Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)

ГЛАВА 16

Часовникът в библиотеката удари единадесет пъти. Саймън се бе изтегнал в креслото и наблюдаваше Емили. Правеше го вече двадесет минути, напълно спокоен, докато навън валеше проливен дъжд.

Да разглежда Емили, не беше неприятно занимание. Тази сутрин тя се бе появила облечена в златистозелена рокля, украсена с волани. По краищата й имаше избродирани няколко красиви дракона. Прекрасните й къдрици бяха прибрани назад и се спускаха на тила като бляскави пламъци.

Тя седеше от другата страна на черното бюро навела глава над лист с имена. Беше ясно, че записваше хората, които щяха да получат покани за първия бал, организиран от нея.

— Няма смисъл да се вглъбяваш толкова много — обади се малко грубо накрая Саймън. — Просто отбележи тези, които искаш да получат покани. Моят секретар ще свърши останалата работа.

Емили го погледна намръщено; зелените й очи се присвиха зад стъклата на очилата.

— Знаеш, че не е просто както избора на инвестиции. Трябва да взема сериозни решения. Не искам да обидя никой, тъй като това ще се отрази изцяло върху теб.

Саймън въздъхна и потъна отново в тих размисъл. Чувстваше се неспокоен, несигурен и виновен.

Вината бе ново и неприятно чувство за него и той се тревожеше много. За подобно нещо нямаше място в ясно начертания му живот. Дори все още не можеше да го осъзнае добре, защото неговият свят се състоеше от прости и ясни цели, като отмъщение, достойнство, дълг.

Погледът му се плъзна по нежните извивки на гърдите на Емили и Саймън разбра, че страстта също трябва да се прибави към неговите идеали. В това нямаше никакво съмнение. Изпаднал бе в странно и неприятно настроение.

Намираше се в това състояние от сутринта откакто се събуди и спомените от измината нощ нахлуха в съзнанието му. В първия момент реши, че това се дължи на слабостта, която прояви като отиде да спасява близнаците. В следващия миг усети как се изпълва с желание, припомняйки си нежната страст на Емили.

Той все още чувстваше изящните й ръце по раменете си и топлината на бедрата й, когато го бе яхнала. Тя го бе очаровала и омагьосала до такава степен, че той си помисли, че ще полудее, опитвайки се да запази самообладанието си.

Но най-вече Саймън си спомняше нейните тревожни думи: „Понякога мразех баща си толкова, колкото и ти твоя.“

— Работата се състои в това, Саймън, че твоят секретар ми е изготвил един много дълъг списък от имена — обясни сериозно Емили. — Не познавам повечето от тези хора, а не искам да направя грешка. Леля ти ми напомни колко е важно да се поканят всички почтени хора на първия бал у нас.

— Можеш да бъдеш сигурна, че в списъка няма случайни имена — рече Саймън. — Моят секретар знае много добре кои хора да включи. Още повече, че не съществува никакъв риск да обидиш някого, като не го поканиш. Това просто ще подчертае твоята сила като стопанка.

— Дори не съм си помисляла подобно нещо — каза Емили и го погледна учудено. — Не желая да наранявам никого.

Така, както аз те нараних ли, помисли си тъжно Саймън.

— Ако това ще те направи по-спокойна, прати покани на всички.

Емили се зачуди още повече.

— Но ние нямаме практическа възможност да съберем толкова гости в къщата.

— Посетила си достатъчно балове и събирания, за да знаеш, че те са успешни само когато е заето цялото пространство. Каретите трябва да са наредени в една дълга колона на улицата. Гостите трябва да са толкова нагъсто в залата, че с малко повече късмет една или две дами да припаднат от липса на въздух. Всеки трябва да каже, че това е страшно събитие. Покани ги всичките, Емили.

— Не знам, Саймън — прехапа устни тя. — Звучи неприятно. Ще бъде много по-лесно и удобно да се беседва и да се създаде настроение, ако хората са по-малко.

— По дяволите тези интелектуални разговори и обсъждания, скъпа. Това не е мястото или времето за подобни неща. Цялата работа се състои в това (както и моята леля ти е обяснила) обществото да види твоя дебют като стопанка. И, най-вече, хората трябва да говорят за това събитие. А за да има какво да коментират, то трябва да бъде голямо и шумно. Покани всички, Емили.

— Ами Конънбъри, Пенингтън, Адли и Рентън? Не познавам никой от тях.

— Обърни внимание на Конънбъри и Пенингтън — каза тихо Саймън. — Трябва да сме сигурни, че те ще получат покани.

Емили обърна листа, погледна го отново и за мислено наведе глава.

— Щом казваш така, Саймън… — после отново се замисли и попита: — Какво ще стане, ако никой не се отзове?

Саймън въздъхна и се усмихна със задоволство.

— Повярвай ми, скъпа, всички ще дойдат — той се пресегна през бюрото и взе листа от ръцете й. Ще се погрижа моят секретар да организира мероприятието така, че всички да присъстват. А сега Емили, искам да поговорим.

Тя застина в напрегнато очакване.

— Да, милорд?

— По дяволите, трябва ли винаги да ме гледаш по този начин, фейо? Заклевам се, ще ме побъркаш с невероятната си комбинация от наивност и палавост. Почти ме караш да забравя, че вчера се канеше да наемеш престъпник.

— Съжалявам, милорд — каза Емили, без да покаже с нищо, че се разкайва за намеренията си. — Искате да ми кажете още нещо по този случай?

— Не. — Саймън стана и отиде до прозореца, като се обърна с гръб към нея. Погледът му шареше из влажните градини зад къщата, докато се опитваше да концентрира мисълта си. — Изправен съм пред трудна задача, Емили.

— Каква е тя, милорд?

— Искам да ти се извиня — каза тихо той.

Последва кратка пауза, преди Емили да се обади.

— За какво?

— Заради недостойното ми държание миналата нощ — промълви Саймън. — Не се отнесох добре с теб, фейо. Държах се по неприличен и неджентълменски начин.

— Имате предвид това, дето ми заповядахте да дойда в леглото? Глупости. Моля ви, не се притеснявайте, милорд. Беше чудесно — рече тихо Емили.

Саймън поклати сериозно глава.

— Ти си чудесна, Емили…

— Е, това нямаше да е така, ако не беше внимателен, а жесток и груб, Саймън. Беше напрегнат и имаше причина да бъдеш раздразнен от обстоятелството, че бе принуден да забравиш за отмъщението, планирано цели двадесет и три години. Ако бях истински уплашена, щях да избягам в собствената си спалня и да се заключа. Но ти въобще не ме изплаши.

— Очевидно не. — Той замълча за известно време. — Има нещо друго, за което трябва да ти се извиня.

— Вече започвате да ме плашите, Блейд — каза тя, като се засмя. — Какъв е големият ви грях?

— Подцених те, скъпа. Изглеждаше ми толкова наивна и оптимистично настроена; човек, който вижда само хубавите неща навсякъде и във всичко; дяволски убедена, че съм герой, когато аз самият зная, че не съм. Не успях да схвана отношенията във вашето семейство. Трябваше да знам, че човек като теб — толкова въвлечен в инвестиции и правене на пари — не може да бъде сляп за човешката природа. Наистина ли си мразела баща си в миналото?

— Да — отвърна Емили.

— Ти беше права, когато ми каза, че и аз съм презирал баща си, след като той ме изостави, като си пръсна черепа. — Саймън сви ръката си в юмрук и започна да отпуска пръстите си един по един. — Аз дори не бях разбрал колко много го мразя — до момента, в който ти ми каза това.

— За мене това е единствената реакция, милорд — рече нежно Емили. — Ние и двамата сме поели задълженията на възрастните твърде млади и затова се очаква да се държим като такива. Трябвало е да се грижим за другите, когато по принцип те е трябвало да се грижат за нас.

— Да, никога не се бях замислял за това. — Саймън се загледа в сивата мъгла. — Нощта, когато го намерих, валеше. Беше се прибрал два часа преди това от Лондон. Чух как мама го попита какво не е наред. Той нищо не й отговори. После влезе в библиотеката, като предупреди да не бъде безпокоен при никакви обстоятелства. Мама се качи горе и заплака. След това всички чухме изстрела.

— Мили Боже, Саймън!

— Пръв стигнах до библиотеката и отворих вратата. Той лежеше по очи на бюрото, а пищовът бе паднал от ръката му. Навсякъде имаше кръв. Видях, че е оставил бележка. Беше за мен. Не се сбогуваше, не обясняваше защо се самоубива, нито дори ми казваше как да изпълня последното му желание. Просто бе написал, че трябва да се грижа за майка си.

— Саймън, мили Саймън!

Той не чу как тя стана от мястото си, но Емили изведнъж се появи зад него, ръцете й се обвиха около кръста му. Тя го прегърна силно, сякаш искаше да заличи завинаги от паметта му пръснатия по стената зад бюрото мозък на баща му.

Дълго време Саймън не помръдна; просто позволи на Емили да го прегъне. Усещаше нейната нежност и топлина и осъзна, че това чувство е подобно на онова, което изпитваше, когато се любеше с нея… но по-различно. Това не беше страст, а една особена близост, която не бе изпитвал с никоя жена.

След малко Саймън се почувства по-спокоен. Напрежението, което го бе обзело тази сутрин, изчезна.

Тишината в библиотеката продължи до момента, в който Грийвз почука на вратата, за да съобщи, че е пристигнал секретарят на Саймън.

 

 

Емили влезе в парка в лек тръст, следвана от своя коняр. Тя яздеше една сива кобила с прекрасни, чувствителни уши, деликатни ноздри и забележителна снага. Конят бе подарък от Саймън, който я зарадва два дена след техния разговор в библиотеката. Емили и нейната прислужница решиха, че дрехите й за езда във военен стил много подхождат на коня.

— А, ето те и теб, Емили — каза лейди Мериуедър, която се приближи, яхнала лъскав кафяв кон. — Изглеждаш прекрасно в тези черни дрехи. — Тя изгледа с критично око червените и златни ивици по яката и маншета. — Признавам, че изпитах известни съмнения, когато направи поръчката, но съм доволна да видя, че много добре допълват светлата ти кожа и червената коса. Доста предизвикателно.

— Благодаря ти, Араминта — засмя се Емили.

— Мисля, че трябва да си свалиш очилата — напомни Араминта. — Те не отговарят на стила ти.

— Араминта, не мога да яздя кон, без да виждам какво правя и къде отивам.

— Трябва да намериш начин да се справиш с този проблем.

Араминта застана с коня редом до Емили и двете заедно тръгнаха по алеята, следвани на прилично разстояние от конярите си.

— На Саймън не му пречат очилата ми — подчерта Емили.

— Саймън има доста странно чувство за хумор. Той намира безбройните ти ексцентрични прояви за изключително забавни. Трябва да призная, че те не засягат обществения ти престиж. Обществото е твърде заето с теб тези дни. Бедният ти съпруг с голям труд успя да получи един танц с теб миналата нощ на бала у Крестууд.

Емили се изчерви.

— Той много добре знае, че може да получи толкова танца, колкото си пожелае.

— Да, предполагам, че е така — заяви Араминта с разбиращ поглед. — Сигурна съм, той знае, че си готова да прескочиш цяла планина, ако протегне ръка към теб от другия край на залата. Всички в обществото са убедени в това.

— Наистина, Араминта, караш ме да се чувствам като хрътка, готова да се хвърли към господаря си всеки път, когато той пожелае.

— Е, смяташ ли да показваш открито своите предпочитания към съпруга си? Това не е много уместно, скъпа. И ако трябва да бъда съвсем откровена, ти не искаш Блейд да те има за нещо дадено, нали?

— Блейд не взима нищо за дадено — заяви Емили. — Той има пълно разбиране за всичко, което иска да придобие, и ясно съзнание за цената, която трябва да плати.

Араминта се изсмя тихо.

— Виждам, че е безполезно да ти обяснявам за ползата от това да не показваш истинските си чувства към своя съпруг. Е, добре, скъпа, кажи ми как върви подготовката за твоя първи бал. Изпрати ли поканите?

— Вчера. Поканих всички, които бяха в списъка, изготвен от секретаря на Саймън. Убедена съм, че постъпих правилно. Ще бъде ужасна блъсканица.

— Точно както искаш. Повярвай ми, скъпа, че къщата ще се напълни само за половин час.

Емили се намръщи.

— Така искаше Саймън, но аз все още смятам че ще бъде неудобно.

— Тук не става въпрос за удобство, а за това да заздравиш своите позиции в обществото като стопанка на този дом.

— Да, знам. Не трябва да затруднявам Саймън по никакъв начин — рече сериозно Емили. — Повярвай ми, Араминта, знам колко е важно това събиране за него. Като съпруга на Блейд мое задължение е да доведа нещата до успешен завършек. Всички ще гледат каква жена има графът на Блейд и съм решена да не допусна Саймън да бъде унизен по никакъв начин.

— Не мисля, че разбираш правилно нещата Емили — каза замислено Араминта. — Това е твоят дебют като домакиня. Това е твой бал.

— Но всичко, което правя, ще се отрази на Саймън — заключи решително Емили. — Сбирката трябва да бъде изрядна във всяко едно отношение. Мислих с часове за всичко и, ако искаш да знаеш истината, много се изморих.

Араминта кимна с глава към една дама, която се приближаваше към тях в двуместно кафяво ландо.

— Усмихни се — заповяда тя на Емили. — Това е лейди Пенингтън. Ще те представя.

Докато Араминта я представяше, Емили приветливо се усмихна на елегантно облечената жена на средна възраст. Лейди Пенингтън кимна хладно и погледна настрани. После потегли бързо по пътеката.

Емили бе силно изненадана и объркана.

— По дяволите!

Араминта сви вежди и попита:

— Какво има, Емили?

— Нали каза, че това е лейди Пенингтън — прошепна Емили.

— И какво от това?

— Тя е една от поканените, но явно не ме харесва. Какво ще стане, ако не дойде? Саймън ще е бесен. Той ми заяви ясно, че желае Пенингтънови и Конънбърови да присъстват. Какво да правя, Араминта?

— Абсолютно нищо. Можеш да бъдеш напълно сигурна, че те, както и останалите поканени, ще дойдат всичките до един.

Емили хвърли учуден поглед към своята придружителка.

— Откъде ти и Саймън сте толкова сигурни?

— Саймън не ти е казвал нищо за Пенингтън и Конънбъри, нали?

Емили добре си спомни колко студено беше лицето на Саймън, когато той я предупреди, че Конънбъри и Пенингтън трябва да присъстват на бала.

— Араминта, трябва ли да знам нещо за тези хора?

— Не е моя работа да казвам — рече замислено Араминта, — но съм сигурна, че трябва да го направя. В твой личен интерес е да го знаеш, а съм сигурна, че и Саймън не би възразил. Макар че той много обича да пази за себе си своите тайни.

— Араминта, кажи направо за какво става въпрос!

— Бащите на Норфкот, Конънбъри и Пенингтън бяха близки приятели и делови сътрудници на бащата на Саймън.

— Да?

— Саймън бе само на дванадесет години, когато баща му се застреля, но той знаеше, че Норфкот, Пенингтън и Конънбъри заедно с баща му са направили обща инвестиция в една търговска компания за Южните морета. Това чул случайно в разговор на своите родители. Преди да се застреля графът бе оставил на Саймън една бележка, в която му обясняваше, че след като изплати дълговете му от хазарта, единственият източник на доходи за тях ще бъде тази компания.

— О, скъпа — каза Емили, като започваше да се досеща какво се е случило.

— Саймън седна и написа писма до тези трима мъже, като ги молеше да отпуснат заем на него и на майка му, който ще бъде върнат от печалбата, от бащиния му дял.

— И те отказали?

— Дори не си направили труда да му отговорят. Вместо това решили да продадат дела на баща му на друг инвеститор. Саймън и майка му бяха напълно отстранени от дялово участие и не получиха дори и петак.

— По дяволите.

— Както виждаш, Пенингтън, Конънбъри и Норфкот не са извършили нищо незаконно. Чисто и просто бизнес. Но Саймън и майка му изгубиха последния си източник на доходи.

— Да, Саймън никога няма да може да забрави или прости. — Емили се замисли. — Чудя се защо не търси отмъщение от всички, а само от баща ми?

— О, той го направи, Емили — кимна утвърдително Араминта. — Той наистина го направи, но много по-изтънчено. Направи така, че всеки от тях да разчита на неговата милост. От шест месеца държи Конънбъри и Пенингтън в ръцете си. А ти, скъпа, направо му поднесе Норфкот.

Шокирана, Емили си припомни спасението на Силест, както и студенината между двамата мъже.

— По дяволите! Но сегашният маркиз е син на човека, който е съсипал Саймън и майка му, а не този, който е продал акциите на Блейд… — Гласът й трепна, когато си припомни заръката на Саймън.

— Точно така — промълви Араминта. — Саймън живя дълго време на Изток. В неговите очи греховете на бащите падат върху техните синове, дори върху цялото семейство.

— Не се учудвам, че Саймън реагира странно, когато му съобщих, че съм казала на лейди Норфкот да смята за уредени сметките между двете семейства.

— Да. Това е било истински шок за Блейд — усмихна се весело Араминта. — Както и да е, в името на честната дума той потвърди казаното от теб.

— Баща ми спомена веднъж, че Саймън държи в ръцете си Конънбъри и Пенингтън. По това време не разбирах за какво става въпрос. Мислех си просто, че Саймън е невероятно силен човек.

— Това наистина е така. Той е силен и успява в начинанията си, понеже винаги знае най-дълбоките и важни тайни на тези, с които се занимава. Информацията му дава сила и той не се колебае да я използва.

— Точно както знаеше, че аз съм слабото място на баща ми — въздъхна Емили. — Моят съпруг е невероятно умен човек, нали?

— Той винаги е много опасен. Изглежда ти си единственият човек в Лондон, който не се страхува от него. Вероятно това е една от причините всички да те намират за толкова прекрасна, скъпа. Сигурна ли си, че не можещ да яздиш този кон без помощта на очилата си, Емили?

— Ще се отклоня от алеята. Ще се забия в дърветата — увери я Емили. После нагласи здраво въпросните очила върху носа си. — Хайде, Араминта виждам пред нас Силест и не мога да чакам, за да й покажа новата си кобила.

— Един момент, Емили. Не бягай толкова бързо от темата. Какво смяташ да правиш? Предполагам, имаш нещо наум.

— Нищо особено, Араминта. Мисля, че ще успея да поканя лейди Конънбъри и мисис Пенингтън на чай колкото е възможно по-скоро. Ще се присъединиш ли към нас?

— Мили Боже — Араминта се загледа след Емили. — Разбира се. Събитието ще бъде вълнуващо.

 

 

Сбирката следващия следобед у лейди Търнбди не бе това, което очакваше Емили. Тя бе много развълнувана, защото знаеше, че ще се срещне с едни от най-изтънчените лондонски интелектуалци.

Емили прекара няколко часа в избор на най-подходяща рокля и прическа. Накрая избра строгата класика, като си мислеше, че хората, които се интересуват от романтична поезия и други интелектуални неща, няма да обърнат внимание на стила й.

Тя пристигна у лейди Търнбди в семпла, подчертаваща фигурата й рокля от златен муселин, украсена с черни дракони. Прическата й беше в стил „антик“.

Емили се отличаваше много от другите дами, които носеха модни рокли с малки деколтета и малки шапки на главите си.

Две или три дами се изкикотиха, когато лейди Търнбди отиде да поздрави Емили. Докато заемаше своето място, тя с болка разбра колко любопитна и забавна изглеждаше в очите на другите. Все едно, че я бяха наели да ги развлича, помисли си с раздразнение. Започна да се пита дали не е направила сериозна грешка, като прие поканата да се присъедини към тази група. В този момент Ашбрук шумно затвори изящно емайлираната си табакера и се отмести от перваза, където се бе подпрял. После отиде при Емили и целуна ръката й, като с това изрази уважението си. Емили му се усмихна с благодарност.

Тя се разочарова още повече, когато разговорите се насочиха повече към последните клюки, отколкото към последните литературни произведения на романтизма. Слушаше нетърпеливо новите интриги и се чудеше как по-скоро би могла да си тръгне. Беше очевидно, че няма да може да се присъедини към групичката интелектуалци. В действителност във въздуха витаеше доста скука и всяка произнесена дума бе съчетана с цинизъм. Никой не се интересуваше от литература. Ашбрук я стрелна с очи и смигна тайнствено.

— Между впрочем — каза провлачено мъжът представил се като Крофтън, — наскоро имах удоволствието да играя карти с баща ви, лейди Блейд!

Това привлече вниманието на Емили и тя го погледна учудена. Носеше очила и добре можеше да види жестокото и лекомислено лице на Крофтън. Според нея той някога е бил хубав мъж със смели черти, но сега изглеждаше изтощен и напълно покварен. Емили не го хареса още от момента, в който ги запознаха.

— Наистина ли? — тя отпи една глътка от чая си.

— Да, наистина. Голям картоиграч е баща ви.

— Да — отвърна Емили и се помоли наум някои да смени темата на този разговор.

— Напоследък изглежда сломен — рече Крофтън. — Очакваше се да гори от радост за чудесния брак на дъщеря си.

— Знаете какви са бащите — каза с отчаяние Емили. — Аз бях единствената му дъщеря.

— Предполагам, че сте били изключително важна за него — промърмори Крофтън. — Дори бих казал — жизнено важна.

Емили погледна към Ашбрук с надежда и се усмихна.

— Чели ли сте последната творба на мисис Фордис, милорд?

— Мисис Фордис е глупава и старомодна жена, която страда силно от липсата на ум и талант — произнесе Ашбрук с голямо отегчение.

Емили прехапа устни.

— Много ми хареса последният й роман, странен и вълнуващ…

Малката групичка се изсмя при тази проява на селски вкус и започна да обсъжда последните работи на Байрон. Емили хвърли един поглед към часовника и й се прииска да е време за тръгване. Тя се вслуша в бърборенето на хората и разбра, че говорят за нея. Реши, че литературният кръжок в Литъл Дипингтън бе много по-приятно място от тази привидно интелектуална сбирка.

Тя започна да съчинява наум нови строфи от „Мистериозната дама“. Така постъпваше всеки път, когато се чувстваше нещастна и отегчена. Реши, че трябва да вмъкне и един дух. Поемата се нуждаеше от повече мелодраматичност. Може би героинята трябваше да се срещне с видението в някоя изоставена крепост. Не трябваше да забрави да каже на Ашбрук, че възнамерява да прибави и дух. Беше сложила ръкописа в дамската си чантичка, но се чудеше дали да му го предаде толкова рано. Може би трябваше да изчака, докато прибави и духа.

В това време разговорът в стаята се насочи в друга посока.

— Ако говорим за инвестиции — рече едно надуто конте, — искам да ви кажа за един нов проект, над който работя в момента — акционерно дружество за построяване на канал в Хемпшир.

Емили с неохота се вслуша в разговора, вдигна очилата си и се вгледа в мъжа.

— Да не би да говорите за проекта „Кингсли ченъл“, сър?

Джентълменът веднага обърна очи към нея.

— Да. Моят делови секретар наскоро ме уведоми за него.

— Ако бях на ваше място, не бих се занимавала с това начинание, сър. Имам сведения за човека който стои зад този нов проект — каза Емили. — Цялата му предишна дейност е поредица от провали и неуспехи.

Мъжът съсредоточи цялото си внимание върху Емили.

— Така ли, лейди Блейд? Искам да чуя повече за този проект, в който възнамерявам да вложа много пари.

— Ако искате да инвестирате в канала — рече Емили, — предполагам, че първо сте инвестирали във въгледобива или в грънчарството. Стигнах до извода, че от канала се интересуват хора, които имат нужда от него; тези, които имат стока за реализиране на пазара. Но всяко начинание трябва да се анализира много внимателно.

След това изказване вниманието на всички мъже се насочи към Емили, а жените се отдръпнаха. Тя бе силно изненадана от развоя на нещата, все пак бе дошла тук, за да участва в литературни обсъждания. Емили спокойно навлезе в свои води тъй като бе продължила деловата си дейност и в Лондон. Нали дамите от кръжока в Литъл Диминтън зависеха от нея.

Един мъж, който досега стоеше настрана от общата скука, се обърна към нея.

— Бихте ли споменали някой добър проект?

— Разбира се — каза бавно Емили. — Имам няколко кореспонденти в провинцията и двама от тях ми препоръчаха един нов канал. Трябва да призная, че някога не обръщах достатъчно внимание на финансовите въпроси, но от известно време те ме интересуват много. Имах значителни успехи с една група инвеститори.

Разговорите за литература замряха напълно. Емили бе обсипана с въпроси за инвестиционни проекти, а това бе позната територия, макар и не толкова вълнуваща. Но тъй като искаше да направи добро впечатление, тя се концентрира изцяло върху отговорите.

Измина час и половина, преди да може да хвърли поглед към часовника. Когато най-накрая видя колко е часът, реши, че е време за тръгване.

— Надявам се, че ще ме извините — каза тя на домакинята, като се изправи на крака и взе дамската си чантичка. — Трябва да тръгвам. Благодаря ви много за поканата.

— Ще съм щастлива, ако уважите нашата малка група и следващата седмица — каза лейди Търнбди, като отправи един многозначителен поглед към очарованите мъжки лица. — Предполагам, ще ни дадете повече информация за инвестиционните проекти.

— Да, елате следващата седмица — насърчи я един джентълмен.

— Ще се радвам много, ако мога да чуя вашето мнение за зърнената реколта — обади се друг.

— Благодаря — каза Емили, като се отправи към вратата. През ума й мина мисълта, че ще е по-добре другата седмица да е заета за да не присъства на сбирката. — Ако ме извините…

— Ще ви изправя до каретата — каза изискано Ашбрук.

Емили го погледна изненадана.

— О, благодаря.

Навън на стълбището тя с напрежение очакваше Ашбрук да я запита дали е донесла ръкописа си. Не можеше да му се довери, ако не я попиташе.

— Радвам се, че дойде днес — рече Ашбрук, до като златисточерната карета на Блейд се приближаваше. — Надявам се да си доволна. Мисля, че едва ще дочакам момента, когато ще се видим отново. Ще присъстваш ли утре вечер на сбирката у Олмстед?

— Да, уверена съм.

Емили стисна чантата си и се замисли дали да не спомене случайно за ръкописа. Може да импровизира нещо за Уайтънстън, издателя на Ашбрук Умът й работеше напрегнато, за да измисли нещо подходящо.

— Намери ли време да работиш по твоята епична поема? — попита Ашбрук, когато каретата спря пред стълбите.

Емили въздъхна с облекчение — въпреки всичко, не беше я забравил.

— Да, да, работих. Случи се така, че сега е у мен.

— Нима? — Ашбрук се усмихна. — Ще мога ли да я видя и тогава да ти кажа дали става за публикуване?

— О, Ричард, много мило от твоя страна. Страхувах се, че си забравил, и не исках да ти досаждам. — Емили отвори чантата си и извади безценния си ръкопис. — Междувременно реших твърдо да вмъкна и един дух — каза тя, като му подавани свитъка с разтреперани пръсти. — Имай го предвид когато четеш.

— Разбира се — каза той, като го пое и се усмихна чаровно. — Ще ми обещаеш ли утре вечер да запазиш един танц за мен?

— Да, разбира се — отвърна радостно Емили. В това време Хари отвори вратата и й помогна да се качи в каретата. — Благодаря, Ричард. И моля те, бъди искрен в оценката си за моята работа.

Вратата на каретата се затвори и Емили тръгна, преди Ашбрук да може да й отговори каквото и да е.

Няколко минути по-късно бяха пред дома на Блейд. Емили слезе бързо и се втурна по стълбите към своята спалня. Когато минаваше пред затворената врата на старата и неизползвана детска стая, тя чу странен трясък, последван от силен вик, който я закова на място.

— Какво става?

Емили отвори вратата и погледна вътре. Беше силно изненадана да види Саймън и близнаците, голи до кръста. Чарлз току-що ставаше от пода. Саймън стоеше над него, а Девлин гледаше съсредоточено.

— Не удряш с юмрук — каза строго Саймън. — Оставяш човекът да се приближи до теб и тогава се обръщаш леко надясно. Той ще те последва инстинктивно и ще загуби равновесие. Равновесието е всичко. Разбра ли ме?

— Надявам се. — Чарлз разтри голото си рамо. — Нека се опитам още веднъж.

— Какво става тук? — попита още веднъж Емили, очарована от гледката.

Тримата мъже се обърнаха към нея, а по лицата им се четеше недоволство.

— Емили? — извика Чарлз.

С ужасени физиономии близнаците се хвърлиха към стола, където бяха ризите им.

— По дяволите, Емили — каза ядосано Саймън — Тук не е място за жени. Излез веднага и затвори вратата след себе си.

— Да не би да учите някаква странна форма на бокс, Саймън? Да не е нещо, което си научил на Изток? Ще се радвам, ако мога да погледам. Даже бих могла да взема няколко урока. — Емили го поглед на изпълнена с надежда.

— Напуснете веднага тази стая, мадам. И затворете вратата след себе си — натърти Саймън.

Емили хвърли един поглед към намръщените лица на братята си и разбра, че и те са непоколебими.

— Е, добре тогава. Но да знаете, че и тримата сте нисши духом създания.

После се обърна и затвори вратата след себе си.