Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (38)

37

Катрин изобщо не усещаше тежестта на Майкъл. Наслаждаваше се на близостта му и на прекрасния покой след удовлетворението. Искаше да го задържи и да заспи, но той се отдръпна бързо и остави в тялото й болезнена празнота.

— Не бяхме много умни — проговори дрезгаво той, — но не можехме да го избегнем. За няколко минути светът престана да съществува.

Той я целуна по слепоочието и тя усети, че мислите му са отлетели надалече. Поиска да се вкопчи в него, да му изкрещи колко го обича, но не посмя. Тъй като беше израснала в армията, разбра, че в момента Майкъл беше съсредоточил всички свои умения и способности в оцеляването им. Страстта беше раздаващо разсейване, но тя нямаше право да отклонява вниманието му с болезнени лични проблеми. Стараейки се гласът й да звучи делово, тя каза:

— Умирам от глад. Да бяхме взели поне няколко ябълки.

— Ей сега ще хвана една риба. В големия басейн сигурно има поне десетина, дошли с прилива. Ще си направим хубава вечеря. — Майкъл се изправи и изтри лицето си. — Ще ти донеса ризата си. Почти суха е и можеш да я облечеш.

Катрин се подчини с готовност. Майкъл отиде до огъня и се подсуши бързо с фанелката, която носеше под ризата. Приличаше на античен бог, съвършен в красотата и силата си. С тези белези е като Марс, каза си развеселено Катрин. И в същото време непобедимият воин беше толкова мек, толкова нежен…

Майкъл навлече панталона си, взе ризата и се върна при басейна. Катрин пое неохотно ръката му и се върна при водата. Чувстваше се затоплена и външно, и вътрешно, студеният въздух не й правеше впечатление.

Тя се подсуши с фанелката и облече ризата му, която й стигаше до коленете. Майкъл я наблюдаваше с тъмен, премрежен поглед и тя изпита несигурност. Сигурно се ядосваше, че се е поддал на изкушението да се люби с нея. Може би трябваше да си поговорят, вместо да се поддадат на страстта. Но тя не съжаляваше.

— Как ще хванеш рибата без кука или шнур?

— Време е да изпробвам техниката, която съм научил от приятеля си Никълъс. Потопяваш ръката си във водата и движиш пръстите. Рибата идва да види какво става и я хващаш.

— Сигурно е по-трудно, отколкото прозвуча — усмихна се тя. Майкъл легна на една скала и потопи ръката си във водата.

През това време Катрин отиде да потърси сладка вода за пиене. Скоро намери изворче, което се събираше в каменно коритце и оттам изчезваше в пясъка.

Тя се напи и се върна при огъня. Седна и сплете влажната си коса на дебела плитка. Майкъл нададе тържествуващ вик, скочи и се втурна към нея с голяма, отчаяно мятаща се риба в ръце.

— Аз ще я изчистя, а ти помисли как да я сготвим.

Катрин се замисли. Възможностите не бяха много.

— Ще я увия в морска трева и ще я опека в жаравата.

— Звучи страхотно.

Майкъл наряза рибата на парчета и скоро двамата седнаха да ядат край огъня. Месото беше бяло и крехко, солта от морската трева бе проникнала в него. Катрин беше толкова гладна, че щеше да се зарадва дори на парче корав армейски хляб.

След като се нахрани, тя се облегна назад и реши да използва липсата на напрежение, за да попита:

— Какво те накара да се върнеш в Скоул?

Майкъл се взираше в огъня. По изсечените му с длето черти танцуваха призрачни сенки.

— Преди всичко брат ми.

Катрин остана безкрайно изненадана.

— Новият херцог? Мислех, че не си говорите.

— Така беше. — Без да отвръща поглед от огъня, Майкъл описа дългата, изтощителна езда и как брат му бе дошъл в гостилницата в Грийт Ашбъртън, за да сложи край на караниците им. Без да иска, той разкри повече, отколкото възнамеряваше, за отчаянието си след напускането на острова.

— Стивън е на мнение, че е твърде вероятно мама да е излъгала кой е баща ми, и ме убеждава да забравим въпроса за произхода ми. Никога няма да узнаем, а и всъщност какво значение има?

— Брат ти явно е мъдър мъж — отговори спокойно тя. — И великодушен. Много се радвам.

— Имах чувството, че съм срещнал чужденец, когото съм познавал цял живот. — Майкъл разтърси глава и стана. — Ще ида да разгледам пещерата. Сигурен съм, че видях няколко разклонения. Вероятно наблизо има още една пещера.

— Звучи интересно. Ще дойда с теб.

Двамата взеха по една факла и се запътиха към дъното. Приливът беше достигнал най-високата си точка и тесният канал беше пълен с вода. Ала като се наведоха достатъчно, те можаха да минат по плиткия бряг, вместо да преплуват.

Когато тунелът се разшири, Майкъл се изправи и вдигна факлата си. Помещението беше много по-малко от главната пещера.

— Велики боже — извика смаяно той, — попаднахме в склад на контрабандисти!

Катрин се затича към него с разширени очи. На високите места бяха наредени десетки бъчвички.

— Дядо спомена, че през войната на островите често идвали контрабандисти, но все пак съм изненадана да видя стоката им тук.

— Контрабандистите не се интересуват чия собственост е брегът, където слизат. А и е съмнително, че островните жители биха ги обадили на властите. Повечето общини защитават свободната търговия. — Майкъл прегледа най-близката бъчвичка. — Обикновено контрабандните стоки се реализират по най-бързия начин, но тези стоят тук от месеци, може би дори от години. Сигурно корабът на контрабандистите е потънал и никой не знае къде е товарът.

— Френски коняк, нали?

— Да. Струва едно малко състояние. — Майкъл се запъти към дъното на пещерата и изведнъж затаи дъх. — Погледни! Тук има нещо много по-ценно.

Катрин, чула възбудата в гласа му, отиде да види какво е намерил. Сърцето й направи огромен скок. Изтеглена на пясъка, полускрита в сянката, пред тях лежеше средно голяма лодка с гребла.

— Милостиви небеса! Мислиш ли, че с това ще стигнем до Скоул?

— Надявам се. — Майкъл огледа лодката от всички страни. Катрин не се отделяше от него. — Греблата са здрави. Има канче за изгребване на водата, корпусът изглежда невредим. Помогни ми да я пуснем във водата.

Катрин заби факлата си в пясъка и се хвана за другия край. Лодката се плъзна във водата с шумно плискане. Майкъл навлезе след нея.

— Няма дупки. О, Катрин, намерихме средство за бягство!

Макар че много й се искаше да му повярва, Катрин трепереше от страх.

— Лодката е толкова малка. Как ще ни пренесе през скалите и теченията?

— В известно отношение по-лесно от голямата лодка. Шансовете ни са много по-добри, отколкото например плуването. — Майкъл огледа входния тунел. — Когато започне отливът, бурята ще е отминала и можем да излезем от пещерата. Дотогава ще се стъмни. Даже ако Халдоран чака в залива, в което се съмнявам, имаме шанс да се измъкнем.

— Кога ще се разрази бурята? — попита Катрин.

— Вече бушува — отговори кратко Майкъл.

— Откъде знаеш? — попита изненадано тя. Мъжът вдигна рамене.

— Чувството ми го подсказва. Изпитвам, някакво вътрешно безпокойство. Не знам как по-точно да го изразя. Бурята избухна преди около час, много е силна и скоро ще отмине.

Катрин не го разбра, но повярва в думите му.

— Виж, под онова гребло има нещо. Какво ли е?

Майкъл отмести греблото и шумно пое въздух.

— Сабя. — Той вдигна страхопочтително оръжието и светлината на факлата се отрази в блестящото острие. — Грижливо намазана, за да не ръждяса от влагата. — Замахна и острието разсече въздуха с тих писък. В ръката на воина стоманата сякаш оживя.

Катрин, която отново си припомни бога на войната и архангела, който води небесните войски, изпрати благодарствена молитва към небето. Пътуването между двата острова щеше да бъде опасно, но вече имаха шанс. А ако някой можеше да превърне шанса в победа, това беше само Майкъл.

 

 

Ейми слезе да почете в библиотеката, но когато се разрази бурята, изтича до пейката под прозореца, за да погледа. Силният вятър и дъждът се удряха в стъклата. Дълбоко под нея вълните се разбиваха в крайбрежните скали, пръските изхвърчаха нагоре и се смесваха с дъждовните капки.

Макар че дамите се страхуваха от буря, Ейми изпитваше дълбоко задоволство да наблюдава природните стихии. Дни наред седеше в тази ужасна къща със смешното име Рагнарьок и скучаеше. Лорд Халдоран постоянно обясняваше, че майка й е твърде заета с грижи за болния лерд и няма време да я посети, но Ейми не му вярваше. Много пъти беше помагала на майка си в лазаретите и знаеше, че Катрин цени високо помощта й.

При следващата среща с лорд Халдоран щеше да му каже, че настоява да я отведе при майка й. А може би нямаше да чака. Лордът често отсъстваше. Не го беше виждала от вчера сутринта. Утре, щом бурята отминеше, тя щеше да се измъкне тайно и да потърси майка си. Островът не беше много голям. Непременно щеше да намери пътя към резиденцията на лерда.

Скоро след като бе взела това решение, вратата на библиотеката се отвори. Влезе лорд Халдоран. Ейми скочи на пода и се затича към него.

— Добър ден, милорд — Тя направи прелестен реверанс. — Мога ли най-сетне да посетя мама? Тя сигурно има много работа и ще се радва на помощта ми.

Мъжът поклати глава и я погледна сериозно.

— Боя се, че нося лоши новини, Ейми. Моля те, седни. — Той я отведе до дивана. — Трябва да бъдеш смела, миличка.

Тя изтръгна лакътя си от ръката му и го погледна втренчено. Сърцето й спря да бие. Точно същото бе казал полковникът, когато й донесе вестта за смъртта на баща й.

— Не — пошепна едва чуто тя. — Не.

Гласът му преливаше от съчувствие:

— Още не сме съвсем сигурни, но вероятно майка ти е решила да си почине малко и е напуснала стаята на лерда. Излязла е да се поразходи на скалите и… не се върна. Претърсихме целия остров, но не я намерихме. Лодкарите твърдят, че не са я виждали. На скалата намерихме следи от паднало тяло, както и следи от пръсти, като че някой се е опитвал да се задържи, за да не полети в бездната. А в залива намерихме това. — Той подаде на Ейми мокър шал.

Момиченцето изплака задавено. Майка й беше купила този шал с Брюксел. Шалът беше евтин, но тя не обичаше да купува неща за себе си.

— Мама не е мъртва! Прекарала е целия си живот в армията. Не може да падне от някаква си скала!

— Беше мъгливо, а тя сигурно е била преуморена — обясни меко Халдоран. — Подхлъзнала се е във влажната трева, силният вятър я е тласнал към морето… Нашият остров е много опасен за хора, които не го познават. — Той сложи ръка на рамото й и Ейми се вцепени. Нещо не беше наред в начина, по който я докосваше. Ръката му беше тежка, собственическа. Въпреки подробните обяснения, тя не можеше да повярва, че майка й е допуснала да падне от скалата в морето. Погледна го в лицето и понечи да изкаже мислите си, но изведнъж замълча. Ако нещо не беше наред, именно той беше виновникът.

— Недей така, скъпа. — Халдоран се опита да я прегърне. — Не искам да се тревожиш, Ейми. Ти си част от семейството. Обещавам, че винаги ще има кой да се грижи за теб.

Тя го бутна настрана и стана.

— Ще се прибера в стаята си. Искам да бъда сама. — По лицето й потекоха сълзи.

— Разбира се — отговори все така меко и съчувствено той. И фалшиво. — Каква трагедия. Майка ти беше прекрасна жена. Но ти трябва винаги да помниш, че ще се грижа за теб.

Детето избяга от стаята, като нарочно се държеше като седемгодишно, а не като голямо момиче, и спря едва когато влезе в стаята си. Докато тичаше, забеляза, че един от слугите на лорда я следва. Всички мъже в къщата бяха мрачни и груби и толкова си приличаха, че Ейми беше почнала да ги нарича чудовища. За разлика от обикновените войници, които познаваше от армията, тези бяха мълчаливи и нелюбезни. Защо я охраняваха? От какво я пазеха?

Ейми затвори тихо вратата и превъртя ключа, за да се изолира от останалия свят. Хвърли се на леглото и скри лице в ръцете си, опитвайки се да спре хълцането си. След като се успокои, тя се обърна по гръб и се загледа в тавана.

Никога досега не беше поставяла под въпрос искреността на лорд Халдоран. Той беше приятел, братовчед на майка й. Е, не чак толкова близък като полковник Кениън или капитан Уайлдинг. Ами ако беше излъгал, когато й каза, че е изпратен от мама? Леля Ан отказваше да я пусне с него, защото не беше донесъл съобщение.

Значи лорд Халдоран я бе отвлякъл. Но защо, защо? Той дори не обичаше децата.

Ейми размишляваше напрегнато. Припомни си страшните приказки, които беше чела, и изтръпна. Може би лордът искаше да принуди майка й да се омъжи за него. В действителния живот такива неща не се случваха, но мама беше най-красивата жена на света. Мъжете често се държаха странно с нея.

Каквато и да беше причината, едно беше ясно: тя трябваше да избяга от тази къща колкото се може по-скоро.

Ейми скочи и отиде до прозореца. Стъклата трепереха под напора на силния вятър, дъждът барабанеше оглушително. Как да се измъкне през прозореца? Можеше да направи въже от чаршафите си. За щастие имаше достатъчно первази, на които можеше да си почива при слизането. След като бурята утихне, тя щеше да избяга и да се запъти право към къщата на лерда. Сигурно мама беше там.

Ейми затвори очи и се опита да задържи сълзите си. „Моля те, мамо, искам да си жива!“