Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)

ГЛАВА 19

Саймън чакаше Емили да дойде в библиотеката. Преди малко бе разпоредил да я извикат. Интересно му беше да види дали тя ще се отзове на учтивото повикване с обичайната си веселост. Обикновено профучаваше през вратата на библиотеката няколко секунди след като някой от персонала я уведомяваше, че графът иска да я види.

Емили все още не се бе научила на изкуството да кара съпруга си да чака.

Но тази сутрин Саймън не знаеше какво да очаква. След като занесе Емили в собствената й спалня, той лежа буден няколко часа, като се опитваше да изпита някакво удовлетворение от победата си над бащата на Емили. Оказа се обаче, че това, за което мислеше, бе колко е студено и пусто голямото му легло без нея.

Чу се бързо почукване на вратата и в следващия миг Емили нахлу в стаята облечена в сутрешната си рокля, избродирана с черни и златни дракони. Изглеждаше уморена и леко отпусната. Не беше съвсем изрядна. На носа й имаше петънце, муселиновата шапка на главата й беше изкривена. Тя се спря пред бюрото, сложи очилата си и се вгледа в Саймън.

— Викали сте ме, милорд.

— Не желаех да прекъсвам заниманията ти — каза Саймън, който се бе изправил вежливо, когато тя влезе в стаята. После седна и й посочи стола.

— Наглеждах чистенето в гостната — обясни Емили. — Остават само два дни, а има още много неща, които трябва да се свършат.

— А, да. Подготовката за проклетата сбирка. Трябваше да се досетя.

— Искам всичко да бъде изрядно, милорд — рече тихо Емили. — Знам много добре, че това, което правя и като домакиня, се отразява върху вас.

— Не се притеснявай прекалено, скъпа. Моето положение в обществото е достатъчно стабилно, за да издържи на няколко петна по килима или покривката.

За негова голяма изненада Емили силно пребледня и се отпусна в стола.

— Някои петна трудно се скриват, милорд. Понякога се налага да се предприемат драстични мерки.

Той се намръщи, учуден от странната й забележка.

— Емили, да не си се преуморила? Наел съм доста хора и се надявам да ги използваш. Ако не си доволна от някого, бих желал да науча това веднага. Грийвз ще реши проблема.

Изплашена, че някой от прислугата може да бъде обвинен в недобросъвестност, тя отвърна бързо:

— Убедена съм, че знаеш добре колко е лоялен твоят персонал и как съзнателно работи.

Той кимна напълно удовлетворен от отговора. Емили бе разстроена от друго и Саймън знаеше каква е причината. Тя се тревожеше за онзи негодник, баща й.

— Прекрасно, радвам се да го чуя. А сега те извиках, за да ти върна ръкописа.

— Моя ръкопис? — за пръв път Емили погледна към пакета, който лежеше в единия ъгъл на бюрото Очите й срещнаха неговите. — Не разбирам, милорд. Защо държите моя ръкопис? Да не би Ричард да го е върнал?

— Аз го помолих да го върне. Ще бъда откровен с теб, Емили. Той все още не го е прочел, а и не мисля, че ще го направи. Не искам да търсиш неговото мнение.

— Но той е известен автор, чиито творби се публикуват, милорд. Мислех, че ще може да прецени дали има надежда моят ръкопис да се издаде.

— Не вярвам оценката му да бъде безпристрастна — каза сериозно Саймън. — И той е съгласен с мен за това.

Емили го погледна бързо. В очите й се четеше надежда.

— Да не би да го ревнувате, Саймън? Обясних ви, че няма смисъл. Уверявам ви, че взаимоотношенията ми с него са чисто колегиални.

— Не ревнувам от Ашбрук — процеди през зъби Саймън. — И очаквам от теб да проявиш достатъчно разум, за да не ме накараш да ревнувам.

— Да, милорд. Искам да кажа… не. Няма да го сторя — Емили прехапа долната си устна и се загледа за няколко секунди в ръкописа, след което го взе и стана. — Ако това е всичко, по-добре да вървя да работя. След като се изчисти гостната, искам за последен път да уточня менюто в бюфета със Смоук. След това ще прегледам килера с Грийвз, за да се убедя, че всичко е пристигнало.

— Един момент, мадам.

Емили спря по средата на стаята и се обърна към Саймън, като продължаваше да притиска ръкописа към гърдите си.

— Ако искаш, можеш да ми оставиш „Мистериозната дама“. Мога да уредя да бъде представена на Уайтънстън, Паунд или някой друг издател — каза спокойно Саймън.

Очите на Емили блеснаха радостно.

— Дори не бях мечтала за това. Но не бих допуснала да представиш мой ръкопис пред издател, Саймън.

— Доверяваш се на Ашбрук повече, отколкото на мен? — попита той с болезнена нотка в гласа.

— Не е така — засмя се тя тихо. — Истината е, че те познавам твърде добре. Вероятно ще заплашиш Уайтънстън или Паунд, за да приемат моя ръкопис за публикуване, или ще платиш за това. Във всеки случай няма да узная истинското им мнение дали заслужава да бъде публикуван. Предпочитам да си опитам късмета като всеки самостоятелен автор.

Саймън забарабани леко с пръсти по бюрото и каза:

— Разбирам, ако успеете.

— Освен това, да публикувате „Мистериозната дама“, няма да означава, че ще можете да я продадете, милорд. И за вас съществуват някои ограничения въпреки значителното ви влияние в града. Но все пак ви благодаря за предложението.

Емили се обърна и излезе от библиотеката. Саймън видя как вратата се затвори зад гърба й и въздъхна дълбоко.

— По дяволите.

Разбира се, тя беше права. Самото публикуване не беше нещо важно. Уайтънстън и Паунд щяха да се радват да го направят за пари или дори от страх. Но да накараш хората да купуват романтичните произведения на Емили беше нещо съвсем друго.

Той още мислеше над проблема, когато вратата на библиотеката отново се отвори и вътре нахълта Араминта Мериуедър. Саймън стана да я посрещне.

— Добро утро, лельо. Предполагам, че си тук, за да помогнеш с напътствия на домакинята?

— Обещах да прегледам за последен път плана на бала — усмихна се Араминта, докато сваляше грациозно ръкавиците си. После седна на стола, наскоро освободен от Емили. — Твоята съпруга е убедена, че събирането трябва да протече изрядно, за да не се злепоставиш в очите на висшите кръгове.

— Знам. Казах й да не се притеснява — въздъхна Саймън.

— Тя не обръща внимание на подобни забележки. Бедното дете е толкова влюбено в теб, че е готово на всичко. И е много напрегната, защото се бои да не би да те изложи публично. Носиш огромна отговорност за нея. Сигурна съм, че си наясно с това.

Саймън я погледна и отговори остро:

— Уверявам те, че съм съвсем наясно с отговорността, която нося за своята съпруга.

— О, тя така вярва в теб! Смята, че си безгрешен.

— Мнението й може би се е променило за последните двадесет и четири часа — каза сериозно Саймън. — Нейният безотговорен баща вече се разори. Няколко месеца по-рано, отколкото предполагах. Имаше наглостта да я помоли за помощ.

Араминта сви вежди.

— Разбирам. И тя се обърна към теб?

— Каза ми, че вероятно няма смисъл да ме моли да го спася, и аз й отговорих, че е права — Саймън сложи разтворената си ръка върху бюрото и се вгледа в челюстите на инкрустирания с диаманти дракон, който се намираше в ъгъла на лавицата за книги. — Няма да го направя, Араминта. Доста дълго чаках този момент. Това, че спасих брат й от онзи глупав дуел, че помогнах на Конънбъри. Норфкот и Пенингтън, е нещо съвсем друго. Емили разбра всичко от самото начало.

— Да, но Емили си вярва твърде много в романтичните идеи и хубавите завършеци. И досега ти си бил влюбен в нея.

— Ако тя има някакви глупави надежди, това си е неин проблем. Няма оправдание за тях.

— Разбира се, ти си напълно прав. Тя няма оправдание, освен че те смята за герой и за най-прекрасния съпруг на земята.

— Намираш ли това за забавно? — присви очи Саймън.

— Намирам го за наивност — каза откровено Араминта. — Но се надявам, че ще разрушиш илюзиите й. Емили е твърде интелигентна, за да остане завинаги наивна.

Саймън едва сдържа обзелия го гняв.

— Не ми се подигравай! Това не е твоя работа.

— Вероятно не е — рече небрежно Араминта и повдигна рамене. — Емили сърди ли ти се?

Саймън стана и отиде до масата с чая, взе покрития със златен и зелен емайл чайник и наля две чаши.

— Ще бъда съвсем откровен. Не мога да ти опиша как се чувства Емили. В много странно настроение е.

— Нима?

Саймън подаде чашката на Араминта и отпи от прекрасния чай.

— Разсипана, забързана, тича нагоре-надолу сякаш има много по-важни неща от това, че баща и ще бъде разорен. Но не изглежда ядосана.

— Е, очаквам скоро да разбереш, ако ти е сърдита.

— По какъв начин да го разбера? — измърмори Саймън.

— Естествено по нейното държане в леглото — многозначително се усмихна Араминта. — Започна ли да се дърпа?

Саймън с удивление осъзна, че силно се изчервява.

— По дяволите, Араминта! Не желая да обсъждам начина си на живот с теб.

— Разбира се, че не.

— Емили не знае как да използва секса, за да получи това, което иска, или за да ме накаже.

— Вероятно си прав — поклати глава Араминта. — Твоята графиня е толкова наивна, че не признава никакви женски трикове.

— Защо не престанеш да говориш по този начин? — каза ядосано Саймън. — фактът, че Емили не използва обичайните женски хитрини, не означава, че тя е наивна, по дяволите.

— А какво ще кажеш за обстоятелството, че те смята за образец сред съпрузите? Това не я ли прави наивна?

— По дяволите!

Саймън искаше да продължи, но в това време вратата се отвори и Емили се втурна в стаята.

— Извинете ме, милорд. Араминта, благодаря на Бога, че си тук. Едва сега разбрах, че музикантите, които ще свирят, искат репертоарен лист. Имаш ли някакво предложение?

— Папка с Моцарт, скъпа — Араминта остави чашката си и се изправи. — Никой не може да сбърка Моцарт. Толкова изтънчен композитор.

— Да, да, ти си права — съгласи се веднага Емили. — Наистина искам музиката да бъде изтънчена. Все пак всеки знае, че Блейд е човек с широки разбирания. Те ще очакват музика, която да отговаря на техния вкус.

— Ние не искаме неговото положение да пострада, нали? — Араминта се усмихна ведро на Саймън и последва Емили извън стаята.

Саймън остана сам в библиотеката, недоумявайки защо не изпитва опияняващата треска от триумф и радост, която трябваше да преживее днес.

 

 

Да се занимава с изнудвачество и в същото време да организира тържество, е твърде много за една жена, помисли си Емили, когато с неохота тръгна за кръжока у лейди Търнбди.

Докато каретата се друсаше из улиците, Емили отчаяно се напрягаше да измисли алтернативен план за Крофтън. Но тя знаеше много добре, че има само един сигурен начин да се справи с изнудвача, един единствен начин да спаси Блейд.

В момента, когато влезе в препълнената стая, тя срещна отвратителните, подигравателни очи на Крофтън и реши твърдо. Ако не успее да откаже Крофтън от неговите намерения, ще премине към драстични мерки. Ще намери начин да го изплаши така, че да не се върне повече.

Емили въздъхна дълбоко и срещна погледа на Крофтън колкото може по-спокойно. Двамата изчакаха разговорите да се разгорещят и се отделиха настрана. Стояха до прозореца и никой не им обръщаше внимание.

— Е, лейди Блейд, направихте ли вашите планове? — Крофтън отпи от виното и я изгледа с полуотворени очи и жестока усмивка.

— Бъдете на алеята от другата страна на градинската стена утре в полунощ, мистър Крофтън. Ще ви донеса дракона.

— Алеята е твърде открита, а улиците ще бъдат препълнени от каретите на вашите гости — измънка Крофтън.

Емили повдигна брадичка.

— Фактът, че къщата и околните улици ще бъдат препълнени, ще ви бъде от полза. Никой няма да обърне внимание на един самотен мъж. Приготвила съм всичко, мистър Крофтън, и смятам, че ще се справя. Искам тази работа да бъде свършена колкото може по-скоро.

— Много добре, мадам — повдигна рамене Крофтън. — Няма никакво значение, къде ще се срещнем.

— Съгласен съм — на алеята. Ще ви наблюдавам от сигурно място. За всеки случай — ако решите да доведете още някой, например вашите братя, — аз няма да се покажа. Но тогава следващия път моите искания ще бъдат доста по-големи.

— Ще бъда сама. Но искам да се закълнете, че това ще сложи край на всичко. Не искам да ви виждам повече, мистър Крофтън. Достатъчно ясна ли съм?

— Разбира се, един от драконите на Блейд ще бъде повече от достатъчен, за да се покрият дълговете на баща ви. Ще изчезна от вашия живот, мадам.

Емили погледна открито в жестоките му очи и разбра, че той лъже. Крофтън възнамеряваше да се връща отново и отново. Щеше да продължи да я изнудва и да заплашва Саймън. Блейд никога нямаше да бъде в безопасност.

— Ще се видим по-късно, скъпа — Крофтън се поклони с предизвикателна галантност и премина през стаята, за да се присъедини към Ашбрук и другите гости.

Емили остана още една-две минути до прозореца, като дишаше дълбоко и се опитваше да се съвземе. После, изпълнена с решителност, тя се присъедини към една малка групичка от хора, които си разказваха клюки за Байрон.

 

 

Малко след единадесет вечерта Саймън все още се ядосваше на себе си за необяснимата си слабост, когато срещна Бродърик Фарингдън в една от игралните зали на „Сейнт Джеймс“. Не можеше да повярва, че е взел решение, което не помагаше на неговите цели. Когато за първи път тази мисъл ми на през главата му, той си каза, че Емили някак си е успяла да му повлияе, като го е размекнала с глупавите си илюзии и наивна вяра в несъществуващи герои.

През последните няколко часа бе общувал сам със себе си, проверявайки своята интелигентност и здравия си разсъдък. Беше постигнал всичко, което искаше. Фарингдън щеше да се унищожи сам. Сега не беше време за слабост. Но въпреки това той я прояви.

Саймън забеляза Бродърик на една маса в ъгъла в препълнената и шумна зала. Беше сам. Явно току-що бе привършил бутилка вино и игра на карти. Фарингдън избухна в неудържим смях, когато видя пред себе си своя враг.

— Все още е рано да се радваш, Блейд. Старият кон има още живот.

Саймън го погледна доста учуден, но не се засегна. Човекът имаше пълното право да бъде отчаян и озлобен.

— Поздравявам ви, Фарингдън. Наистина не ми приличате на джентълмен, който може да плати своите дългове.

— Възнамерявам да изплатя всичките си задължения, сър. Не ме притеснявайте.

Саймън бавно седна, като се чудеше как този човек може да е толкова самоуверен, когато го заплашва пълно разорение.

— Вярвам, че знаете какво да сторите, вместо да очаквате помощ от вашата дъщеря.

— Емили е добра дъщеря. Винаги съм можел да разчитам на нея — Фарингдън повдигна чашата и погълна цялото й съдържание.

— Не и този път, Фарингдън.

— Ще видим.

Бродърик се огледа из стаята, като търсеше свободни играчи. Саймън присви очи.

— Значи ли това, че не бихте се заинтересували от една сделка, Фарингдън? — попита тихо той.

— За какво говорите? — попита бързо Бродърик, като се обърна към Саймън и се вгледа в него заинтригуван.

— Готов съм да платя вашите дългове при определени условия.

Бродърик придоби вид на ловджийска хрътка, подушила заек.

— Мили Боже, да не би да се е обърнала към вас? Молила ви е да ми помогнете? Знаех си, че ще го направи! Както винаги съм казвал, тя е добро момиче. Много е сладка, нали? Също като майка си.

— Това няма нищо общо с Емили. Всичко е между мен и вас, Фарингдън. Интересувате ли се?

Бродърик се засмя.

— Разбира се. Винаги съм се интересувал от финансови предложения. Какво имате предвид, Блейд?

— Да платя вашите дългове, а вие да заминете като управител на моите имоти в Йоркшир.

— Йоркшир? — Бродърик се задави при последната си глътка вино.

— Там отглеждам коне и ми хрумна да използвам изключителните ви познания и способности по отношение на чистокръвните коне. Но трябва да ми обещаете, че никога няма да се върнете в Лондон и към игралните маси. Това е положението, Фарингдън, и аз очаквам, че вие ще работите със същото старание, с което играете карти.

— Трябва да сте откачили, Блейд — изсъска Бродърик. — Да ме изпратите в Йоркшир да се занимавам с някаква проклета ферма? Това няма да стане, докато съм жив. Аз съм светски човек, а не селянин. Махайте се оттук. Не искам да слушам повече за вашето предложение. И сам мога да си платя дълговете.

— Без помощта на дъщеря ви?

— Кой казва, за Бога, че дъщеря ми няма да ми помогне?

— Аз — Саймън съжаляваше, че направи предложението. — Това няма да стане, Фарингдън. Никога. Никога няма да ви позволя да използвате Емили.

— Негодник! Ще видиш ти!

Саймън сви рамене, взе шапката си и тръгна към вратата.

Случката го разстрои. Защо човек трябва да бъде увличан от случаен импулс, съвсем необясним който го кара да прости? Беше очевидно, че такива категории хора бяха смятани за твърде наивни и другите се държаха с тях като с идиоти.

Все пак Саймън бе доволен, че е направил това предложение на Бродърик. Реши след бала да спомене и на Емили за своя благороден жест. Тя щеше да го погледне с обичайното си обожание и да му каже, че винаги е знаела колко благороден и щедър е той. Фактът, че Бродърик отказа да приеме предложението за Йоркшир, щеше да си остане негов проблем, а не на Саймън.

Саймън нямаше да изпитва повече онова чувство на вина, когато гледа Емили в очите.

Да, каза си той, докато се отърсваше от неприятното усещане, сега се чувствам много по-добре. Би искал веднага да каже на Емили за своето добро дело, но тя ще е твърде заета с подготовката за бала и няма да може да му се отблагодари. По-добре да изчака, докато всичко вкъщи се успокои.

 

 

— Емили може да се отпусне и да се успокои — прошепна Араминта на Саймън. — Балът й е брилянтен успех за нея. Къщата е препълнена с гости, улицата е задръстена от карети, бюфетът е отлична комбинация от източни екзотични и традиционни английски ястия, а музиката е на изключително равнище. Утре сутринта всички ще говорят, че това е било най-голямото събитие на сезона.

Саймън кимна хладно, докато се оглеждаше из препълнените стаи. Смях, музика и шумни разговори се носеха отвсякъде. Наистина сбирката на Емили имаше шеметен успех.

— Да си виждала наскоро Емили?

— Преди малко я видях да говори с лейди Линтън — Араминта се загледа в тълпата. — Сега не я виждам. Вероятно е отишла с Грийвз да провери дали персоналът си изпълнява стриктно задълженията. Тя се грижи и за най-малката подробност тази вечер. Чудя се как все още не е припаднала от изтощение.

Саймън се намръщи и почувства смътна тревога. Тя го бе обхванала от няколко минути и се усилваше все повече и повече.

— Извини ме, ще опитам да я намеря.

— Сполука. Попитай и иконома си, той следи за всичко.

— Ще го направя.

Саймън започна да си пробива път през тълпата, като спираше тук-там за да размени обичайните любезности и да получи комплименти за представянето на Емили като домакиня.

Най-после достигна хола, който, също както и гостната, бе препълнен, и бързо намери Грийвз.

— Да си виждал наскоро лейди Блейд? — попита Саймън.

— Преди няколко минути, милорд — Грийвз се огледа наоколо. — Но сега не я виждам. Да изпратя ли един от лакеите да я потърси?

Тревогата нарастваше.

— Да — рече Саймън, — незабавно. Аз ще проверя в кухнята.

— Съмнявам се, че е там, сър — намръщи се неодобрително Грийвз. — Посъветвах я да се занимава с гостите и да остави персонала да се грижи за бюфета.

— Може би е решила да отиде в библиотеката. Ще отида първо там.

Тревогата се превърна в силно чувство на притеснение. Саймън отиде в библиотеката, където гостите не се допускаха, и затвори вратата след себе си.

Бе голямо облекчение да влезеш в това тихо помещение. Той веднага видя, че Емили не е вътре, и притеснението му прерасна в уплаха. Отиде до прозорците и погледна към градината. Светлината от къщата бе достатъчна, за да освети и най-потулените места край храстите. Изведнъж Саймън застина, когато позна развяващите се краища на едно черно наметало.

Първо си каза, че това вероятно е някой гост, излязъл да подиша чист въздух. Но колкото и да се опитваше да убеди себе си, знаеше, че не е така.

Действайки импулсивно, той отвори прозореца, прехвърли единия си крак на перваза и скочи леко на мократа трева.

Секунда по-късно се прокрадваше тихо под сянката на най-дългия храст, а малко по-късно забеляза и своята жертва.

Това е Емили, отбеляза тъжно той. В това нямаше никакво съмнение. Бе облякла неговото черно кадифено наметало.

Саймън наблюдаваше внимателно как тя отключи портала и много предпазливо излезе на тъмната алея. Той продължи напред; стомахът му бе свит от притеснение. Спря, когато един познат мъжки глас се обади в тъмното от другата страна на стената.

— Добре, добре, добре — провлече презрително Крофтън. — Значи успяхте да го пренесете. Надявам се, че сте скрили под наметалото един от онези редки екземпляри на Блейд. Не бих желал да ви изпращам за друг толкова бързо.

— Това повече няма да се повтори мистър Крофтън — каза яростно Емили.

— О, мисля, че ще се повтори, лейди Блейд. Богатството на вашия съпруг е предмет на много приказки, но без съмнение е значително. Не мисля, че много ще се ощети от липсата на една-две чудати статуетки.

— Вие сте негодник, мистър Крофтън!

Крофтън се изсмя злорадо.

— Напомням ви, че ще стана такъв, ако не ми сътрудничите, скъпа. Съпругът, когото обожавате, ще бъде изложен на присмех в обществото заради скандала във вашето минало. Ще бъда унижен завинаги заради вас. Но и двамата знаем, че сте готова на всичко, за да защитите Блейд, нали? Каква любяща съпруга?

Саймън намери пролука в стената и се покатери тихо по каменната зидария.

Наведен на върха на стената, той погледна надолу и видя двете фигури, леко осветени от луната. Яростта избухна в него и той сви ръцете са в юмруци.

Емили бе сложила качулката на наметалото на главата си, ръцете й притискаха краищата на дрехата. Крофтън стоеше на няколко крачки от нея облечен в балтон, нахлупил ниско шапката си така че лицето му да не се вижда.

— Сигурен ли сте, че няма да се откажете от ужасния си план? — попита тихо Емили. — Няма ли надежда да станете по-добър?

— Никаква, скъпа. Никаква. Знаете ли, станах изключително любопитен. Сигурен съм, че ще се за интересувам да разбера защо Блейд толкова държи на вас. Мисля, че можем да си уговорим нова среща мадам. Някъде насаме. Бих желал да ми покажете колко умна, весела и ексцентрична можете да бъдете в леглото.

— Вие сте чудовище, Крофтън!

— Спокойно, спокойно, скъпа. Само си спомнете какво ще се случи, ако не ми сътрудничите. Знам, че сте достатъчно ексцентрична, за да не се грижите за собствената си репутация, но ще направите всичко, за да запазите Блейд от унижение, нали? А аз ще се радвам да видя как сте в леглото, мадам. Предусещам, че това ще е изключително. Научил ли ви е на някои източни похвати за развличане на мъже?

— За едно нещо сте прав, Крофтън. Ще направя всичко, за да го защитя.

Емили извади ръка изпод наметалото. Саймън видя как лунната светлина отрази малък пистолет в ръката й и разбра какво бе намислила.

При вида на оръжието Крофтън застина с отворена от изумление уста. Очите му се разшириха.

— По дяволите, жено, да не си полудяла? Махнете този пищов!

— Дадох ви възможност, мистър Крофтън. Надявах се, въпреки вашата глупост, че няма да се наложи да стигам до крайности, като ви ликвидирам. Но вие не се възползвахте. Сега има само един начин да защитя своя съпруг от вас.

Тя се прицели, стисна зъби и се приготви за стрелба.

— По дяволите — прошепна Саймън. Това, разбира се, бе голям жест на обич и той щеше да го оцени по достойнство, но не можеше да й позволи да застреля Крофтън.

Саймън скочи върху Емили точно в момента, когато щеше да се разнесе изстрелът.