Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)

ГЛАВА 11

Саймън вдигна очи от вестниците на бюрото привлечен от силния шум, който идваше от хола. Очевидно леля му и Емили се бяха върнали от пазар. Любопитен да види какви са резултатите от тяхното посещение на улица „Оксфорд“, той стана и пресече стаята, пълна със скъпоценни дракони. Отвори вратата на библиотеката и се усмихна удивен от гледката, която се разкри пред него.

Двама прислужника бързо пренасяха множество пакети от каретата, която стоеше пред стълбите. Емили, облечена в една от сутрешните си рокли, които бе донесла от провинцията, се суетеше наоколо и с развълнуван глас издаваше заповеди. Червените й къдрици бяха отчасти скрити под бонето, а очилата й бяха леко изкривени.

Лейди Араминта Мериуедър стоеше встрани и наблюдаваше тази сцена учудена също като Саймън.

— Занесете всичко горе — каза Емили, като проверяваше всеки пакет, който идваше от каретата. — Кажете на Лизи да разопакова всичко веднага. Ще се кача горе, щом се убедя, че нищо не липсва. О, внимавайте, Хари. Това е най-хубавото чадърче, което сте виждали, цялото е на малки зелени и златни дракони.

— Ъхъ, мем — каза Хари, като дари господарката си с усмивка, която бе в състояние да накара мнозина зрели мъже да побягнат в ужас. — Няма защо да се притеснявате, ще се погрижа за него тъй, сякаш е нещо, дето съм прикътал за мене си.

Освен няколкото зъба, и други неща липсваха или бяха контузени по бившия пират. На първо място това бе счупеният нос, който никога не успя да придобие правилна форма. Освен това липсваше и лявата ръка, заместена от страховита кука. Поради непредсказуемия ефект върху гостите Грийвз никога не му позволяваше да сервира на вечеря в редките случаи, когато Блейд се забавляваше вкъщи. Но когато икономът, по заповед на Саймън, нареди на Хари да сервира на новата господарка на къщата, Емили не се уплаши ни най-малко от куката. Хари бе спечелен моментално.

— Благодаря, Хари. Много сте мил — признателно му се усмихна Емили.

Саймън гледаше как Хари се изчервява и заеква като ученик и се чудеше дали Емили знае, че прикътвам на апашки жаргон значи крада.

Емили обърна възторженото си лице към лейди Мериуедър.

— Прекарах изключително вълнуваща сутрин, Араминта. Как бих могла да ти се отблагодаря?

— Удоволствието бе изцяло мое, Емили — отвърна Араминта и се отдръпна, за да направи път за един необикновено голям пакет.

— Леко, внимавайте, Джордж — инструктира Емили другия лакей, който носеше пакета нагоре по стълбите. — Това е от мадам Клод и е една от най-хубавите шапки на света.

Тя се втурна нагоре, за да провери лично в какво състояние е шапката. Когато забеляза Саймън, очите й светнаха.

— Почакайте да я видите, милорд. Прекрасна е. Наредих да й сложат каишка, за да мога да яздя с нея. Поръчах си и костюм за езда с еполети и други военни висулки, които да я допълват. Ще бъде изключително елегантен.

— Ще очаквам скоро да те видя с него — каза сериозно Саймън.

Джордж, лакеят с продълговато лице и остри черти, водил доста бурен живот по грубите докове на Изтока, носеше скъпоценната кутия с шапката така, сякаш в нея имаше бебе.

Емили забеляза един неразопакован пакет и се забърза към него, за да го прегледа.

— Това са новите ми полуботуши — каза тя през рамо на Саймън. — Освен това си купих още няколко чифта пантофки. Всичко е ужасно скъпо, но твоята леля ми каза, че трябва различен чифт за всяка рокля.

Саймън скръсти ръце и сви вежди към елегантната си леля.

— Лейди Мериуедър знае какво прави.

Араминта му се усмихна ведро.

— Взех също така няколко ветрила и четири нови чантички — извика Емили, докато тичаше нагоре по стълбите. — След няколко минути ще сляза долу.

Тя изчезна зад ъгъла на коридора и само краищата на роклята й се развяха зад нея.

Араминта погледна весело Саймън, докато влизаха в библиотеката.

— Тя е чаровна, Саймън. Изключително чаровна. И ще бъде необикновено оригинална, когато се облече подходящо. Все още трябва да й се напомни да сваля очилата си, когато се явява на публични места, а освен това червените й къдрици трябва да се подрежат. Но отсега мога да кажа, че крайният резултат ще бъде много добър.

— Оставям всичко в твоите ръце, лельо. Но не й позволявай да използва от онези мръсни отвари, направени от живачна вода, олово или сяра, за да прикрива луничките си.

— Не се тревожи, аз съм привърженичка на домашната козметика, която използва треви. Ти май харесваш луничките й?

— Да — рече Саймън.

Араминта се изкиска.

— Винаги съм знаела, че когато най-накрая решиш да се ожениш, ще си избереш нещо необикновено. Все още не мога да повярвам, че тя е Фарингдън.

— Тя вече не е Фарингдън.

Саймън затвори плътно вратата и тръгна към бюрото си.

Араминта го изгледа изпитателно, докато сядаше на един от украсените черни лакирани столове, след което си свали ръкавиците.

— Изглежда тя смята, че не е изцяло твоя съпруга. Защо мисли така?

— Казала е, че не е моя съпруга? — попита остро Саймън.

— Не точно. Каза само, че все още не чувства пълна хармония с теб. Сигурна съм, че тя спомена нещо от рода на това, че вие двамата живеете в различни измерения или някаква подобна щуротия. Какво всъщност става, Саймън?

— Нищо, което те засяга. — Той се отпусна. — Емили често се изразява по твърде странен начин. Много се увлича по романтичната литература.

— Забелязах. Чух много неща за епос, наречен „Мистериозната дама“, по който тя явно работи. Чел ли си нещо?

— Казано ми бе, че творбата все още не е готова за четене — отговори сухо Саймън.

— Тя е просто удивителна. Вече знае имената на цялата ти прислуга и те сигурно я обожават. Може би трябва да я предупредиш да не фамилиарничи толкова много с тази банда убийци и мошеници, която доведе от Изтока.

Саймън остана невъзмутим.

— Всеки един от моя персонал знае, че ще отговаря лично пред мен, ако погледне на нея по друг начин. Във всеки случай никой от тях не би позволил да падне и косъм от главата й. Тя вече започна да говори с моя иконом за своите планове за персонала. Иска да направи за тях инвестиции. Всички те са възхитени от идеята да се правят пари по легален начин.

— О, небеса! Инвестиция? За персонала?

— Да, знам, това е твърде благородна идея, нали?

Араминта поклати глава силно заинтригувана.

— Както казах, изключително оригинална е. Почакай да видиш роклите, които си купи.

— Изглежда тя обича малко по-къси поли и меки, светли цветове — каза Саймън, като си спомни за провинциалните дрехи на Емили.

— Вече не — засмя се Араминта. — Отсега нататък, когато се показва на публични места, тя ще носи твоята премяна. Всичко, което си поръча днес, е, както тя казва, в драконовски цветове.

— Драконовски цветове?

— Зелено, златно, черно и червено. — Араминта се огледа наоколо в екзотично подредената библиотека. — Нямам представа откъде е взела идеята за тези необикновени тонове. А и всички мотиви по дрехите, бродериите и бижутата са същите.

— Дракони?

— Повечето. Емили променя всичко в свой собствен стил. Явно е решила да се потопи в него. — Араминта погледна замислено към Саймън. — Както ти казах, тя може да се облича в твоята премяна, но също така може да развява знамето на собствената си свобода. Навярно разбираш, че всеки ще бъде принуден да го забележи?

Саймън се усмихна със задоволство.

— Не виждам проблем в това, Араминта. Можеш ли да я подготвиш за първия бал в петък?

— Вярвам, че мога. Започна ли вече да получаваш покани?

Без да каже нито дума, Саймън й даде картата, която беше пристигнала тази сутрин. Той наблюдаваше как очите й се разшириха от почуда, докато четеше поканата.

— Балът на маркиза и маркизата на Норфкот? — рече Араминта със страхопочитание. — Саймън, това е прекрасно. Това е голяма победа за нас. Този бал е идеалното място за представяне на Емили в обществото. Когато веднъж се разбере, че е била поканена от лейди Норфкот, за нас ще бъдат отворени всички врати.

— Това ще послужи на нашите цели — съгласи се лаконично Саймън.

— И наистина ще помогне много на Емили. Но, Саймън, как се стигна дотук? Ти и Норфкот не сте близки приятели — не и след онова, което се случи през тези години. Защо неговата съпруга е решила да представи жена ти в обществото?

— При твърде необикновени обстоятелства тяхната дъщеря и Емили станаха близки приятелки. Ще добавя и това, че маркизът и неговата съпруга се чувстват благодарни на Емили.

— Благодарни? Саймън, какво става тук?

— Просто уреждам едно прилично приемане на моята съпруга в обществото. Ако Норфкот не го беше направил, аз щях да намеря начин да постигна същия резултат.

— Наистина? — погледна го изпитателно Араминта. — Кого би използвал, ако не беше получил покана от лейди Норфкот?

Саймън помисли малко и вдигна рамене.

— Пенингтън или Конънбъри. Сигурен съм, че всеки един от тях ще бъде сговорчив.

— Още двама стари врагове. — Араминта се загледа в него. — Мили Боже, Саймън! Започвам да разбирам какво става. Чух някои слухове за твоите връзки с Пенингтън и Конънбъри. Казаха ми, че и двамата играят по твоята свирка. Говори се, че имат финансови проблеми. Каква е истината?

— Съмнявам се, че ще ти бъде интересно. Араминта. Делови работи, свързани с инвестиции в мините и канала, както и някои лоши преценки от страна на Пенингтън и Конънбъри.

— О, Саймън — каза Араминта, като клатеше бавно глава, — хората са прави, като те наричат мистериозен и опасен. Трима от най-важните мъже в Лондон са в ръцете ти. Държиш ги всичките, нали? Норфкот, Пенингтън, Конънбъри и Фарингдън. Играеш на котка и мишка с всеки един от тях.

— На Изток добре научих тази игра.

— Заклевам се, че се чувствам доволна да бъда на твоя страна, Саймън. — Араминта потръпна. — Понякога смразяваш кръвта ми. Не мисля, че твоята фея разбира, че е само една пионка в големия ти план. Тя все още говори за създаване на чиста и благородна метафизична връзка със своя съпруг.

Саймън се намръщи и отвърна:

— Емили е много интелигентна, но съзнанието й е замъглено от романтични глупости. Скоро ще научи своята истинска роля като моя съпруга.

 

 

Емили с истинска жар се потопи в чара, вълнението и изтънчеността на първия си бал в града. Бляскавите полилеи, навалицата от хора, облечени по последна дума на модата, танците, разговорите — всичко това я омайваше и я оставяше без дъх. Струваше й се, че маркизата е поканила всички от висшето общество.

Облечена в копринена, смарагдовозелена рокля, по-къса от всичко, което бе носила през живота си. Емили се чувстваше великолепно. Тя бе обута в зелени дракони, за да подхождат на роклята й. На врата й висеше един малък, прекрасен златен дракон. Очите му бяха от рубини. Два други дракона се клатеха на ушите й.

Фризьорът на лейди Мериуедър бе направил от червените й къдрици истинска корона, като бе оставил няколко кичура да се спускат елегантно по бузите й. В ръката си Емили държеше ветрило, украсено с дракони, а на всяка от китките й се поклащаше по един дракон на златна верижка. Лейди Мериуедър бе отказала дори да разговаря за носене на очила на официален бал.

Саймън я чакаше в хола. Когато Емили слезе по стълбите, той я огледа от главата до петите и остана извънредно доволен от това, което видя.

— Ще се присъединиш ли по-късно към нас, Саймън? — попита Араминта, докато влизаше в каретата.

— Отивам в моя клуб за около час, след което ще ви намеря и прибера вкъщи. — Той погледна Емили, като й помагаше да се качи в каретата. — Забавлявай се, фейо. Ти определено ще бъдеш диамантът на вечерта. А също и най-необикновеното същество, което обществото някога е виждало. Ще събудиш любопитството на изискания свят.

— Благодаря, Саймън — грейна Емили.

Той затвори вратата на каретата и присви устни.

— Гледай да не ти се случи нещо неприятно.

Емили се настани удобно и каретата потегли.

— Не мога да разбера защо се чувства длъжен да ми го напомня непрекъснато. Какво толкова неприятно може да ми се случи на бала у Норфкот?

— Понякога оставам с впечатлението, че Блейд не знае какво може да очаква от теб, Емили — усмихна се Араминта. — Смятам, че това е хубаво. Той има нужда да бъде смущаван от време на време.

— Нищо не смущава Саймън — каза гордо Емили. — Той е най-хладнокръвният мъж, когото някога съм срещала.

— Да — каза Араминта, като гледаше през прозореца препълнените улици. — Такава му е славата. Казват, че хладнокръвието му властва над волята. Някои хора наистина се страхуват от него.

— Това трябва да са хора, които не го познават добре — каза поверително Емили.

— О, а ти го познаваш добре?

— Да, наистина. Както ти казах, ние общуваме на по-високо равнище. — Емили застина замислена. — Понякога може би хората се плашат от необикновените му прислужници, а те са много приятни и интересни. Чудя се къде ли ги е намерил.

— Надявам се, разбираш какво е правил в Източноиндийската компания, Емили? — усмихна се леко Араминта.

— Доколкото знам, той ги е придружавал при делови начинания и компанията му е благодарна за това.

— Наистина благодарна. Неговата задача бе да обезвреди пиратите, които са постоянна заплаха за компанията и за нейните кораби. Саймън намери най-необикновеното решение на проблема.

Емили се засмя:

— Нека да отгатна! Да не би да е наел бивши срещу настоящи пирати?

— Точно това направи.

— Великолепна идея. И някои от тях са се завърнали в Англия като прислужници?

— Щом ги наричаш така — каза сухо Араминта.

 

 

Силест и майка й бяха изключително чаровни и гостоприемни. Те представяха Емили на всички присъстващи. Често около нея се събираше голяма група от хора, нетърпеливи да се запознаят. Докато течеше запознанството, Араминта й обясни, че това е така, защото обществото е любопитно да види що за екзотична жена си е избрал мистериозният граф на Блейд. При мисълта, че я смятат за екзотична, Емили се засмя зад ветрилото си.

Веселото й настроение секна в момента, когато зърна през монокъла си Ричард Ашбрук, запътил се към нея. Тя замръзна на място и пред очите й изплуваха стари спомени.

Сега той е лорд Ашбрук, помисли си бързо тя и пусна монокъла си, който бе окачен на кадифена панделка, прикрепена към колана на роклята й. През последните пет години Ашбрук бе станал барон.

Той винаги е бил красив, но сега видът му отговаряше на типичната представа на хората за романтичен поет — с артистично разрошени черни къдрици, с напрегнат и замислен поглед и елегантна фигура. Тя забеляза, че за тези няколко години той бе успял да постигне точно тази извивка на устните, която е белег за цинизъм и крайно отегчение. Емили не го намери за особено привлекателен. След това изведнъж разбра, че за нея Ашбрук вече не представлява никакъв интерес.

Сега, след като драконът бе влязъл в живота й, Ашбрук й изглеждаше като малко, забавно кученце. Емили се зачуди какво толкова е видяла в него навремето.

— Това е Ашбрук — прошепна развълнувано Силест. — Мама каза, че го поканила, но се страхувала, че няма да дойде. Той има достъп до всички салони в града и е много трудно да го подмамиш. Говори се, че баловете и сбирките го отегчавали.

Емили се опита да отвърне нещо, но Ашбрук се появи внезапно пред нея. Устата му се сви в иронична усмивка, а черните му очи се скриха под полуотворените клепачи. Възелът на снежнобялата му вратовръзка беше безупречен.

— Здравей, Емили — каза тихо Ашбрук.

— Ричард.

Емили му подаде ръката си и още веднъж се зачуди защо преди време се бе влюбила така неудържимо в него. След като бе срещнала дракона, Ашбрук й се виждаше твърде безличен.

— Измина доста време — Ашбрук склони елегантно чернокосата си глава над ръката й.

— Емили, не знаех, че познаваш барона — обади се Силест.

— Лейди Блейд и аз сме стари приятели — каза спокойно Ашбрук, без да сваля очи от Емили. — Нали така, Емили?

— Познати — поправи го язвително тя. — А сега, ако ме извиниш, Ричард…

— Предполагам, няма да си толкова жестока, че да ме лишиш от честта да танцувам с теб. Казаха ми, че лейди Норфкот е разрешила валса тази вечер.

— Но аз…

Беше твърде късно. Ашбрук вече я водеше към дансинга. Ръката му я хвана смело през кръста и Емили се впусна във възхитително скандалната музика на валса. Това бе танц, много подходящ за жена на силните страсти, но Емили искаше Саймън да е нейният партньор.

— Променила си се, Емили.

— Не чак толкова много, Ричард. Говориш така, сякаш съм станала съвсем друг човек.

— Да — рече той, — преобразила си се напълно в същество от нежна светлина и бляскави лъчи, което обитава други светове.

— Ричард, себе си ли цитираш?

— Един-два реда от „Героите на Марлиана“. Чела ли си го?

— Не — отвърна Емили, — не съм.

Ашбрук кимна с разбиране.

— Разбирам, че е твърде мъчително за теб, но мислила ли си понякога за нас, Емили?

— Рядко.

— Аз мисля често за теб, скъпа — усмихна се капризно той. — И за това, което загубих завинаги преди пет години.

— Аз също загубих нещо — напомни му Емили.

— Сърцето си?

— Не. Репутацията си.

Ашбрук изглеждаше раздразнен.

— Инцидентът явно не е повлиял на възможностите ти за брак. Добре си се справила, Емили. Граф, при това много екзотичен и опасен.

— Блейд не е опасен — каза натъртено тя. — Не мога да разбера защо всички имат такова мнение за него.

— Както разбирам, не се страхуваш от твоя съпруг?

— Разбира се, че не. Никога не бих се омъжила за него, ако се страхувах — отвърна му тя.

— Защо се омъжи за него, Емили?

— Ние сме две сходни души, които общуват на по-високо равнище — обясни му тя. — Ние сме в мистичен, духовен съюз.

— Ти и аз споделяхме същия съюз — напомни й Ашбрук с многозначителен тон.

— Не, не беше точно така. Бях много по-млада и не знаех истинската същност на духовния съюз.

— И какво е това, на което се радваш със своя съпруг? Прости ми, но ми е трудно да повярвам, че Блейд е способен на толкова изтънчени усещания.

— Е, стараем се — измънка Емили. — Знаеш, че трябва време, за да се установи идеална духовна връзка.

— При нас това бе мигновено, доколкото си спомням. Поне от моя страна.

— Така ли, милорд? — Емили повдигна гордо брадичката си. — Тогава защо решихте да ме нападнете онази нощ в страноприемницата? Моля, отговорете!

Ашбрук се спря внезапно на дансинга, хвана я за китката и я поведе през отворените прозорци към градината. Там се обърна и я погледна.

— Не съм те нападал — рече безцеремонно той. — Дойдох при теб онази нощ, защото ме накара да повярвам, че сърцата ни са свързани завинаги в духовна връзка. Мислех, че и ти си в царството на метафизиката и желаеш да отидеш с мен в царството на физиката. Ако беше прекарала нощта с мен, щеше да научиш истината на всички истини, духовната връзка.

Емили сви вежди и си припомни своята първа брачна нощ.

— Чувала съм теорията, че каквото се случи в единия свят, се случва и в другия, Ричард. Трябва също така да ти кажа, че имам сериозни съмнения относно верността на тази теория.

— Вероятно твоите схващания за метафизичната наука не са така добре развити, както трябва да бъдат — рече Ашбрук. — Кажи ми, Емили, все още ли се занимаваш с поезия?

— Понякога — колебливо отвърна тя. — Сега работя над една епична поема.

— Ще ми правиш конкуренция, така ли? — развесели се Ашбрук.

Емили усети, че поруменява. Какво да се прави, Ашбрук бе издаван поет, а тя никога не бе публикувала нищо освен някой и друг стих.

— Едва ли — промълви тя.

— Как си нарекла поемата?

— „Мистериозната дама“.

— Звучи обнадеждаващо — каза замислено Ашбрук.

— Наистина ли мислиш така? — Емили бързо вдигна очилата си, за да го види по-добре.

— Определено.

Ашбрук помълча известно време.

— Чудесно име; много подходящо за хората, които купуват такава литература. Знаеш ли, Емили, може би мога да я прегледам и да ти кажа дали наистина струва нещо. Ако е добра, ще бъда щастлив да те представя на своя издател Уайтънсън.

— Ричард! — Емили бе зашеметена от благородното му предложение. — Сериозно ли говориш?

— Разбира се — усмихна се небрежно Ашбрук. — Довери ми се. Сигурен съм, че една дума от моя страна ще бъде достатъчна, за да привлече вниманието на Уайтънсън.

— Ричард, колко мило от твоя страна! Просто не мога да повярвам! Ще трябва моментално да се прибера, за да работя върху „Мистериозната дама“. Смятам да включа дух и таен проход в разказа. Какво мислиш по този въпрос?

— Духовете и тайните проходи винаги са били много популярни. Понякога и аз ги използвам.

— Все още на никого не съм позволявала да прочете нещо от „Мистериозната дама“. Ще трябва да поработя, преди да я видиш… — Емили започна да си припомня всички корекции и нови неща, които мислеше да добави в поемата. — Ще започна веднага, Ричард — толкова е вълнуващо! Не мога да ти опиша колко много значи за мен твоето предложение. Това е изключително — да решиш да ме предложиш на своя издател.

— Това е нещо съвсем малко за един стар приятел.

— О, не знам как да ти се отблагодаря, Ричард.

— Няма нужда да ми благодариш. — Той повдигна леко едното си рамо. — Но ако чувстваш необходимост, можеш да се присъединиш към малкия литературен салон, който посещавам в четвъртък следобед.

— Истински лондонски литературен салон? — Емили бе омаяна. — Толкова бих се радвала! Аз пропуснах моята сбирка в Литъл Дипингтън… — внезапно я обзе безпокойство. — Мислиш ли, че твоите литературни приятели ще искат да ме видят сред тях? Те вероятно са чели много повече от мен и сигурно са по-изтънчени. Вероятно ще им се сторя твърде недодялана.

— Ни най-малко — промърмори Ашбрук. — Уверявам те, че лейди Търнбди и другите ми приятели ще те приветстват. Без съмнение ще те намерят за много чаровна.

Емили въздъхна радостно.

— Всичко е почти като мечта — моят първи голям бал, поканата ти за литературен салон и възможността истински издател да хвърли око на моите работи. Без съмнение животът в града е много по-вълнуващ от този на село.

— Да — съгласи се Ашбрук, — така е. А като омъжена жена ще намериш в Лондон много по-голяма свобода, отколкото като стара мома в Хемпшир. Единственото правило в града, скъпа, е да бъдеш дискретен.

— Да, да, разбира се.

Емили не беше никак наясно с проблема за дискретността просто защото не смяташе да прави нещо недискретно. Най-малкото с мъжа, който я опозори. Нито една жена, която е женена за мъж като Блейд, не би могла да се заинтересува от бледа сянка като Ашбрук.

Емили се замисли.

— Ричард, наистина ли смяташ, че името на поемата е добро? Няма да възразя, ако решиш да го промениш, щом така ще бъде по-интересно за издателя.

— Ще го обсъдим, след като прочета поемата ти — каза Ашбрук, загледан в блестящо осветената зала. — А сега, като говорим за дискретност, мисля, че трябва да се върнем в залата.

— Наистина си прав. Силест ще се чуди какво се е случило с мен.

Емили се обърна радостно, за да мине през отворените прозорци. В главата й се въртяха всякакви идеи за поемата. Тя вдигна монокъла си за един бърз поглед и почти се сблъска със своя съпруг, който се появи като голям валчест камък неизвестно откъде.

— Здравейте, милорд — усмихна му се тя. — Радвам се, че дойдохте скоро. Толкова е вълнуващо, нали? Прекарах чудесно. Току-що говорих с… — тя се обърна и разбра, че Ашбрук не я бе последвал в салона. — Няма значение. Изглеждаш великолепно, Саймън.

Блейд, облечен в елегантно строги вечерни дрехи, се загледа в градината за няколко секунди, след което се обърна към Емили:

— Радвам се да чуя, че си се забавлявала, скъпа. Ще имам ли честта за един валс?

— Още един път ли ще свирят валс? Останах с впечатлението, че лейди Норфкот е разрешила само един валс за тази вечер.

— Помолих я за още един, за да мога да танцувам с теб.

Саймън я поведе към дансинга.

— Колко е хубаво, Саймън! — Емили просто остана без дъх, впечатлена от този жест.

— Много съм доволен, че лейди Норфкот ми помогна — отвърна той и я поведе в грациозните стъпки на валса.

Всички мисли за „Мистериозната дама“ и плановете да се присъедини към литературния кръг на Ашбрук се изпариха от главата на Емили. Сега тя танцуваше валс със своя любим дракон. Нищо не можеше да бъде по-хубаво от това.

Саймън се плъзгаше леко по пода с ясното съзнание, че очите на обществото гледаха него и жена му. От утре сутринта навсякъде щеше да се говори за Емили. Танцувайки, те привлякоха всички погледи, а това бе изгодно за него.

Това, което не бе добре, бе ревността, която изпита, когато видя как Емили се прибира от градината, следвана от Ашбрук.