Шърли Бъзби
Червенокосата дева (6)

ТРЕТА ГЛАВА

Никол и Алън, в пълно неведение, че са били наблюдавани, продължиха да вървят по тясната, прашна пътечка през избуялата, тропическа зеленина. Стигнаха до мястото, където гората свършваше и се появяваха видими следи от човешко присъствие. Те пресякоха полето и стигнаха до малка, едноетажна, варосана къща.

Къщата принадлежеше на шотландеца Идън Макалистър. Алън се беше запознал с него по същото време, когато Сейбър бе открил прелестите на Луис Хантлей, единственото дете на работодателя на Макалистър. И докато Сейбър лениво ухажваше Луис между Алън и Макалистър се зароди дълбоко приятелство. В следствие на това щом „Ла Бел Гарс“ пристигнеше на Бермудите и Алън се освободеше от задълженията си на борда на кораба, той прекарваше времето си с Макалистър, в повечето случаи заедно с Никол.

На хитрия шотландец не му трябваше много време, за да разгадае тайната, която Никол и Алън се опитваха да опазят. Но щом като хубавото момиче искаше да се прави на момче, на него какво му влизаше в работата.

Но за разлика от него Марта, жена му, дребничка и миловидна квартеронка, а също така и камериерка на Луис не беше на същото мнение. За нея това беше неприлично. Въпреки неодобрението си Марта притежаваше добро сърце и тайно се възхищаваше на хладната дързост на Никол. Когато Алън се обърна към нея за помощ, тя беше повече от благосклонна да се включи в плана му.

Като влязоха в къщата Никол любопитно огледа хладната стая, търсейки нещото, което би могло да бъде изненадата на Алън. Но къщата, с лъснатите си, дървени подове и бели стени, си беше същата.

Марта, облечена в снежнобяла рокля се вдигна от тръстиковия стол и окуражаващо се усмихна на Никол. Идън, здраво стиснал със зъби вечно присъстващата си лула, се засмя.

— Мили боже, девойче, тези двамата ще ти вземат ума с всичките им разкошотии.

Никол изненадано огледа Марта и Алън.

— Ти да млъкнеш! Мис Никол, елате с мен и не му обръщайте внимание — каза стопанката.

Никол се огледа разтревожено. Приличаше на животно, надушило опасност. Алън й се усмихна доста неспокойно и нежно я побутна.

— Върви с Марта, Ник! Тя няма да ти стори нищо лошо.

Марта, която нямаше търпение да се заеме с трансформацията, сграбчи ръката на Никол и я въведе в малка спалня. Като затвори вратата под носовете на развеселените мъже, тя се зае със задачата си.

Никол застана сковано в средата на стаята и впери поглед в медната вана, напълнена с ароматизирана вода. Гледаше я както би гледала скорпион. Върху леглото беше поставена рокля от масленожълт муселин и смаяна все повече и повече тя огледа четките, гребените и бог знае още какви кутийки, наредени на тоалетната масичка. Тя преглътна и отстъпи назад, но Марта й каза ласкаво:

— Хайде, мис Никол, не желаете ли да видите на какво е способна Марта? Това е само за наше собствено удоволствие. Освен това, не желаете ли да се изкъпете в топла, мека дъждовна вода, вместо в противното море?

Никол предпазливо се приближи до ваната и потопи ръка във водата. Наистина беше мека и доста приятна. Тя не искаше да развали изненадата на Алън и Марта и се предаде. Без всякакъв ентусиазъм се остави жената да я настани във ваната. За свое учудване намери банята много приятна. Хареса й лавандуловото ухание на сапуна, който Марта използваше с такова умение. След като банята приключи Никол установи, че й е много приятно. Отпусна се и едва не заспа, докато Марта четкаше и изсушаваше дългите кестеняви коси. Квартеронката вдигна високо на тила блестящите кичури и ги подреди в прическа. След като я напудри обилно, тя подмами Никол да облече ефирна шемизета, преди да навлече през главата й красивата рокля. Роклята беше много модерна, но разбира се Никол не знаеше това. По някаква случайност дрехата бе включена в поръчката на Луис преди няколко месеца.

Леко замаяна Никол се втренчи в собственото си отражение в огледалото. Не можеше да повярва, че това царствено създание беше самата тя. Роклята беше с ниско деколте, оставаше раменете открити и едва прикриваше високата й гръд. Под гърдите й беше вързана зелена, сатенена панделка. Останалата част от роклята падаше на меки дипли чак до краката й — босите й крака. Но тя изобщо не се замисли върху липсата на обувки. Развълнувана като дете, каквото си беше, тя нахълта в стаята, където Алън и Идън, удобно настанени, обсъждаха последните събития от войната на мистър Медисън.

И двамата мъже вдигнаха погледи. Израженията на лицата им бяха доказателство за уменията на Марта. Дори и в най-смелите си сънища Алън не си беше представял Никол толкова красива. Той я гледаше така, като че ли я виждаше за първи път. „Тя е истинска красавица“ — помисли си той. Погледът му обхода блестящите тъмни къдри, преди да се спусне към високото чело и изненадващо черни вежди, засенчени от гъсти ресници. Марта бе сложила дискретен грим върху това възхитително лице и Алън аплодира сръчността й, но в блясъка на топазените очи нямаше нищо изкуствено. Никол затанцува из стаята, после извика:

— Вижте ме! Не съм ли огромна! Мислите ли, че съм хубава? — Сведе поглед и попита закачливо: — Кажи ми, Алън, хубава ли съм като жените при мадам Мария, които вие със Сейбър посещавате?

Тъй като публичният дом на мадам Мария беше добре известен в Ню Орлианс, Алън гледаше навсякъде, но не и в ядосаните очи на Марта. Той с неудобство прочисти гърлото си и я сгълча.

— Ник, ти не трябва да бъдеш сравнявана с тях и освен това младите дами не говорят подобни неща.

— Но аз не съм млада дама и не познавам други жени — призна тя и дяволито добави, — освен Марта.

Алън се разкъсваше между желанието да се разсмее и да й издърпа ушите. Като реши, че забавлението е най-правилният изход той каза:

— Е, да се надяваме, че ще можем да направим нещо за това, че не си млада дама!

Алън видя бунтовническия израз на лицето на Никол, затова вдигна ръка и изкомандва.

— Изслушай ме, Ник!

— Защо не ме оставиш на мира? И така ми е добре, пък и не ти е работа какво правя аз — отговори му тя с много неподходящо за млада дама изсумтяване.

Без да обръща внимание на ядните й думи, Алън се настани срещу нея, взе едната й ръка и заговори:

— Изслушай ме! Това, което ти предлагам няма да ти навреди. Дори си мисля, че ще ти помогне. Рано или късно трябва да се научиш да бъдеш момиче и дама, също така. Ние с Марта имаме намерение да ти помогнем да си спомниш как се прави това. Ако някога пак заемеш мястото си в обществото, не можеш да го направиш като се обличаш в мъжки дрехи и псуваш като моряк. Помисли върху това.

Никол стисна устни и издърпа ръката си от неговата. Искаше й се да избяга от стаята и да съдере роклята. Истината в думите му беше очевидна. Никол не се беше замисляла за евентуалното си завръщане в наследствените си имения. Това беше нещо, което щеше да се случи в далечното бъдеще. Просто очакваше деня, в който щеше да се върне, да изгони семейство Маркъм и да заживее щастливо. Тя размисли и каза:

— Какво точно искаш да направиш?

— Марта и аз решихме, че сигурно ще ти хареса да се отнасяме с тебе като с млада дама. Със сигурност не губиш нищо.

Тя погледна Идън и Марта, после Алън. На лицата им беше изписана загриженост. Неохотно реши да се съгласи, щом това означаваше толкова много за тях.

По време на вечерята тя откри, че се чувства отлично. Алън беше очарователен, правеше й комплименти и я караше да се изчервява. Единственото нещо, което не хареса беше, че и тримата й правеха забележка за езика и поведението й.

Алън беше доволен от вечерта, но го запази за себе си. Тя трябваше да извърви дълъг път, преди отново да има желание да заживее във висшето общество. Тази вечер беше направена първата крачка. Беше й показано, че има друг начин на живот.

Никол с нежелание се раздели с роклята си. Но като си представи как щеше да се разяри капитан Сейбър, ако я види така натруфена и с вдигната коса, се разтревожи.

Тази вечер у нея се събудиха стари спомени. Никога не се беше замисляла за предишния си живот, за охолния живот на Никол Ашфорд. Припомни си красивата си майка, облечена в разкошни рокли, облегната на ръката на своя съпруг. Представи си баща си в коприна, слизащ по извитото, дъбово стълбище, за да посрещне гостите си. Представи си разкошния си дом, обсипаната с дърворезба врата на столовата, дългата маса от махагон, скрита под белоснежна покривка, кристалът и среброто, които проблясваха на светлината на свещите. Колко отдавна беше всичко това, а спомените бяха толкова ясни.

Никол направи опит да заспи, но напразно. Умът й беше претоварен и за първи път малкото помещение я потискаше. Триста дяволи! Защо му трябваше на Алън да се намесва? Неспокойствието й изцяло се дължеше на него. Ако просто я оставеше на мира, щеше сама да се справи.

Но какво трябваше да направи? Освен дрехите на гърба си май не притежаваше нищо друго. Делът й от плячката през последните години беше минимален и тя не беше спестила нищо. Просто си живееше ден за ден.

Изведнъж разбра, че завръщането й в Англия щеше да бъде свързано с много трудности. Хрумна й нещо, което още повече сломи духа й. Не беше възможно просто така да застане на прага на фамилната си къща. При всички положения щеше да се наложи да докаже самоличността си и щеше да се наложи да преживее някак, докато претенциите й бъдат приети от закона. Мисълта, че никой нямаше да й повярва, я накара да стисне устни. Тя беше Никол Ашфорд и щеше да си върне богатството… но как?

Тя продължи да се върти неспокойно на хамака. Проклет да е Алън! Защо не я остави на мира? Та тя беше щастлива. Поне така си мислеше.

Стана доста късно. Никол повече не желаеше да мисли за това. Беше уморена и леко замаяна от малкото вино, което беше изпила на вечеря.