Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (40)

39

Макар че слънцето изгря и силуетите им се очертаваха ясно, Майкъл не се опитваше да се прикрива. Скоростта беше по-важна. След като прекосят дигата, можеха да се скрият в жалките храсти, но дотогава… Той стискаше здраво скъпоценната сабя, надявайки се, че няма да се стигне до битка.

Шумът на вълните издаде, че наближават дигата, и той попита:

— Ейми, по този път ли мина, когато дойде на острова с Халдоран?

— Да, сър, познавам дигата. Пътеката е тясна и ме уплаши. Радвам се, че е достатъчно светло, за да виждам къде стъпвам.

— Бъди предпазлива.

— Тъй вярно, сър. — Тя стисна по-здраво ръката на майка си. — Не обичам височините.

— И аз, миличка — отговори успокоително Катрин.

— Тогава имате късмет, защото няма да минете по пътеката — проговори хладно мъжки глас и храстите от двете страни на пътя внезапно оживяха. Петима мъже излязоха на пътя, излъчвайки самоувереността на добре въоръжени биячи. Халдоран и Дойл отляво, останалите трима препречваха пътя към дигата.

Майкъл разбра, че трябва да нападне веднага, и се хвърли като бесен срещу тримата бивши затворници. Първият удар улучи ръката на мъжа със счупената челюст и го остави без оръжие. Вторият се заби в рамото на другаря му. Мъжът се олюля, Майкъл му изтръгна сабята, завъртя се към третия и заби острието дълбоко в бедрото му. Още докато жертвата падаше, той изкрещя настойчиво:

— Тичайте!

Катрин и Ейми буквално прелетяха през пролуката, създадена от него, и стигнаха до дигата. Без да губи време, Майкъл се обърна към противниците си.

Първите трима бяха обезвредени, но Дойл вече насочваше пушката си срещу него с убийствена злост в очите. Изтрещя изстрел, но Халдоран удари дулото със сабята си и куршумът се заби в земята.

— Не го убивай! — изрева той. — Това е моя работа.

И пристъпи напред, готов за бой. Ранната утринна светлина позлати великолепната сарацинска сабя, с която се беше въоръжил.

— Една точка за вас, Кениън. Нападнахте с невероятна бързина. Трябваше да запомня тази тактика.

— Ако не бяхте аматьор, щяхте да я знаете. — Майкъл се дръпна към дигата, без да го изпуска от поглед. Очите щяха да му подскажат мига и посоката на нападението. Халдоран кимна мрачно.

— Иска ми се да не бързам, но ще ви убия веднага, за да хвана Катрин и наглото й хлапе.

— Първо трябва да минете през мен — отговори равнодушно Майкъл. — По-трудно е, отколкото си мислите.

— Така ли? — Халдоран стъпи на дигата с искрящи от гняв очи. — Веднъж вече ви победих, а тогава не бяхте изтощен. Много добре знам, че искахте да ме предизвикате с твърденията си, че сте ме оставили да спечеля. Този път няма съмнения в победата ми.

Той се хвърли светкавично напред, но Майкъл, предупреден от искрите в очите му, парира. Умората беше скована рефлексите му и едва се задържа на крака.

Халдоран отговори с редица брутални удари, един от друг по-силни, и почти успя да пробие защитата му. Майкъл се отдръпна и лордът изсъска подигравателно:

— Оръжието ви не е нещо особено. Откъде го взехте?

— От пещерата на контрабандистите. Стандартна флотска сабя — отговори твърдо Майкъл. — Истинският войник няма нужда от сарацинска стомана.

Халдоран нанесе нов удар и когато Майкъл парира, силен порив на вятъра извади противника му от равновесие. През това време Майкъл хвърли поглед към дигата. Катрин и Ейми бяха изчезнали. Облекчен, той посвети цялото си внимание на противника.

Изтощението замъгляваше ума му, забавяше реакциите. Дори желанието за оцеляване бе отслабнало. Останаха му единствено желязната воля за победа и умението да се бие, школувано в безброй жестоки битки. Беше преживял страшни неща и сега парираше, избягваше, нанасяше удари повече по инстинкт, отколкото с разума си. Едва вдигаше оръжието и мускулите му трепереха от напрежение.

Двубоят продължи в мрачно мълчание. Звънът на оръжията заглушаваше тъмния рев на вълните и крясъците на чайките. Халдоран нееднократно нанесе смъртоносни удари, но не постигна успех. Майкъл парираше и отстъпваше и засега нямаше дори драскотина.

Изпълваше го безрадостно удовлетворение. Нямаше да спечели този дуел. Даже ако станеше чудо, мъжете зад Халдоран щяха да го застрелят. Единствената му задача беше да даде време на Ейми и Катрин да избягат.

Когато отстъпи още крачка назад, Халдоран изръмжа:

— Стойте си на мястото, по дяволите! Бийте се като джентълмен, ако знаете какво означава това.

— Мога да се бия само като войник — отговори, пъшкайки, Майкъл. — За да победя.

Халдоран нападна отново, острието на сабята разсече дебелата жилетка и потърси уязвимо място. Майкъл се отдръпна — и десният му крак увисна във въздуха. Намираха се на най-тясното място на дигата. Чакаше го сигурна смърт.

Той се извърна наляво. Движението го спаси от пропадане в пропастта, но се озова легнал по гръб в самия край на пътеката.

Халдоран се усмихна със злобно задоволство.

— Кажи си молитвата, Кениън.

Майкъл вдигна меча и успя да парира страшния удар. Сарацинското острие улучи оръжието му точно в средата и го строши на две половини. В ръката на Майкъл останаха дръжката и назъбено парче стомана.

Разумът му прие, че е дошъл краят, но добре тренираното тяло не беше готово да се предаде. Сграбчи с лявата ръка шепа чакъл и го метна в лицето на противника си. Халдоран изруга и се отдръпна, за да изтрие очите си. През това време Майкъл замахна с левия си крак и улучи глезените му.

Халдоран падна настрана. Майкъл се изправи на колене и заби назъбената стомана в десницата на противника си, прерязвайки жилите. В очите на лорда блесна безумен страх. Изрева като животно и изрита счупената сабя от ръката на Майкъл. Скочи и го сграбчи за гърлото със здравата си ръка.

Завърза се ръкопашен бой. Двамата се търкаляха по земята в опасна близост до пропастта. Равновесието на силите бе нарушено. Майкъл забрави всяка предпазливост и страх от падане и неумолимо изблъска Халдоран към ръба на бездната.

Когато преплетените им тела се олюляха към пропастта, Майкъл погледна в очите на противника си и видя нарастващ страх.

— Аматьор — изсъска през зъби той, пречупи хватката на Халдоран с добре прицелен удар и го запрати към края на пътеката.

Халдоран посегна да се залови за него — или да увлече и двамата в пропастта, — но Майкъл го ритна по китката. С отчаяно разперени пръсти, които нямаше къде да се заловят, победеният полетя към нищото. Той изпищя и викът му отекна зловещо в скалите и хълмовете, докато бе заглушен от рева на вълните.

Победа, но каква? Майкъл вдигна глава и видя четири дула, насочени право в гърдите му. Това беше краят.

Е, поне беше извършил едно добро дело. Живей дълго, Катрин, и живей добре.

 

 

Катрин и дъщеря й потърсиха прикритие в храсталаците от другата страна на дигата. Паднала на колене, едва поемайки си дъх, тя раздели предпазливо клоните, за да види какво става. Изстрелът беше само един. Дали това беше добър знак или Майкъл бе улучен смъртоносно?

Когато на дигата започна дуел, Катрин затисна устата си с ръка. Ейми, която се бе промъкнала до нея, попита задъхано:

— Полковник Кениън ще спечели, нали, мамо?

— Не знам, мила. Той е опитен боец, но е крайно изтощен. Противникът му си е отспал, а и е много силен.

Катрин потрепери. Майкъл избягваше ударите с много усилия. Двамата противници бяха точно в средата на дигата, а двама от мъжете на Халдоран настъпваха бавно с пушки в ръце.

По лицето й се стичаха сълзи, но тя не ги забеляза.

— Трябва да вървим — прошепна измъчено тя. — Когато двубоят свърши, онези ще ни преследват, все едно кой ще спечели.

— Познавам ги. Чудовища. — Ейми изкриви лице. — Не можем да изоставим полковник Кениън.

— Трябва, детето ми, иначе жертвата му ще бъде напразна.

— Няма да тръгна — проговори безизразно Ейми. — Знаеш колко добре умея да хвърлям камъни. Мисля, че мога да улуча някой от онези.

Катрин откри в очите на Ейми войнствен блясък и отново осъзна колко много момичето прилича на баща си. Освен това познаваше умението й да хвърля силно топките при крикет.

Тя беше длъжна да спаси детето си. Но честта и верността бяха също така важни. Изпълни я примирение. Ако си отидеха, без да помогнат на Майкъл, и двете нямаше да си го простят.

— Хайде да съберем камъни.

Скоро събраха цяла купчина и продължиха да следят дуела. Катрин стисна ръката на дъщеря си.

— Ако Майкъл бъде… убит, ще тичаме надясно, по склона на онзи хълм. Ще се скрием в храстите. Ако имаме късмет, Халдоран ще ни преследва по пътя.

Ейми грабна един камък.

— Но ако победи полковникът, ще нападнем чудовищата.

Когато Майкъл падна и оръжието му се счупи, Катрин изплака отчаяно. Двамата мъже се сбиха като обезумели и тя повярва, че ще полетят заедно в пропастта. Изведнъж Халдоран се сгромоляса в бездната, преобърна се няколко пъти и тялото му падна тежко върху белите скали.

Настана момент на абсолютна тишина, подчертана още повече от воя на вятъра и крясъците на чайките. В следващия миг Ейми се изправи и метна първия камък. Улучи бузата на Дойл, който тъкмо се бе приготвил да стреля. Изненадан, той изкрещя, ръката му трепна и куршумът се заби на метър от Майкъл. Катрин се надигна и запрати втори камък. Той се удари в земята, подскочи и се заби в коляното на втория затворник. И неговият изстрел не улучи. Майкъл се приведе и мъчително запълзя към прикритието на храстите. Пълзеше заднешком, за да следи изстрелите.

В този миг Катрин чу тропот на конски копита и колела, който бързо се приближаваше. Кой, по дяволите, препускаше с такава скорост към дигата? Тя хвърли бърз поглед през рамо и видя каруца, в която седяха половин дузина мъже. През това време Майкъл се беше добрал до първото прикритие.

Неочакваното нападение с камъни беше сплашило тримата мъже и те вече не представляваха опасност. Дойл обаче, по-опитен и по-решителен от другарите си, се бе скрил зад голям камък. Катрин видя дулото на пушката, което застрашително се насочи към Майкъл. Велики боже! След като бе издържал дотук, Майкъл не можеше да бъде убит по този подъл начин. Това беше недопустимо.

Колата спря, изтрещя изстрел и ехото се затъркаля между хълмовете. Дулото се скри. След секунди тялото на Дойл се строполи встрани от скалата. От черепа струеше кръв.

Прозвуча дълбок мъжки глас:

— Ей, вие, ако искате да доживеете залеза, хвърлете оръжията си!

Катрин скочи и се обърна стреснато. Дейвин Пенроуз се беше изправил в колата и от пушката му се виеше дим. Никога не го беше чувала да говори с този заповеднически тон. Боже, колко приличаше на дядо им!

— Слава на бога — прошепна задавено тя. — О, благодаря ти, боже! — Ейми се втурна към близкия храст и тя я последва, олюлявайки се. — Майкъл?

Той се изправи с последни усилия и направи няколко крачки към тях. Макар и мокър до кости, небръснат и окалян, беше най-прекрасният мъж на света. Катрин изплака и го прегърна. Майкъл беше жив!

— Успяхме. — Майкъл я притисна нежно до себе си и я пусна. — Изправихме се срещу Наполеон на Скоул и победихме.

— Не ние. Ти. — Трябваше да му каже толкова много неща, че не знаеше откъде да започне.

Ала спасителите сложиха край на уединението им. Милиционерите разоръжиха хората на Халдоран и ги вързаха, а Дейвин и един непознат отидоха при бегълците. Непознатият, едър, елегантно облечен господин, заговори пръв:

— Какво ти е на ръката, Майкъл?

Майкъл погледна развеселено напоения с кръв ръкав.

— Халдоран е проникнал по-дълбоко, отколкото си мислех. Сабята му беше толкова остра, че почти не усетих. — Той смръщи чело. — По дяволите, Стивън, какво правиш тук?

Катрин вдигна глава. Значи това беше херцог Ашбъртън, братът на Майкъл. Величествена фигура.

— Твоето загадъчно послание ме накара да дойда чак тук, за да проверя лично какви си ги забъркал. — Погледът му беше устремен към раната. — Няма ли да я превържеш?

— Ако ми дадете вратовръзката си, ще я стегна — рече Катрин. Без да каже дума, мъжът отвърза бялата ленена вратовръзка и й я подаде. Поредната превръзка, каза си развеселено Катрин и се зае за работа.

— Стивън, позволи ми да ти представя Катрин и Ейми Мелбърн. Необикновена милосърдна сестра и световна шампионка по хвърляне. Ти си страхотна, Ейми. Баща ти щеше да се гордее с теб.

Момичето се зачерви до ушите.

Катрин направи превръзката и се обърна към констейбъла.

— Ти дойде тъкмо навреме, Дейвин, и аз съм ти задължена до края на живота си. Как узна къде сме?

— Докато е лежал уж в безсъзнание, лердът е чул разговорите ви — обясни Дейвин. — Тази сутрин се събуди много рано и ми разказа най-важното.

— Значи дядо е по-добре? Слава на небето!

Дейвин измери Майкъл с хладен поглед.

— Лердът каза, че не сте Колин Мелбърн. Ако този човек ви е брат, името ви вероятно е Ашбъртън.

— Аз съм Майкъл Кениън. Ашбъртън е титлата на Стивън.

— Херцог Ашбъртън? — попита смутено Дейвин.

— Правилно — кимна херцогът. — Но не ме гледайте така, моля ви. Хапя само в краен случай.

Майкъл въздъхна и зарови пръсти в мръсната си коса.

— Съжалявам, че ви измамих, Дейвин. Но ние с Катрин се познаваме от войната и тя ме помоли да я придружа.

Катрин отвори уста, но херцогът се намеси решително:

— Стига сме говорили. Сега най-важното е да отведем тримата бегълци в замъка, преди да завали отново. Лердът сигурно ни чака с нетърпение.

— Съвсем правилна забележка — отбеляза сухо Майкъл, който трепереше с цялото си тяло. Катрин понечи да го подкрепи, но Стивън я отстрани меко и отведе брат си до каруцата.

Майкъл легна на дъските и притихна. Лицето му беше сиво, очите затворени. Катрин се облегна на ритлата и прегърна Ейми. Докато пътуваха, момиченцето научи цялата история, узна и че Халдоран е убиецът на баща му.

Ейми я изслуша с каменно лице. Единственият коментар бе:

— Съжалявам, че не го убих със собствените си ръце. — После се сгуши в майка си и затвори очи.

Катрин отпусна глава на дъската. Въпреки всички лоши поличби, и тримата бяха останали живи и здрави. Сега й оставаше да се изправи пред лицето на дядо си.