Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (9)

8

На следващата вечер Катрин тъкмо се преобличаше за вечеря, когато Колин влезе в спалнята. Вместо да позвъни за прислужницата, тя попита:

— Би ли ми закопчал роклята на гърба?

— Естествено. — Пръстите му бяха корави и безстрастни и тя се почувства засегната от равнодушието му, от начина, по който двамата обитаваха един дом, споделяха живота си, но никога не се докосваха емоционално. Връзката им беше изтъкана от закон, учтивост, приемливост и навик. Почти никога не се караха, защото всеки от двамата знаеше колко много — или колко малко — може да очаква от другия. След като закопча роклята й, Колин отстъпи назад и също започна да се преоблича. Движенията му издаваха притеснение и тя го забеляза веднага.

— Нещо не е наред ли?

Мъжът й вдигна рамене.

— Не точно, но… Виж, Катрин, изгубих на карти сто фунта.

— О, Колин… — Катрин се отпусна в близкото кресло. Никога нямаха достатъчно пари, а сто фунта бяха огромна сума.

— Не ме гледай така — отвърна отбранително той. — Всъщност бях много добър. Бях загубил триста, но успях да си възвърна по-голямата част.

Катрин преглътна, опитвайки се да не мисли какво щяха да правят, ако беше загубил цялата сума.

— Може би трябва да бъда благодарна, но дори тези сто фунта ще ни създадат проблеми.

— Знам, че ще се справиш. Винаги си се справяла — отговори безгрижно мъжът й. — Струваше си да загубя малко пари. Играх с няколко гвардейци, все хора от влиятелни семейства.

— Влиянието е важно за бъдещето, но след два дни трябва да внеса парите за домакинството.

— Помоли приятеля си лорд Майкъл да ти даде повече — всеки знае, че семейство Кениън са дяволски богати. — Колин свали връзката си и я хвърли на леглото. — Като гледам как те ухажва, явно си е загубил ума по теб. Опита ли се да те вкара в леглото си?

— Глупости! — изсъска Катрин. — Нима намекваш, че съм се държала неприлично?

— Разбира се, че не — отговори развеселено той. — Кой знае това по-добре от мен?

В стаята надвисна напрежение. Изведнъж помещението се изпълни с всички неща, които ги разделяха. Катрин усети, че е реагирала твърде силно на небрежната забележка на Колин, и се постара да говори спокойно:

— Майкъл е много мил, но ме придружаваше само от учтивост, а не защото се опитва да ме направи своя любовница. — Макар че думите й не съдържаха цялата истина, това я успокои.

Колин прие коментара и без възражения.

— Опитай се да го настроиш благосклонно към нас. В последно време непрекъснато мисля за бъдещето.

— Какво означава това? — попита намръщено Катрин.

— Когато победим Бони, правителството ще съкрати най-малко половината военни. Съществува твърде голяма вероятност да ме пенсионират с половин заплата. Време е да си потърся друго занимание. Най-добре е да стана правителствен чиновник, така ще получавам добри пари и ще имам достатъчно време за лов. — Той облече чиста риза. — Но за да получа такъв пост, трябва да имам връзки с влиятелни хора. За щастие тази пролет Брюксел е препълнен с аристократи. Когато разговаряш с тях, бъди особено мила, за да извлечем максимална полза.

— Добре. — Мисълта не беше особено въодушевяваща, но тъй като бъдещето на Ейми зависеше от доброто положение на Колин, тя също трябваше да даде своя принос. — Тук ли ще вечеряш?

— Не, имам уговорка с приятели.

Катрин въздъхна.

— Моля те, опитай се да не губиш повече пари. Не мога да правя чудеса.

— Тази вечер няма да играем.

Това означаваше, че щеше да има жени. Катрин му пожела приятна вечер и слезе. Беше още рано и в салона беше само Кенет. Едрата му фигура беше като на ковач.

— Добър вечер, Кенет — поздрави ведро Катрин. — Май и вие сте зает като Майкъл. Постепенно започвам да вярвам, че пехотата работи по-усърдно от кавалерията.

Кенет се обърна към нея.

— Напълно сте права. Всички го знаят.

— И вие сте като баща ми — усмихна се Катрин. — Той беше в пехотата.

Кенет я погледна ужасено.

— Не вярвам на ушите си! И как хубаво момиче като вас се е омъжило за драгун?

— Обичайните причини. — Тя наля две чаши шери и отиде при него до прозореца. Слънцето се беше скрило зад дърветата, позлатяваше облаците в охра и карминеночервено и превръщаше великолепните църковни кули на Брюксел в драматични силуети. — Какво чудно небе! В моменти като този ми се иска да рисувам.

Кенет отпи глътка шери.

— И на мен.

— Не говорете така. Вие ще съумеете да го нарисувате.

Мъжът вдигна рамене.

— Това е един прост талант. Живописта е нещо съвсем друго, а за съжаление аз не разбирам нищо от живопис.

Тя огледа сериозния му профил. Нещо в тона му й подсказа, че той съжалява за пропуснатото, но армия, която непрестанно води боеве, предлага твърде малко възможности за учене, особено в годините, преди да го повишат.

Ярките цветове избледняха, на хоризонта се събраха индиговосини облаци. Колко бързо падаше нощта.

— Това спокойствие няма да трае дълго, нали? — попита тихо тя. Кенет веднага разбра какво имаше предвид.

— Боя се, че сте права. Императорът е затворил северните граници на Франция. Нито една карета, нито една рибарска лодка, нито едно писмо не могат да преминат — естествено, освен фалшивите сведения, които агентите на Наполеон разпространяват с истинско удоволствие. Според тях военните не възнамеряват да започнат похода преди юли, но аз смятам, че войната ще избухне всеки момент.

— Имам чувството, че всички ние сме събрани в стъклено кълбо, което съвсем скоро ще се натроши на парченца — прошепна тя. — Всички живеят като в треска. Последните два месеца оставиха у мен впечатлението за особен период, който няма да се повтори.

— Всяко време е особено и не се повтаря — отговори спокойно той.

Все пак беше човешко да се опита да задържи нощта. Следвайки внезапен импулс, тя попита:

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Естествено. Какво желаете?

— Бихте ли нарисували всички, които живеят в тази къща? Ан и Чарлз, Колин, децата, кучетата, себе си, Майкъл. — Най-вече Майкъл. Като улови питащия му поглед, тя добави: — Естествено ще ви платя.

Кенет вдигна вежди.

— Моля ви, Катрин, не говорете за това.

— Съжалявам — пошепна извинително тя. — Не исках да ви обидя. Вие не сте търговец.

Очите му засвяткаха развеселено.

— Всъщност ми правите комплимент. Това ще бъде първата ми професионална поръчка, но за съжаление на мога да я приема.

— Естествено, че не. Съжалявам. Не биваше да питам.

Той направи нетърпелив жест.

— Не съм казал, че няма да направя скиците. Дори имам няколко, които ми се струват добри, но трябва да ги приемете като подарък.

Тя се опита да му благодари, но той я спря.

— Не е нужно да ми благодарите. Вие с Ан имате таланта да приемете две дузини безделници и да им осигурите почтен дом. — Той се извърна отново към потъмнялото небе. — Отдавна, много отдавна не съм имал дом.

Тъгата в думите му я накара да сложи ръка върху неговата. Съчувствен жест, който не беше в състояние да предизвика бурята от чувства, която бе изпитала с Майкъл.

— Да не забравите, че трябва да нарисувате и себе си.

— Ако се опитам, хартията ще се разпадне — отвърна сухо той.

— Не бъдете толкова глупав, както би казала Моли. — Двамата се засмяха, тя свали ръката си и продължи: — Следващата седмица е балът на дукеса Ричмънд. Това е най-голямото светско събитие на сезона.

Кенет се потърси от ужас.

— О, не, в никакъв случай. Не съм достатъчно важен, за да ме поканят. Но на двадесет и първи ще бъда на бала на херцога. Той е решил да почете битката при Виктория и очаква всички офицери да присъстват.

Катрин се усмихна предизвикателно.

— Очаквам да танцувате с мен.

— Отговорът е категорично не. Готов съм да ви дам всичките си рисунки, готов съм да дам живота си за вас, но танцуването е нещо съвсем друго.

Двамата отново се засмяха. Когато се обърнаха към стаята, видяха Майкъл да стои на вратата. Той видя, че са го забелязали, и влезе в салона. Лицето му беше неразгадаемо. Катрин закопня да отиде при него и да му подаде и двете си ръце. Вместо това наложи маската на Света Катерина, усмихна му се и наля чаша шери.

Колко по-лесно беше да си светица, отколкото жена от плът и кръв.

 

 

Късно вечерта Кенет прегледа рисунките си и избра няколко, които може би щяха да харесат на Катрин. Остана много изненадан, като видя колко много рисунки е направил. Трябваха му само още една или две, за да попълни колекцията. Приготви папка и за Ан. Една от рисунките на цялото семейство Моубри в градината беше наистина добра.

Той взе молива си и започна да рисува влюбените Тристан и Изолда. Тристан, могъщият воин, и Изолда, принцесата-лечителка, омъжена за чичото на Тристан. Развръзката беше трагична. Нямаше да бъде истинска велика легенда, ако двамата се бяха заселили в някоя усамотена колиба и бяха родили девет деца, а той беше станал дебел земевладелец с предпочитания към лова на лисици.

Кенет забеляза какво правеше едва когато рисунката беше готова. Измъченият воин носеше чертите на Майкъл, а тъмнокосата принцеса в обятията му беше възхитителната Катрин Мелбърн.

Художникът подсвирна смаяно. Ето откъде духаше вятърът. Не за първи път рисунките му разкриваха нещо, което съзнанието още не беше оформило в представа. По дяволите, Майкъл беше страдал достатъчно! Ами Катрин, която щеше да плаща вечно за глупавия брак, който беше сключила на шестнадесет години.

Тъй като беше платил висока, горчива цена, докато научи колко бегло е щастието, той знаеше, че на мястото на Майкъл щеше да прати по дяволите морала и честта и да се радва на кратките мигове блаженство. Искаше му се да вярва, че Майкъл и Катрин правят точно това, но знаеше, че не е вярно. И двамата бяха прекалено благородни. Вероятно криеха чувствата си един от друг, дори от самите себе си.

Кенет хвърли рисунката в камината и я подпали със свещта. Докато я гледаше как гори, се помоли двамата му приятели да бъдат богато възнаградени на небето за земното си въздържание.

 

 

В деня преди бала на дукеса Ричмънд Майкъл и Кенет присъстваха на вечеря с офицерите на деветдесет и пети полк, наскоро пристигнали от Америка. Съвсем естествено разговорът се завъртя около събитията на полуострова. Вечерта беше чудесна, но когато потеглиха към къщи, Майкъл отбеляза сухо:

— Разстоянието е най-доброто средство да погледнем в романтична светлина лошото ядене, лошото вино и лошия подслон.

— Истинската романтика е в това, че бяхме млади и оцеляхме — изкиска се Кенет. — Божичко, помниш ли юбилейния банкет на стрелците на брега на Бидасао?

— Краката ни се люлееха в окопите, тревата ни служеше за маса и столове. Такова нещо не се забравя.

Двамата завиха по Рю дьо ла Рен, без да ускоряват темпото. Майкъл слезе, отвори портата и проговори бавно:

— През следващите дни се очаква грозна буря.

Кенет го изгледа остро.

— Буквално ли да го приема или метафорично?

— И двете. — Майкъл несъзнателно потърка лявото си рамо, което винаги го болеше при промяна на времето. — Бурята ще бъде впечатляваща. Помниш ли, че на полуострова много често се разразяваха бури точно преди планираните сражения?

— Прав си — кимна Кенет. — Уелингтъново време. Беше повече от страшно. Защо не напомниш на херцога?

Майкъл избухна в смях.

— Сигурно ще ме изхвърли от кабинета си. Той е човек, който вярва на фактите, а не на фантазиите.

— Без съмнение е прав. Но аз ще кажа на ординареца си да приготви багажа за поход, за да можем да потеглим веднага.

— И аз възнамерявам да сторя същото.

Двамата отведоха конете си в обора. Там гореше лампа и веднага забелязаха Колин Мелбърн, който се беше проснал по лице в сеното и шумно хъркаше. Конят му, още оседлан и с юзди, стоеше до него и го зяпаше равнодушно. Кенет коленичи и го прегледа.

— Пиян като лорд — съобщи с крива усмивка той.

— Какво каза? — попита ледено Майкъл.

— Добре де — ухили се, Кенет, — пиян като някои лордове. Теб никога не съм те виждал в това състояние.

— И няма да ме видиш.

— Въпреки това трябва да му признаем едно: останал е на седлото, докато се е прибрал вкъщи. Това прави чест на кавалерията.

След като се погрижи за коня си, Майкъл се зае с жребеца на Мелбърн. Животното не биваше да страда само защото господарят му бе прекалил с алкохола. Когато свърши, Кенет вдигна пияния на крака.

Колин се събуди и попита завалено:

— Вкъщи ли съм вече?

— Почти. Трябва само да изкачите стълбите.

— Проклетата пехота идва да ме спаси. Явно и вие можете да бъдете полезни, момчета. — Колин направи крачка към изхода и се олюля.

Кенет го сграбчи за раменете.

— Помогни ми, Майкъл! Не мога да се справя сам. Трябва да го отнесем в спалнята му.

— По-добре да го оставим тук — предложи Майкъл. — Нощта е мека, а в състоянието, в което е сега, няма да има нищо против.

— Катрин сигурно се тревожи. Тази вечер мъжът й трябваше да си бъде вкъщи.

Това беше вярно, затова Майкъл улови дясната ръка на Мелбърн и я преметна през рамото си. Колин вонеше не само на порто, но и на парфюм. Явно се беше забавлявал с жена.

Той се опита да игнорира факта, че този пиян глупак е съпругът на Катрин. Че има право да я милва, да притежава тялото и, макар че постоянно мени партньорките си в леглото…

Стисна зъби и двамата с Кенет измъкнаха пияния през вратата. Съживен от чистия въздух, Колин обърна глава към Майкъл и му намигна.

— О, благородният полковник! Много съм ви задължен.

— Не се притеснявайте — отвърна кратко Майкъл. — Бих го направил за всеки.

— Не сте прав — възрази Колин. — Правите го за Катрин, защото я обичате.

Майкъл се вцепени.

— Всички я обичат — продължи завалено Колин. — Почтеният сержант Кенет, верният Чарлз Моубри, даже проклетият херцог — всички са влюбени в нея. Всички я обичат, защото е съвършена. — Той се оригна шумно. — Знаете ли колко трудно се живее със съвършена жена?

— Стига, Мелбърн! — изсъска Кенет. Колин продължи безпощадно:

— Обзалагам се, че Ваше благородно лордство гори от желание да се потъркаля с Катрин в сеното и да ми сложи рога.

Майкъл спря и стисна юмруци.

— За бога, човече, млъкнете! Обиждате съпругата си!

— О, аз знам, че тя няма да го направи — увери го ухилено Колин. — Не напразно я наричат Света Катерина. Знаете ли защо са обявили истинската Катрин за светица? Защото жалката уличница…

Преди да е успял да довърши, Кенет замахна и го удари с юмрук под брадичката. Колин се свлече в безсъзнание между двамата и Кенет обясни сухо:

— Реших, че е по-добре да го направя, преди да си го убил.

Кенет прекаляваше. Майкъл кимна мрачно и му помогна да отнесат Мелбърн по стълбите на втория етаж. Щом стигнаха пред спалнята, Кенет почука на вратата.

Катрин отвори след минута. Тъмната коса беше разпусната по раменете, халатът беше наметнат на раменете й и разкриваше тънката нощница. Тя изглеждаше отпусната и сънена и беше безкрайно привлекателна. Майкъл веднага сведе поглед. Кръвта запулсира в слепоочията му.

— Какво се е случило? — попита тихо тя.

— Не се бойте, Катрин, Колин не е ранен — обясни спокойно Кенет. — Малко се е понапил, паднал е в обора и си е ударил брадичката. Нищо сериозно.

Тя отстъпи и задържа вратата.

— Моля, внесете го вътре и го сложете на леглото.

Когато внесоха пияния, Майкъл видя как ноздрите й се издуха от вонята на алкохол и парфюм. В този момент, той разбра, че Кенет беше прав. Катрин знаеше, че мъжът й се забавлява с други жени, но приемаше с достойнство участта си. Майкъл изпита силно възхищение към нея и отново му се дощя да налага с юмруци Колин, докато го превърне в кървава маса.

Двамата положиха безжизненото тяло на леглото и Кенет му изу ботушите.

— Ще се справите ли сама, Катрин?

— О, да, не ми е за първи път. — Тя въздъхна и добави с принуден хумор: — За щастие това не се случва често. Благодаря ви, че го донесохте.

Думите бяха отправени и към двамата, но тя не посмя да погледне Майкъл. От деня в градината двамата избягваха да се гледат.

Мъжете й пожелаха лека нощ, излязоха от съпружеската спалня и безмълвно се запътиха към другото крило. Майкъл неохотно призна пред себе си, че се гневеше не само защото забележките на Мелбърн бяха вулгарни и недостойни за джентълмен.

Най-страшното беше, че всичко, което беше казал пияният съпруг, отговаряше на истината.