Шърли Бъзби
Червенокосата дева (3)

3.

Ако самочувствието на Никол, която избяга през прозореца, беше значително повдигнато, то духът на капитан Сейбър не беше в подобно състояние. Настанен в частния салон на странноприемницата с уханна и пенлива халба бира в ръка, той прецени настоящата ситуация като непоносима. Въпреки това не можеше да направи нищо. Дискретно и внимателно бе разпитал няколко местни жители, които потвърдиха дадената му от Робърт информация. Саймън Саксън беше прекарал удар през януари. Независимо от тези новини той се съмняваше, че Робърт ще говори в негова полза. Знаеше, че постъпва като глупак. Самата мисъл, че лорд Саксън му е простил или пък е научил истината беше глупава. Да се върне сам и невъоръжен беше опасно. С голямо съжаление той се укори, че не беше взел със себе си Хигинс. Но нали беше дал да се разбере, че няма намерение да остава, мрачно си помисли Сейбър. Беше заявил, че веднага заминава и няма да се връща. Това трябваше да възпре Робърт от планиране на неприятни изненади. Озлобен започна да се чуди дали Робърт беше казал на онази кучка Анабел за завръщането му.

Сейбър горчиво стисна устни и кехлибарено-златистите му очи заискряха със страшен блясък. Беше изживял четири дълги години на бруталност и жестокост в британския кралски военноморски флот. И всичко това бе прецизно подготвено от любезния Робърт! Четири години, които превърнаха момчето идеалист в корав, пресметлив мъж, преживял кървави морски битки, със следи от бич по гърба си, които щеше да носи до края на дните си.

Спомняйки си тези години ръката му така силно стисна халбата, че кокалчетата му побеляха. Ядосан на себе си, че си е позволил да се разгневи, той изпи на един дъх студената бира и тръсна халбата на масата. Наложи си да прогони спомените и да повярва, че до известна степен Робърт му беше направил услуга. А че самият Робърт не беше постъпил във флота беше нещо съвсем различно. От гърлото му се изтръгна рязък, неприятен смях и той нетърпеливо стана от стола си. Тази вечер се нуждаеше от компания, а не от тишината в тази малка стая.

Бедингтън Корнър беше малко селище и „Камбаната и свещта“, типично за хановете по тези места, даваше убежище на фермери и селяни. Частният салон се използваше рядко, тъй като малко дами и господа се отбиваха в Бедингтън Корнър. От евентуалната среща с мисис Игълстоун го деляха само няколко минути. Сейбър влезе в общото помещение с лъскава дъбова ламперия и се присъедини към шумната група. Когато улови погледа на закръгленото, хубавичко момиче, което работеше на бара, той напълно се отпусна. Пеги често се обръщаше към високия, тъмнокос джентълмен, който се изтягаше с небрежна елегантност в ъгъла.

„Божичко, та той е истински красавец“ — доволно си мислеше тя. С наближаването на нощта по гръбнака й преминаваха тръпки на очакване. Скоро щеше да се изкачи по задното стълбище заедно с този джентълмен. Като улови ленивия му, развеселен поглед, изпратен й през гъстите му, черни мигли, вълна на удоволствие заля слабините й.

Сейбър, сигурен, че ще има приятно занимание през останалата част от нощта, отпиваше по малко от тъмната, силна бира.

Мислите му бяха ясни и стъпката твърда, когато той и Пеги заизкачваха стъпалата малко след полунощ. Когато стигнаха до стаята му, Сейбър отвори вратата и покани нетърпеливата Пеги да влезе. Тя пристъпи в тъмната стая и извика от болка, когато върху главата й се стовари доста тежък предмет. Сейбър моментално се лепна до стената. Пръстите му напипаха моряшкия нож, скрит под дрехите. Подпрян здраво до стената, той се обърна с лице към вратата и се втренчи в тъмното.

Очертаха се два силуета. Чу се дрезгав шепот.

— Това е проклетата барманка! Къде е мъжът?

Нападателите бързо изтичаха в коридора, когато Сейбър, с нож в ръка, излезе от прикритието си. Изненадани те се хвърлиха върху него, но той пъргаво отскочи и с добре пресметнат ритник запрати единия срещу другия. Той събори съучастника си и двамата се затъркаляха по стълбището. Сейбър се затича след тях и се метна отгоре им, преди да успеят да се съвземат. Въздържа се да не убие и двамата. Прецени, че ако го открият с двата трупа, това само ще зарадва Робърт. Той изрева с все сила, за да повика съдържателя.

Мина цял час, докато всичко се уреди. Пег дойде в съзнание, но пулсиращата й глава щеше да я накара друг път да си помисли, преди да влезе в стая на непознат джентълмен. Двамата мъже се кълняха на висок глас, че са объркали стаята и не са докосвали жената. Тя вероятно била паднала и ударила главата си в пода. Пег съвсем честно си призна, че не си спомня. Капитанът разбра, че нищо няма да постигне, затова хладно прие фалшивите им извинения. Очевидно бяха добре известни, местни побойници и съдържателят не желаеше да си има неприятности.

Сейбър разбра, присъствието му в Бедингтън Корнър щеше да даде друга възможност на Робърт за посегателство върху живота му. Плати си сметката и нареди да доведат коня му. Разбра, че няма начин да се добере до Саймън Саксън. Робърт щеше да се погрижи за това.

Съдържателят на хана съвсем разбираемо беше недоволен от станалото и се опитваше да заглади инцидента. Гостът не се успокояваше от думите му. Закрачи към конюшнята с цел да разбере какво толкова задържа оседлаването на коня му. На светлината на един мъждив фенер той се зае да наблюдава несръчните движения на съненото момче, докато накрая, изчерпал търпението си отсече.

— Остави го! Връщай се в леглото! Сам ще го оседлая.

Без какъвто и да било протест, конярчето се мушна в леглото си. Тъкмо поведе дорестия кон навън от конюшнята, когато го застигна дрезгав, слаб гласец.

— Извинете, сър, вие ли сте джентълменът от Лондон, който търси моряци?

Изненадан, Сейбър се завъртя на пети и развеселено се втренчи в дребничката фигурка пред себе си. Лошо облеченото момче също го гледаше с огромните си очи, премрежени от оскъдни мигли. Изпод черната шапка с увиснала периферия стърчаха краищата на небрежно подстригана коса. Момчето беше на не повече от десет години, досети се Сейбър и каза с любезна усмивка на уста.

— Новините бързо се разнасят. Наистина се нуждая от моряци, но се боя, че обстоятелствата ме принуждават да замина по-рано от предвидения срок. Ти ли се интересуваш от живота в морето?

Сърцето й туптеше толкова силно, че Никол се страхуваше да не го чуе. Тя въздъхна.

— Да, сър. Ще ме наемете ли? Аз съм много по-силен, отколкото изглеждам и ще работя здраво!

Поклащайки бавно глава Сейбър се опита да смекчи отказа, като се взираше в умоляващите очи на хлапака.

— Сигурен съм, че ще бъде така, но си много малък… Може би следващия път, а?

Той учтиво кимна на момчето и се обърна, за да яхне коня си. Единият му крак беше вече в стремето, когато отчаяна ръка стисна неговата и страстен глас тихо проплака.

— О, моля ви, сър! Вземете ме със себе си! Обещавам никога да не съжалявате! Умолявам ви!

Взирайки се в тези огромни, пълни с молба очи, той се поколеба. Беше странно развълнуван от това момче. Като усети, че той омеква Никол пак помоли.

— Моля ви, дайте ми шанс, сър!

Сейбър сигурно щеше да потегли, съжалявайки, че е изоставил момчето, ако конярчето, събудено от гласовете, не бе се намесило в този момент.

Макар и само една провинциална страноприемница „Камбаната и свещта“ имаше много добро име — име, което не би се примирило с факта, разни просяци и скитници да досаждат на гостите. Ядосаното конярче се приближи и нареди на Никол да се маха. Като крещеше то я улови за яката и направи опит да я изхвърли от конюшнята.

— Изчезвай, малък боклук! Върви да просиш на друго място! Не досаждай на този джентълмен!

Никол бе обхваната от внезапен гняв. Като побесняла се нахвърли върху момчето ритайки, дращейки и хапейки.

Момчето от конюшнята беше два пъти колкото Никол и след като премина изненадата му я сграбчи с намерение да й даде добър урок. Беше неравностоен двубой и щеше да свърши зле, ако Сейбър не беше протегнал ръка. Той измъкна малкото дете от ръцете на конярчето и каза през смях:

— Много добре, малко лисиче! Тръгвай с мен!

Смайването я обездвижи за миг. После, игнорирайки болката в носа и бързо подуващото се око, тя се усмихна. Сейбър, неспособен да разбере мотивите си, също се усмихна.

Той яхна коня си, после протегна ръце и метна зад себе си лекото телце. Те поеха в тъмната нощ и оставиха Бедингтънс Корнър зад гърба си. Тя се притисна силно до Сейбър. Тънките й ръчички го стискаха като в предсмъртна хватка. Никол едва се въздържаше да не закрещи от радост. Беше успяла! Отиваше в морето!