Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)

ГЛАВА 8

На следващата сутрин Емили разбра, че напразно е бързала за закуска. Оказа се, че не е имало нужда да облича новата си розова рокля. Саймън не я чакаше, за да й направи комплимент за плисирания волан около врата или за бродериите по полите, от тези, които селските шивачки правеха в огромни количества. Беше й съобщено, че е излязъл на езда.

Емили уморено седна на масата, наблюдавайки мрачно как слугата й налива кафе. Миналата нощ, когато Саймън я заведе в нейната спалня, а после си отиде, тя се почувства силно разочарована, но след това си внуши, че това е естествено. Известно беше, че има двойки, които рядко прекарваха цялата нощ заедно. Традиционните бракове създаваха отношения, при които всеки водеше свой собствен живот. Но въпреки това тя се чувстваше виновна, загдето подмами Саймън да се ожени за нея. Беше дълбоко убедена, че отношенията между тях двамата ще бъдат много по-различни от тези при другите двойки. Особено след онова, което се случи миналата нощ.

Когато си спомни за изминалата нощ, Емили усети как странна тръпка преминава през цялото й тяло. Тя се изчерви, припомняйки си как бе лежала гола в прегръдките му, а когато се сети за мистериозните, хипнотизиращи пламъчета в очите на своя съпруг, докато той я поваляше на килима пред огъня, нервите й се обтегнаха. Чувството, което бе изпитала, когато той влезе в нея, бе шокиращо, но и странно възбуждащо.

Изживяването не приличаше на никое друго. Сетивата й бяха буквално обтегнати до крайност. Наистина тя не изпита онова чувство на облекчение, както през първата нощ в библиотеката, ала това, което се случи снощи, беше доста сериозно. За известно време се бяха съединили в едно.

Саймън беше прав, каза си Емили, докато пиеше кафето.

Такъв физически съюз наистина щеше да усили духовната връзка между тях. Това бе толкова необикновено, омайващо, силно и неудържимо, че минаваше в света на метафизиката. Трябваше да има връзка между двата свята. Явно беше необходимо да се довери на Саймън и да настоява да изпълнява своите съпружески задължения в името на метафизичната близост. Той очевидно бе решен да създаде силно семейство и Емили знаеше, че рано или късно неговата любов ще стане толкова силна, колкото и нейната.

Това беше неизбежно, особено след като бяха установили общуване на метафизично и физично ниво.

Емили седеше самичка и закусваше. Утринната тишина беше необикновено тъжна. Тя си мислеше колко хубаво би било, ако Саймън я бе поканил на езда. Точно в този момент в стаята влезе Дакет.

— Извинете, мадам — каза сериозно той, — но баща ви е изпратил едно момче, което донесе съобщение за вас. Баща ви ви кани на среща в южната градина.

Емили го погледна учудено.

— Баща ми? Но той замина за Лондон заедно с Девлин и Чарлз веднага след венчавката.

Дакет изглеждаше по-мрачен от всякога.

— Явно не е. Страхувам се, че се е установил в южната градина.

— Колко странно. Защо ли не идва в къщата?

Дакет се изкашля и отвърна с искрено задоволство:

— Предполагам, че графът е забранил на вашия баща да посещава къщата без негово разрешение, мадам. Разбрах, че тази уговорка е била направена вчера.

Очите на Емили се разшириха от почуда. Тя знаеше, че баща й и нейният съпруг не се обичат. Но уговорката бе направена в деня, когато тя подслуша разговора им за своето бъдеще. Саймън беше казал, че ако баща й приеме неговите искания, ще може да продължава да се среща с дъщеря си. Емили беше убедена, че те се споразумяха точно така.

— Има някакво недоразумение — каза тя на иконома.

Дакет предпочете да не спори.

— Нищо повече не мога да ви кажа, мадам. Да изпратя ли някой, който да предаде на мистър Фарингдън, че не можете да се срещнете?

— По дяволите, не, Дакет! — скочи на крака Емили. — Както виждате, няма причина да не се срещна с баща си. В действителност се радвам да чуя, че той е наблизо. Нямах време да се сбогувам с него и с братята ми вчера. Бях твърде заета и дори не разбрах, че семейството ми е заминало за Лондон, докато графът не спомена. А тогава беше вече твърде късно.

— Да, мадам — Дакет се поклони. — Ще изпратя Лизи да ви донесе някоя по-топла дреха; навън е доста хладно.

— Не се притеснявайте, Дакет — Емили погледна навън и видя яркото априлско слънце. — Не се нуждая от нищо. Денят ще бъде хубав.

Дакет се изкашля.

— Както желаете, мадам. Разбирам, че не е моя работа да говоря, но…

— Да, Дакет? Какво има?

— Просто се чудя дали мадам смята, че е разумно да се среща с мистър Фарингдън в градината.

— Мили Боже, Дакет — засмя се Емили. — Та аз отивам да видя баща си, а не някой любовник или убиец.

— Разбира се, мадам, но си помислих, че графът може да има някои забележки относно тази среща.

— О, стига, Дакет, вие въобще не разбирате. Говорим за моя баща. Не се притеснявайте какво ще каже графът. Аз и той общуваме по рядък начин. Разбираме се много добре.

Емили заобиколи масата и излезе от стаята, като се усмихна окуражително на Дакет, минавайки край него.

— Разбирам. — Дакет не изглеждаше много убеден.

Емили не обърна повече внимание на възраженията му. Нямаше начин Дакет да знае какво се бе случило миналата нощ между нея и Саймън, следователно не можеше да предполага за метафизичната връзка между тях.

Емили беше решена да изглади неразбирателството. Саймън никога нямаше да посмее да я отдели от баща й. Нямаше смисъл. Заплахата беше просто средство при преговорите, от което се бе възползвал, за да възстанови справедливостта.

Денят наистина щеше да бъде слънчев, но въздухът бе хладен. Емили беше прекарала целия си живот в провинцията и знаеше какво означава това. Идваше буря. През нощта щеше да вали.

Тя огледа южната градина със задоволство и удовлетворение. Жълти нарциси и ранни рози разцъфваха в ярко изобилие: въздухът бе изпълнен с аромата на първите цветя. Един малък, натруфен фонтан, увенчан с херувимче, заемаше центъра на градината. Зад него имаше зелен плет.

Бродърик Фарингдън чакаше зад плета. Лицето му беше напрегнато и той непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно.

— Татко! — усмихна се Емили и забърза към него. — Радвам се, че си се върнал, за да се сбогуваш с мен. Съжалявам много, че не успях да си взема довиждане с теб и близнаците вчера. Имаше толкова много хора. Беше прекрасна сватба, нали? Всички от околността бяха дошли и всички бяха много радостни за мен.

— А Блейд се е погрижил да си постоянно заета, нали? — каза мрачно Бродърик. — Да те държи през цялото време на крака! Танцувала си, пила си, разговаряла си с гостите и затова не си успяла да забележиш как той ни отпрати. Ето, аз съм тук, принуден да се крия като разбойник в нощта, само за да мога да си взема довиждане с единствената си дъщеря.

Емили се извърна и го погледна учудено.

— Той каза, че сте си тръгнали. За какво говориш, татко?

Бродърик поклати тъжно глава.

— Мое бедно, невинно момиче. Ти все още нямаш представа в какво си се забъркала, нали?

— Моля те, не се тревожи за мен, татко. Знам какво правя и съм наясно със своя брак.

Бродърик я изгледа сериозно.

— Нима? Чудя се, колко дълго ще бъде така. Предполагам, че непоправимото е станало. Блейд не обича да пропуска.

— За какво говориш, татко? Моля те, бъди по-ясен.

Бродърик я изгледа подозрително, но и с малко надежда в очите.

— Блейд не те е оставил самичка тази нощ, нали? Всички ли шансове са загубени?

Лицето на Емили поруменя.

— Какво искаш да ти кажа, татко?

— Сега не е време за детинщини. Това е бизнес — Бродърик изглеждаше още по-обнадежден. — Кажи ми истината, момиче! все още ли си девствена? Защото ако си, още не е късно. Можем да преобърнем всичко в наша полза.

— Но, татко! — учудването на Емили премина в раздразнение и тя започна да се държи гордо. — Не искам разтрогване на брака. Аз съм щастлива жена.

— Проклятие! Тогава няма надежда.

— Няма надежда за какво? Какво се опитваш да ми кажеш?

Бродърик въздъхна драматично.

— Това е краят, мое мило дете. Кажи сбогом на своя баща, защото няма да го видиш повече.

— Не бъди глупав. Разбира се, че ще се виждаме. След медения си месец аз и Саймън ще отидем в Лондон. Ще имам възможност да ви посещавам. Така ще ви виждам по-често, отколкото тук, в Сейнт Клер Хол. И без това тримата ме посещаваха само когато имахте проблеми.

— Не, Емили, ти все още не познаваш чудовището, за което си се омъжила. Блейд е решен да скъса веднъж завинаги всички твои връзки с нашето семейство.

— Не си го разбрал, татко — отвърна бързо Емили. — Истина е, че той те заплаши, че ако не получи Сейнт Клер Хол, ще ме държи далеч от вас. Но той постигна своята цел. Справедливостта възтържествува.

Бродърик седна на ръба на фонтана.

— Не го познаваш, Емили. Възвръщането на къщата е само началото. Той няма да се успокои, докато не унищожи и последния Фарингдън.

— Татко, няма защо да се тревожиш за парите — каза бавно Емили. — Убедена съм, че Блейд е удовлетворен от своето отмъщение. Той няма да е доволен, ако аз толерирам екстравагантните ви желания, но няма да има нищо против да продължа да се грижа за вашите финансови дела.

— О, мое невинно агънце. Ти все още не си опознала нрава на звяра, за когото си се омъжила. Аз също се надявах, че ще ни позволи да запазим предишните си отношения. Това беше единствената причина, поради която се съгласих с неговото предложение. Но вчера, след като ни изрита, той ни заяви, че не възнамерява да ти позволи да водиш повече финансовите дела на Фарингдънови.

Емили изтръпна.

— Не съм чувала нищо за подобно решение. Не вярвам, че сте го разбрали правилно, татко. Както ви казах, без съмнение той ще приложи някои ограничения във финансовите ви изяви, но няма да ви отреже напълно.

— Ти си една глупава, наивна малка гъска, скъпо дете — поклати глава Бродърик и се изправи, като размахваше ръце. — Може би виждам за последен път сладкото ти лице. Ела и целуни баща си за сбогом. Спомняй си за мен и братята си с любов, Емили. Ние ще мислим за теб.

— Татко, искам да престанеш да говориш така. — Емили започна да се плаши.

— Сбогом, скъпа. Желая ти всичко хубаво до края на живота ти, но се страхувам, че си обречена, както и останалите членове на семейството.

— Грешиш, татко — Емили се остави баща й да я прегърне. — Аз няма да се съглася да бъда завинаги отделена от нашето семейство. Знаеш това. А и Саймън никога не би настоявал за подобно нещо.

Бродърик я прегърна силно, сякаш наистина нямаше да я види повече, после я пусна и се вгледа в нея с присвити очи.

— Емили, ако наистина искаш да не ни изоставяш…

— Разбира се, че няма да ви изоставя — увери го импулсивно тя. — Обичам теб и близнаците, татко. Знаеш го.

— Ако наистина мислиш така и възнамеряваш да изпълняваш своите задължения към нас, трябва да направим няколко уговорки — каза бързо Бродърик. — Трябва да намерим начин, по който да водиш нашите дела и да изпращаш инструкции на Дейвънпорт. Мислих по този проблем и стигнах до извода, че най-простият начин да поддържаме връзка е чрез редовни тайни срещи.

— Тайни срещи?

— Точно така. Слушай ме внимателно. Аз или някой от близнаците ще намира начин да се среща с теб два пъти в месеца. Така ще можеш да изпращаш своите инструкции на Дейвънпорт. Трябва да бъдем изключително дискретни, но смятам, че ще се справим, особено ако и ти дойдеш в Лондон. Парковете, театрите и местата за развлечения предлагат повече възможности.

— Но, татко…

— Не се плаши, Емили, всичко ще бъде както трябва — каза радостно Бродърик. — Блейд скоро ще престане да се интересува от теб. Той свърши своята работа, а освен това ти не си негов тип, нали? За него ти си просто едно средство за постигане на определена цел.

— Каква цел?

— Пълното унищожаване на Фарингдънови, разбира се. Но ние ще се справим с него. Много скоро ще можеш да използваш всичките си възможности и способности, което ще помогне много на нашите планове. Нещата ще станат такива, каквито бяха, преди той да се появи.

Емили отвори уста, искайки да обясни на баща си, че нейната връзка със Саймън е много по-дълбока и одухотворена, отколкото си мисли той, но преди да може да изрече нещо, се появи самият Блейд. Когато Саймън с небрежна походка излезе иззад плета, Емили отначало се изненада, но след това засия:

— Вие се върнахте, милорд! Чудесно! Сега вече можем да изясним недоразуменията помежду ни…

Саймън въобще не й обърна внимание и студено изгледа баща й.

— Предчувствах, че рано или късно ще се появите, Фарингдън. Дойдохте да се сбогувате с дъщеря си, така ли?

Графът изглеждаше заплашителен в костюма си за езда. Раменете му — едри и силни — ясно изпъкваха изпод тесните дрехи. Стегнатите бричове подчертаваха здравата мускулатура на тялото му. Той лениво почукваше с камшика си за езда по кончова на блестящия си черен ботуш и презрително гледаше бащата на Емили.

Бродърик Фарингдън отначало се обърка, но после просто побесня.

— Виж какво, Блейд. Човек има право да си вземе сбогом с единствената си дъщеря, а ти не ми даде тази възможност вчера.

Саймън се усмихна подигравателно.

— Не искам да се мотаеш наоколо, освен ако е наистина необходимо. Но днес ме осведомиха, че си прекарал нощта в една близка страноприемница на пътя за Лондон. Не бях много изненадан, когато преди малко новият иконом ми извести, че Емили получила бележка да посети южната градина. Страхувам се, че не мога да позволя подобни тайни срещи, Фарингдън.

Емили се засмя с облекчение.

— Точно това му обяснявах, Саймън. Знаех, че не си искал да го изгониш от къщата. Няма никакъв смисъл да се срещаме по този начин, когато можем да се виждаме в гостната. Но татко е останал с впечатлението, че ти не искаш той да ме вижда.

Двамата мъже я изгледаха с такова удивление в очите, сякаш херувимчето от фонтана бе проговорило с човешки глас.

— Просто е невъзможно да избегнем баща ти, особено когато сме в града — хладно каза Саймън. Но ти никога и при никакви обстоятелства няма да се срещаш с него или с близнаците сама. При редките случаи, когато ще сме длъжни да се видим с твоето семейство, аз ще те придружавам. Разбра ли, Емили?

— Но, Саймън… — тя го гледаше, смаяна от непоколебимия му тон. — Смятам, че отиваш твърде далеч. Няма нищо страшно в това да се виждам със семейството си.

— Адски вярно — рече бързо Бродърик, като се опитваше да се противопостави на графа. — Ние сме нейното семейство, човече.

— Вече не. Сега Емили има ново семейство — каза Саймън — и вие можете да бъдете сигурен, че като съпруг ще се грижа за нея и ще я пазя така, че никой да не може да я докосне.

— По дяволите — избухна Фарингдън, — не можеш да държиш това момиче като затворник.

— Не мога ли? — ядоса се Саймън.

На Емили не й харесваше създалата се между двамата атмосфера. Тя хвана баща си за ръката:

— Татко, моля те, не се карай днес със Саймън. Това е меденият ми месец. Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Може би за теб ще е по-добре, ако заминеш веднага за Лондон.

— Прекрасна идея, Фарингдън — Саймън стъпи с единия си крак ръба на фонтана. — По-добре си тръгни. Игралните маси в Лондон те очакват, нали? Ще ми бъде забавно да видя колко дълго ще запазиш членството си в клубовете „Сейнт Джеймс“.

Бродърик се засегна.

— Взели те дяволите! Да не би да ме заплашваш, че ще ме изхвърлиш от клубовете?

— Ни най-малко — Саймън изтупа леко праха от бричовете си. — Разбира се, мога да го направя, но няма нужда от такива изключителни мерки. Много скоро ще бъдете изхвърлени — ти и твоите синове — когато вече няма да сте в състояние да плащате своите сметки. А когато щастието ти изневери в уважаваните клубове, ще бъдеш принуден да отидеш в най-долнопробните бардаци, където късметът ще те напусне още по-бързо.

— Мили Боже! — въздъхна Фарингдън и пребледня.

Сега Емили беше наистина ужасена. Най-после тя разбра, че противопоставянето между двамата мъже е много по-сериозно, отколкото предполагаше.

— Саймън? — прошепна тя колебливо.

— Върни се в къщата, Емили. С теб ще разговарям по-късно.

— Саймън, ще трябва да говоря с теб сега.

— Направи го, Емили — Бродърик нахлупи още по-здраво шапката си от меча кожа. Сините му очи горяха от ярост и разочарование. — Обясни на това чудовище, че сте женени. Ако можеш, разбира се. Но не мисли, че ще размекнеш сърцето му. Той ни мрази всичките, дори близнаците, които никога не са му сторвали никакво зло. А щом мрази тях, значи презира и теб. Въпреки всичко ти си просто още една от Фарингдънови.

— Татко, ти не разбираш.

— Още една от Фарингдънови — повтори яростно Бродърик. — Запомни добре това, Емили. Когато той дойде през нощта при теб и си потърси съпружеските права, погледни на това като на сношение между кобила и жребец.

Емили бе потресена. Тя закри устата си с ръка, а очите й се разшириха от ужас. Никой мъж не бе говорил подобни неща в нейно присъствие, дори близнаците, когато я дразнеха.

— Махай се оттук, Фарингдън — каза Саймън със заплашително тих глас и свали крака си от фонтана. — Веднага.

— Желая ти радост в брачното ложе, скъпа щерко — рече със сарказъм Бродърик. После се завъртя на пети и си тръгна.

На Емили й се искаше да извика след баща си, но, изглежда, беше загубила гласа си. Тя просто стоеше и го гледаше тъжно, докато Саймън не се размърда. Той застана точно пред нея, като скри от погледа й отиващия си Бродърик. Очите му бяха ужасяващо безразлични.

— О, Саймън, той просто не разбира — каза тихо Емили.

— Не съм толкова сигурен. — Саймън я хвана за ръката и я поведе към къщата. — Но се надявам, че сега най-после започна да разбира.

— Но той не може да си представи, че нашите отношения са нещо съвсем различно от това, което си мисли. — Хвърли умолителен поглед към своя съпруг и се опита да го подтикне да се съгласи с нея. — Загрижен е за мен, понеже не знае за нашите особени форми на общуване. Баща ми не е изучавал метафизиката.

— В това мога да повярвам. Единственото нещо, което баща ти е изучавал, са картите. Емили, мисля, че трябва да ти дам някои пояснения за това, което казах преди няколко минути. Ти няма да оставаш насаме с баща си и братята си. Ще бъда всеки път с теб независимо къде ще ги виждаш, а тези срещи ще бъдат сведени до минимум. И повече няма да изпращаш на Дейвънпорт инструкции, които засягат тяхното финансово положение.

— Саймън, знам, че искаше да отмъстиш на баща ми, но ти сигурно си удовлетворен от възвръщането на Сейнт Клер Хол. Знам, че заплаши баща ми, че ще преустановиш всякакви контакти между мен и него, но сигурно не смяташ да изпълниш заплаха си. Не и сега, когато си върна къщата.

— Какво те кара да мислиш, че съм доволен от придобиването на къщата? Баща ти продаде всичките земи. Нищо не може да замести имотите, които са загубени. Нищо не може да промени обстоятелството, че баща ми си пръсна черепа заради твоя баща. Нищо не може да промени и това, че майка ми се съсипа и умря заради действията на баща ти. Нищо не може да промени факта, че баща ти унищожи семейството ми.

Емили беше потресена от безумната злоба и горчивина в гласа на Саймън. Никога преди той не бе показвал толкова силна емоционалност. За пръв път тя започна да разбира неговите чувства към баща й, които далеч надхвърляха обикновеното желание за справедливост.

— Разбирам. И съжалявам страшно много — рече бързо Емили. — Трябва да го знаеш. Но всичко това се е случило много отдавна. То засяга нашите родители, а не самите нас. Това е работа на предишното поколение. Сега, когато си възвърна Сейнт Клер Хол, трябва да оставиш всичко в миналото, в противен случай ще продължиш да се тормозиш. Саймън, трябва да се гледа в бъдещето.

— Така ли? И какво мислиш, че виждам, когато погледна в бъдещето? — попита сухо Саймън.

Емили пое дълбоко въздух, преди да му отговори.

— Проблемът е в нашите отношения, милорд — предположи искрено тя. — Както сам казахте миналата нощ, те са заздравени и задълбочени от нашия физически съюз. Ние споделихме нещо особено. Сигурно не желаете да се отдадете на тъгата по миналото, а искате да се радвате на новите методи на общуване.

Той я погледна със свити вежди. Изглеждаше развеселен.

— Ти предполагаш, че съм забравил за остатъка от моето отмъщение, само защото ми предлагаш радост в брачното ложе?

Емили не можеше да отгатне какво е настроението на Саймън. Взря се в съпруга си през стъклата на очилата си, обзета от лошо предчувствие. Той внезапно й се стори много опасен. Драконът се бе промъкнал в южната градина и търсеше своята жертва.

— Миналата нощ — започна бавно Емили — вие казахте, че за нас удоволствията в брачното ложе ще бъдат уникални. Казахте ми, че те ще бъдат свързани с чисти и благородни страсти от царството на метафизиката. Така нашият съюз се проявява както в метафизичен, така и във физичен план. Вероятно този вид отношения са доста специални и трябва да се възпитават, нали, милорд?

Гняв изригна в златните очи на Саймън.

— За Бога, Емили! Как може да си толкова наивна! Това, което стана между нас миналата нощ, няма нищо общо с никакво духовно царство. Всичко беше една необуздана страст.

— Саймън, ти не го мислиш! Та нали ти сам ми обясни за връзката между двата свята — тя се изчерви, но не отмести погледа си. Знаеше, че сега се бори за нещо много важно. — Нашите страсти се одухотворяват в телата. Помниш ли как ми обясни, че нашата любов в света на физиката ще заздрави и задълбочи връзката ни в царството на метафизиката?

— Емили, ти си умна жена…

Тя се усмихна мило и отвърна:

— Благодаря ти, Саймън.

— Но понякога говориш като пълна глупачка. Наговорих ти всички тези глупости за връзката между световете на метафизиката и реалността само за да потисна страха ти от брачното ложе. Това са обичайни страхове, мога да добавя, и са породени от липсата на опит.

— Аз не се страхувах от любенето, милорд. И ако си спомняте, съвсем не съм без опит.

— Разбира се, че беше разтревожена — отвърна той, — Това бе очевидно. Съпругите, които не се страхуват, не оставят бележки на възглавниците, а чакат в леглото си, където им е мястото. А колкото до твоя опит, скъпа, той е просто смехотворен. Ти си само една жена. Ако наистина имаше някаква идея за отношенията между мъжете и жените, нямаше да драскотиш в дневника си, а щеше да ме чакаш в леглото.

— Но, Саймън! Обясних ти, че бях загрижена за теб. Не исках да те карам да се чувстваш задължен спрямо мен.

— По дяволите, жено! Ти се страхуваше от непознатото и в тревогата си използва всички тези глупави измислици — например, че не искаш да ме насилваш. Чистата истина е, че ти се нуждаеше от подкрепа, и аз казах това, което искаше да чуеш.

Тя прехапа устни.

— Значи си ме излъгал за заздравяването и задълбочаването на нашите отношения?

— Емили, направих това, което трябваше, за да успокоя страховете ти. Ние имахме работа, свършихме я и сега вече няма връщане назад.

— Само това ли те е интересувало? Тази сутрин никой да не си помисли за връщане назад? — попита плахо Емили. — Ти не си почувствал, че снощи бяхме отнесени на златния бряг на любовта?

— По дяволите! За Бога, жено, ще спреш ли своите бръщолевения за романтика и метафизика? Наситих се на романтичните ти отклонения. Това е брак, а не стих от лирична поема. Време е да осъзнаеш действителността. Ти не си повече Фарингдън, ти си моя съпруга. Ще живеем добре, ако добре осъзнаеш този факт.

— Ще ми е трудно да го забравя, Саймън.

— Виждам, че не можеш — рече той, а златните му очи блестяха. — Емили, време е да разбереш, че от теб искам едно нещо, което поставям над всички други.

— Искаш моята любов? — в очите й все още блестеше искрица надежда.

— Не, Емили — отвърна грубо Саймън. — Това, което искам от теб, това, което ще взема от теб на всяка цена, е твоята лоялност спрямо мен. Ти си графинята на Блейд. Ти си Трейхерн. Ти не си повече Фарингдън. Ясно ли ти е?

И последният проблясък на надеждата изчезна.

— Бяхте много ясен, милорд.

Емили обърна гръб на мъжа, когото обичаше с цялото си сърце, и се запъти към голямата къща, като устоя да не се обърне назад. От очите й се стичаха сълзи, докато се качваше към спалнята си.

Трябваше да си тръгне. Всичките й мечти и надежди бяха погубени. Тя просто не може да остане тук като негова съпруга. Ако го направеше, щеше да се подиграе със своите чисти и благородни чувства. Щеше да бъде непоносимо да вижда всеки ден Саймън и да знае, че той не изпитва нищо към нея. Дори нещо повече — да му позволява да идва през нощта като жребец при кобила.

При последната мисъл сълзите потекоха още по-силно. Трябваше да се махне незабелязано. Емили се втурна в своята спалня и започна да прибира дрехите, с които щеше да си тръгне от Сейнт Клер Хол.