Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (16)

15

Тъмнокосата главица на Ейми надникна в стаята на Майкъл.

— Пристигна днешният вестник, полковник. Искате ли да ви почета?

— Бих се радвал да чуя новините.

Ейми влезе, седна до него и грижливо подреди полите си. Майкъл я наблюдаваше с усмивка. След завръщането на Ан и децата къщата беше много оживена. Чарлз си възвърна голяма част от предишната сила, а и слугите помагаха много.

За всички освен за Майкъл животът се нормализираше. Макар че болките понамаляха, той все още беше много слаб и това го подлудяваше. Бодрият доктор Кинлок го увери, че след такава загуба на кръв състоянието му е нормално, но това не го направи по-търпелив. Не искаше Катрин да го гледа в това жалко състояние. Фактът, че тя беше опитна милосърдна сестра, а не неговата любима, не допринасяше за укрепване на мъжката му гордост.

Но в положението му имаше и предимства: беше твърде слаб, за да изпитва желание. Вместо това копнееше за нея с цялата сила на сърцето си. Едва сега, когато страстта не функционираше, той разбра колко дълбоко е влюбен в Катрин.

Ейми прочете най-важните новини, като превеждаше от френски на английски. Майкъл знаеше много добре френски, но момиченцето беше получило строга заповед да не го напряга. А и той се наслаждаваше на компанията й. Ако някога имаше дъщеря, тя трябваше да бъде като Ейми.

— Ето още една интересна история. Разказват за френския армейски лекар барон Лари, онзи, дето измисли полските лазарети. Прусите го заловили при Ватерло. Маршал Блюхер искал да го екзекутират, но един немски хирург, който слушал лекциите му, помолил да го оставят жив. — Тя вдигна глава и очите й засвяткаха. — Отгатнете какво станало по-нататък!

— Надявам се, че Блюхер е променил решението си?

— Не само това. Оказало се, че единственият син на Блюхер бил сериозно ранен в битка със заблуден френски отряд и бил взет в плен. Именно Лари спасил живота му! Не е ли прекрасно? — Тя сведе глава към вестника. — Маршал Блюхер изпратил Лари обратно във Франция с почетна свита.

— Добре е направил — кимна Майкъл. — Светът се нуждае от лечители като него.

Ейми сгъна вестника и стана. В този миг влезе майка й.

— Време е за урока ви, миличка.

Ейми направи кисела физиономия, обърна се към болния и приклекна в грациозен реверанс.

— Ще се радвам да ви видя отново, полковник Кениън. До утре, нали?

— До утре, мадмоазел Мелбърн. Много ви благодаря, че ме почетохте с присъствието си.

Ейми се изчерви, поклони се още веднъж и напусна стаята. Катрин се обърна към него с добре изиграна строгост.

— Какво, за бога, прави Луи Ленивия на леглото ви?

— Спи. — Майкъл помилва кучето. — Какво друго да прави.

— Ами, хапва си. Понякога се чеше. Няма голям избор. — Катрин помилва меките кучешки уши. — Имате ли нещо против, ако поседя при вас? Донесла съм си ръкоделие. Това е най-спокойната стая в къщата.

— Винаги сте добре дошла, стига да понасяте търпеливо буйния ми темперамент.

— За мъж, който не търпи безделието, сте в учудващо добро настроение. — Тя седна и извади от торбичката си изящна бродерия. Сега имаше по-малко работа и често седеше с часове при него, заета с шиене или писане на писма. Това беше най-доброто лекарство.

— Нямам сили да капризнича — отвърна сухо той. — Най-голямото ми постижение през тази седмица е, че се научих да произнасям дълги изречения.

— Иън Кинлок каза, че се възстановявате отлично. — Тя го погледна строго. — Но не прибързвайте, защото ще се скараме.

— Не мога вечно да лежа тук като Луи Ленивия — отговори делово той. — Вие сте безкрайно търпелива, но сигурно искате да отидете при съпруга си в Париж. Там е много по-весело.

Катрин сведе поглед и направи няколко бода.

— Днес пристигна писмо от Колин. Съветва ме да остана в Брюксел, докато оздравеете, тъй като ви дължи живота си.

Майкъл стисна зъби.

— Всяка благотворителност има граници. Не мога да приема.

— Това няма нищо общо с благотворителността. — Тя избра нов цвят копринени конци. — След като прекарах такава чудна пролет в Брюксел, не бързам да се втурна към Париж. Освен това Чарлз напуска армията и се връща със семейството си в Лондон. Само бог знае кога ще се видим отново.

Майкъл пое дълбоко дъх. Радваше се, че няма да я загуби, и съжаляваше, че двамата не са още по-близки.

По коридора се чуха стъпки. Почука се и на прага застана Ан.

— Майкъл, чувствате ли се достатъчно силен да приемете посетител? Приятелят ви току-що пристига от Англия. — Тя отстъпи настрана, за да даде път на Никълъс.

— Велики боже! — прошепна смаяно Майкъл. — Да не би да сънувам?

— Нямаш този късмет. Ето, че те намерих. — Никълъс стисна ръцете му и здравото ръкостискане показа колко е развълнуван. — Клер ти изпраща сърдечни поздрави. Ако не беше бебето, и тя щеше да дойде.

Майкъл се опита да отговори, но не му хрумна нищо умно. Преглътна няколко пъти и прошепна с пресекващ глас:

— Катрин, представям ви граф Абърдиър, приятеля ми Никълъс.

Мъжът се обърна и я дари със сърдечна усмивка.

— Простете, не ви видях. Много се радвам да се запозная с легендарната Света Катерина.

Очевидната привързаност между Майкъл и приятеля му накара Катрин да се почувства самотна и изключена от малката им общност — съвсем не като светица.

— Удоволствието е изцяло мое. Как стигнахте толкова бързо до Брюксел?

— С добра яхта и добър капитан. — Никълъс погледна усмихнато приятеля си. — И двете благодарение на Рейф, който също ти изпраща поздрави, придружени с гневно обвинение, че си позволил да те прострелят.

Майкъл направи опит да се усмихне.

— Доколкото познавам Рейф, укорът е на първо място.

— Да, но аз съм твърде тактичен, за да го призная. — Абърдиър извади от джоба на палтото си блестяща сребърна тръбичка. — Люсиен ти я изпраща в замяна на старата.

— Дали ще ми донесе същия късмет?

— Гаранция. — Никълъс му подаде калейдоскопа. Майкъл го поднесе към очите си и бавно го завъртя.

— Тази версия е малко по-голяма от другата и още по-прекрасна. Катрин, вие не сте виждали оригинала, преди да бъде унищожен, нали? Погледнете.

Тя взе тръбичката и я насочи към прозореца. Видя ярко оцветени звезди, които се движеха, и извика възхитено.

— Прекрасен е.

Шарката се промени отново и Катрин видя късчета от небесна дъга. Въздъхна, остави тръбичката и се обърна към Никълъс:

— Много се радвам, че дойдохте да ни видите. Вероятно сте на път към Париж?

Абърдиър поклати глава.

— Не, дойдох да си взема Майкъл. Възнамерявам да го отведа в Уелс, разбира се, ако е в състояние да пътува.

Катрин потисна с мъка смешния порив да му извика, че Майкъл е неин и тя няма да го пусне, и отговори:

— Само лекарят може да реши, но дори за здрав човек пътуването е дълго и уморително.

— Ще го откарам до брега с най-удобната карета — обясни Никълъс. — Яхтата ще се движи бавно и няма да навлиза в открито море. Ще заобиколим острова и ще хвърлим котва в пристанището на Пенрейт, което е само на няколко мили от дома ми. Надявам се, че пътуването по море ще е по-безболезнено. Доведох и милосърдна сестра, избрана лично от съпругата на Люсиен. Тя ще се грижи за него през цялото време.

— Да си ида у дома… — Майкъл затвори очи. — Би било чудесно.

— Ще го направим. — Никълъс огледа замислено приятеля си.

— Май е време да се махна оттук. Уморявам те.

Майкъл отвори очи и този път те бяха блестящо зелени.

— О, не. Караш ме да се чувствам още по-безполезен.

— Знам, но ако не те оставя да почиваш, мисис Мелбърн ще ми откъсне главата. — Никълъс стисна ръката му. — Ще дойда пак.

Катрин излезе от стаята, следвана от граф Абърдиър. Веднага щом излязоха в коридора, мъжът пое дълбоко дъх и притисна челото си. Катрин попита загрижено:

— Зле ли ви е, милорд?

— Моля ви, наричайте ме Никълъс. — Той отпусна ръка и тя се изуми от мъката в очите му. — Знаехме, че е тежко ранен — затова дойдох. Въпреки това беше страшен шок да го видя в това състояние. Майкъл беше силен, едър мъж. А сега е свалил поне десет килограма и прилича на призрак. Едва сега разбрах, че за малко не сме го затрили.

— Майкъл е щастлив, че има такива приятели — промълви Катрин и заслиза по стълбата. — Положили сте много усилия да дойдете чак дотук.

— Майкъл е част от семейството. Живее от другата страна на долината, точно срещу нас. Кръстник е на сина ми. — Никълъс зарови пръсти в гъстата си коса. — Приятели сме от училище. Аз съм наполовина циганин, а това не е най-добрият произход за снобско място като Итън. Майкъл беше първият, който пожела да ми стане приятел. Никога няма да го забравя. — Той погледна пронизващо Катрин. — Обещавам да се грижа за него, мисис Мелбърн.

Катрин се смути още повече. Този човек беше много проницателен.

— Наричайте ме Катрин — помоли тя и когато влязоха в салона, попита: — Имате ли квартира?

— Още не. Дойдох направо тук. — Никълъс махна небрежно. — Тъй като повечето англичани са в Париж, лесно ще намеря стая в хотел.

— Можете да останете тук. Стаята срещу тази на Майкъл е свободна. Имаме място и за трима или четирима слуги.

— Благодаря ви за любезността — Той я дари с уморена усмивка. Катрин му се усмихна в отговор. Нищо, че сърцето й беше натежало от болка. Макар да знаеше, че ще загуби Майкъл, тя не очакваше, че ще стане толкова скоро.

 

 

Само след два дни Никълъс беше уредил всичко за пътуването до Уелс. Майкъл не се изненада. Познаваше Никълъс вече двадесет и пет години и знаеше какъв остър ум се крие зад небрежния му чар.

В деня на тръгването Майкъл вече можеше да седи, макар че това му причиняваше болки. Докато чакаха идването на каретата, той подръпваше нервно палтото си.

— Чувам шум. Сигурно семейство Моубри се готви да отпътува?

Никълъс погледна през прозореца.

— Това беше колата за багаж. Каретата се забави, защото трябваше да хванат едно лудо куче на име Кланси. Ан Моубри изглежда доста изтощена и напълно я разбирам. Ето, Чарлз пусна в ход авторитета си на офицер и джентълмен и заповяда на животното да се качи в каретата. Най-после тръгнаха.

— Не е нужно много време да се разтури един дом. — Майкъл очакваше появата на Катрин. Щяха да си кажат сбогом завинаги. Щеше да му бъде по-лесно, ако тя не дойдеше, но самата мисъл, че няма да я види още веднъж, го караше да потреперва. Може би тя щеше да се сбогува с него пред всички, когато го изнесяха на носилка на двора. Тази мисъл беше още по-омразна. — В продължение на месеци това беше истинският ми дом…

— Благодарение на Ан и Катрин, знам. Прекрасни са, и двете. — Никълъс погледна остро приятеля си. — Особено Катрин.

Майкъл се зарадва, че още от детските години се бе научил да крие чувствата си.

— Тези две жени правят чест на женската половина от човешката раса. Ще ми липсват, и те, и децата. Ще ми липсва дори Луи Ленивия, най-мързеливото куче на божия свят.

Никълъс избухна в смях.

— Каретата, която наех, ще пристигне скоро, за да ни отведе на брега. Готов ли си?

— Доколкото е възможно. — Майкъл въздъхна. — Надявах се да изляза оттук на собствените си крака, но мечтата ми не се осъществи.

— Всичко с времето си. Говорих с доктор Кинлок, преди да замине за Лондон, и разбрах, че само след няколко месеца ще си напълно възстановен, а тялото ти ще остане украсено с великолепни нови белези.

— Да, но той ми каза, че през следващите месеци трябва да лежа и да безделнича. — Майкъл забарабани с пръсти по одеялото. — Търпението никога не ми е било присъщо.

— Знам, но сега не бива да мислиш за това — упрекна го Никълъс. — Ако прекалиш, ще заповядам да те вържат за леглото.

Майкъл се усмихна, защото знаеше, че приятелят му не се шегува. Все едно искаше ли или не, щеше да си наложи да почива Тихо чукане по вратата възвести появата на Катрин.

— Никълъс, каретата пристигна.

Граф Абърдиър погледна строго ранения.

— Отивам да се погрижа за багажа.

Винаги тактичен, помисли си развеселено Майкъл и го проследи с поглед.

Косата на Катрин беше вчесана строго назад и подчертаваше тясното лице. Скулите й бяха изпъкнали много по-силно, отколкото когато се запознаха. И тя беше загубила много килограми, главно заради грижите, които й беше създал.

— Мразя сбогуванията, но мисля, че са необходими — промълви тя, без да го поглежда.

— Те ни дават да разберем, че нещо е свършило — кимна той. — Кога ще потеглите за Париж?

— Утре. Тази вечер къщата ще бъде ужасно празна. — Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. — Странно, колко добри приятели станахме за толкова кратко време. Съдбата ни събра случайно, а после…

Наистина ли мислеше така за сложните, неопределими чувства помежду им?

— Иска ми се да вярвам, че при всички обстоятелства щяхме да станем приятели.

— Сигурна съм в това. — Вената на шията й пулсираше. — Исках само да кажа, че ако не беше войната, нямаше да се срещнем. Тъй като напускате армията, надали ще се видим отново.

Майкъл се принуди да признае, че тя е права, и изпита непоносима болка.

— Ако решите да посетите Уелс, ще бъдете добре дошли в Брин Мейнър. Клер, жената на Никълъс, ще се радва да ви види.

— Никълъс е прекрасен — прошепна с усмивка тя. — В състояние е да накара рибите да излязат от морето. Каква е жена му?

— Тя стои твърдо на земята. Преди да се оженят, беше селска учителка. Твърди, че няма нищо по-прекрасно от това да преподаваш на тридесет деца, за да събереш жизнен опит. — Той бъбреше непринудено, докато цялото му внимание беше съсредоточено върху гъвкавата фигура, облечена в проста сива рокля. Макар че не изпитваше страст, знаеше, че споменът за очарователните й форми ще го преследва в безсънните нощи.

Преди да си отиде, трябваше да каже още нещо.

— Едно просто „благодаря“ ми се струва неподходящо, след като няколко пъти спасихте живота ми. Аз съм ви дълбоко задължен, Катрин.

— Но вие спасихте Колин и Чарлз.

— Дадох му коня си и това е всичко. Изобщо не мога да го сравня с онова, което вие сторихте за мен — възрази сухо той.

— Всички жени стават милосърдни сестри, когато е нужно — прошепна смутено тя.

— Наистина ли? — Майкъл й протегна ръка. Тя пристъпи към него и я улови. Той вдигна ръкава й и разкри малкия, не напълно зараснал белег в свивката на лакътя. — Това не може да се нарече нормална грижа, нали? Елспет ми каза всичко. Защо не ми признахте какво сте направили?

Катрин изкриви лице.

— Срамувах се от дързостта си. Макар че кръвопреливането помогна, можех и да ви убия.

— Вместо това спасихте живота ми — заключи спокойно той. — Дадохте ми кръвта си. Никога няма да получа по-скъпоценен подарък.

— Направих го от егоизъм. — Сините очи се напълниха със сълзи и станаха още по-огромни. — Не обичам пациентите ми да умират. Това намалява славата ми на светица.

Майкъл стисна ръката й.

— Ако някога се нуждаете от помощ, елате при мен, Катрин, моля ви. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Тя отмести поглед.

— Благодаря ви. Ще го запомня.

Майкъл вдигна ръката й и целуна треперещите пръсти.

— Направете го.

— Желая ви всичко добро, Майкъл. Много се радвам, че ви срещнах. — Тя докосна бузата му с неземна лекота, обърна се и почти избяга от стаята. Майкъл за последен път се наслади на грациозните й движения.

Искаше да я повика, да я вземе в обятията си, за да не я пусне никога вече. Искаше да я помоли да напусне съпруга си и да живее с него, без да се интересува от последствията. За да го предотврати, стисна зъбите си толкова силно, че те заскърцаха.

Може би щеше да я помоли да стане негова, ако веднъж вече не беше настоял пред друга жена да стори същото. Запасът от лудости, които можеше да извърши в живота си, беше изчерпан.

Вратата се затвори зад нея. Докато се вслушваше в заглъхващите й стъпки, Майкъл усети как дробовете му се свиват. Идеше астматичен пристъп. Огнени окови стегнаха дишането му, първите пориви на страх се вкопчиха в мускулите му.

Той се отпусна назад и си заповяда да вдишва и издишва бавно и съзнателно. Вдишване, издишване, отново и отново, докато се успокои. Пламтящият натиск и страхът изчезнаха.

Изтощен до смърт, Майкъл се вгледа в тавана. Отдавна не беше имал астматичен пристъп. Всъщност след смъртта на Каролайн.

Той затвори очи. Беше постъпил правилно. Един ден щеше да се гордее със себе си, но сега изпитваше само мъка.

Катрин беше най-прекрасната жена в живота му. Но се надяваше да не я види никога вече.