Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (36)

35

Катрин установи, че може да направлява животното, като го дърпа за рогата. Тя изостана зад стадото, после го насочи наляво, за да се доближи до Майкъл, и извика през тропота на копитата:

— Скоро ще стигнем брега. Ще останем ли със стадото?

— Ще слезем — изкрещя в отговор той. — Вече познаваме тази част от брега. Скалите не са твърде стръмни, плажовете са удобни. Можем да слезем чак до водата. Ако имаме късмет, Халдоран ще последва стадото и няма да разбере къде сме отишли.

Тя кимна и съсредоточи цялото си внимание върху дивата езда. Дебелата, сплъстена козина на говедото беше като възглавница, но въпреки това й беше трудно да се задържи на гърба му. Ръцете и краката й бяха постоянно напрегнати и я боляха непоносимо. Ако не беше отлична ездачка, нямаше да издържи и пет минути.

Брегът се приближаваше бързо. Шумът на прибоя заглушаваше тропота на копитата. Водачите на стадото завиха наляво и затичаха паралелно на скалите. Скоро щяха да спрат за почивка.

Катрин и Майкъл насочиха говедата надясно, за да стигнат колкото може по-близо до скалите. Когато настъпи моментът, Катрин дръпна рогата на животното с всичка сила. То се подчини, забави ход и тя скочи от гърба му. Загуби равновесие и се изтърколи в близкия храсталак. За щастие почвата беше мека, а и наблизо нямаше други животни, които да я наранят.

Майкъл се присъедини към нея само след минута. Помогна й да стане и рече:

— Трябва веднага да се прехвърлим през скалите. Халдоран и Дойл са тръгнали право към брега. Сигурно са само на неколкостотин метра.

Катрин кимна и затича леко към скалите. Ала когато видя колко са стръмни, кръвта замръзна във вените й.

— Не мога да сляза по този склон!

— Можеш и ще го направиш! — изсъска Майкъл. — Не е чак толкова страшно. Обърни се и слизай с лице към скалата. Има достатъчно вдлъбнатини за опора на ръцете и стъпалата. Ще мина пръв, за да те хвана, ако се подхлъзнеш.

Кестенявата му коса беше разбъркана, лицето омазано, но никога не беше приличал повече на офицер, който й внушаваше чувството, че може да направи и невъзможното. Май предпочиташе да рискува едно падане, вместо да се изложи на гнева му. Тя преглътна и кимна.

Майкъл се смъкна бавно по стръмната скала.

— Идвай — нареди той. — Ще се справиш.

Катрин пое дълбоко дъх и го последва. Гледаше право към скалата, не се обръщаше надолу. Ниски храсти и гъсти снопчета трева предлагаха достатъчно опора.

Беше минала половината път, когато опората под крака й се разхлаби. Тревата, за която се държеше, се откъсна и тя полетя надолу. Сигурно щеше да улучи Майкъл и да го повлече след себе си в пропастта!

Вместо това Майкъл се задържа здраво и я улови. Сграбчи я за талията и спря падането й.

— А аз си мислех, че след като се сбогувах с армията, ще скучая — прошепна в ухото й той.

Макар че беше на ръба на истерията, Катрин се усмихна.

— Точно сега не бих имала, нищо против да поскучая малко.

— Щом стигнем плажната ивица, ще се успокоим. Скалите ще ни предпазват от чужди погледи. Продължаваме ли?

Катрин кимна мълчаливо.

Майкъл я пусна и продължи да слиза. Тя го последва решително. Опипа внимателно с крака, за да намери опора, и постепенно премести тежестта си. Не изоставяй другата опора, преди да си сигурна, че новата е здрава. Още веднъж. И още веднъж.

Най-после търсещото й стъпало усети кръглите камъни на плажа. Безкрайно облекчена, че отново е стъпила на твърда земя, тя последва Майкъл към скалната издатина, която щеше да ги прикрива. Щом стигна там, се изтегна на земята и опря гръб на скалата.

— Споменавала ли съм някога, че не харесвам особено височините?

— Не, но аз го разбрах. — Майкъл я потупа по рамото. — Добре се справи.

Катрин вдигна глава, зарадвана от комплимента. Коравите му очи излъчваха увереност. Той беше в стихията си, използваше физическото си превъзходство, за да постигне победа въпреки неравните шансове. Той беше воин, докато тя беше само страхлива жена, която носеше нещастие на близките си хора.

— Как мислиш, колко време ще им трябва, за да се сетят, че сме слезли на брега?

— Най-много половин час. След няколко минути ще продължим. — Майкъл седна до нея, оглеждайки внимателно скалите. — Пещерата, за която ти разказа лердът… каза ли, че при прилив отива изцяло под водата? Или част от нея е над морското равнище?

Катрин се опита да си спомни всяка дума на дядо си.

— Той ме предупреди, че можем да попаднем в капан. Значи част от пещерата остава над водата.

— Следващият въпрос е къде се намира пещерата и можем ли да я достигнем оттук. — Майкъл погледна сърдито потъмнялото небе. — Ще ни трябва убежище, защото бурята наближава.

Катрин беше на същото мнение. Макар че беше почти лято, на острова беше хладно. Не можеха да прекарат нощта на открито, още повече при буря. Нищо, че Майкъл беше издръжлив като стара кожа.

Поседяха няколко минути, докато съберат силите си. Майкъл, който не преставаше да се оглежда бдително, изведнъж изруга:

— По дяволите, сетил се е! Вече слизат по скалата недалече от мястото, където слязохме ние. Трябва веднага да се махнем оттук. Можем само да се надяваме, че са твърде заети със слизането, за да гледат към нас.

Катрин стисна зъби и стана. Имаше чувството, че е тичала цяла вечност. Тъй като ловците се приближаваха отдясно, тя се обърна наляво и затича, придържайки се съвсем близо до скалата. Майкъл я следваше, прикривайки я с тялото си. Рицарството беше част от природата му и сигурно нямаше да я разбере, ако му беше благодарила.

Плажът завършваше с каменист нос, който се вдаваше навътре в морето. Можеха да се изкатерят по скалите, но камъните бяха хлъзгави, а вълните се разбиваха само на няколко метра от тях. Катрин беше толкова съсредоточена в стъпките си, че внезапно отекналият изстрел едва не я прати във водата. Майкъл успя да я задържи. Този човек пазеше равновесие като планинска коза.

Без да губи време да се озърта, Катрин продължи опасния път. Вторият куршум се удари съвсем близо до ръката й и разхвърчалите се камъчета я улучиха болезнено. Катрин се сви зад близката скала, погледна назад и като видя окървавената дупка в ръкава на Майкъл, изохка от уплаха.

— Само драскотина — отговори на неизречения въпрос той. — Нищо ми няма.

Дано да е прав, помоли се Катрин, защото ако раната беше сериозна, тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Дишайки тежко, тя продължи пътя си към издадения нос.

Щом заобиколи, тя спря, оглушала от крясъците на хиляди чайки. Явно бяха попаднали в птича колония. Във всяка издатина на скалата имаше по едно гнездо, в небето се виеха безброй птици. В скалите гнездяха не само чайки, но и най-различни други морски птици и Катрин неволно се възхити на многообразието им.

— Слава на бога, че тук има парче бряг, макар че приливът се покачва много бързо и скоро няма да остане нищо — проговори зад гърба й Майкъл. Скочи в пясъка и й подаде ръка, за да слезе. Плажът беше съвсем равен, осеян с птичи тор, миризмата беше задушаваща.

Бяха обиколили почти целия залив, когато нов изстрел възвести пристигането на Халдоран.

— Ще съжалява за глупостта си — изсъска злобно Майкъл.

Трясъкът на изстрела подлуди птичата колония. Небето потъмня от птичи крила, крясъците станаха застрашителни. Катрин хвърли бърз поглед назад и не можа да види ловците през дебелата стена от кръжащи птици. С надеждата разгневените птици да изкълват очите на преследвачите им тя продължи да тича с ръка пред лицето, за да се пази от възможно нападение.

В другия край на малкия залив се издигаше тесен скален нос, който изглеждаше недостижим. Ала в течение на годините вълните бяха издълбали дупка в камъка. Когато видя светлина, Катрин се изкатери до отвора и се промъкна през късия тунел, макар че одра коленете си.

Спря в другия му край и огледа следващата част от брега. Видя голям залив, заобиколен от стръмни, непроходими скали. Видя и малък пясъчен залив, осеян със скали. Точно срещу нея се виждаше голяма дупка в скалата.

— Мисля, че това е нашата пещера — каза тя на Майкъл, когато се присъедини към нея.

Вълните вече се издигаха с грозен шум към отвора.

— Трябва да тичаме, за да стигнем там, преди приливът да ни е попречил. Заливът ще бъде напълно залят от водата.

Двамата скочиха на брега и хукнаха към пещерата. Тичането беше кошмар за Катрин. Приливът се издигаше с невероятна скорост, вълните се плискаха в глезените й и бързо се отдръпваха, за да направят място на нови, още по-високи. Тъй като заливът нямаше изход, те щяха да се удавят или водата да ги метне към скалите, ако не стигнеха навреме пещерата.

Над главите им отекна триумфален вик. След първия изстрел Майкъл й извика:

— Тичай в зигзаг! Така ще му е трудно да се прицели.

Катрин се подчини с усилие. Куршумите свиреха покрай ушите й, но тя правеше резки завои и се прикриваше зад скалите. Братовчед й стреляше от една скална издатина отсреща Тъй като имаше време да се прицелва, а Дойл сръчно пълнеше пушките, изстрелите му ставаха все по-точни и повечето бяха за Майкъл.

Двамата навлязоха във водата и една вълна я повлече. Тя падна по лице и водовъртежът я отнесе навътре. Погълна студена солена вода и се закашля мъчително.

Майкъл я сграбчи за ръката и я извади на повърхността.

— Още малко! Ще се справиш!

Опряна на силната му ръка, тя забърза към пещерата. Долната половина на отвора вече беше залята с вода. Ако тази пещера беше друга и приливът я заливаше изцяло, и двамата щяха да се удавят. Течението беше толкова силно, че без помощта на Майкъл Катрин не можеше да се задържи на крака.

Един куршум се удари в каменната дъга и плесна до нея във водата точно в момента, когато тя влезе в пещерата. Катрин се наведе с последни сили и пропълзя в тунела. Майкъл вървеше по петите й. Е, тук поне куршумите не можеха да ги достигнат. Затова пък можеха да се удавят в покачващата се вода. Катрин беше толкова уморена, че в момента й беше напълно безразлично.

 

 

Когато плячката изчезна в отвора на пещерата, Халдоран изруга гневно.

— Проклетници! Успяха! Ще ги хвана едва когато започне отлив. А това значи късно след полунощ.

— Ако веднага не тръгнем обратно, господарю, и ние ще станем пленници на острова — проговори нервно Дойл.

— Няма такава опасност. Можем лесно да се изкатерим по склона покрай птичата колония. — Щеше да се наложи да минат покрай мръсните папагалски гнезда и това го разгневи още повече. — Ще се върнем при лодката и ще отплаваме за Скоул, преди да избухне бурята. Така ще имам възможност да покажа загрижеността си от изчезването на скъпата си братовчедка и да обявя, че търсенето не е дало резултат. Отчаяна от случилото се с дядо си, тя е излязла да поеме глътка въздух е вероятно е паднала от скалата. Каква трагедия.

Дойл, който не се интересуваше от алибито на господаря си, посочи пещерата.

— А онези двамата?

— Щом бурята премине, ще дойдем и ще продължим преследването. — Халдоран хвърли изпълнен с омраза поглед към мястото, където беше изчезнала плячката му. — Ще докараме и кучета. Даже да напуснат пещерата след отлива, няма да стигнат далече.