Шърли Бъзби
Червенокосата дева (16)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Библиотеката в Тибодю Хауз беше дълга и тясна стая, с високи прозорци, които заемаха почти две цели срещуположни стени. На една от дългите стени се намираше великолепна камина с позлатено огледало над нея. Мебелите бяха разкошни и изключително удобни. В тази елегантна стая Никол прекарваше по-голямата част от времето си, най-вече през мрачните и студени дни. Независимо от протестите на Галина тя продължаваше да носи момчешките си одежди. Разделяше се с панталоните и ризата преди лягане и когато се нуждаеха от пране. Както обикновено и този следобед Никол се намираше в библиотеката. Тя се взираше с празен поглед през прозореца, а мислите й бяха далеч. Коледа бе настъпила и си бе отминала. Изминаха седмици, а Сейбър го нямаше. Втора седмица ръмеше като днес и тя не можеше да излезе да се поразходи. Освен удоволствието, което й доставяше обиколката на имението на кон, придружена от коняр с гробовен вид, просто беше като вързана пантера. На пода имаше книга, която беше захвърлила само преди минути, в ненужен пристъп на гняв. Това чувство на безпомощност и бездействие я изнервяше. Бледият й прасковен тен беше изчезнал, оставяйки кожата й гладка с млечен цвят на магнолия. Беше отслабнала и фините кости на лицето й бяха по-изпъкнали. И независимо от височината си, създаваше впечатление за крехкост.

Звуци, идващи откъм входа я изтръгнаха от отвлечените й и нерадостни мисли. Тя се вслуша намръщено в приглушените шумове. Сейбър беше пристигнал! С цялото си същество усещаше присъствието му. Без да обръща внимание на ускорения си пулс тя си наложи да остане там, където беше. Не се заблуждаваше — вълнуваше се от завръщането му.

Тя напрягаше слуха си, за да чуе гласа му и замръзна, когато разбра, че с него има жена. Устните й се стегнаха в знак на протест — вероятно друга негова играчка!

Звукът от отварянето на вратата й дойде като изненада. Когато погледна през рамо и видя високия, елегантен джентълмен, застанал до един от алените столове, беше шокирана.

В първия момент не го позна. Облечен по последна мода — със светлосиви бричове, синьо сако с красиви, сребърни копчета и раирана жилетка, Сейбър беше образец на превъзходен вкус.

Никол премига пред това изящество, после очите й се вдигнаха към лицето му. За първи път го виждаше без брада и беше изненадана от разликата. Устата му, с наследствената си чувственост, изглеждаше аристократично изваяна. Твърдата линия на челюстта и агресивно издадената брадичка бяха много очебийни. Лицето му беше поразително красиво. Плътните му устни се извиха в усмивка и след като свали кожените си ръкавици, той тихо попита:

— Няма ли поздрав, Ник? Мислех си, че след такава дълга раздяла ще се радваш да ме видиш.

Наясно с внезапно ускорените удари на сърцето си, тя си наложи да се прави на безразлична. Като повдигна язвително едната си вежда, тя каза:

— Нима рибата, която плува в морето се радва на завръщането на акулата? Забравяш, че има само една причина, която ме кара да продължавам да се радвам на… ъъъ… гостоприемството ти или си забравил за Алън?

При тези думи усмивката на Кристофър изчезна.

— Ти си едно змийче. Не, не съм забравил добрия Алън, но мисля, че експлоатираш това извинение повече от необходимото.

Никол му хвърли вбесяваща усмивка и се обърна да зяпа през прозореца. Усети присъствието му зад себе си, но упорито остана с гръб.

Дъхът му нежно галеше косите й и тя усещаше близостта му почти непоносимо.

— Защо — тихо произнесе той — искам да ти извия врата и в същото време да те целувам, докато се разтопиш в прегръдките ми?

Без да чака отговор той я обърна към себе си. Преди да успее да се защити и дори, преди да предугади намеренията му, ръцете му, силни и причиняващи болка се сключиха около гърлото й. Свеждайки глава той впи жадни устни в нейните. Никол усети как пламва желанието и без да мисли се притисна до тялото му. Почувства мигновения отговор на близостта й. Дълго стояха притиснати един в друг. Устните му търсеха нейните с почти отчаяно нетърпение. Ръцете му вече не стискаха болезнено елегантната й шия, а галеха там, където преди секунди смятаха да наранят.

Откъсвайки с усилие устни той погледна към вдигнатото й лице и после, изгубвайки се в дълбоките, тъмни езера на очите й, промълви:

— О, господи! Ти си вълшебница, Ник! — После отново я притисна до себе си, като устата му обходи цялото й лице.

Обезумяла, Никол не се съпротивляваше на собствените си чувства. Беше прекалено заета с неописуемото удоволствие отново да се намира в прегръдките му. По-късно щеше да се проклина.

— О, господи, не сега!

Колко дълго щяха да останат изгубени в прегръдката или колко далече щеше да ги отведе този внезапен порив на страстта, никога нямаше да се разбере. На вратата дискретно се почука и с воля, която не знаеше, че притежава, Кристофър откъсна уста от тези на Никол и почти отхвърляйки я от себе си, извика нетърпеливо:

— Да, какво има?

Влезе Сандерсън с извиняващ се вид.

— Сър, мис Майо би искала да знае дали имате някакви инструкции за нея преди да започне да разопакова багажа?

Дишайки тежко и приглаждайки с ръка гъстата, синкавочерна коса, Кристофър изръмжа:

— О, дяволите да я вземат! — После, разбирайки, че не това се очакваше от него и игнорирайки мълчанието на поразената Никол, той тихо попита: — Настанихте ли я в стаите й?

— Да, сър. На третия етаж е, както наредихте. Току-що се освежи с разхладителни напитки и е готова да се заеме със задълженията си.

— Много добре. Просто й кажете да се погрижи за настаняването си. Утре ще се заеме със задълженията си.

Сандерсън се поклони и излезе от стаята.

Прекъснатият разговор беше дал време на Никол да се овладее. Борейки се с чувството, което незнайно защо граничеше с ревност, тя каза троснато:

— Боже! Сега сме две! Не се ли страхуваш, че можем да те разорим? Разбира се — продължи ведро тя, — ако ме заменяш, мога да бъда само щастлива. Да отида ли да поздравя заместничката си? Няма причина мис… ъ… Майо, нали така каза Сандерсън, да стои на третия етаж заедно с прислугата на конете. На минутката ще си сменим стаите с нея.

— Млъкни, Ник — любезно каза Кристофър. Той също се беше свестил и беше непоклатим, както винаги. Гледайки с безразличие ядосаното й лице, той напълно я обърка като каза: — Мис Майо е прислужница. Имаш много пошло мислеше, момичето ми. Мис Майо е твоята камериерка. Споменатият багаж за разопаковане са дрехите, които поръчах за теб. Мис Майо ще ги поправи, за да ти станат. Постарах се да й кажа мерките ти съвсем точно и тя ще се погрижи за някое… ааа… недоглеждане от моя страна.

Под яростния поглед на Никол той продължи с по-твърд тон.

— Ще си държиш устата затворена, докато приключа! Майо е много скъпо платена камериерка. От утре тя ще започне да се грижи за тебе така, както се полага на една млада лейди. Ще се държиш прилично и ще следваш съветите й. Също така ще престанеш да използваш тези моряшки клетви и псувни, които толкова харесваш и ще изпълняваш моите нареждания. Ще започнеш да се подготвяш за завръщането си в Англия.

Напълно объркана Никол го зяпаше като омагьосана.

— Връщане в Англия? — най-накрая издаде глас, който не звучеше като собствения й.

Кристофър кимна. Той усети внезапна, остра болка в стомаха си, като разбра какво точно се кани да направи. Не знаеше дали този спазъм бе предизвикан от предстоящите трудности или от раздялата с Ник.

— Глей ти! Пиратът се превърнал в почтен джентълмен! Направо съм пленена! — Никол провлече думите по вулгарен начин.

Кристофър изкриви устни.

— Сигурен съм, че можеш да ми покажеш отлично владеене на груб език, но се въздържай. От тук нататък ще правиш всичко възможно да станеш такава, каквато трябва да бъдеш. Майо е само началото и скоро се надявам да назнача гувернантка. Нямаме много време, скъпа моя, за да се превърнеш в млада лейди от висшето общество.

— Защо? — настойчиво попита обърканата Никол.

— Защото аз казвам това — тихо отвърна Кристофър.

Лицето на Никол се стегна.

— Винаги ли правиш каквото си поискаш?

— Разбира се.

Тя се взираше в него известно време. После тръгна към вратата с едно възклицание, изразяващо отвращение. Спря се с ръка на бравата, когато Кристофър каза:

— Стаята ти е сменена.

Тя се завъртя с лице към него и попита с тих, хладен тон:

— Защо? Необходимо ли е, имайки предвид удобството?

Кристофър кимна.

— Оттук нататък ще забравиш всичко, което е имало между нас. Майо е информирана, че ти си моя повереница. И още, че гувернантката ти, мисис Игълстоун, впрочем, не е с нас, поради заболяване на дробовете. Понеже аз не съм на възраст, за да имам в дома си красива млада повереница, без да събудя подозрения, съм стоял далече, докато гувернантката ти е боледувала. Завръщането ми стана възможно едва, след като Майо се съгласи да постъпи на работа при мене. Дори и при тази ситуация, по-добре ще бъде, когато пристигне мисис Игълстоун. — Думите му бяха произнесени без всякакво чувство, като че ли рецитираше урок, който Никол трябваше незабавно да научи.

Но Никол имаше други идеи и извика вбесена:

— Нима очакваш да преглътна тази помия?

Кристофър пресече стаята с бързи крачки и здраво стисна ръцете на Никол. После твърдо заяви:

— Най-добре ще бъде да повярваш на това и да го запомниш! От тук нататък, това е истината. Ти си моя повереница, мисис Игълстоун е твоя гувернантка и ще разказваш тази история на всеки, който попита. Ако не го направиш, ако ме разсърдиш, Ник, ще откриеш, че съм дяволът, за който винаги си ме мислила. — Подтикван от собствените си демони той добави: — Помни, Ник, животът на Алън зависи от тебе. Противопоставяй ми се и ще го убия със собствените си ръце!

Никол го гледаше и разтърсена от насилието, витаещо наоколо прошепна:

— Защо? Защо правиш това? Какво целиш?

Впил поглед в нея той не разбираше нито едно от чувствата, които изпитваше. И понеже беше объркан и несигурен в себе си, гласът му беше ненужно груб.

— Защото така ми харесва! Ще те върна в Англия колкото е възможно по-скоро. Надявам се до февруари да наваксаш загубеното и да се държиш така, както изисква потеклото ти. Майо ще ти вземе мерки и през тази седмица пак ще замина за Ню Орлианс. Нов гардероб ще замени този, който се предполага, че си изгубила, когато корабът, на който сте пътували от север с мисис Игълстоун е потънал. Живели сте там, докато съм уредил да ви придружа дотук. Точно тогава мисис Игълстоун се е разболяла. Преживяването е било много неприятно и вие сте щастливи, че сте се измъкнали живи.

— Защо — попита Никол с безжизнен глас, — сме живели на север?

— О, това ли? — каза той с лекота. — Знаеш ли, че когато преди пет години си избягала от Брайтънс Корнър си тръгнала с мисис Игълстоун?

Никол го гледаше така, като че ли не беше със всичкия си. После едва чуто попита:

— Избягала съм с мисис Игълстоун?

— Да. Било е изключително безотговорно от твоя страна, но мисис Игълстоун ти е съчувствала. Тя не е разбрала, че си се скрила в каретата й, докато е стигнала в Лондон.

Очите й обхождаха лицето му с нещо близо до истерия.

— Трябва да си луд! Никой няма да повярва на тази история. Освен това, коя е мисис Игълстоун? — Изражението й се промени само за миг. — Мисис Игълстоун! Вдовицата на полковник Игълстоун?

Кристофър кимна.

— Същата. Случайно я срещнах в Ню Орлианс.

Около секунда той гледа преценяващо Никол. После я хвана за ръката и я отведе до два стола. Настанявайки се на единия посочи на Никол другия. Тя седна, движейки се като в транс. Най-накрая от гърлото й излезе глас.

— Откъде познаваш мисис Игълстоун? — После намръщено добави: — И какво прави тя тук?

Кристофър се поколеба. Какво да разкаже на Никол и какво да скрие? Реши, че единственото нещо, което тя не трябваше да знае беше визитата на Джейсън Савидж и истинската причина за завръщането им в Англия. Нека Ник си мисли, че внезапно му е заговорила съвестта и е решил да я върне у дома. Някак внимателно той попита:

— Никога ли не си си задавала въпроса точно кой съм и какво съм правил в Англия преди пет години?

— Дойде да наемеш моряци — каза тя с озадачен тон. — Поне така каза Сали.

— Сали?

— Сали Браун. Сестра й Пеги работеше в кръчмата. Пеги беше чула, че разпитваш наоколо.

Кристофър се усмихна.

— Ето как си разбрала, че търся моряци. Често съм се чудил, но никога не се замислях прекалено много.

Никол нетърпеливо попита:

— И така?

И Кристофър неохотно призна.

— Ник, аз съм внукът на лорд Саксън. И от сега нататък е по-добре да забравиш, че капитан Сейбър някога е съществувал. Запомни, че името ми е Кристофър… не Сейбър.

Никол го гледа известно време буквално като невменяема. Най-после успя да каже:

— Онзи Кристофър, който избяга?

По лицето му се изписа горчивина и устните му се свиха, преди да каже:

— Същият.

— Ама тогава разбира се, че познаваш мисис Игълстоун — каза тя учудено. — Та ти познаваш всички в Бедингтънс Корнър!

— Не съвсем — сухо изкоментира той. — Никога не съм имал удоволствието да срещна настойниците ти, Маркъм.

— О — каза Никол, колкото да не мълчи. В напрегнатия й мозък имаше дузина въпроси. „Защо той беше пират? И защо, по дяволите, сега искаше да се върне в Англия?“

С усмивка на уста Кристофър подметна:

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Тя търсеше думи.

— Ъъъ, не. Просто съм шокирана от факта, че ти в действителност си някой, когото съм познавала през целия си живот. Че семействата ни са били съседи, добри приятели дори. — Свестявайки се тя изказа проницателно предположение: — Освен това ти така или иначе нищо няма да ми кажеш. — Внезапно осъзнавайки напълно значимостта на разкритието му, темпераментът й се възпламени. Тя възкликна: — Знаеш, че си абсолютен звяр, Сейбър! Как можа да се отнесеш с мене по този начин! Разбирах го отчасти, когато беше просто капитан Сейбър, но ти си роден със синя кръв! Дядо ти е лорд! Очаквах повече от тебе.

Очите на Кристофър бяха затворени, а усмивката беше изчезнала, оставяйки лицето му студено и предвещаващо неприятности.

— Внимавай, Ник! — тихо я предупреди той. — Не съм те назначил за съдия. Аз съм такъв, какъвто съм. По какви причини, това не те засяга! Всичко, което те засяга, е историята, която се каним да поднесем. А ще я представим със абсолютна сигурност!

Никол се въздържа да се нахвърли с още по-ядни слова. Вместо това скочи на крака и каза подигравателно:

— Изглежда интригата е един от талантите ти! Сигурна съм, че ще измислиш правдоподобна история, така че кажи ми защо сме били на север? Как сме живели с мисис Игълстоун през тези пет години? И как сме имали голямото нещастие да попаднем под протекцията ти?

Кристофър стана и я сряза:

— Нещастие, наистина! Дяволски късмет имаш, че още не съм те вързал и не съм те хвърлил в реката. Не ме карай да стигам толкова далеч, Ник!

Беше го вбесила, а й се искаше да не го беше правила, затова каза бързо и с успокояващ глас:

— Не можеш да очакваш да приема безропотно това, което си извършил. Мисля, че ако ролите ни бяха сменени ти също щеше да се отбраняваш!

Кристофър мислено призна правотата на думите й, но не каза нищо, а само поклати глава.

Като видя, че той няма да каже нищо, Никол се дръпна сърдито:

— Разкажи ми приказката, която трябва да науча и да приключваме с този фарс.

— Много добре тогава. Преди пет години ти си избягала с мисис Игълстоун, когато тя е напуснала Англия. Прекарали сте тези години в тих, малък град в Британска Канада. Боевете по границата са накарали мисис Игълстоун да напусне това място. Освен това, тя също е решила, че е дошло време да се завърнеш и да влезеш във владение на именията си. За нещастие корабът ви е бил потопен от американски капер и вие сте били отведени в Чарлстън. Случайно аз самият съм се оказал там с цел покупка на собствен търговски кораб и сме се срещнали. Естествено — Кристофър се поклони подигравателно, — научавайки за участта ви, аз незабавно съм ви взел под крилото си. Отпътували сме за Ню Орлианс, където сме оставили мисис Игълстоун поради заболяването й. Тебе съм те настанил в Тибодю Хауз и веднага пак съм отпътувал за Ню Орлианс. Току-що съм се завърнал с подходяща камериерка и няколко рокли, които да заместят изгубените в океана. Ще замина пак след няколко дни да се погрижа за остатъка от новия ти гардероб и да придружа напълно възстановената мисис Игълстоун до тук. Скоро ще се заема с подготовката за пътуването ни до Лондон. И — добави той провокиращо, — ако правиш, каквото ти казвам и не ми създаваш трудности, ще освободя Алън… в рамките на разумен период от време.

Кристофър беше доста доволен от измислицата си. Всичко се връзваше много добре. И най-важното, щеше да има цял океан между тях и истинските факти — океан и война. Щеше да бъде почти невъзможно за който и да било да опровергае историята му. А и кой би искал да го направи? Мисис Игълстоун беше голям коз. Тя се ползваше с добро име и вдъхваше респект. А и тя му беше признала, че никой, от приятелите й не знае истинската причина за заминаването й. Те не знаеха, че е била без пукната пара, а смятаха, че просто не е могла да понесе смъртта на полковника. Кристофър благославяше тези съвпадения.

Що се отнасяше до семейство Маркъм, щяха да срещнат много трудности, ако продължаваха да настояват да контролират живота и богатството на Ник. Този път Ник нямаше да се бори с тях сама. Щеше да има до себе си него и мисис Игълстоун. А и имаше чувството, че ако дядо му е жив, старият Саймън Саксън, щеше да пренесе битката направо във вражеския лагер.

След като Ник влезеше във владение на собствеността си и се окажеше в безопасност, самият той щеше да бъде ненужен. До тогава се надяваше да е узнал каквото трябваше и да я остави сама. За момент установи, че тази перспектива го натъжава, но отхвърли мисълта на страна. Тя не означаваше нищо за него — просто беше свикнал с нея. И понеже беше ядосан от нещо, което не можеше или не искаше да разбере, грубо отсече:

— Мислиш ли, че можеш да запомниш това, което казах? Не би трябвало да имаш проблеми, схватлива си.

Никол кимна, а в гърлото й бе заседнала някаква мъка. Овладявайки се с усилие, тя попита с безизразно лице и безцветен глас:

— Това ли е всичко? Сега мога ли да си вървя в стаята?

Ядосан, без да знае защо, Кристофър се озъби:

— Да, Боже мой! Махай се от очите ми!

Без да промълви нито дума повече, Никол избяга от библиотеката и тичешком изкачи стълбите до втория етаж… до новата си стая. Срещна Галина в коридора и тя много внимателно и мило я заведе до новата стая. Чашата щеше да прелее, ако се беше наложило да пита Сейбър… или Кристофър, както сега искаше да го наричат.

Не разбирайки сама себе си, вместо огромно щастие, усещаше само празнина в стомаха си. Тя не обърна внимание на сандъците и пакетите, пръснати из стаята, а с едно хлипане се хвърли на драпираното със зелена коприна легло.

Разбира се, това не беше хлипане — Никол никога не плачеше, но беше опасно близо до това състояние. Хапейки устните си, за да спре треперенето им, тя си каза, че трябва да бъде най-щастливото момиче на света. Алън щеше да бъде свободен… евентуално. Повече нямаше да се налага да изпитва страстта на Сейбър. Не, на Кристофър и скоро щеше да бъде върната вкъщи, където й беше мястото и да прогони семейство Маркъм, както винаги бе планирала. Не знаеше защо, но това изобщо не я вълнуваше. Единственото, което й се искаше, беше да продължават да кръстосват саби със Сей… Кристофър, борейки се с него и после изгубвайки се в прегръдките му!

Трябваше да забрави тази мисъл.

Позвъни за Галина. Само след минути те вече разопаковаха сандъците. Кристофър беше казал, че е донесъл само няколко дрехи, но като видя повече от половин дузината великолепни рокли — една от ефирен, смарагденозелен сатен; божествените копринени обувки, изящните къдрички на копринената шапчица; три просто вълшебни нощници, комплектовани със съответните халати, фино избродирани с рози; костюмът за езда в зелено, ушит по последна мода и украсен с черни кантове; малка шапчица за езда от черно кадифе с щраусово перо; два чифта полу ботушки; дантела а ла херцогиня д’Агулем; копринена пелерина с кехлибарен цвят — Никол просто не можеш да си представи, че някога щеше да се нуждае от повече!

Едно малко сандъче съдържаше всички дреболии, които радваха жените и Никол установи, че не беше по-различна. Тя почти благоговееше пред позлатените гребени, четки, перлено огледало, уханни сапуни и кристални шишенца с парфюми. Като щастливо дете Никол тичаше ту към един, ту към друг предмет. Най-после, след като Галина я изкъпа и й помогна да облече една от новите нощници, Никол се настани пред камината и се отпусна.

Загледана в пламъците Никол взе няколко решения. Нямаше да мисли за Сейбър — или Кристофър, както трябваше да го нарича. Не знаеше защо, но си мислеше, че за нея той винаги щеше да си остане Сейбър. Независимо от това, което щеше да донесе бъдещето. От тук нататък щеше да работи много, за да си възвърне маниерите, изисквани от висшето общество. Каквото и да беше намислил той, съществуваше фактът, че всичко вървеше според желанията й. Единствената грешка, която можеше да открие, беше, че Алън нямаше да бъде освободен незабавно. Тя се намръщи. Кристофър беше казал, че ще го освободи, но щеше ли да го направи? Да, бавно реши тя, след доста мислене. Кристофър беше умен дявол, но щом кажеше, че ще направи нещо, го правеше.

Внезапно тя скочи на крака, решила, че трябва да му зададе още няколко въпроса. Галина я върна обратно.

 

 

Тази нощ спа лошо, мяташе се и се въртеше, изпадаше в някакви полусънни състояния. Опитваше се да се убеди, че това се дължи на новата стая, но вътрешно знаеше, че не беше така. Някъде, дълбоко в съзнанието си винаги бе съхранявала мисълта, че някой ден ще се върне в Англия. Как, кога или защо, не беше важно. Никога не го беше обмисляла много. Живееше на повърхността на чувствата, но обратът на събитията я накара за първи път в живота си да се огледа в най-дълбоките си чувства. И това, което видя не й хареса!

Напразно се опитваше да игнорира физическото привличане между нея и Кристофър. Тайно се възмущаваше и срамуваше, но знаеше, че това беше истина. Не беше сигурна за чувствата си, свързани със завръщането й в Англия. Наистина ли искаше да се върне? Помисли си, че не иска — не и ако това означаваше да се раздели с Кристофър!

Благодарение на всички тези разсъждения и объркани мисли една сънена и с подути очи госпожица поздрави на сутринта мис Майо. Мис Майо изглеждаше точно такава, каквато беше в действителност — много прецизна камериерка — от главата, със стегнатия кок, до строгите черни обувки на краката й. Не беше висока, нито красива, но бляскавите й черни очи и усмивката й я правеха приятна. Имаше нежен глас и, когато й заговори, френският й акцент пролича много явно.

След като се увери, че дрехите са подредени в гардероба, тя попита:

— Мадмоазел би ли искала да се облече?

Никол, седнала на леглото в не много добра форма, я огледа преценяващо. Щеше й се да нареди на жената да се махне, но като се сети, че Кристофър щеше да побеснее от това, каза с неохота:

— Предполагам, че би трябвало. — После, в пристъп на откровение, с което веднага спечели мис Майо, Никол призна: — Знаете ли, никога досега не съм имала лична камериерка, така че вие ще ми покажете как да процедирам.

С това тя направи мис Майо своя робиня. Свикнала с разглезени красавици и застаряващи дами, побеснели от мисли, как да запазят красотата си, за нея Никол беше освежаваща промяна.

Утринта се превърна в удоволствие. По молба на мис Майо Никол обличаше всяка рокля, а тя отбелязваше какво трябва да бъде поправено.

За през деня избраха кехлибаренобронзова рокля от шевиот с дълги ръкави по последна мода. Дрехата беше с висока талия и шокиращо ниско изрязано деколте. След като роклята беше готова, Майо колебливо предложи да направи прическа на Никол.

Изненадана и малко разтревожена Никол попита:

— Какво точно имате предвид?

— Мадмоазел, вие имате прекрасна коса. С такъв тъмен, меден цвят, но може би е малко дългичка и лошо подстригана.

Гледайки в огледалото тъмната огнена маса, която падаше до средата на гърба й Никол призна:

— Дааа, не съм полагала особени грижи за нея.

Окуражена мис Майо предложи:

— Да я скъсим мъничко и ще бъде по-лесно да ви правя модни прически.

Никол с готовност се съгласи. В очите й блестеше пакостливо пламъче. Сигурна беше, че ако знаеше, Кристофър щеше да забрани подрязването на косата. И така, в отлично разбирателство те се заеха да сътворят „новата“ Никол.

Два часа по-късно пред огледалото стоеше много модерно облечена млада лейди. Косата й беше подрязана и стигаше малко под раменете. Майо я беше направила на букли, които беше вдигнала на кок, оставяйки една къдрица да пада до рамото. Кехлибарената рокля й стоеше перфектно, а цветът много й отиваше. Никол дълго гледа в огледалото високото, безспорно елегантно създание. Не можеше да повярва, че тази млада жена с тъмни очи и прекрасна фигура е самата тя.

Сърцето й трепна, като си помисли дали Кристофър щеше да хареса новата Ник повече от предишната. Или щеше да продължи да я люби полудивашки, полунежно в един миг, а в следващия да й ръмжи и да й се зъби.