Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

ГЛАВА 9

Саймън отново погледна към големия часовник в библиотеката. Беше почти шест часът, а Емили още не бе слязла при него, за да изпият по чаша шери преди вечеря. Започна да си мисли, че вероятно тази сутрин е била напълно съкрушена. Тя беше една малка, романтична жена, която вярва в приказките с хубав край.

Саймън рядко губеше самообладание. Той се гордееше с това качество, както и с факта, че умее да контролира чувствата си. Но тази сутрин, когато се прибра от езда и научи, че неговата съпруга си е уредила тайна среща с Бродърик Фарингдън, нещо в него се пречупи. Тази новина беше напълно достатъчна, за да разкъса възела от емоции, останал у Саймън след първата му брачна нощ, и да породи у него силна ярост.

Саймън се загледа в златистата течност в своята чаша и си припомни как Бродърик Фарингдън нагло се бе опитал да убеди Емили да продължи да води неговите финансови дела. Копеле, помисли си Саймън. Дали наистина вярва, че този номер може да мине? Разбира се, сигурно вярва, Фарингдънови бяха подли, нечисти хора, които биха опитали всичко, стига да са убедени, че нищо няма да им се случи. Но дъщерята, техният финансов гений, принадлежеше на Саймън, а той знаеше как да пази своето.

Той бе много доволен, когато по време на сватбата съобщи на Фарингдън, че ще забрани на Емили да прави инвестиции от името на баща си и братята си. За Саймън беше изключително удоволствие да види израза върху лицето на стария си враг, когато издърпа изпод носа му примамката, с която го бе залъгвал през последните няколко седмици.

За Бродърик Фарингдън беше естествено да се завърти наоколо и да види какво още може да спаси, след като беше загубил скъпоценната си дъщеря.

Саймън въздъхна, като си мислеше, че за Емили пък е естествено да не разбира, че нейният съпруг възнамерява да доведе отмъщението си докрай. Тя дори му каза да остави всичко в миналото и да работи за осъществяване на романтична и духовна връзка с нея. Най-тъжното, осъзна с униние той, е в това, че Емили вярва във всички тези глупости за любов на по-високо равнище. Тя се нуждаеше от известна доза отрезвяване и той накрая изгуби търпение и й се скара.

Не беше коректно от негова страна да унищожи милите й романтични мечти по такъв брутален начин, но, от друга страна, той бе убеден, че нямаше друг избор. След като я видя с Фарингдън, трябваше да й изясни ситуацията и да я върне към действителността.

Тя не беше повече Фарингдън; тя беше негова съпруга и трябваше да знае какво означава това. Трябваше да се занимава по-малко с романтичните чудеса от света на метафизиката и да е напълно лоялна към своя съпруг. Саймън не виждаше защо да не изисква от Емили същата степен на лоялност, каквато изискваше от прислугата.

Той погледна раздразнен часовника още веднъж, след което дръпна верижката на звънеца. Дакет се появи моментално; лицето му бе по-сурово от обикновено.

— Да, милорд?

— Прати някой горе да види какво става с лейди Блейд.

— Веднага, милорд.

Дакет излезе и затвори вратата.

Саймън отново се загледа в часовника, който бавно отмерваше времето. Чудеше се дали Емили не е от онези раздразнителни жени, които се обливат в сълзи и се хвърлят в леглото всеки път, когато мъжете са по-твърди. Ако това е така, тя скоро ще трябва да се научи да не дава израз на женската си чувствителност.

Вратата на библиотеката се отвори. Дакет изглеждаше така, сякаш трябваше да съобщи за смъртта на някого от членовете на семейството.

— Е, Дакет?

— Сър, съжалявам много, но трябва да ви съобщя, че мадам не е тук.

Саймън се намръщи и погледна през прозореца.

— Да не би да се мотае из градините по това време?

— Не, милорд. — Дакет се изкашля притеснено. — Милорд, доста е трудно да се обясни. Явно мадам е използвала каретата този следобед, след като вие отидохте на посещение при лорд Джилингъм. Казаха ми, че е отишла при сестрите Ингълбрайт. Отпратила е обратно Роби с каретата, като е казала, че ще се прибере пеша, но все още не е пристигнала.

— Мили Боже, какво си мисли, че прави, като обсъжда глупавата романтична поезия със своите приятелки? Та тя е в медения си месец.

— Да, милорд.

— Изпрати веднага някой да я доведе обратно вкъщи.

Дакет се изкашля още веднъж.

— Сър, страхувам се, че това не е всичко. Роби каза, че мадам е била облечена с рокля за път и е носела два големи куфара със себе си.

Саймън изтръпна.

— Какво, по дяволите, се опитвате да кажете, Дакет?

— Сър, сигурен съм, че трябва да говорите с нейната прислужница Лизи — каза Дакет, като се опитваше да бъде спокоен.

— Защо трябва да правя това?

— Момичето плаче в своята стая и очевидно държи у себе си бележка, която трябва да ви предаде.

На Саймън не му беше необходимо да напряга особено мозъка си, за да разбере, че жена му е избягала.

— Веднага ми доведете момичето, Дакет. Пригответе Леп Сенг, ще тръгна след петнадесет минути.

— Да, милорд. Мога ли да ви кажа, сър, че персоналът се притеснява за нейната сигурност?

Неизреченото обвинение висеше във въздуха. Беше очевидно, че новият господар на Сейнт Клер Хол бе обвинен в незачитане на нейните чувства, поради което Емили е била принудена да напусне.

— Благодаря, Дакет. Ще я информирам за това при първа възможност.

„Мадам — помисли си ядосан Саймън, когато Дакет затвори вратата, — ще трябва да се подготвите за нещо много по-страшно от незачитане на чувствата, когато ви намеря.“

Как е дръзнала да го напусне? Сега тя му принадлежи. Беше се съгласила с условията за този брак и трябва да ги изпълнява на всяка цена.

 

 

Емили стоеше в средата на малка стая в страноприемницата. Багажът й бе на земята, а тя беше готова да се разплаче. Беше изтощена, гладна и никога досега не се бе чувствала толкова самотна и изоставена. Сега трябваше да прекара нощта в една малка спалня, която като че ли не беше почиствана от години. Тя бе убедена, че няма да може да понесе миризмата на мъжко тяло, която се носеше от пожълтелите завивки.

Емили никога не беше пътувала с дилижанс и беше учудена от липсата на удобства. Беше седнала между двама грамадни мъже, които хъркаха през цялото време, и едно младо момче, което непрекъснато се притискаше към нея. Два пъти ръката му се озоваваше на нейното коляно и тя бе принудена да използва дамската си чантичка, за да я отблъсне.

Единственото й утешение беше, че на другия ден ще бъде в Лондон. Без съмнение баща й и братята й щяха да бъдат безкрайно изненадани и тя бе убедена, че ще я приемат с отворени обятия. Емили не мислеше да им казва, че е била глупачка, но така или иначе нищо не можеше да се направи. Ще трябва да слуша своето семейство повече, отколкото глупавото си романтично сърце.

Емили се наведе, вдигна единия от тежките куфари и го постави на леглото. Първо — най-важното. Беше много гладна и знаеше, че трябва да пази силите си. Започна да се приготвя да отиде в столовата на страноприемницата.

Няколко минути по-късно слизаше неуверено по стълбите с ясното съзнание, че дамите не пътуват сами, освен ако не са много бедни. Търсеше си белята, като се появяваше в столовата без придружител или прислужница, но нищо не можеше да се направи. Вероятно ще бъде поканена в някоя компания, където има дами. Все пак тя бе графиня.

Първият човек, когото видя Емили, бе точно това, което търсеше — една добре облечена млада дама. Тя въздъхна с облекчение. Щеше да се представи, да обясни, че е самотна, и да помоли дамата да я приеме на нейната маса. Всичко щеше да се нареди добре.

Младата жена седеше самичка до огъня в малката и празна столова. Емили се приближи внимателно и с изненада забеляза, че дамата има подозрителна червенина около очите си, което подсказваше, че е плакала. Ръцете й, в елегантни ръкавици, се бяха вкопчили в скъпата й рокля. Очевидно тук имаше още една жена с разбито сърце.

— Извинете, мис — каза колебливо Емили, — виждам, че сте сама, и си помислих дали не бихме могли да вечеряме заедно. Името ми е Емили Фарингдън — тя млъкна за момент, после добави: — Трейхерн. Сметна, че не е необходимо да използва наскоро придобитата си титла. Тя беше графиня само от един ден и истината бе, че съвсем не се чувстваше такава.

Красивата млада блондинка, която нямаше повече от деветнадесет години, погледна нагоре, след което облекчение, по-голямо от това на Емили, светна във влажните й очи.

— Разбира се, мис Фарингдън-Трейхерн. Ще ви бъда много благодарна. — Тя се огледа бързо в празното помещение и добави тихо: — Името ми е Силест Хамилтън.

— За мен ще бъде удоволствие да ви правя компания, мис Хамилтън. За Лондон ли пътувате? — Емили седна срещу своята нова приятелка.

— Лондон? Мили Боже, не. — Силест избухна в ридания, бързо посегна към чантичката си и извади оттам смачкана кърпичка. — О, мис Фарингдън-Трейхерн, толкова съм нещастна. Направих ужасна грешка. Тръгнала съм към Грета Грийн.

Емили беше изумена.

— Бягате, за да се ожените?

— Да — измънка Силест в кърпичката си.

— Но вие сте сама, мис Хамилтън. Не разбирам. Къде е вашият бъдещ съпруг?

— При каретата и конете. Стана злополука и едното колело се счупи. Той ще бъде тук всеки момент. Ще ви кажа истината — много се радвам, че колелото се счупи. Започнах да разбирам, че съм направила ужасна грешка при своя избор. Виждам в злополуката начин да избягам от това положение.

Емили се намръщи.

— Но то все още не се е случило.

Силест избърса носа си с кърпичката и поклати глава.

— Невил казва, че щом поправи колелото, ще тръгнем веднага, но до утре не ще успеем да стигнем границата. Ще бъда принудена да се омъжа за него, в противен случай репутацията ми ще рухне. Какво да правя? Чак сега разбрах, че не го обичам. — Тя въздъхна дълбоко. — Ще бъда още по-откровена — дори не ми харесва вече. Той не е мъжът, който мислех, че е, но ще бъда обвързана с него до края на живота си. А родителите ми ще бъдат силно огорчени. О, мис Фарингдън-Трейхерн, предпочитам да умра, отколкото да се омъжа.

— Скъпа моя мис Хамилтън, имате най-искрените ми симпатии. — Емили се протегна през масата и я погали по ръката. — Много добре знам какво ви е. Разбирам всичко, включително и трагедията да се омъжиш не за този, за когото трябва. Но няма смисъл да се тревожите. Вие ще бъдете по-щастлива от мен.

Силест я погледна със странно изражение.

— Какво имате предвид?

Емили се усмихна и я успокои:

— Не е ли очевидно? Аз съм тук. Тази вечер ще останете с мен, а на сутринта ще пътуваме заедно за Лондон. Без съмнение вашите родители ще бъдат ядосани, но вашата репутация ще остане чиста, защото всички ще научат, че тази вечер сте били с мен. — Тя се наведе напред и добави поверително: — Знаете ли, аз съм графиня, графинята на Блейд. Това ще е изключително полезно за вас, като се имат предвид обстоятелствата. Ще мога да ви дам каквато желаете подкрепа.

Силест я погледна с почуда.

— Говореше се, че се е оженил. Значи вие сте графинята на Блейд?

Емили кимна тъжно:

— Ожених се едва вчера, но лошото вече стана.

— Мили Боже! Никога не съм била представяна на Блейд, но веднъж чух баща си да разговаря с вашия съпруг. Той е известен като твърде мистериозен човек. Чувала съм как татко казва на мама, че графът е извънредно опасна личност — довери тихо Силест. — Казват, че прекарал дълги години в Източна Индия и добил странни разбирания.

— Кой казва това?

— Младите дами, на които им предстои да се омъжват. Особено Лусинда Конънбъри, внучката на лорд Конънбъри. Веднъж, когато се появил Блейд, тя избягала от бала от страх да не я покани на танц.

Емили навири нос.

— Колко глупаво. Блейд никога не би танцувал с подобна жена.

— Няколко млади дами са дали да се разбере, че са ужасени от възможността Блейд да им направи предложение, защото техните родители няма да могат да откажат. Очевидно Блейд може да бъде извънредно опасен. Сред младите момичета ще настъпи голямо облекчение, когато със сигурност се потвърди слухът, че се е оженил.

— Ха! Всяко едно привидно облекчение не ще бъде нищо повече от горчиво разочарование — заяви твърдо Емили, като се чудеше защо се чувства задължена да защитава графа. — Обзалагам се, че всички млади дами тайно са били луди по него и сега, след като са научили, че се е оженил, са разочаровани. Във всеки случай моля ви, не ме наричайте лейди Блейд. Наистина не се чувствам като графиня. Наричайте ме Емили.

— Но ако сте се оженили вчера, къде е вашият съпруг? При конете? Божичко, лейди Блейд, искам да кажа Емили, та вие сте в медения си месец!

— Не — рече тъжно Емили, — моят меден месец свърши. Една нощ на духовно блаженство, което свърши на зазоряване. — Тя се поколеба и добави откровено: — Е, една нощ, близка до духовното блаженство. Трябва да призная, че всичко беше не така, както бих желала да бъде. Но така или иначе, то се случи.

— Но защо само една нощ?

Емили се замисли. Тя внезапно осъзна, че няма да може да унижи Саймън, като разкаже на Силест истината за него.

— Мисля, че трагична игра на съдбата ни раздели.

— О, небеса — прошепна Силест, силно впечатлена. — Колко ужасно.

— Да, така е. Но моето нещастие ще бъде вашето спасение — заяви живо Емили, като реши да се възползва от създалото се положение. — Ще имате почтена женска компания отсега до момента, когато ще се приберете здрава и читава у дома със запазена репутация.

Прекрасното лице на Силест започна да поруменява, а после тя изведнъж избухна отново в плач.

— Но трябва и Невил да реши същото. Вие не го познавате, Емили. Наистина и аз не го познавах, докато не се случиха тези събития. Той е твърде досаден и настоява все повече и повече за този брак. Признавам, татко беше прав. Невил отдавна е бил решил да се ожени за мен, но заради моето богатство. А аз му вярвах.

Сърцето на Емили се изпълни със симпатия.

— Знам как се чувствате, но не трябва да се тревожите за Невил.

— Вие не го познавате. Той е твърде силен и има ужасен характер. Аз нямах никаква представа за това, докато не стана катастрофата и той показа колко зъл може да бъде. Страхувам се от него, Емили. Той ще ме замъкне със себе си, щом се върне, и вие не ще можете да го спрете.

Емили хвърли един бърз поглед наоколо.

— Знам какво да правим. Сега ще се качим горе и ще се заключим в моята стая. Освен това бих могла да помоля жената на съдържателя на страноприемницата да ни даде малко храна. Хайде, трябва да побързаме, преди Невил да се е върнал.

Емили се изправи на крака и се втурна към вратата. След първоначалната си уплаха Силест скочи и я последва. Емили остана в столовата толкова, колкото да помоли жената на съдържателя за студена храна, след което двете млади жени се затичаха нагоре по стълбите.

Храната пристигна след няколко минути и не беше нищо особено — малко сирене и хляб. Въпреки това Емили и нейната нова приятелка хапнаха със завиден апетит.

Невил пристигна скоро след като двете бяха завършили скромната си вечеря. Бясно блъскане по вратата беше първият знак, че той не възнамерява да се откаже от първоначалните си намерения.

— Силест, знам, че си вътре! Какво, по дяволите, става тук? Излез веднага! — крещеше той пред заключената врата.

— Отивай си, Невил. Казах ти, че не желая да се омъжа за теб — отвърна Силест. — Ти не си мъжът, за когото те смятах.

— Проклетнице, ще се омъжиш за мен! Не съм минал през толкова перипетии за нищо! във всеки случай вече е твърде късно да променяш решението си, глупачко. Знаеш, че ако не се омъжиш за мен, ще бъдеш опозорена. Излез веднага! — Невил започна да рита по вратата.

— Мили Боже — Силест се загледа в нестабилната врата с явен страх.

— Ако не излезеш, ще извикам съдържателя с ключовете — заплаши Невил, след което вратата се разтресе още веднъж от поредния ритник. — Отваряй веднага, дяволите да те вземат, глупава кучко!

Емили разбра, че вратата може и да не издържи, затова започна да действа.

— Помогни ми да преместим това — каза тя, като дърпаше един тежък стол през стаята.

Силест сграбчи стола, а ударите продължаваха. Тя се обля в сълзи, докато Невил сипеше заплахи за това, какво ще й се случи веднага, след като стане неин съпруг. След това продължи да блъска и да крещи.

— Не му обръщай внимание — каза Емили, като нагласяше стола. После издърпаха и тежкия шкаф.

— Той ще разбие вратата — прошепна Силест пребледняла и ужасена.

— Не мисля, че ще успее — успокои я Емили, но продължи да наблюдава неспокойно вратата, която не изглеждаше много сигурна дори сега, когато бе подпряна със стол и шкаф.

— Вероятно ще трябва да сложим и още нещо — прошепна тя на Силест.

— Не остана нищо друго освен леглото.

— Проклета кучко — ревеше Невил, — ще те пребия с камшик, когато излезеш оттам. Чуваш ли ме? С камшик. Ще те видя колко дълго ще се противиш, като опиташ каиша.

Изведнъж един нов глас се разнесе отдолу, откъм столовата — глас заплашителен и повелителен.

— Какво, по дяволите, става тук?

Емили, която държеше ръжена в ръката си за в случай, че мебелите не издържат, се обърна и се затича към заключената врата.

— Това е Саймън!

— Саймън? — Силест погледна към нея, объркана и ужасена. — Кой е Саймън?

— Моят съпруг. — Емили се усмихна с голямо облекчение. — Не се плаши, той ще оправи всичко.

— Но вие казахте, че сте трагично разделени — напомни й Силест.

— Това е друго нещо. — Емили махна с ръжена и приключи въпроса. — Най-важното е, че той ще се погрижи за Невил.

— Нима? — Силест не изглеждаше много убедена. — Защо трябва да го прави?

— Блейд е много благороден и галантен — увери я Емили.

Гласът на Невил се разнесе отново:

— Приятелче, това не е твоя работа. — Той повиши глас: — Годеницата ми е заключена в тази стая с една друга жена и няма да си тръгна, докато не изведа Силест оттук.

— Според съдържателя другата жена, която е вътре, е моята съпруга. Махни се от вратата или ще ти счупя врата — каза ледено Саймън.

— За какъв, по дяволите, се смятате, за да ми заповядвате по този начин? — озъби се Невил. — Няма да търпя някой да ми се намесва в работите. Тръгнал съм за границата и ще ви бъда благодарен… Какво, по дяволите…

Емили поруменя при внезапния вопъл, с който Невил завърши своята реч. Той беше последван от трясък и силен шум. Емили остави ръжена и се обърна гордо към Силест:

— Казах ти, че Саймън ще се погрижи за Невил.

— Емили? — Гласът на Саймън прозвуча учудващо спокойно от другата страна на вратата. — вътре ли си?

— Да, Саймън, тук съм. — Емили се забърза към вратата.

— Отвори веднага. Наситих се на щуротии.

— Един момент, Саймън — отвърна Емили и започна да размества мебелите.

— Не изглежда много доволен да ви открие, след като сте били трагично разделени.

— Дребна работа. Във всеки случай, ако не отворя веднага вратата, той ще намери начин да я разбие и ще се справи много по-добре от Невил.

— О, Емили, колко си нещастна. Гласът му звучи като на звяр.

— Като на дракон. — Емили се задъхваше от усилията си да премести стола и шкафа. Най-накрая тя успя да ги изтика встрани.

След това внимателно махна резето и отвори вратата с триумфираща усмивка. Саймън стоеше отпред с мокро сако и изцапани ботуши. Той се владееше напълно. Изражението на лицето му бе спокойно с изключение на пламъчетата, които проблясваха в златните му очи.

— Е, Емили?

Тя не се поколеба и се хвърли в обятията му.

— Саймън, ти ни спаси. Казах на Силест, че ще го направиш.

Саймън за момент бе напълно объркан от начина, по който бе посрещнат. После ръцете му се обвиха около нея и я стиснаха толкова силно, че дъхът й секна. Емили остана сгушена в прегръдките му за минута-две. После хвърли поглед към коридора и видя на пода млад мъж, сгърчен и зловещо неподвижен.

— О, прекрасно, Саймън. — Тя погледна своя съпруг с радостно одобрение. — Ти наистина си се погрижил за този негодник. Мъртъв ли е?

Саймън сви вежди.

— Ти си малка и кръвожадна, нали? Странно. Не бях го разбрал досега. Не, не е мъртъв, но не мисля, че ще се осмели някога пак да рита по вратите.

Един нов глас долетя от стълбите:

— Сър, сър, за какво е този шум? — Съдържателят на страноприемницата бързаше нагоре, кършейки ръце. — Създал съм си добра репутация. Не мога да позволя да се водят битки в стаите. Другите посетители ще бъдат раздразнени от шума.

Саймън му хвърли смъртоносен поглед.

— В добрите заведения младите дами от изисканото общество не се барикадират в своите стаи.

Съдържателят погледна нервно Емили, а после и Силест, която надничаше от стаята.

— Добре, сър, но нито една от тези дами не пътуваше с придружител или прислужница, така че си помислих, че те не принадлежат към изисканото общество.

Погледът на Саймън стана още по-заплашителен.

— Очевидно сте си съставили доста невярно заключение. Тази дама е моята съпруга, а другата дама е нейна приятелка. Те си бяха уредили среща тук и ме чакаха, а аз закъснях поради лошото време. Сигурно сте забелязали, че навън се разразява страшна буря.

— Да, сър — съгласи се моментално съдържателят. — вали като из ведро, нали?

Саймън се усмихна леко.

— Очаквах, че жена ми и нейната приятелка ще бъдат на сигурно място, докато дойда.

Притесненият съдържател изглеждаше още по-уплашен. Разтревоженият му поглед се насочи отново към Емили, която му се усмихваше високомерно, а после към все още неподвижния Невил.

— Извинете, сър, просто съм изпаднал в заблуждение. Явно е станала грешка.

— Очевидно — рече Саймън, после кимна рязко към мъжа на пода. — Предполагам, че ще го преместите веднага.

— Да, милорд. Веднага ще го сторя. — Съдържателят се обърна и тръгна да търси своя прислужник. — Оуен, ела тук и ми помогни. По-бързо, момче!

Саймън хвърли един поглед над главата на Емили към стаята, където бе Силест. Очите му бяха замислени и сериозни. После отново погледна към Емили.

— А сега, предполагам, ти и твоята приятелка, ще дойдете долу и ще ми разкажете какво точно се случи.

— Разбира се, Саймън — възкликна Емили. — всичко е много просто.

— Някак си ми е трудно да повярвам. Моля те, не ме карай да чакам дълго. — Саймън тръгна към стълбите.

— Да, Саймън. Ще дойдем веднага — извика Емили след него.

Но той вече слизаше и не си направи труда да обърне внимание на думите й. Емили влезе в стаята. Силест я гледаше с широко отворени очи. Носната кърпичка в ръцете й бе напълно смачкана и мокра.

— Какво не е наред сега? — попита Емили.

— Страхувам се, че вашият съпруг е твърде ядосан — рече уплашено Силест. — Сигурно ще ме обвини, че съм забъркала себе си и вас в такава ситуация.

— Глупости, Силест, Саймън няма да те обвини. Той е човек на честта. Много скоро ще го разбереш. Смятам, че е най-разумно да направим това, което ни поръча. Готова ли си?

— Да. Предполагам, че нищо не може да се направи. — Силест посегна с кърпичката към очите си. — Искам мама да е тук.

— Е, тя не е тук, така че ще трябва да се оправяме сами. Остави на мен да обясня всичко, за това ме бива много. — Емили нагласи очилата си, оправи роклята си и тръгна към стълбите.

Саймън ги чакаше в едно сепаре. Беше свалил връхните си дрехи и шапката и седеше пред огъня с халба бира в ръка. Когато Емили и Силест влязоха, той се изправи учтиво.

Емили побърза да представи Силест, която изглеждаше по-нервна от всякога. Преди Саймън да отговори, настъпи малка пауза.

— Дъщерята на Норфкот? — измърмори най-после той.

Силест кимна утвърдително. Емили веднага започна да я разпитва защо се е представила като Хамилтън, но бе прекъсната от Саймън.

— Бягали сте към Грета Грийн? Предполагам, че баща ви има какво да каже по този въпрос?

Силест гледаше към пода.

— Да, милорд, вероятно е така.

Емили я прегърна окуражително и се намръщи към Саймън.

— Не се притеснявай, Силест. Блейд ще говори с баща ти и всичко ще бъде наред.

— Наистина ли? — Саймън отпи една глътка от бирата си и погледна към жена си. — Какво предлагаш да кажа на маркиза?

Емили премига, силно изненадана.

— Маркиз?

— Твоята нова приятелка е най-голямата дъщеря на маркиза на Норфкот.

— О — впечатли се Емили, — сигурна съм, че съм чувала за него.

— Без съмнение — каза сухо Саймън. — Той е един от най-богатите и силни мъже в Лондон.

После погледна Силест и каза:

— Предполагам, че сега ще ореже крилцата на своята палава дъщеря.

Силест отново избухна в плач.

— Татко никога няма да ми прости!

— Разбира се, че ще ти прости — каза окуражително Емили. — Казах ти, че Блейд ще говори с него.

— Нямам никакво желание точно в този момент да обяснявам каквото й да било на Норфкот — каза Саймън. — Точно обратното. Очаквам обяснения от твоя страна.

— Получи ли бележката ми?

— Да, получих я, но това ще обсъждаме по-късно насаме.

— О, да, разбира се.

Емили не обръщаше особено внимание на шума, който идваше отвън, но преди да успее да каже и дума, във фоайето настъпи смут. След няколко секунди вратата се отвори и в сепарето влязоха мъж и жена. Той бе приблизително четиридесетгодишен, с благородни черти, а дамата бе чернокоса, елегантна, облечена в извънредно модерна рокля за пътуване.

— Мамо! — Силест се обля в сълзи и се втурна към чернокосата жена, която я прегърна нежно. — Мамо, толкова съжалявам.

— Милото ми дете! Толкова много се притесних за теб. Добре ли си?

— Да, мамо, благодарение на лейди Блейд. — Силест се освободи от прегръдките на майка си и се усмихна през сълзи на Емили. — Тя ме спаси от ужасната участ. Дължа й повече, отколкото мога да й дам.

Маркизата на Норфкот гледаше объркано към Емили. Погледът й бе изпитателен.

— Съжалявам, че не сме се запознали досега, лейди Блейд — каза тихо тя. — Но ще ви бъда вечно задължена.

— О, не бъдете глупава, лейди Норфкот — каза радостно Емили. — Съвсем не сте ми задължена.

Очите на маркизата заблестяха от облекчение. Тя погледна към дъщеря си, после отново към Емили и отвърна:

— Тогава всичко е наред.

— Точно така, мадам — изчурулика весело Емили. — Силест преживя едно приключение, но лошото не успя да се случи, а Блейд се погрижи за Невил.

Маркизът погледна строго дъщеря си, после впери очи в Саймън. Говореше за първи път и очите му бяха по-строги от тези на жена му. Бе резервиран и предпазлив.

— Блейд?

Саймън се поклони почтително.

— Норфкот?

— Изглежда жена ми е права. Ние наистина сме ви задължени, сър.

— Не на мен — каза хладно Саймън. — Жена ми е тази, която спаси дъщеря ви, като я скри в своята стая, докато аз пристигна.

— Разбирам — Норфкот затвори вратата и влезе в стаята, — Бихте ли ми обяснили какво точно се случи тук?

Саймън повдигна рамене.

— Защо не. Бях предупреден, че ще трябва да дам обяснения и че ще бъда затруднен да го направя.

— Толкова ли са трудни и сложни? — погледът на Норфкот бе изпитателен и угрижен.

— Ни най-малко — цялото поведение на Саймън изразяваше едно пресметнато и хладно удовлетворение. — Предлагам ви да седнете и да си поръчате бира. Необходимо ви е време, за да се успокоите.

Норфкот кимна и се подчини.

— Пенингтън, Конънбъри, а сега и аз. Най-накрая ни намерихте всичките, нали, Блейд? — попита тихо Норфкот.

— Да — каза Саймън. — вие бяхте последният. Това ще бъде и нещо като сватбен подарък от моята съпруга.