Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (32)

31

След като описа първата си среща с Катрин, Майкъл разказа за Белгия. За всеобщото уважение към нея, за настаняването в квартирата й. За сражението и как тя му бе спасила живота със собствената си кръв. Макар да не говореше за чувствата си, гласът му трепереше. Няколко пъти трябваше да спре и да отпие глътка вино, за да скрие слабостта си. Брат му слушаше внимателно, без да го прекъсва.

Разказа как Катрин го бе помолила да се представи за неин съпруг и за шока си при разкриването на измамата й. Разказа всичко, не спомена само за страха й от сексуална интимност и за краткото, изпълнено със страст „семейно“ щастие, когато беше повярвал в общото им бъдеще.

— Повярвах, че се обичаме истински — заключи безизразно той, — но очевидно съм преценил неправилно чувствата й. Трябваше да си остана войник. Войната е много по-ясна и не причинява такава болка като жените.

Стивън го погледна пронизващо и отговори:

— Може би.

Усетил неодобрението му, Майкъл попита:

— Какво мислиш за чутото?

— Не е моя работа да ти се меся. Не искам да изровиш бойната брадва и да я забиеш между плешките ми.

— Говори, моля те. — Майкъл нервно зарови пръсти в косата си. — Все още не разбирам как можах да се излъжа в тази жена.

— Точно това ми направи впечатление — заговори бавно Стивън. — Аз съм наследник на херцогство и много хора ме ласкаят, за да постигнат някакви изгоди, тъй че по неволя станах добър познавач на човешката душа. В едно съм сигурен, Майкъл: основните черти на характера не се променят. Не мога да повярвам, че жената, която ти е дала толкова много, само за няколко часа се е превърнала в алчна вещица. Или сърдечността е била фалш, или… алчността.

— Не, тя наистина има добро сърце. Доказвала го е многократно и съм уверен, че не се лъжа. — В ушите му зазвуча омайващият глас на Катрин, която пееше на умиращото момче в Испания. Болката беше непоносима. — За нещастие тя е талантлива артистка.

— Може би в играта се е намесил друг фактор, за който ти нямаш представа. — Стивън потърка брадичка. — Може би внезапното заболяване на лерда е предизвикало угризения на съвестта и тя му е признала, че го е излъгала. Познавам лерда, той е един груб стар дявол. Може би й е казал, че ще й прости, ако се омъжи за братовчед си, и тя се е съгласила, за да потуши чувството за вина.

— Нима е възможно да се омъжи от чувство за вина, след като не харесва този мъж? — запита се със съмнение Майкъл. Защо тогава му бе наговорила толкова грозни неща?

— Виж, това беше само една възможност. Мога да ти изброя още няколко. Когато не разбираш поведението на дадена личност, постарай се да си изясниш мотивите й. — Стивън въздъхна. — Не изключвам дамата наистина да е алчна и безсъвестна. Може би не трябваше да се намесвам. Никога не съм я виждал и няма как да си съставя мнение. — Той се изправи. — Време е да си вървя. Ще дойдеш ли за малко в абатството? Много ще се радвам.

— Не тази вечер. Прекалено съм уморен. Може би утре. — Майкъл разтърка зачервените си очи. — Кажи на Барлоу да ми донесе гореща вода. Надявам се да спя по-добре, след като измия мръсотията от пътя.

— Добра идея. Ако бях френски войник и те видех в това състояние, веднага щях да се предам.

— И това ми се е случвало — засмя се Майкъл, но бързо стана отново сериозен: — Много съм ти благодарен, че зарови брадвата на войната, Стивън. Аз никога нямаше да го направя.

— Знам. Точно затова трябваше да го направя аз. — Стивън потупа брат си по рамото и излезе.

Майкъл остана в леглото, докато му донесоха водата. Беше му много трудно да се измие и избръсне, но след това се почувства отново човек. Докато прибираше бръснача, пръстите му отново напипаха калейдоскопа. Извади го и поднесе сребърната тръбичка към окото си. Вътре блестеше кристална звезда. Натрошени дъги. Рухнали надежди, погубени мечти. Той завъртя тръбичката и оцветеното стъкло образува нова шарка.

Първият калейдоскоп го бе утешавал в най-трудните моменти от живота му. След смъртта на Каролайн го въртеше по цели часове и се опитваше да се изгуби в хипнотизиращите форми, докато търсеше малко ред в хаоса на живота си.

За разлика от Стивън той не познаваше добре хората. И сега желаеше отчаяно Катрин, макар че го бе измамила и го отблъсна студено заради по-добро предложение.

Отново завъртя калейдоскопа и пред взора му се появиха блещукащи преспи сняг.

До тази вечер беше на мнение, че той и брат му са осъдени на доживотна, едва прикривана враждебност. Оказа се, че се е лъгал. Щом не познаваше собствения си брат, вероятно се беше излъгал и в характера на Катрин.

„Основните черти на характера не се променят.“

Още едно завъртане. Майкъл не можа да определи формата, но се възхити на меките ъгли. В ума му се оформяха нови хипотези и той ги анализираше с хладната пресметливост, с която решаваше тактически проблеми в армията.

Даже когато беше заслепен от Каролайн, той виждаше недостатъците на характера й. Макар че едва след години разкри пълния размер на злобата и лъжата й, забелязваше суетата и дребните измами, егоизма и потребността й да е винаги в центъра на вниманието.

Катрин беше различна. Макар че умееше да лъже, тя го правеше по необходимост. Иначе беше абсолютно честна. И никога, никога не беше проявявала жестокост. Стивън беше прав: поведението й се беше променило толкова внезапно и по толкова странен начин, че изглеждаше необяснимо.

Защо се бе примирил толкова бързо? Защо бе избягал от острова като обиден хлапак? Защо не поиска още едно обяснение?

Забрави какво е казала Катрин! Забрави бруталните думи и болката, която ти причиниха. Помисли за нея. Какъв неизвестен фактор е я накарал да постъпи така?

Не алчността. Една алчна жена не би продала перлите на майка си, за да се погрижи за незаконното дете на мъжа си.

Желание да успокои умиращия лерд? Може би, но тя го познаваше само от няколко дни. Лоялността й към лерда не можеше да бъде по-силна от лоялността й към него.

Дали се опасяваше, че лердът ще я изхвърли и Ейми ще се лиши от законното си наследство? Това беше по-вероятно. Майкъл беше готов да се погрижи за бъдещето на момичето като за собствена дъщеря, но Катрин не го знаеше. Тя нямаше представа, че той е много богат. Ако си мислеше, че той ще получи само обичайната малка част на по-младия син, вероятно беше решила да изпълни майчиния си дълг и да стори всичко, за да даде Скоул на дъщеря си.

Това беше смислен мотив, но не беше достатъчно обяснение за жестокостта й.

Майкъл отново завъртя калейдоскопа. Дали Катрин бе полудяла от желание да се люби с Халдоран? Невероятно. Братовчед и беше абсолютно студен. Той не беше партньор за жена, която се наслаждаваше на новооткритата си чувственост, а и вече имаше добър партньор в леглото.

Майкъл премисли още възможности, докато стигна до най-вероятната причина за необяснимото поведение на Катрин: страх. Но от какво би могла да се страхува?

В калейдоскопа се образува назъбена, крехка звезда, която доведе до ново, мъчително прозрение.

Халдоран беше враг.

Катрин бе казала, че братовчед й го е познал веднага. Всеки честен мъж щеше незабавно да изобличи измамника. А Клайв си бе замълчал, което означаваше, че има тайни мотиви. Той беше безогледен, мразеше да губи и вероятно искаше Скоул. Най-добрият начин да получи острова беше да се ожени за красивата си братовчедка, бъдещата наследница.

На друго място тази цел изглеждаше трудно постижима, но беше напълно възможна в малкия феодален свят на острова. Халдоран беше подслушал последния им разговор. Катрин отчаяно се стремеше да го прогони. Вероятно Халдоран я е заплашил, че ще го убие, и тя се е подчинила.

Майкъл остави калейдоскопа. Ами ако само си въобразяваше? Единственият начин да се убеди беше да се върне на острова и да говори е Катрин в отсъствието на Халдоран.

Ако се лъжеше, тя щеше да унищожи напълно самочувствието му, да го тласне в самоубийствена депресия или да предизвика смъртоносен пристъп на астма. Майкъл изкриви уста. Досега винаги оцеляваше, значи можеше да рискува още веднъж. Ако размишленията му бяха верни, животът на Катрин беше в опасност.

Искаше да тръгне веднага, но беше смъртно изтощен. Щеше да почака до утре.

Той угаси свещите и се пъхна под завивките, неспособен да успокои разбунтуваните си мисли. Вместо да язди, щеше да наеме карета. Така щеше да пътува по-бързо и утре вечер да бъде в Пенуорд. Не, не там. Селото беше тясно свързано със Скоул. Оттам не можеше да проникне тайно на острова. Щеше да се подслони в някое от съседните села и да потърси сигурен лодкар.

Този път нямаше да позволи да го отпратят. Нямаше да си тръгне от острова, преди да узнае цялата истина.

Дук Ашбъртън прочете краткото писмо на брат си със смръщено чело. Типично за Майкъл — въпреки изтощението си да потегли обратно към Скоул още на зазоряване. А можеха да прекарат известно време заедно, да се уверят в здравината на новата си връзка…

При мисълта какво ставаше на Скоул лицето му помрачня още повече. Би предпочел ситуацията да е еднозначна и Катрин Мелбърн да е безсърдечна уличница. Но инстинктът му подсказваше, че се надига опасност. Познаваше лорд Халдоран и не го харесваше. Може би и той трябваше да замине за Скоул. Майкъл беше войник, но брат му беше херцог и умееше да защитава позицията си.

Взел решение, Стивън позвъни за камериера си.

Луната осветяваше брега съвсем слабо и правеше сенките още по-черни. Майкъл слезе на сушата при Дене Коув. В джоба на тъмната рибарска мушама, която носеше, имаше писмо за Люсиен. В него Майкъл молеше приятеля си, ако не получи вест от него до определен срок, да предприеме разследвания. Макар че това нямаше да спаси живота му, поне Халдоран щеше да си получи заслуженото наказание, а Катрин да се отърве от натрапения й съпруг. Той се обърна към лодкаря Карадок и му подаде писмото.

— Ако не се върна до разсъмване, отплавайте без мен и веднага изпратете това в Лондон.

Мъжът кимна и грижливо прибра писмото. Като бивш моряк от кралската флота той познаваше отлично тукашните води и беше приел молбата на Майкъл да пази мълчание, без да се противи.

Майкъл намери Карадок в селото Тренуит, разположено само на няколко мили източно от Пенуорд. Майката на моряка, известна тукашна плетачка, го снабди с дебела вълнена жилетка. Топлата дреха беше много по-подходяща за опасната експедиция от жакетите, които обикновено носеше.

Облечен изцяло в черно, намазал лицето си със сажди, Майкъл пое по опасния път между скалите. За щастие умееше да се оправя в мрака като котка. Неведоми сетива го информираха, че хубавото време ще се промени. На следващия ден щеше да се разрази силна буря.

Скоро стигна до замъка, който беше потънал в мрак. Наближаваше полунощ.

Майкъл реши да влезе направо, изкачи предното стълбище и завъртя бравата. Заключено. Много интересно. Нали на острова нямаше крадци, престъпници и заключени врати?

Скрит в сянката, той заобиколи сградата. Знаеше, че ще намери начин да проникне вътре. Въпросът беше къде се намира Катрин. Може би беше в старата им стая или пък — при тази мисъл сърцето му се сви — споделяше леглото на Халдоран в Рагнарьок. Не, дядо й беше сериозно болен и тя сигурно бдеше до леглото му.

Майкъл огледа внимателно прозорците на лерда. В спалнята светеше. С надеждата, че Катрин е там, той реши да проникне през салона и да влезе при нея без предупреждение.

Съвсем близо до балкона растеше стара череша. Горните клони щяха да го отведат съвсем близо до целта. Той направи скок и се хвана за един дебел клон. Уви крака около ствола и започна да се катери.