобщи решението си преди да изгуби смелост. Съвсем естествено бе нервна, когато малко след мръкване Кристофър най-сетне се прибра. Когато я помоли да отиде при него в библиотеката, устата й внезапно пресъхна. Брадичката й гордо се вирна, раменете й се изпънаха и тя влезе със смела стъпка в библиотеката.

Кристофър стоеше прав, втренчил поглед в огъня, и след като изгледа одобрително елегантно събраните на върха на главата й меки коси и измамно скромната рокля от изумрудена естествена коприна, й каза да седне. За миг настъпи неловка тишина. Никол почувства любопитното усещане, че Кристофър се чувства неудобно, дори нервно.

Когато й съобщи, че ще се женят, сърцето й подскочи в гърдите, шокът се примеси с надеждата и облекчението.