Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (12)

11

Един от първите военни уроци, овладян от Майкъл, беше, че при обстрел офицерът винаги трябва да пази самообладание. Това се оказа особено важно, когато една четвърт от полка му и повечето от половината офицери загинаха след многочасовата унищожителна канонада на французите. Гърмът на оръдията и облаците черен дим бяха достатъчни да разколебаят и най-опитните войници.

Полкът беше подреден в каре, за да се защитава по-успешно. Редици въоръжени войници бяха заели позиция в четирите посоки, а офицерите, обозът и ранените бяха разположени в средата на карето. Леко ранените мъже се оттегляха сами от позициите. Мъртвите безмилостно се изхвърляха извън карето, за да направят място за живите. Майкъл обикаляше позициите, говореше успокоително на войниците, утешаваше ранените, доколкото можеше, и даже пускаше шеги.

Като се опитваше да не вдишва твърде дълбоко хапещия дим от оръдията, той тръгна към средата на карето, където бяха забити двете полкови знамена, наречени „цветове“. По традиция знаменосци бяха най-младите офицери, а охранители — най-опитните сержанти. Дребничкият ефрейтор Томас Хъси беше едва на шестнадесет и Майкъл постоянно го държеше под око.

Когато наближи, едно гюлле падна в опасна близост до знамената, но за щастие не рани никого, докато се търкаляше бавно по влажната земя. Том Хъси подаде знамето на един от сержантите.

— Щом французите ни снабдяват с необходимото — извика весело той, — какво ще кажете за малко футбол?

Той хукна към гюллето с намерение да го ритне и Майкъл изрева ядно:

— Не го докосвай! Гюллето изглежда безобидно, но може да ти откъсне крака. Виждал съм достатъчно такива случаи.

Знаменосецът застана мирно.

— Благодаря ви, сър. — С леко побледняло лице той се върна при знамето си и Майкъл му кимна одобрително. Момчето беше неопитно, но умееше да мисли и щеше да стане добър офицер.

Майкъл вдигна далекогледа си, за да проследи битката. Видя твърде малко, защото пред полка му се простираха ниви с ръж. Рано сутринта френската пехота нападна отляво. Ръжта и гъстият пушек закриваха всичко, което беше отдалечено на повече от неколкостотин метра. Затова Майкъл можа да проследи атаката само чрез шумовете, крясъците, стрелбата и маршовата музика. Французите бяха отблъснати, но той не знаеше нищо повече.

Следващото гюлле помете няколко войници в задната част на карето. Капитан Греъм, след Майкъл най-високият по чин оцелял офицер, отиде да види колко хора са убити.

— Позволявате ли да ви задам един въпрос, полковник Кениън? — попита със сериозно лице Том Хъси.

— Слушам те.

— Какъв смисъл има да стоим тук и да ни късат на парченца? В тази част от фронта не се води сражение. Бихме могли да се отдалечим на сигурно разстояние, докато стане нужда да влезем в бой.

— И сега имат нужда от нас — за да правим точно това, което правим — обясни трезво Майкъл. — Ако не бяхме тук, армията на Наполеон щеше да мине по този път и битката щеше да бъде загубена. Кавалерията може да препуска напред и назад по цялото бойно поле, но именно пехотата печели пространство. — Той изрита една буца кал. — Докато има и един жив войник от сто и пети полк, това е британска територия. Смъртта на другарите ни е трагична, но не е безсмислена.

Момъкът кимна бавно.

— Разбрах, сър.

Макар че обяснението отговаряше на истината, този дълъг, кървав ден му напомни живо защо предпочиташе бързия, подвижен бой на стрелковата бригада. Човек се чувстваше по-добре, когато беше подвижна цел. Той се опита да си представи как напредваха Кенет и деветдесет и пети. Вероятно обхождаха линиите и влизаха в бой с отделни френски отряди. Как им завиждаше…

Майкъл продължи обиколката си. Тъкмо говореше с един лейтенант, когато осъзна, че чуваше собствения си глас съвсем ясно. Непрекъснатата артилерийска канонада, която допреди минута заглушаваше всичко, сега беше спряла. Майкъл веднага разбра какво означава това и извика заповеднически:

— Подгответе се за атака! Французите спряха оръдията, за да не улучат собствените си хора.

Уморените войници наостриха уши. Сержантите започнаха да дават заповеди за стягане на линиите и проверка на мускетите. Въздухът затрепери от напрежение. Това беше първото предизвикателство към полка в голямата битка срещу Наполеон.

В началото тревожно взрените напред войници виждаха само призрачни сенки, които вървяха насреща им през полето. Много скоро се очерта първата линия ездачи. Неясните фигури бяха френски кирасири. С блестящите си шлемове и ризници те приличаха на средновековни рицари. Едри мъже на едри коне. Това беше тежката кавалерия, изпратена с цел да съкруши всяка съпротива, и препускаше право срещу сто и пети и двата съседни полка.

Тежкият тропот на конете отекваше оглушително. Ездачите тъпчеха безжалостно узрялото жито и напредваха неумолимо нагоре по склона. Когато Майкъл видя как фронталната линия на карето се разколеба, веднага се втурна нататък.

— Пази позицията! — изрева гневно той. — Конете няма да връхлетят върху вас, а и ние имаме повече пушки от тях. Ще стреляте само когато дам заповед. Целете се в конете!

Когато конницата стигна на четиридесет стъпки от полка, Майкъл даде заповед:

— Вдигни пушките! Прицели се! Огън!

Първата редица изпразни мускетите си в оглушителен залп. Ранени коне зацвилиха пронизително, чу се страховито металическо дрънчене, когато куршумите бяха отблъснати от стоманените нагръдници. Половин дузина коне и ездачите им се строполиха в калта и принудиха следващите ги да се отклонят встрани.

Докато първите пълнеха, Майкъл даде заповед да стреля втората редица. Залпът свали на земята още дузина нападатели. Въпреки старанията на ездачите, конете се подплашиха и заобиколиха карето, където попаднаха на мускетния огън от фланговете.

Кавалеристите препуснаха хаотично около карето, изпразниха пистолетите си и бяха обсипани с изстрели. Командирът им осъзна, че маневрата се е провалила, и даде заповед за оттегляне.

Когато конете препуснаха надолу по хълма, един паднал ездач изпищя отчаяно за помощ. Един от приятелите му обърна коня си и хвана ръката на ранения, за да го изтегли на седлото. Двама британски войници вдигнаха мускетите си и се прицелиха.

— Не! — изрева Майкъл. — Не убивайте смелия войник, който помага на другаря си!

След миг на изненада войниците кимнаха и свалиха оръжията. Смелостта заслужаваше уважение дори когато идваше от неприятеля.

В последвалата тишина Майкъл огледа полето с далекогледа си. Почти не виждаше съседните бойни единици, но по всичко изглеждаше, че френската кавалерия напада съюзническите линии на широк фронт.

Някой изкрещя предупредително. Кирасирите се връщаха.

— Наслаждавайте се на кавалерийските нападения, господа — отвърна сухо Майкъл. — Те са по-малко опасни от канонадата.

По карето се понесе смях. Този път огънят беше по-равномерен. Около карето израсна бариера от мъртви и ранени коне и ездачите не можеха да го доближат.

Майкъл тъкмо вървеше към левия фланг, обстрелван най-силно, когато бе улучен от куршум в дясното рамо. Първата вълна на болката беше толкова силна, че едва не го свали в безсъзнание. Като видя ужасените лица наоколо, той си заповяда да издържи.

— Не е сериозно — проговори късо той. — Повикайте лекар да ме превърже.

Полковият лекар бе загинал, асистентите му до един бяха тежко ранени и за ранените се грижеше млад капрал, в цивилния живот фризьор. След като превърза командира си и сложи ръката му в примка, той му подаде манерка.

— Пийте, сър, но бавно.

Майкъл отпи голяма глътка и изкриви лице. В манерката имаше чист джин. Очите му се насълзиха, но болката отслабна.

— Благодаря, Симс. Много щедро от ваша страна да споделите с мен лекарството си.

Симс се ухили и затвори манерката.

— Трябва да ви пазим, сър, че останахме съвсем без офицери.

Кавалерията се оттегли втори път. Макар че сто и пети удържа позицията, редиците се разредиха. Майкъл даде заповед да намалят карето и да се подготвят за следващото нападение.

 

 

Рано сутринта Катрин отиде в лазарета. Намери време да си почине едва следобед, наля си чаша вода и се запъти към масата, където оперираше Иън Кинлок. Спуснатото платно го отделяше от сламениците на ранените. И той беше седнал да почине. Тя му подаде водата и рече:

— Може би армиите още не са се сблъскали, Иън. Днес не съм чула нито един изстрел.

Той отпи с благодарност и поклати глава.

— Вятърът идва от другаде. Всичко може да се случи. Битката е започнала.

Някъде наблизо заби камбана. След малко Катрин прошепна замислено:

— Бях забравила, че днес е неделя. Лош ден за сражение.

— Всички дни са лоши. — Иън изтри потта от лицето си и каза на санитаря: — Донесете следващия.

Катрин се върна на работа и до вечерта правеше превръзки и даваше вода на ранените. Макар че имаше усмивка и добра дума за всекиго, част от сърцето й беше при мъжете, които се биеха и умираха само на няколко мили от града.

 

 

Кавалерийските нападения продължиха няколко часа, като вълни, които се разбиваха в скалите. Майкъл отдавна бе престанал да ги брои. Десет ли бяха или дванадесет? Ала полкът доби самоувереност. Когато към хълма се понесе третата вълна ездачи, той чу как един от войниците му се провикна със северен акцент:

— Проклетите глупаци пак идват!

Сегашната атака беше най-страшната. Кирасирите обикаляха карето в продължение на час, стреляха с пистолети, размахваха саби и правеха всичко, за да пробият линията на съюзниците. Но и това нападение се провали. Конниците бяха твърде малко срещу мускетите, а и конете им бяха премного стреснати от непрестанната стрелба.

Сто и пети се държеше здраво, сякаш се бе враснал в земята. Уелингтън се бе вслушал в думите на Майкъл в нощта на бала и бе разположил полка между ветерани. Отляво беше седемдесет и трети пехотен британски полк, отдясно бяха хановерците от немския кралски легион, които бяха водили безброй сражения на полуострова. Мъжете на Майкъл бяха твърдо решени да докажат, че са равностойно на съседите си, и се справиха успешно.

Зад Майкъл прозвуча дрезгав вик. Той се обърна рязко и видя, че в ъгъла на карето е връхлетял умиращ кон. Животното изцвили от болка и се строполи на земята, като помете редица британски войници и отвори дупка в линията.

Кирасирите съзряха шанса си и подкараха конете към дупката. Майкъл изруга ядно, защото тази безумна случайност беше единствената възможност карето да се разпадне. Първата линия се разколеба, войниците изпаднаха в паника и се отдръпнаха, за да се предпазят от връхлитащите коне.

Майкъл се втурна към дупката, за да събере хората си. Когато един ужасен момък с почерняло от барута лице се опита да мине покрай него, той го цапна с обратната страна на сабята си.

— Остани на мястото си и се бий като мъж, по дяволите! Бягството е най-бързият път към смъртта!

Ужасът в очите на войника изчезна, той се обърна към неприятеля и вдигна мускета си с треперещи ръце. Останалите живи офицери и няколко сержанти се струпаха на мястото, за да предотвратят рухването на карето. Разрази се люта битка. Британците отблъскваха решително кавалерийските нападения.

Времето за Майкъл сякаш спря. Ръкопашният бой беше като неземен танц. Зрението му се изостри и той виждаше и използваше всяка грешка на противника. Най-неприятното беше, че лявата му ръка беше скована и неподвижна, но това не беше сериозна пречка. Един кирасир замахна със сабята си към лицето му. Майкъл парира удара с лекота и със същото плавно, но много бързо движение заби острието в гърлото на французина.

Без да се спира, той изтегли сабята си и избегна коня, който щеше да го стъпче. Приведе се, за да се предпази от неприятелското оръжие, и преряза предницата на коня, който рухна на земята. Ездачът се строполи в калта и застаналият наблизо едър ирландец го прониза с байонета си.

Един ревящ кирасир връхлетя право срещу полковите знамена, решен да плени поне едното. Почти двуметровите прътове бяха сърцето и духът на всеки полк и загубата им в битка означаваше несравним с нищо позор.

Том Хъси и двама от сержантите забелязаха опасността и побързаха да защитят знамето си. Охранителите на синьото знаме нямаха този късмет. Един сержант падна, другият вдигна пиката си, знак за достойнството му на знаменосец. Кирасирът го свали с един куршум от пистолета си и знамето остана без защита.

Ефрейтор Грей направи опит да избяга, но французинът го прегази и сграбчи дръжката на знамето. Нададе триумфален вик и пришпори коня си, за да избяга от карето.

При тази гледка в гърдите на Майкъл лумна див гняв. Захвърли сабята си и се метна срещу препускащия кон. Успя да улови дръжката на знамето с дясната ръка, но извиването беше толкова силно, че рамото му едва не се счупи. Ала се задържа и тежестта на тялото му забави темпото на кирасира.

Като видя, че Майкъл е без оръжие, французинът размаха сабята си и я насочи към ребрата на нападателя. Искаше да му нанесе смъртен удар, но раненият сержант скочи на крака, заби пиката си в незащитената ръка на неприятеля и го свали на земята. Майкъл се вкопчи като безумен в дръжката на знамето.

Задиша дълбоко, за да се успокои, и се огледа. Дупката в линията беше затворена и войниците на сто и пети отразяваха смело кавалерийските атаки. Двама кирасири, останали сред карето, не можаха да се върнат при другарите си.

Раненият сержант и удареният знаменосец вдигнаха знамето и повикаха бившия фризьор да превърже ребрата на командира им. Макар че не беше усетил болка, докато траеше битката, сега тялото му сякаш експлодира. Раните му бяха толкова тежки, че никой не би го обвинил, ако се оттеглеше от бойното поле, но той не посмя да си отиде. Оцелелите офицери нямаха и частица от неговия опит. Греъм, който трябваше да поеме командването вместо него, беше смел воин, но идваше от милицията и никога не беше влизал в бой. Майкъл трябваше да остане, защото само бог знаеше какво може да се случи при следващата атака.

Макар че не можеше да му набави загубената кръв, джинът успя да притъпи болките.

— Боже, ще полудея! — изкрещя млад глас с лондонски акцент. — Идва Олд Хъки!

Надигнаха се приветствени викове. Майкъл върна манерката на фризьора и се огледа. Видя Уелингтън и един от адютантите му да галопират към неговото каре, следвани от дузина френски улани. Карето се отвори, за да приеме херцога и придружителя му, и моментално се затвори. Залп от куршуми прогони уланите.

Уелингтън беше известен с навика си да посещава най-опасните места. Без да се впечатлява, че е избегнал опасността на косъм, той спря коня си.

— Добра работа свършихте, Кениън.

Майкъл се изправи с мъка.

— Полкът може да се гордее с постигнатото, сър. Как върви битката?

Херцогът поклати глава.

— Обстрелват ни непрекъснато. Блюхер обеща да дойде, но дъждът е разкалял пътищата и само бог знае кога ще се доберат до нас. Ако прусаците не дойдат скоро… — Той помълча малко и добави: — Трябва да продължа. Дръжте позицията, Кениън.

Уелингтън се обърна към фланга и един войник извика:

— Кога ще нападнем жабарите, сър?

Херцогът се усмихна едва забележимо.

— Не се бойте, момчета, ще ви дам шанс да си отмъстите. — Той подкара коня си към обсаденото Шато дьо Хюмон, където гвардейците водеха ожесточена битка с французите още от ранна сутрин.

Майкъл предположи, че е късен следобед, но времето беше загубило значението си. Беше му трудно да повярва, че само преди два дни беше танцувал с Катрин в ярко осветена зала, препълнена с елегантно облечени гости.

Докато чакаше следващата атака, той се опита да си спомни какво беше да я държи в обятията си. Ала подробностите се бяха изличили от паметта му. Единственото, което изникна в ума му, беше топлотата на аквамариновите очи и горчиво-сладката радост, че тя е толкова близо до него.

Гърмът на френските барабани даде сигнал за атака на пехотата. Майкъл стисна зъби. Вдигна далекогледа си, държейки го непохватно със здравата си ръка. Димът не беше вече толкова гъст и той успя да различи дългата френска колона, която наближаваше съюзническите линии. За щастие щяха да нападнат вдясно от сто и пети и изтощените войници разполагаха с малко време за почивка.

Капитан Греъм докуцука при него, без да се интересува от превързаното си бедро.

— Ще ми заемете ли за малко далекогледа си, сър?

Майкъл кимна и му го подаде. Капитанът промърмори нещо не особено прилично под носа си и огледа внимателно червените пера върху високите шапки от меча кожа.

— Бони най-после е решил да пусне в бой гвардейците си.

— Прав сте. Те имат само успешни атаки, а след като цял ден са били в резерв, сега са свежи като на парад в парка — отвърна мрачно Майкъл.

Това беше последното, решително хвърляне на зара. С помощта на императорската гвардия Наполеон щеше да си възвърне империята или да я загуби завинаги.

 

 

Когато стана време за вечеря, Катрин се прибра вкъщи. Макар че предпочиташе да работи, вместо да чака, тя съзнаваше, че трябва да щади силите си. Дойде новината, че е имало още една битка, значи на сутринта се очакваше нова вълна ранени. Катрин се помоли пламенно за живота на приятелите си.

Тя бе взела и Елспет да помага в лазарета. Момичето работеше с типичната шотландска упоритост, но лицето му беше посивяло, под очите имаше тъмни кръгове.

Двете се прибраха заедно на Рю дьо ла Рен. Повечето белгийски слуги се бяха върнали при семействата си и в къщата бяха само готвачката и оборският ратай. Катрин беше много радостна, че Евърет е останал, защото имаше сериозна опасност някой да открадне конете.

След като се измиха, двете жени вечеряха заедно в кухнята. Катрин успя да хапне само няколко лъжици супа. Изтощена до смърт, тя наля в чая си солидна порция бренди и го отнесе в салона. Папката със скиците беше на масата и тя я прелисти отново, размишлявайки дали изобразените по страниците мъже са живи и здрави. Дали Колин се наслаждаваше на битката, която наричаше решаващата в живота си? Дали Чарлз се беше опазил жив, за да види нероденото си дете? Дали Кенет щеше да оцелее, за да рисува и други щастливи семейства?

Тя погледна последната рисунка и бързо затвори папката. В гърлото й заседна буца. Би било жалко, ако размаже образа на Майкъл със сълзите си.

 

 

Императорската гвардия се оттегли, сломена от силната съпротива на съюзническите войски. Майкъл беше твърде замаян, за да проумее значението на онова, което ставаше пред очите му. Най-добрата войска на Франция беше разбита, армията се бе превърнала в жалка купчина бягащи хора.

Но битката още не беше свършила. Колко време щяха да траят отделните кървави сблъсъци? Колко хора още щяха да загинат? Сто и пети имаше над четиридесет процента загуби. Половината загинаха още сутринта. В другите полкове положението беше още по-лошо.

— Погледнете, сър! — извика ликуващо Греъм.

Уелингтън беше разположил командния си пост под един бряст на върха на хълма, където се пресичаха два пътя. Дървото едва се виждаше през гъстите кълба пушек. В момента херцогът беше там. Стройната му фигура се очертаваше учудващо ясно на фона на вечерното небе. Той се надигна в стремената и три пъти замахна напред с тривърхата си шапка. Това беше сигнал за нападение. Отекна могъщо ура. Полковете, които бяха най-близо до херцога, побързаха да предадат знака на съседите си и викът се понесе с незатихваща сила по линиите на съюзниците.

Изпълнен с диво тържество, Майкъл забрави слабостта си. Усетът му подсказа, че битката е спечелена. Дългите години в армията, страшните часове, когато френската артилерия сееше смърт сред войниците му, трябваше да бъдат отмъстени. Той вдигна сабята си и изкрещя:

— Следвайте ме, войници!

— Да, полковник! Дори в ада, ако ни поведете натам! — отговори му звънък глас.

Полкът се раздели на отреди и се спусна по склона, покрит със смачкана, напоена с кръв ръж. Мускетите бяха готови за стрелба. Останалите полкове направиха същото, следвайки заповедите на оцелелите офицери. Скоро излязоха на равно, оставяйки след себе си купища мъртви и ранени в червени мундири.

Бойното поле беше с големина около две квадратни мили и навсякъде се водеха ожесточени битки. Макар че голяма част от императорската армия бягаше, отделни групи френски войници продължаваха ожесточената съпротива.

Сто и пети се раздели на малки групи. Няколко мъже се втурнаха след бягащия противник, други се включиха в преките сблъсъци с останалите на полето французи. Настана хаос. Замаян от загубата на кръв, болката и умората, Майкъл пропадна в тъмна, страшна пропаст, където нямаше нито минало, нито бъдеще, нито страх, само инстинкт и сила на волята. Това беше лудостта на войната, в която всеки миг можеше да бъде последен.

Действителността беше сбор от трескави, хаотични картини. Бъркотия от паднали френски гвардейци, безжизнените им тела преплетени като корени на дървета. Изоставен кон, който мирно пасеше трева. Умиращ хусар с разкъсан корем молеше минаващите да го доубият. Майкъл произнесе кратка молитва на френски и му преряза гърлото.

В следващия момент бе нападнат от разярен френски кирасир и повярва, че часът на смъртта му е настъпил. Вдигна сабята си, за да се защити, макар да знаеше, че в сегашното си състояние няма шанс срещу войник на кон.

Французинът погледна превързаната ръка на противника си, вдигна сабята си за поздрав и препусна към друга група биещи се. Майкъл докосна с благодарност сребърния калейдоскоп, скрит в джоба на мундира му. Талисманът не го изоставяше.

Той прекоси долината и тъкмо започна да се изкачва по отсрещния склон, когато през една дупка в живия плет видя, че Том Хъси е нападнат от двама французи. Единият заби байонета си в рамото на знаменосеца и Майкъл нададе грозен вик. Хвърли се напред като побеснял, заби острието на сабята си в гърдите на първия нападател, изръмжа и се обърна заплашително към другия. Уплашен от внезапното нападение, вторият французин избяга.

Момчето изтри лицето си с омазания ръкав.

— Как да се науча да се бия като вас, сър?

— С много упражнения и лошо настроение. — Гневът на Майкъл угасна. Той изпъшка и посочи кръвта, която се процеждаше между пръстите на момъка. — Иди да те превържат.

— По-късно. — Очите на Том святкаха безумно. Беше замаян от битката и от щастието, че е оцелял.

Имаха само две здрави ръце, с които успяха да превържат раната от байонета. После се придвижиха напред. Майкъл се опита да остане близо до знаменосеца, но отряд хановерци ги разделиха.

Смъртта може да дойде във всеки миг от битката. Понякога е бърза, друг път непоносимо бавна. За Майкъл краят дойде бързо. Чу ядно френско проклятие, обърна се и видя войниците, които беше прогонил от Том Хъси. Двамата стояха на петнадесетина метра от него и мускетите им бяха готови за стрелба. Разнесе се изстрел. Два куршума се забиха едновременно в тялото му, единият в бедрото, другият в корема. Когато падна в разкаляната земя, той знаеше, че няма да стане повече.

Лежа там дълго, на прага на смъртта, докато усети вибрациите от галопиращи коне. Вдигна глава и видя половин дузина френски улани да препускат в дива паника право към него. Макар да знаеше, че не си струва усилията, запълзя мъчително към близкия жив плет, за да се прикрие. Не успя да стигне навреме. Уланите минаха през него. Получил удар с копито, Майкъл се претърколи няколко пъти. Последният улан забави ход и заби пиката си в гърба му.

Навсякъде болка, толкова силна, че червеното залязващо слънце почерня и шумът на битката заглъхна. Майкъл поемаше тежко дъх и се молеше смъртта на бойното поле да възстанови загубената чест.

Усети как душата му се отделя от измъченото тяло и се зарадва. Катрин беше наблизо, образът й беше много по-жив от опустошенията наоколо. Тя се усмихна и милувката на меките й ръце прогони болката.

В последните си съзнателни мигове той си каза, че е умрял достойно и е имал привилегията да познава жена, която си струва да бъде обичана. После пропадна в черния мрак и духът му намери покой.