Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (4)

3

Брюксел, Белгия, април 1815 година

Адютантът направи знак на Майкъл да влезе. Уелингтън седеше зад писалището си и разглеждаше със смръщено чело купчина документи. Когато вдигна глава, погледът му се разведри.

— Майор Кениън, радвам се да ви видя. Крайно време беше онези глупаци от конната гвардия да ми изпратят поне един компетентен военен вместо дузините хлапета, чиято единствена препоръка е влиянието на семейството им.

— Струваше ми доста усилия, сър — отговори весело Майкъл, — но в крайна сметка успях да ги убедя, че мога да бъда полезен.

— По-късно ще ви дам да командвате полк, но в момента ще ви ангажирам с щабна работа. Тук цари пълна бъркотия. — Херцогът стана и отиде до прозореца, за да огледа мрачно холандските и белгийските войници, които маршируваха в стегнати редици. — Ако бях тук с армията си от полуострова, нямаше да имам проблеми. Вместо това разполагам почти само с неопитни британски войници, а единствените холандско-белгийски полкове са онези, служили под орлите на Наполеон, и те не знаят на чия страна са. Вероятно ще избягат още при първите признаци за идването на императора. — Той се изсмя с обичайния си лаещ смях. — Не знам дали Наполеон ще се уплаши от армията ми, но аз изпитвам истински страх от нея.

Майкъл потисна усмивката си. Сухият хумор доказваше, че херцогът съвсем не беше уплашен от ситуацията, която би хвърлила в паника повечето генерали.

Двамата поговориха още няколко минути за предстоящите задачи на майора. После Уелингтън го изведе лично в голямото преддверие. Адютантите, които работеха зад бюрата, се бяха събрали в другия край на помещението.

— Имате ли си вече квартира, Кениън? — попита херцогът.

— Още не, сър. Дойдох право при вас.

— Брюксел се пука по шевовете. Всички къщи са препълнени с военни и любопитни. — Херцогът огледа мрачно помещението и като забеляза бял муселин между военните униформи, продължи: — Ето една благоприятна възможност. Мисис Мелбърн ли пречи на адютантите ми да работят?

Групата се разпръсна и между младите офицери се появи засмяна жена. Майкъл я погледна и замръзна на мястото си. Жената беше прекрасна — сетивата му се вцепениха, дъхът му спря. Беше по-красива дори от любовницата му Каролайн, въздействието й беше също така силно. Почувства се като риба, погълнала смъртоносната кука.

Когато дамата се приближи и подаде ръка на херцога, Майкъл си припомни, че беше на тридесет и три години, отдавна отминал възрастта, когато се влюбваше във всички красиви личица. Ала тази жена беше достатъчно красива, за да предизвика бунт в мъжки манастир. Гладката тъмна коса беше пригладена назад, но скромната прическа само подчертаваше класическото съвършенство на лицето. От прелестната и фигура се излъчваше чувственост, която би накарала всеки мъж да си загуби ума.

— Много съжалявам, че отклоних офицерите ви от задълженията им, сър — обърна се тя шеговито към Уелингтън. — Минах само да предам вест на полковник Гордън, но ще побързам да си отида, за да не ме обвините в подпомагане на врага!

— Никога не бих направил подобно нещо — отвърна галантно Уелингтън. — Кениън, срещали ли сте мисис Мелбърн на полуострова? Съпругът й е капитан в трети драгунски полк.

Учуден от спокойствието на гласа си, Майкъл отговори:

— Боя се, че не съм имал това удоволствие. Кавалерията и пехотата не се харесват особено.

Херцогът се изкиска с разбиране.

— Прав сте, но мисис Мелбърн беше известна и като Света Катерина, защото се грижеше самоотвержено за ранените. Мисис Мелбърн, майор лорд Майкъл Кениън.

Жената се обърна към Майкъл и нещо просветна в очите й, но веднага изчезна. Подаде му ръка и го дари с дружелюбна усмивка. Очите й бяха изразителни, с цвят на светъл, бистър аквамарин, несравними с нищо, което беше виждал дотогава.

— Мисис Мелбърн. — Майкъл се наведе над ръката й и в паметта му проблесна смътен спомен. Господи, нима тази елегантна дама беше жената, която беше пяла на умиращото момче в лазарета след битката при Саламанка? Трудно му беше да повярва.

— Майор Кениън току-що пристига в Брюксел и се нуждае от квартира — обясни херцогът. — Дали в дома ви ще се намери място за още един офицер, мисис Мелбърн?

— Разбира се, сър. — Катрин се обърна развеселено към Майкъл: — Но ви предупреждавам, че ще трябва да понасяте три деца и голям брой домашни животни. Освен съпруга ми и капитан Моубри, в къщата живее още един офицер, капитан Уайлдинг.

Майкъл окончателно разпозна тихия, успокояващ глас, който беше утешавал умиращото момче. Тази стройна фигура наистина беше дамата от Саламанка. Забележително.

— Уайлдинг ви е приятел, нали? — попита с усмивка херцогът.

В главата му светна предупредителна лампичка: беше повече от глупаво да живее под един покрив с жена, която му въздейства по подобен начин. Въпреки това се чу да казва:

— Да. Много обичам деца и домашни животни.

— Тогава сте добре дошъл — усмихна се сърдечно тя. — Градът се пълни с неотслабваща бързина и аз отдавна бях решила да приема още един квартирант. Затова е по-добре да го направя веднага.

Преди Майкъл да е успял да размисли или да потърси думи за учтив отказ, Уелингтън каза:

— Уредихме въпроса. Утре рано сутринта ви очаквам в кабинета си, Кениън. Мисис Мелбърн, надявам се следващата седмица да ви видя на малката забава, която уреждам.

— За мен е чест, сър — поклони се леко Катрин. Херцогът се върна в кабинета си и тя се обърна към Майкъл: — Аз съм на път към дома си, майоре. Желаете ли да ви заведа? Къщата е на рю дьо ла Рен, недалече от Намюрската порта.

Двамата излязоха от сградата по предното стълбище. Майкъл се огледа, но не видя нито карета, нито слугиня.

— Не сте дошла сама, нали? — попита с лек укор той.

— Разбира се, че съм сама — отговори меко тя. — Обичам да се разхождам.

За жена, свикнала да живее в армията, Брюксел беше може би център на цивилизацията, но една толкова красива жена не биваше да се разхожда сама в град, препълнен с войници.

— Тогава позволете да ви придружа.

Ординарецът и слугата му чакаха на коне с багажа. Майкъл им даде заповед да го следват и подаде ръка на мисис Мелбърн. Тя прие жеста му съвсем естествено, с поведението на щастливо омъжена жена, свикнала да бъде заобиколена от мъже.

Беше крайно време да престане да се държи като упоен вол.

— Много мило от ваша страна, че споделяте с мен квартирата си — отбеляза учтиво той. — Знам, че добри квартири се намират много трудно.

— Кенет Уайлдинг ще се радва да види още един пехотинец под същия покрив.

Майкъл се ухили с разбиране.

— Вероятно ви е известно, че един пехотинец се равнява на двама кавалерийски офицери, мисис Мелбърн.

— Само защото британската кавалерия е известна с лошия си навик да преследва неприятеля, като че е на лов за лисици. Но това не ви дава право да бъдете саркастичен — отговори през смях тя. — И моля ви, наричайте ме Катрин. Все пак ни предстои да прекараме доста време под един покрив.

Щяха да живеят като брат и сестра. Катрин явно не осъзнаваше вцепеняващото си въздействие върху него и той започна да се отпуска. И по-рано беше делил квартири с женени двойки, защо да не опита и сега?

— Тогава вие трябва да ме наричате Майкъл. Отдавна ли сте в Брюксел?

— От около четиринадесет дни. Но Ан Моубри и аз сме споделяли един дом и по-рано и вече владеем до съвършенство изкуството да водим домакинство. — Тя го дари с развеселен поглед. — Мога да твърдя, че притежаваме първокласен пансион. За мъжа, работил безкрайни часове, винаги има готово ядене. Вечеря се сервира на всички, които са си вкъщи, и обикновено остават две или три порции за неочаквани гости. Като ответна услуга ние с Ан очакваме запоите да се провеждат на други места. Децата се нуждаят от здрав сън.

— Да, мадам. Има ли и други предписания, които би трябвало да познавам?

Катрин се поколеба, после отговори с леко смущение:

— Бих се радвала, ако платите веднага дела си в общите разходи.

С други думи, тя не разполагаше с достатъчно пари.

— Естествено. Уведомете ме каква е сумата и ще я получите незабавно.

Тя кимна и хвърли поглед към зелената му стрелкова униформа.

— Да не би да се връщате от Северна Америка?

— Не. Миналата година бях приключил с военната служба. Когато Наполеон абдикира, бях решен да водя спокоен живот на цивилен. Но като чух, че е избягал от Елба… — Той вдигна рамене.

— Спокоен живот на цивилен — повтори с копнеж тя. — Питам се какво ли е да живееш години наред в една къща.

— Никога ли не сте имали дом?

Тя поклати глава.

— Баща ми беше в армията. Това е единственият живот, който познавам.

Нищо чудно, че се беше научила да създава удобства и уют — навсякъде, където отидеше. Съпругът й беше щастливец.

Двамата продължиха непринудения си разговор. Спомените от Испания и Португалия ги сближаваха. Майкъл се чувстваше все по-добре — само лекият натиск на ръката в тънка ръкавица го караше от време на време да се напряга. Той реши да спомене първата им среща и рече:

— Знаете ли, Катрин, преди три години се срещнахме след една битка.

Тя смръщи чело. Между веждите й се появи очарователна бръчица.

— Съжалявам, но не си спомням.

— Бях ранен при Саламанка. Настаниха ме в един полски лазарет и вие ми дадохте вода, когато умирах от жажда. Никога в живота си не бях изпитвал такава дълбока благодарност.

Тя се обърна към него и се вгледа в лицето му, сякаш се опитваше да си спомни.

— Не сте имали причина да ме запомните сред толкова много ранени. Но може би помните момчето на съседния сламеник. Викаше майка си и се появихте вие. Останахте до него, докато спря да диша.

— Ах… — Катрин въздъхна и безгрижното й очарование отлетя. Майкъл отново разпозна жената, която беше утешавала Джем. — Бедното момче. Толкова малко направих за него. Толкова дяволски малко. — Тя извърна лице. — Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива сцени, но явно никога няма да мога.

Красотата й го бе улучила като удар в сърцето. Доброто й сърце му нанесе втори, още по-силен удар, защото в годините на войната се беше научил да цени добротата. Майкъл издиша бавно и едва тогава отговори:

— Безчувствеността е лесно чувство. Но макар че боли повече, би трябвало да си спомняме неповторимостта и ценността на всеки човек, чийто живот се докосва до нашия.

Катрин го погледна преценяващо.

— Вие разбирате, нали? Повечето войници предпочитат да останат безчувствени. — Усмихна се и продължи оживено: — Отиваме в къщата на ъгъла. Наемите в Брюксел са ниски, затова намерихме много изгодно голяма къща с градина за децата, просторен обор и дори карета. Цената е смешно ниска.

Голямата, впечатляваща постройка беше заобиколена със стена. Майкъл отвори вратата и махна на слугите си, които яздеха подире им. Младият Брадли зяпаше Катрин с неприкрито възхищение. Майкъл не можеше да го укори, защото се чувстваше по същия начин.

Без да забелязва глупавото изражение на момъка, Катрин описа накратко домакинството и показа на слугите големия обор зад къщата. Ранимостта, която бе проявила преди малко, изчезна без остатък. Сега отново беше организираната войнишка съпруга.

Когато въведе Майкъл в къщата, по стълбището слязоха с трясък три деца и две кучета. Майкъл неволно се наслади на тропота на дребните, но учудващо шумни крачета. Ясен сопран съобщи:

— Готови сме с уроците, мамо. Позволяваш ли да поиграем в градината?

Докато децата и едно дълго, късокрако куче минаваха шумно покрай Катрин, второто куче, петнисто животно с неопределена порода, залая срещу Майкъл.

— Тишина — извика през смях Катрин, — или майор Кениън ще си потърси друга квартира. Кланси, веднага престани да лаеш.

Майкъл изпита още по-силно уважение към нея, когато не само децата, но и кучето веднага млъкнаха.

Катрин посочи най-голямото момиче, вероятно на около десет години.

— Това е дъщеря ми Ейми.

Майкъл се поклони сериозно.

— Мис Мелбърн.

Момичето направи грациозен реверанс. Имаше изразителните сини очи и тъмната коса на майката.

— За мен е чест да се запозная с вас, майор Кениън.

— А това са мис Моли Моубри и мистър Джеймс Моубри — продължи Катрин.

Двете деца имаха червени коси и живи лица. Моли беше на осем или девет, брат й доста по-малък. И трите деца имаха безупречни маниери. След като направи реверанс, Моли попита:

— Вие лорд ли сте?

— Титлата е почетна — отговори Майкъл. — Баща ми е херцог, но аз няма да бъда истински лорд, защото имам по-голям брат.

— О! — Моли очевидно не разбра думите му. — Капитан Уайлдинг ни дава уроци по рисуване. Вие знаете ли нещо полезно?

Ейми я смушка с лакът и изсъска:

— Не задавай такива въпроси.

Моли примигна с големите си лешникови очи.

— Неучтива ли бях?

— В никакъв случай — усмихна се Майкъл. — Но се боя, че не притежавам интересни способности.

— Така ли? — прошепна разочаровано момиченцето.

Какво ли би могло да заинтересува едно дете? Минно дело, строеж на галерии?

— Разбира се, че не.

— Знам например кога ще има буря, но не съм сигурен, че мога да науча и други да познават.

Лицето й се разведри.

— Е, можете да опитате.

— Майорът има нужда от почивка — намеси се решително Катрин. — А вие излезте в градината и вземете Кланси и Луи Ленивия.

Майкъл проследи развеселено излизането на малката група.

— Луи Ленивия?

Един глас от стълбата поясни:

— Така наричаме дългото летаргично куче. По цял ден спи. Това е единственият му талант.

Майкъл вдигна глава и видя красива крехка жена с червена коса да слиза по стъпалата.

— Аз съм Ан Моубри — представи се с усмивка тя. Двамата поговориха малко, докато Ан обясни смутено:

— Моля да ме извините, майоре. Отново съм бременна и съм в периода, когато непрекъснато ми се спи.

Майкъл беше много впечатлен от откритостта й. Дамата беше красива, дружелюбна и очарователна. И за щастие не го объркваше като Катрин.

След като Ан се оттегли, Катрин го поведе по стълбата.

— Стаята ви е на втория етаж, Майкъл.

Тя го въведе в слънчево помещение с поглед към страничната уличка.

— Кенет живее в другия край на салона. Леглото е застлано с чисти чаршафи, тъй като знаехме, че много скоро ще бъде заето.

Тя се обърна към него и слънчевата светлина, която падаше през прозореца, освети стройната й фигура. Потопена в светлина, тя му заприлича на богиня, твърде красива, за да бъде реална. Въпреки това притежаваше способността да създава около себе си радост и спокойствие и това му напомни за Клер.

Леглото беше зад нея. През ума му изведнъж мина мисълта какво би било да я грабне в прегръдката си и да я хвърли върху завивката. Щеше да целува меките устни и да изследва скритите кътчета на тялото й. В обятията й щеше да открие всичко, за което беше копнял…

Погледите им се срещнаха и в очите й светна разбиране. Тя знаеше, че той й се възхищава. Въпреки че беше свикнала с мъжкото обожание, бързо сведе поглед и свали ръкавиците си.

— Ако имате нужда от нещо, потърсете Ан или мен, или пък Роузмари, прислужницата.

Майкъл втренчи поглед в златния пръстен, който блестеше на лявата й ръка. Тя беше омъжена. Недостижима. Жена на офицер… и той трябваше веднага да я изведе от спалнята си.

— Сигурен съм, че ще се чувствам много добре. Тази вечер няма да присъствам на общата вечеря, но се надявам по-късно да се запозная и с другите членове на домакинството ви.

Без да го погледне, Катрин отговори:

— По-късно ще ви изпратя момичето с ключа от къщата. — Тя му кимна кратко и излезе от стаята.

Майкъл затвори грижливо вратата, отпусна се в едно високо кресло и потърка слепоочията си. След катастрофата с Каролайн се беше заклел при никакви обстоятелства да не докосва омъжена жена. Беше решен да спази клетвата си на всяка цена. А може би дяволът беше определил Катрин Мелбърн да го изкуши отново. Чистият егоизъм на тази мисъл опъна устните му в нерадостна усмивка. Ако беше научил нещо от връзката си с Каролайн, това беше да обуздава егоизма си. Беше толкова сигурен, че възрастта и опитът ще го предпазват от лудостите на влюбването. И сега се опита да си втълпи, че няма да се поддаде на замайващата й красота.

Очевидно е бил нещастен глупак, като си е въобразявал, че е имунизиран за вечни времена. Но макар че не бе успял да овладее реакцията си спрямо Катрин Мелбърн, той можеше и искаше да контролира поведението си. Нямаше да каже нито дума, нямаше да направи дори един жест, който би могъл да бъде разтълкуван като непочтен. Щеше да се държи с нея братски — като с Клер.

Не, не така — между него и Катрин не можеше да има изпълнени с обич целувки и прегръдки, както беше с Клер. Вероятно щеше да остане в тази квартира не повече от няколко седмици, затова трябваше да се владее. Чакаше го много работа, която със сигурност щеше да отклони ума му от глупавите мисли.

Въпреки това в сърцето му се загнезди безпокойство. Отиде до прозореца и се загледа навън. Всички войници бяха суеверни, вярваха в невидимото. Може би прекрасната Катрин наистина беше изпитание. Той си мислеше, че е приключил с миналото, но може би божественият съдия беше решил да го сблъска със същата ситуация, която веднъж му донесе безкрайни страдания, за да види дали този път ще успее да овладее безчестните си импулси.

Само в една точка беше изпълнен с мрачна решителност: нямаше да направи повторно същата грешка, която му беше донесла толкова мъка.