Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (8)

7

Пролетта беше прекрасна и хората, изпълнили Брюксел, се чувстваха като на почивка. Катрин се радваше на времето главно заради децата, които всеки ден играеха до насита в градината. Един следобед тя беше седнала под стария кестен в дъното на градината зад къщата, кърпеше дрехи и наблюдаваше дъщеря си и малките Моубри, които тичаха по алеите. Когато чу конски тропот, тя вдигна глава и видя, че Майкъл се прибира вкъщи необичайно рано.

Катрин го изчака да слезе от коня и да го отведе в обора. Движенията му бяха грациозни, без нито една излишна стъпка. Сърцето й отново потрепна от желание. Както винаги при появата му.

През изминалите седмици той я придружаваше често. Когато отиваха на бал, танцуваха само по веднъж, и то английски народен танц, никога валс. След това се отдалечаваше, докато станеше време да си тръгнат. Само веднъж, когато един пиян офицер я набута в една ниша и се опита да й се обясни в любов, Майкъл се появи и го отдалечи с решителността на по-голям брат.

Жалко, че нейните чувства не бяха така сестрински.

Майкъл излезе от обора, поколеба се, после се обърна към градината и тръгна към нея с шапка в ръка. Слънцето позлатяваше разрошената кестенява коса.

— Добър ден, Катрин.

— Здравейте. — Тя извади от кошницата си една скъсана фуста на Ейми. — Изглеждате преуморен.

— Оказа се, че е много по-трудно да обучаваш неопитен полк, отколкото да копаеш окопи. — Той кимна към децата, които си играеха на криеница. — Чух виковете им и си казах, че би било приятно да погледам как тичат безгрижни деца, вместо тромави новобранци.

Ейми се измъкна иззад близкия рододендрон и се скри зад друг храст.

— Чудесна е — отбеляза одобрително Майкъл. — Дъщеря ви има всички данни да стане първокласен стрелец.

— Само не й го казвайте! И без това е същинско диваче. Щом я видите да играе крикет, ще разберете какво имам предвид. Щом срещнем Уелингтън, веднага започва да му разправя, че много жени участвали в отрядите на испанските партизани и че англичанките можели да сторят същото. — Катрин се зае да зашива скъсаното воланче. — Как върви обучението на новобранците ви?

— Имам сериозни съмнения, че знаят от кой край на мускета излиза куршумът.

Катрин избухна в смях.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо.

— Преувеличавам, но само малко. Опитвам се да ги убедя, че най-опасното, което могат да сторят войниците, е да се откажат от боя и да избягат. Че най-важното е да пазят позицията. Ако успея да ги науча, ще се успокоя. Благодаря на небето, че имам добри сержанти. Ако не бяха те, досега да съм се отказал.

— Виждам, че продължавате да носите стрелковата си униформа вместо червения мундир на пехотата.

— Официалната причина е, че нямам време да отида при шивача. — Очите му засвяткаха развеселено. — Но това е само претекст. Истината е, че не желая да се откажа от този хубав зелен цвят.

— Добре, че херцогът не се интересува какво носят войниците му. Кълна се, че още не съм срещнала двама офицери, облечени еднакво. — Катрин отново се засмя. — Помните ли как само след няколко месеца на полуострова цялата армия изглеждаше мръсна и дрипава? Разпознавахме новаците по красивите им униформи.

Джейми Моубри изскочи иззад близкия храст и насочи един клон към гърдите на Майкъл.

— Бум, бум!

Катрин, която наблюдаваше внимателно събеседника си, улови мигновената реакция, която в битката би имала за последствие смъртоносно действие. Тя отлетя така бързо, както беше дошла, и Майкъл рухна драматично на тревата.

— Този куршум ме уби, момчета. Завещавам ви коня си Тор. — Той ритна няколко пъти и утихна.

Джейми се втурна към жертвата си и размаха триумфално дебелия клон. Кланси скачаше по петите му.

— Убих те, убих те, проклети французино!

Щом момчето се приближи, Майкъл го сграбчи за раменете и започна да го гъделичка.

— Хванах те! Никога не вярвай, че неприятелят е толкова мъртъв, колкото изглежда, Джейми!

Момчето се търкулна в тревата със зачервено лице и записка от радост. Катрин наблюдаваше развеселено сцената, учудена от лекотата, с която Майкъл бе успял да проникне в детския свят.

Боричкането свърши, когато дотича Ейми.

— Здравейте, полковник Кениън. — Тя цапна Джейми по ръката. — Ти гониш. — После се отдалечи и Джейми и кучето се втурнаха след нея.

Майкъл остана да лежи в тревата.

— Боже, колко е хубаво да лежиш под слънцето и да безделничиш. — Той затвори очи и разкопча мундира си.

— Времето е прекрасно, нали? — усмихна се Катрин. — Но аз съм убедена, че това е затишие пред буря.

— Точно в този момент на хоризонта се събират черни облаци.

Забележката му предизвика мълчание. Всички знаеха, че Наполеон е потеглил към северната граница.

Луи Ленивия, който се беше излегнал да поспи в краката на Катрин, се изправи на късите си крака и се запъти към Майкъл, за да му прави компания в тревата.

— Започвам да ревнувам — извика шеговито Катрин. — Луи ми обръща внимание само когато не сте наблизо.

— Глупости — промърмори Майкъл, без да отваря очи. — Това противоестествено животно се опитва да разруши доброто ми име. Нали казват, че кучетата и притежателите им си приличат. Това ви дава право да твърдите, че и аз съм ленив и безполезен като него. Кажете му да се махне.

Вместо да прогони кучето, той вдигна ръка и го почеса зад ушите. Луи изскимтя от удоволствие, претърколи се по гръб и протегна широките си лапи към небето.

Катрин избухна в смях.

— Ако сте така мек и с новобранците, полковник, сто и пети скоро ще има проблеми.

Моли, която се беше скрила някъде в края на градината, изписка и Джейми изкрещя:

— Хванах те!

Майкъл отвори очи.

— Джейми изглеждаше доста бледен. Да не е бил болен?

— Понякога страда от астма — отговори Катрин. — Ан казва, че пристъпите са ужасни. Вчера имал много силен пристъп. Очевидно през пролетта му е най-трудно.

— Като дете и аз имах астматични пристъпи, но с времето изчезнаха. Сигурен съм, че и с Джейми ще стане така.

Катрин се вгледа в лицето му.

— Ще кажа на Ан. Със сигурност ще се почувства по-добре, като узнае, че едно астматично момченце може да се превърне в силен мъж като вас. Какво предизвиква пристъпите?

— Не знам дали е установено със сигурност — отговори бавно той. — Според мен е комбинация от много неща — влага, храни, растения, които детето не понася. — Той засенчи очите си с ръце, за да се предпази от слънцето и да скрие израза на лицето си. — Мисля, че емоциите също са важни.

— Може би имате предвид твърде силно вълнение? Джейми е чувствително момченце.

— Да, и това. Когато е уплашен или тъгува. Болезнените чувства много бързо могат да предизвикат такъв пристъп.

— Разбирам. — Много й се искаше да узнае повече, но тонът му забраняваше други въпроси.

— Как е Ан? — попита Майкъл.

— Много по-добре. В момента си почива, но каза, че е преминала в следващия стадий, когато след изтощението идва луда енергия. След една седмица ще започне да настоява, че трябва да ходим на танци. — Катрин отряза конеца и го погледна замислено. Когато Ан започнеше да излиза, вече нямаше да се нуждае от Майкъл като придружител. Той щеше да й липсва. Беше започнала да се наслаждава на времето, което прекарваха заедно. — Тогава няма да се налага да ме придружавате…

— За мен беше удоволствие, не товар. Когато Чарлз не е на разположение, с удоволствие ще извеждам и двете ви. Всеки мъж в Брюксел ще ми завижда.

Майкъл потисна прозявката си и потъна в мълчание. Въпреки шума, който вдигаха децата и колите, които трополяха по улицата към Намюрската порта, той задряма и дишането му стана равномерно. Ситуацията създаваше приятна интимност.

Катрин продължи да шие. Умееше да крие чувствата си и дори подозрителният наблюдател не би предположил с каква тиха радост беше изпълнено сърцето й. Присъствието на Майкъл хранеше онази част от душата й, която дълго време беше гладувала.

Може би трябваше да се чувства виновна заради тези чувства, но не можеше. Никой нямаше да бъде наранен, а и много скоро пътищата им щяха да се разделят и щеше да й остане споменът за няколко прекрасни минути, съхранен завинаги в сърцето й.

Тя свърши с фустата на Ейми, сгъна я и я положи в кошницата. Тогава си позволи да погледне към ръката на Майкъл, която почиваше в тревата само на половин метър от нея. Пръстите бяха дълги и силни. Тънък, отдавнашен белег от сабя пресичаше дланта до китката.

Тя усети внезапен порив да положи ръката си върху неговата. Да го докосне, макар и съвсем бегло. Да усети живота, който пулсираше в мъжкото тяло. Какво ли щеше да бъде да лежи до него, да усеща топлината на тялото му?

Лицето и пламна и тя посегна бързо към следващата дреха.

Надяваше се, когато един ден застане пред Свети Петър, той да оцени живота й според делата, не според мислите, които я вълнуваха в момента.

След като свърши с кърпенето, тя прибра ножицата и конците, облегна се на стъблото на кестена и продължи да наблюдава Майкъл изпод полуспуснати ресници.

Изведнъж тишината се огласи от пронизителни детски писъци и измъчения лай на Кланси. Катрин скочи уплашено. Това не беше шум от обичайната игра. Майкъл също отвори очи.

— Мамо, ела бързо! — чу се викът на Ейми.

Майкъл скочи и хвана ръката й, за да й помогне да се изправи. Двамата хукнаха през градината. Сърцето й биеше до пръсване. Предполагаше какво ще намерят.

Децата бяха при каменния водоскок. Черен делфин пръскаше вода в малкото езерце. Катрин видя кръвта, опръскала двете момиченца, и затисна с ръка устата си, за да не изпищи. Моли беше ранена и по челото й течеше червена струйка. Ейми беше свалила шалчето си и смело се опитваше да спре кръвта.

Джейми стоеше на няколко крачки от сестра си. Под червената коса лицето му беше бледо като тебешир и той следеше с разширени от ужас очи движенията на Ейми. Кланси подскачаше страхливо около децата, лаеше като безумен и само увеличаваше бъркотията.

Катрин клекна до Моли и притисна шалчето към раната.

— Какво стана, Ейми?

— Джейми блъсна Моли и главата й се удари в ръба на фонтана.

— Не го направих нарочно! — изохка Джейми. Бързото, плоско дишане премина в ужасяващо свирене. Майкъл, който успокояваше изнервеното куче, вдигна рязко глава.

— Веднага иди да доведеш Ан — заповяда остро Катрин. Ейми се изправи и хукна към къщата. Моли попита с тайнствено любопитство:

— Ще умра ли?

— Разбира се, че не — успокои я Катрин. — Раната кърви силно, но не е дълбока. След няколко дни ще заздравее. А белегът ще остане скрит под косата ти.

— Не исках! — изпищя Джейми и изведнъж хукна да бяга, като диво размахваше ръце.

Първият инстинкт на Катрин беше да го последва, но не можеше да го направи, докато Моли кървеше в ръцете й. Хвърли измъчен поглед към Майкъл и с облекчение отбеляза, че той вече следваше уплашеното дете. За съжаление напредваше твърде бавно, тъй като не можеше да се освободи от Кланси, а и трябваше да заобиколи езерцето.

Джейми се спъна и се просна в тревата. Ужасяващото свирещо дишане отекна в каменната стена.

Моли, забравила раната си, направи опит да стане.

— Джейми пак има пристъп!

Катрин я задържа.

— Не се бой, полковник Кениън ще се погрижи за братчето ти. — Дано Майкъл знае как да постъпи, помоли се безмълвно тя, защото аз съм напълно безпомощна.

Преди Майкъл да е успял да го настигне, Джейми задиша по-нормално и отново скочи. Втурна се да бяга без посока, с разширени от ужас очи. Мушна се в един храст, където възрастният не можеше да го последва. Излезе от другата страна и отново рухна на земята, като отчаяно се опитваше да поеме въздух. Дори от петдесет метра разстояние Катрин видя, че лицето му е започнало да посинява.

Останал без сили, Джейми се опита да се изправи. В този момент Майкъл заобиколи храста и вдигна момчето на ръце.

— Всичко е наред, Джейми — заговори утешително той. — Моли не е тежко ранена.

Макар че изражението му издаваше тревога, гласът му беше напълно спокоен. Той понесе Джейми обратно към езерцето, продължавайки да говори вразумително:

— Стана случайно. Знаем, че не си искал да я нараниш.

Майкъл сложи момчето да седне, извади кърпичката си и я навлажни във водата. Намокри разкривеното лице на детето, без да спира да говори.

— Ти можеш да дишаш, Джейми, само за малко си забравил как — обясняваше тихо той. — Погледни ме в очите и си спомни как се диша. Вдишай съвсем бавно и дълбоко. Отпусни се. После бавно издишай. Хайде, кажи думата. Повтаряй след мен. Вдишваме… Хайде, Джейми, можеш.

Катрин следеше сцената като хипнотизирана. Устните на Джейми безмълвно оформиха думата. Дъхът му постепенно се успокои, цветът на лицето му започна да се възвръща.

Когато Ейми най-после се върна с Ан, Катрин беше превързала главата на Моли, а Джейми дишаше почти нормално. Лицето на Ан беше толкова бледо, че луничките по бузите й изпъкваха призрачно.

— За бога, деца — прошепна задъхано тя, — защо вечно ви се случват такива неща?

Тя коленичи между двете деца и ги привлече към себе си. Джейми притисна лице към гърдите й и я обгърна с две ръце. Моли също се вкопчи в майка си.

В настъпилата тишина отекна конски тропот. След секунди откъм обора се чу гласът на Чарлз Моубри:

— Какво става, за бога?

— Нищо страшно — отговори с облекчение Ан. — Моли си е ударила главата, а Джейми отново имаше пристъп, но сега всичко е наред.

Катрин стана, за да посрещне Чарлз и Колин, които тичаха към нея с развени пелерини. Спомни си, че днес имаха маршировка.

Чарлз стигна пръв до децата си. Лицето му беше овладяно, но погледът му издаваше страх. Наведе се, вдигна Джейми в силните си ръце и го прегърна нежно.

— Добре ли си вече, стари момко?

— Не можех да дишам, но полковник Кениън ми показа как се прави — отговори момчето. — Мина ми бързо.

— Добре е постъпил — отвърна дрезгаво Чарлз. — Следващия път трябва да си спомниш сам, разбрахме ли се?

Джейми закима усърдно.

Ан и Моли също станаха. Чарлз помилва косата на дъщеря си, без да докосва окървавената превръзка.

— Знам, че не обичаш тази рокля, но не беше ли по-добре да я хвърлиш или да я скъсаш, вместо да я омажеш с кръв?

Моли се засмя през сълзи.

— О, татко, не говори глупости!

Скривайки усмивката си, Катрин си представи какво щяха да си помислят войниците на Чарлз, ако можеха да чуят дъщеря му.

— Хайде, вървете в къщата да се почистите — заповяда Ан и се обърна сърдечно към Катрин и Майкъл: — Благодаря ви, че се справихте така добре.

Докато Моли и Джейми вървяха към къщи, Катрин сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Ейми се справи отлично, Колин. Погрижи се за раната на Моли и повика Ан.

— Ти си като мама и мен — отговори одобрително той. — Добър войник и добра милосърдна сестра. — Погледна въпросително Катрин и се усмихна. — Позволяваш ли да я поканя на сладолед? Като награда за смелостта.

Скоро щяха да вечерят, но Ейми заслужаваше награда, а и в последно време почти не виждаше баща си.

— Добре, но първо трябва да се преоблече. Накарай момичето да натопи роклята ти в кофа със студена вода, за да отмие кръвта.

Ейми кимна и хукна към къщата.

Останала сама с Майкъл, Катрин приседна на парапета и скри лице в ръцете си.

— Извинете, но май имам пристъп на истерия.

— И с мен е същото. — Майкъл седна до нея. — Най-страшно е, когато кризата отмине, нали?

— Коленете ми треперят. — Тя се опита да се усмихне. — В семейния живот имаме нужда от нерви като въжета.

— Съпругът ви е прав. Ейми се държа много смело.

— Учудваща млада дама, нали? Много пъти съм се питала дали не сгреших, като я взех с нас на полуострова, но тя се държа като зрял човек. — Катрин се усмихна малко накриво. — В това отношение е като баща си. Аз съм по-страхлива и предпочитам да си стоя вкъщи.

— Не си просете комплименти — укори я шеговито Майкъл. В гласа му звънеше искрена сърдечност. — Ако някога имам нужда от милосърдна сестра, ще се моля да сте наблизо.

Тя извърна поглед, защото съзнаваше, че очите я издаваха.

— А вие се справяте отлично с домашните катастрофи, които в последно време направо ни затрупват. Огън, кръв, астма. Ан беше напълно права, като каза, че пристъпите са страховити.

— Могат да бъдат и по-лоши. Детето има чувството, че дробовете му са стегнати в окови. Колкото повече се старае да диша, толкова по-малко въздух поема. Най-страшна обаче е паниката, която го кара напълно да загуби самообладание. Помня, че и аз правех същото, което направи днес Джейми — тичах като луд, падах, ставах и отново хуквах без посока. — Той изкриви лице. — Как ли се справят Ан и Чарлз? Сигурно е ужасно да гледаш как детето ти се бори за всяка глътка въздух…

— Научили са се да запазват спокойствие. Вярвам, че същото е било и с родителите ви.

— Те бяха от друго тесто — отвърна сухо той. — Всъщност повечето пристъпи бяха предизвикани от баща ми. Когато получавах пристъп в присъствието на мама, тя ме оставяше на грижите на слугините. Гледката беше твърде обезпокояваща за нежната й натура. — Очите му потъмняха. — Ако не бях отишъл в Итън, сигурно нямаше да доживея десетия си рожден ден.

Катрин потрепери от мъка.

— Сега разбирам защо никога не говорите за семейството си.

— Нямам какво да кажа. — Той потопи пръсти във водата и опръска Луи, който отново беше задрямал в краката му. — Ако баща ми можеше да избира дали да бъде господ или дук Ашбъртън, сигурно щеше да попита в какво се състои разликата. Мама почина, когато бях на тринадесет. Двамата с баща ми се презираха. Учудвам се как са създали три деца, но предполагам, че са се чувствали длъжни да го правят, докато се роди наследник и резерва. Сестра ми Клаудия е пет години по-голяма от мен. Почти не се познаваме и предпочитаме да не се срещаме. Брат ми Стивън е маркиз Бенфийлд, наследник на благородната титла Ашбъртън и на огромното семейно богатство. С него се познавам малко, но и това ми идва твърде много.

Безизразните обяснения я караха да трепери все по-силно. Спомни си как й беше разказал, че с приятелите си, Падналите ангели, са станали едно семейство, защото имали нужда от близки хора. Изведнъж й се дощя да го прегърне и да го дари с цялата любов, от която е бил лишаван като дете. Вместо това каза с овладян глас:

— Винаги съм съжалявала, че нямам братя и сестри. Сега разбирам, че може би съм имала късмет.

— Да ви дам назаем Клаудия и Бенфийлд. Гарантирам ви, че само след два дни ще благодарите на небето, че сте едно дете.

— И как оживяхте? — попита спокойно тя.

— Само благодарение на ината си.

Катрин стисна за миг ръката му, давайки безмълвен израз на съчувствието и възхищението си от силата, която му бе помогнала да понесе мъката. Вместо да се ожесточи, той бе станал добър, чувствителен човек.

Майкъл положи ръка върху нейната и притисна крехките й пръсти. Двамата не се погледнаха.

Кракът му беше само на сантиметри от нейния. Беше толкова естествено да се наведе и да притисне устни към бузата му. Той щеше да се обърне към нея, устните им щяха да се слеят и…

Катрин разтърси глава. Не биваше да се доближава до огъня! Издърпа ръката си, сви пръсти в юмрук, защото ей сега щеше да го погали. Когато заговори, гласът й прозвуча чуждо:

— Кога преодоляхте астмата?

След кратка, напрегната пауза Майкъл отговори:

— Не знам дали съм я преодолял напълно — като възрастен имах множество леки пристъпи, — но след като навърших тринадесет, силата им значително намаля. — Лицето му отново се напрегна. — Най-страшният беше в Итън. Бях абсолютно уверен, че ще умра.

— Какво се случи?

— Пристигна писмо от баща ми. — Майкъл потърка слепоочията си, сякаш искаше да заличи спомена. — Уведомяваше ме, че мама починала внезапно. Не криеше радостта си, че се е отървал от нея. — Той затвори очи и задиша дълбоко. — Пристъпът започна веднага. Рухнах на земята и захърках като смъртно уморен кон. Има нещо особено ужасно в това да си напълно в съзнание, но съвсем безпомощен, неспособен да се движиш, с чувството, че ей сега ще умреш. За щастие Никълъс беше в съседната стая и ме чу. Дотича при мен и ми заговори така, както; направих днес с Джейми. В такъв момент най-важното е да спреш паниката на жертвата и да я накараш да диша правилно.

— Приятелят ви вероятно е на вашата възраст — отвърна изненадано Катрин. — Откъде е знаел как да постъпи? И той ли е имал астма?

Майкъл се усмихна.

— Никълъс е истински магьосник. Той е наполовина циганин и познава традиционните лечебни методи на народа си. Учеше ни как да говорим с конете и как да измъкваме риби от реката без въдица.

Зарадвана от промяната в темата, Катрин се усмихна.

— Явно е бил добър приятел.

Но явно беше допуснала грешка, защото Майкъл стисна ръце с такава сила, че жилите му изпъкнаха.

— Така е. За съжаление аз не се държах по същия начин с него. — Той разтърси глава. — Господи, защо ви разказвам всичко това?

Катрин можеше само да се надява, че я приема като истинска приятелка.

— Защото знаете, че ме интересува и че оценявам доверието ви.

— Може би сте права. — Без да я поглежда, той продължи по-спокойно: — Радвам се, че ви срещнах, Катрин. След години, когато си спомням Брюксел, сигурно ще съм забравил баловете, безумните слухове и дивата веселост, но непременно ще мисля за вас.

Напрежението помежду им стана още по-силно и тя се побоя, че той можеше да чуе ударите на сърцето й.

— Вашето приятелство означава много за мен — прошепна развълнувано тя.

— Приятелството и честта са двете най-важни неща в живота. — Той се наведе и откъсна едно цветенце. — Приятелство, за да не сме сами. И чест, защото… какво друго остава за един мъж до края на дните му?

— А любовта? — попита тихо тя.

— Романтичната любов? — Майкъл вдигна рамене. — Нямам опит и не мога да преценя.

— Никога ли не сте се влюбвали? — попита скептично тя. В гласа му зазвучаха шеговити нотки.

— Ами, когато бях на девет години, сестрата на Люсиен ми направи предложение за женитба и го приех с въодушевление. Елинор беше ангел.

Катрин видя топлината в очите му и отговори:

— Не подценявайте чувствата си само защото сте бил млад. Децата обичат с невинна чистота, на която възрастните не са способни.

— Може би. — Той завъртя цветето между пръстите си. — За съжаление Елинор почина след две години и нищо не постави на изпитание любовта ни.

Катрин си заповяда да стане и да изчезне. Някъде дълбоко у Майкъл със сигурност беше скрита мечтата да намери своя ангел.

— Щом веднъж сте обичали, значи можете пак.

Ръцете му разкъсаха цветето. Настъпи дълго мълчание.

— Веднъж обичах — отговори след дълга пауза той, — или по-скоро бях полудял по една жена, по една омъжена жена. Глупостта ми разби едно голямо приятелство и ме лиши от чест. Заклех се никога вече да не постъпвам така. Приятелството е по-сигурно.

Горкият Майкъл. Колко ли зле се е чувствал, като е нарушил кодекса на честта… Тази катастрофална грешка обясняваше защо никога не беше казал или извършил нещо нередно в отношенията си с нея.

— И жената има чест. Клетвите трябва да се спазват, веднъж поетата отговорност трябва да се носи докрай. — Тя стана и погледна в неразгадаемите зелени очи. — Истинско щастие е, че честта и приятелството ни задължават.

Двамата се погледнаха дълго и в този миг си казаха всичко и нищо. Тя се извърна и тръгна бавно към къщата. Стъпките й бяха равномерни и никой не би повярвал, че очите й бяха пълни със сълзи.

Майкъл седя дълго в градината, с празен поглед, дишайки бавно и съзнателно. Изпитваше облекчение да наблюдава как въздухът пълни дробовете му и бавно излиза навън. Това потискаше болката, поне за кратко време.

Много лесно щеше да бъде да си загуби ума по Катрин. Тя беше не само красива, но и достойна за възхищение. Майка му, сестра му и Каролайн, взети заедно, не притежаваха и една стотна от сърдечността и добротата й. Тя беше съвършена във всяко отношение, но беше непостижима. Омъжена. Безнадеждно далече от него.

Въпреки това между тях имаше нещо реално. Не любов, а знанието, че при други обстоятелства можеха да се обичат истински.

Той се опита да си представи, че би могъл да тръгне по друг път, докато беше млад, че би могъл да се озове близо до Катрин в онзи ужасен ден, когато беше осиротяла. Сигурно веднага щеше да й предложи закрилата си, както бе постъпил Колин. Но никога нямаше да се отвърне от жена си и да се забавлява с други.

Подобни размишления бяха глупост. Той имаше свой път в живота и щеше да го извърви докрай. Беше изживял една луда любов и беше излязъл от нея с опетнена душа. Когато се изправи, се почувства толкова изтощен, като че беше водил битка. Но въпреки болката, изпитваше гордост, че двамата с Катрин бяха изградили нещо чисто и почтено от ситуация, в която имаше много фалш и нечистотия.

Е, мъжът й беше войник, а скоро щеше да избухне война…

Майкъл прогони тази мисъл, ужасен от себе си. Не можеше да се надява един другар по съдба да бъде убит. А беше и смешно да се опитва да гледа по-далеч от следващите няколко седмици. В предстоящите сражения можеха да паднат и той, и Мелбърн. Животът не беше сигурен. И любовта, и войната бяха опасни.

Единственото сигурно беше, че той никога нямаше да престане да желае Катрин, все едно дали щеше да живее още няколко дни или дълги години.