Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)

ГЛАВА 6

Бродърик Фарингдън, барикадиран зад махагоновото бюро в библиотеката, с широко отворена от изумление уста се втренчи в посетителя.

— Да се ожените за нея? Проклятие, човече! Не говорите сериозно, нали? Каква дяволска игра играете сега? И двамата знаем, че човек с вашата титла не може да се ожени за момиче с лошо минало!

— Трябва да ви предупредя да бъдете много внимателен, когато говорите за моята годеница. Фактът, че сте баща на Емили, няма да ми попречи да ви извикам на дуел. Всъщност ще ми достави голямо удоволствие.

Саймън се приближи до бутилката с коняк и си сипа една чаша от кехлибарената течност. Знаеше, че това фамилиарно държание ще разгневи още повече и без това объркания и ядосан Бродърик Фарингдън.

— Няма да ви спре? На дуел? По дяволите, Блейд! Не вярвам на ушите си! Кажете ми какво става тук, проклет да сте! Знам какви са истинските ви намерения — искате да ме изнудите да ви дам Сейнт Клер под заплаха, че ще направите дъщеря ми своя любовница.

— Какво ви кара да мислите така? Уверявам ви, че намеренията ми са съвсем почтени.

— Вървете по дяволите! Чувал съм достатъчно за вас — известен сте като голям хитрец. Тук става нещо странно. Защо искате да се ожените за дъщеря ми?

Саймън гледаше през прозореца и бавно отпиваше от чашата си.

— Моите причини не съвпадат с вашите предположения. Нека просто ви кажа, че съм убеден, че двамата с нея ще се чувстваме добре заедно.

— Заклевам се, че ако искате да й причините нещо лошо, ще си платите за това!

— Приятно ми е да чуя, че изпитвате бащински чувства към нея. Но не се опитвайте да ме уплашите; нямам намерение да й причинявам страдания — Саймън хвърли през рамо един поглед към лавицата с книги — поне докато тя не ми създаде твърде много неприятности — добави той, като леко промени интонацията на гласа си.

— Мислите, че ще ви дам Сейнт Клер Хол като зестра? Това ли е вашата игра? — попита Бродърик. — Ако е така, то трябва да размислите отново.

— О, да, мистър Фарингдън, вие ще ми дадете Сейнт Клер Хол. Възнамерявам да взема и двете — къщата и дъщеря ви.

— Вървете по дяволите! Как смятате да ви дам къщата и дъщеря си?

— Ако искате да се виждате с Емили, ще трябва да получите разрешение от мен. И двамата знаем, че ако искате да продължите да общувате с нея, ще правите това, което аз ви кажа. А ако й забраня да се среща с вас — нещо, което като неин съпруг ще съм в правото си да сторя — знаете каква ще бъде съдбата ви: Сейнт Клер Хол ще бъде разпродадена на търг до три месеца. Най-много до шест.

— Мога да запазя тази къща. Направих го, докато Емили беше малка — изсъска Бродърик.

— Да, успяхте. Отначало това ми се виждаше доста странно. Първото нещо, което направих щом се върнах в Лондон, бе да проверя как са вървели нещата при вас, преди да блесне талантът на Емили. Както често се случва, човекът, който се занимава с моите дела, познава Дейвънпорт и той му изпял всичко след няколко чаши вино.

— Как смеете да се намесвате в личния ми живот?

— Отговорът беше много прост — продължи невъзмутимо Саймън, разклащайки коняка в чашата си. — След като сте получили богатството на баща ми, Вие сте се отдали на хазарта и само благодарение усилията на вашата съпруга това богатство се е съхранило. Още повече, че по това време синовете ви са били твърде млади, за да поемат безотговорния път на баща си.

— По дяволите, баща ви загуби в честна игра, след което богатството му вече не беше негово, а мое!

— Не съм съвсем сигурен, че е било в честна игра.

Бродърик побледня.

— Да не би да ме обвинявате в измама?!

— Успокойте се, Фарингдън. Не ви обвинявам, не мога да докажа нищо — оттогава са минали много години. Просто си мисля и си задавам някои въпроси — моят баща беше чудесен картоиграч и никога не си позволяваше крайности. Всеки би се зачудил.

— Върви по дяволите!

Саймън се усмихна леко доволен от безсилната ярост в гласа на Бродърик.

— Дори богатството на Блейд не може да бъде вечно. И точно когато сте били вече изпаднали в тежко положение, ви е споходило щастието. Починала е лелята на Емили по майчина линия. Жената оставила на Емили голяма сума пари, но направила непростимата грешка да ви определи за неин настойник. Вие сте поели наследството, когато Емили била на шестнадесет години. А после нещата отново се влошили, нали?

— Копеле! Намеквате ми, че съм прахосал наследството на дъщеря си, така ли?

— Точно така сте направили.

— Похарчих парите за нея и за тази къща! — изръмжа Фарингдън.

— А какво ще кажете за вашия живот в Лондон, за прекрасните коне, елегантните дрехи и дълговете от игра на карти? Както казах, парите са били похарчени още преди дъщеря ви да завърши училище. Дори се съмнявам, че по това време сте се виждали често с нея — даже и да ви се е искало. Но, разбира се, не сте имали подобни намерения, защото тя вече е започвала да проявява своя забележителен талант. Дейвънпорт е разказал и за това, а също и за начина, по който сте се разпореждали с парите.

— Нямаше никакъв смисъл да й отделям време. Тя не е достатъчно привлекателна за съпруга…

— Но вие и не искахте да й помогнете да сключи добър брак, като й предоставите хубава зестра, нали?

— По дяволите, майка й почина на следващата година. Бяхме опечалени и не ни беше до сватба. После Емили избяга с онова копеле — Фарингдън свъси вежди и погледна тъжно. — Тя беше опетнена, сър. Ясно ли се изразявам? Напълно опетнена.

— Това е въпрос на лично виждане — отвърна Саймън, поставяйки на масата празната си чаша. — Така. Искам от вас и синовете ви да освободите Сейнт Клер Хол не по-късно от деня на венчавката. Предполагам, че ще определим датата за първата седмица на април.

— Но това е само след шест седмици!

— Не виждам причина да отлагам. Уредихме финансовите въпроси, а и не вярвам Емили да иска продължителен годеж. Бих желал да прекарам медения си месец тук, в Сейнт Клер Хол, така че вие и синовете ви иде трябва да се изнесете дотогава Персоналът може да остане. Емили е привързана към слугите, а и те, изглежда, са добре обучени.

— Трябва да се уредят някои неща — извика отчаяно Бродърик.

Саймън се усмихна иронично.

— Няма какво да се урежда. Ще оставите на мен да се грижа за дъщеря ви.

— Просто не вярвам, че това става с мен — Бродърик изглеждаше като риба, която току-що са извадили от водата. Той се задъхваше, а лицето му бе добило неестествен цвят. — Не можете да искате да се ожените за нея! Не и след скандала преди пет години! Помислете за титлата си!

— Предупредих ви да не говорите повече за тези неща, Фарингдън. Смятам, че сделката е уредена.

— Не, за Бога, не! Ще говоря с Емили. Тя е умно момиче, въпреки че е склонна към глупаво фантазиране на романтични теми. Ще я убедя, че вие не сте за нея.

— Разбира се, вие сте в правото си да опитате, но се съмнявам, че ще успеете да промените решението й — каза поверително Саймън. — Но знайте, че единствената ви възможност да продължите да виждате Емили, е да правите това, което аз искам.

— По дяволите, това е сатанински бизнес! Тя е единствената ми дъщеря!

— Трябва да се задоволите с това, което ви предлагам. А защо не попитате Емили дали мисли като вас?

Саймън отиде до лавицата, намери скрития лост и го натисна. Лавицата се отдели безшумно от стената и Емили, която очевидно бе долепила ухо от другата страна, се просна по очи върху ботушите на Саймън.

— По дяволите — изруга тя.

— Мили Боже, какво става? — Бродърик с изумление гледаше дъщеря си и прохода в стената.

Емили се изправи на колене, като се опитваше да загаси свещта, която държеше в ръката си, да оправи роклята си и да си сложи очилата — всичкото това едновременно. После се нахвърли върху Саймън, който се извисяваше над нея:

— Как разбрахте, че съм там, милорд?

— Не забравяйте, че ние с вас общуваме на високо равнище, скъпа. В царството на метафизиката интелектуалната връзка несъмнено е всекидневие.

— О, да, разбира се — усмихна се радостно Емили.

Саймън се наведе и й помогна да се изправи. Питаше се дали е постъпил правилно, като я издаде. Познаваше я много добре и знаеше, че не би могла да устои на изкушението да подслуша какво си говорят двамата с баща й. Особено след като съществуваше удобен таен проход, откъдето се чуваше всичко.

Емили въздъхна дълбоко, изтупвайки праха от муселинената си рокля с цвят на праскова.

— Значи толкова за достойнството ми. Но поне направихте сделката, нали? — Тя погледна Саймън изпълнена с надежда. — Ще се оженим, нали?

— Да, скъпа — увери я той. — Както скоро ще откриеш, аз притежавам много недостатъци, но не съм глупав. Не мога да пропусна шанса да направя най-добрата инвестиция в живота си.

 

 

Две седмици по-късно, през една мрачна и влажна утрин, Саймън седеше в библиотеката на градската си къща и четеше писмото на Емили, пристигнало по време на закуската. Както обикновено, то съдържаше описания на дискусиите в литературния кръжок, които напоследък очевидно бяха посветени изцяло на творбите на Байрон. Естествено Емили му изпращаше и новите строфи от „Мистериозната дама“, както и няколко несвързани бележки за времето.

Като приключи с четенето, Саймън се почувства разочарован. Беше очевидно, че Емили се съпротивлява яростно на изкушението да включи в писмото нещо, което би могло да бъде изтълкувано като изблик на страст.

Саймън внимателно сгъна писмото и се загледа в огъня. След минута размисъл той посегна към изящния китайски чайник, който беше до него на камината, и си наля чай в също така изящна чашка, декорирана със зелени и златни дракони. Повдигна чашата към устните си, но спря, загледан в рисунката на митичния звяр.

Емили го бе нарекла дракон, а докато произнасяше тази дума, очите й бяха изпълнени с почуда, страст и лудо женско възхищение. Саймън огледа стаята, в която седеше. Без съмнение, когато види градския му дом, за нея той ще бъде леговището на звяра.

Цялата къща бе изпъстрена с богати, екзотични цветове, които той се бе научил да цени, докато живееше на Изток: китайско червено, тъмнозелено, наситено черно, блестящо златисто. Голямата му библиотека беше пълна със спомени от далечните земи, които беше посещавал. Богатият на орнаменти ориенталски килим бе в чудесна хармония с мебелите, покрити с черен лак и изрисувани с митични сцени. Тежките канапета от тиково дърво и фотьойлите бяха застлани с червено кадифе, набраздено от златни ивици.

Масивното бюро, изработено в Кантон, бе украсено със сложни инкрустации, дело на изключителен майстор. Няколко урни, пълни с тамян, изпълваха въздуха с аромат, типичен за Индия. Край камината бяха разхвърляни огромни възглавници, обшити със златиста коприна.

И навсякъде имаше прекрасно изваяни скулптури на дракони и много други страховити митични същества от фолклора на Далечния Изток. Драконите бяха зелени, черни, червени и златни, всичките инкрустирани със скъпоценни камъни. Накъдето и да погледнеше човек в библиотеката, виждаше фантастични зверове с очи от смарагд и рубин, златни крила, лапи от оникс и опашки от топаз.

Саймън предполагаше, че всичко това ще се хареса на Емили.

Той вдъхна от парата на ароматния „Леп Сенг“, облегна глава върху тъмночервената възглавница на стола и се замисли за предстоящата сватба. Не знаеше кога точно реши да се ожени за Емили Фарингдън. Определено нямаше такива намерения, когато преди няколко месеца кроеше плановете си, но животът го бе научил да променя решенията си в зависимост от обстоятелствата.

Той бе започнал да обмисля наум отговора на писмото й, когато необикновено грозният му иконом оповести, че е пристигнала лейди Араминта Мериуедър. Саймън стана на крака точно в мига, когато една жизнена дама, в края на четиридесетте, се втурна в стаята обвита в аромат на скъп парфюм…

Както обикновено лейди Мериуедър бе облечена по последната дума на модата. Сега носеше светлосиня рокля от мериносова вълна с дълги ръкави и тънък волан. Необичайно високият за жена ръст й придаваше царствен вид. Изпод модерната й шапка се подаваха сиви къдрици. Очите й имаха същия жълт цвят като тези на Саймън. Красивото й, благородно лице беше зачервено от студа.

— Саймън, току-що се върнах в града и веднага научих за годежа ти. За една Фарингдън! Разбира се, пристигнах веднага. Не мога да повярвам! Напълно неочаквано, без дори да загатнеш! Трябва да ми разкажеш всичко, скъпо момче.

— Здравей, лельо Араминта — рече Саймън, като й целуна ръка и я покани да седне срещу огъня. — Радвам се, че дойде да ме видиш. Смятах да ти се обадя утре.

— Не можех да чакам до утре — отвърна Араминта. — А сега искам да зная какво точно става тук. Как така се реши да се сгодиш за мис Фарингдън?

Саймън се усмихна едва-едва.

— Все още не съм напълно сигурен как точно стана всичко. Мис Фарингдън е изключително, необикновено създание.

Очите на Араминта заиграха.

— Но ти си твърде умен, за да се хванеш на игрите на която и да е жена.

— Така ли?

— Разбира се, че е така! Саймън, не си играй с мен. Знам, че криеш нещо. Ти винаги кроиш интриги. Заклевам се, че си най-големият хитрец, който някога съм срещала, и в този град няма човек, който да не е съгласен с мен. Но, разбира се, на мен можеш да се довериш.

Саймън отново се усмихна.

— Ти си единственият човек в цяла Англия, на когото имам доверие, лельо Араминта. Знаеш това.

— Тогава ти е ясно, че няма да кажа нито дума някому за плановете ти. Да не би да си разработил някакъв чудовищен заговор, който да унищожи Фарингдънови?

— В първоначалните ми замисли настъпиха някои промени. — каза Саймън, — но ще си върна Сейнт Клер Хол.

Араминта сви тънките си, елегантно извити вежди.

— Наистина ли? Как го постигна?

— Къщата ще бъде зестрата на моята съпруга.

— О, скъпи, знам, че къщата ти е завладяла ума от деня, в който почина баща ти, но струва ли си само за това да се жениш за мис Фарингдън?

— Емили Фарингдън не е като другите Фарингдънови и скоро въобще няма да е Фарингдън. Тя ще бъде моя съпруга.

— Не ми казвай, че това е любов! — възкликна Араминта.

— Повече е инвестиция, или поне така си мисля.

— Инвестиция? Саймън, какво става всъщност?

— Аз съм на тридесет и пет години — отвърна той, загледан в пламъците в камината, — и съм последният от рода. От известно време ми говориш, че е време да изпълня дълга си и да се задомя.

— Разбира се. Но ти си графът на Блейд, притежаваш огромно богатство… Можеш да избираш. Защо се спря точно на мис Фарингдън?

— Мисля, че беше обратното. Тя се спря на мен.

— Мили Боже, не мога да повярвам на ушите си! Предполагам, че поне на външен вид е като другите от рода си — висока и руса?

— Не, тя е по-скоро ниска, има червена коса и лунички, носът й е чип и почти винаги носи очила. Прилича по-скоро на интелигентна фея, но има навика да казва „по дяволите“, когато е ядосана.

— Божичко! — лейди Мериуедър беше истински ужасена. — Саймън, какво си направил?

— Всъщност смятам, че тя ще предизвика сензация, когато я въведеш в обществото, лельо Араминта.

— Искаш аз да я представя?! — отначало Араминта изглеждаше изплашена, но после като че ли се заинтригува от предизвикателството. — Искаш да предизвикам с малката фея обществен триумф?

— Не виждам никой по-подходящ за тази задача. Това е деликатна работа. Страхувам се, че Емили се нуждае от водач, тъй като никога не е била в обществото. Но не искам да бъде депресирана и обезсърчена от твърде много указания и съвети. Смятам, че ти имаш нужните способности и ще успееш да насочиш правилно нейните необикновени качества.

— Саймън, не съм убедена, че има начин да се овладее една крехка, червенокоса фея, която казва „по дяволите“, когато е ядосана.

— Глупости, ще намериш начин. Имам ти пълно доверие.

— Е, ще се постарая. Това е най-малкото, което мога да направя за теб след всичко онова, което ти си направил за мен, Саймън. Ако преди няколко години не ме беше избавил от страхотната бедност, още щях да съм на онази проклета купчина камъни в Нортъмбърленд.

— Нищо не ми дължиш, Араминта — каза Саймън. — Аз съм този, който трябва да ти бъде вечно благодарен за това, че ми помагаше да се грижа за мама, и за това, че продаде последните си бижута, за да ми купиш офицерски чин.

Араминта се засмя.

— Това, че ти дадох старт в живота, беше най-добрата ми инвестиция. Бижутата и дрехите, които мога да си купя сега, струват много повече от онези, които тогава продадох.

Саймън повдигна рамене.

— Ти го заслужаваш. А сега по въпроса за жена ми. Както ти казах, ще оставя всичко в твои ръце. Но трябва да те уведомя, че съществува и един евентуален проблем.

Араминта го погледна внимателно.

— Каква е същността на този евентуален проблем?

— Годеницата ми е твърде импулсивна и преди няколко години е преживяла един твърде неприятен инцидент.

— Инцидент? — попита Араминта с явно заплашителен тон. — Колко лош е този инцидент?

— Както ми обясни Емили, тя — водена от временен изблик на страст — избягала с един млад мъж.

— Мили Боже!

Араминта се облегна на възглавницата и за миг затвори очи от ужас, после хвърли на племенника си укорителен поглед.

— Колко неприятно! Баща й успял ли е да ги спре, преди да минат границата на благоприличието?

— Младият мъж определено не е имал намерение да се ожени за нея. Във всеки случай Емили прекарала една нощ с него в някаква страноприемница. Фарингдън я намерил едва на следващия ден и я прибрал вкъщи.

— На следващия ден? Той не е успял да ги намери цял ден? — Араминта бе напълно шокирана. Тя се приведе напред; в очите й гореше гняв. — Саймън, ти не говориш сериозно, нали? Това е някаква странна шега, която си правиш с бедната си леля. Признай!

— Това не е шега, лельо Араминта. Ще си взема за съпруга жена с лошо минало. Но не се плаши, аз ще се погрижа то да бъде забравено.

— Мили Боже, Саймън! Но как?

Той повдигна рамене без каквото и да е притеснение.

— Моята титла и богатство са напълно достатъчни. И двамата знаем това. Освен това аз лично ще пресичам всеки слух, който се появи.

— О, небеса! На теб ти е приятно, нали? — с разбиране го погледна Араминта. — Осигуряваш си едно голямо приключение.

— Скоро ще разбереш, че Емили носи особен аромат в живота на всеки човек.

— Саймън, ще полудея. Момичето може да е оригинално, а ти обичаш необикновените неща. Ала и двамата знаем, че не можеш да се ожениш за жена, която не е девствена, независимо колко е чаровна. Едно е, когато една жена има дискретни връзки след сватбата си и съвсем друго — когато е била въвлечена в скандал с мъж, преди да се е венчала. Та ти си графът на Блейд и трябва да мислиш за своята титла и положение в обществото!

Саймън отмести очи от огъня и развеселен погледна леля си.

— Ти не ме разбра, лельо Араминта. Уверявам те, тя е чиста като утринна зора.

— Но ти току-що каза, че преживяла голям скандал. Каза, че избягала с някакъв млад мъж и прекарала нощта с него.

— Ти не знаеш какво точно се е случило през онази нощ — възрази Саймън, — а аз съм напълно убеден, че Емили не е делила легло с младежа.

— Откъде си толкова сигурен? — учуди се Араминта. — Освен ако вече не си преспал с нея.

— Не, за съжаление не съм. Уверявам те, че с нетърпение очаквам първата си брачна нощ. Предполагам, че ще бъде много вълнуващо изживяване.

— Тогава защо си сигурен, че тя е невинна? — попита нетърпеливо лейди Мериуедър.

Саймън се усмихна.

— Трудно е да се обясни. Мога само да ти кажа, че аз и Емили установихме уникален начин на общуване, който протича на по-високо ниво.

— По-високо ниво?

— Става дума за света на метафизиката. Твоят проблем, лельо Араминта, е, че не четеш съвременна поезия. Повярвай ми, подобни неща се изясняват на по-високо ниво, където две сродни души плуват в сферата на интелектуалните емоции.

Лейди Мериуедър безмълвно се втренчи в него.

— Откога си се отдал на интелектуални изживявания на високо равнище? Познавам те достатъчно добре и съм сигурна, че кроиш нещо. Чувствам го.

— Нима? Колко интересно. Може би и ти получаваш достъп до знанията си от някакво по-високо ниво, лельо Араминта.

 

 

Обикновено лорд Ричард Ашбрук не посещаваше предпочитаните от Саймън клубове. Следователно елегантният млад поет трябваше да бъде търсен из малките клубове по Сейнт Джеймс стрийт, където се събираха контетата.

Саймън го откри в една зала за игра на карти. Ашбрук играеше с лудо безразсъдство, което бе много модерно по онова време. Саймън веднага разбра, че Ашбрук е мечта за всички момичета. Той безспорно беше много красив. Красотата му отговаряше точно на стила, наложен от Байрон — черна коса, черни очи и резки, почти сприхави извивки на устните.

Саймън чакаше спокойно, седнал в люлеещия се стол, като се развличаше с бутилка бяло вино и някой и друг вестник. Към полунощ жертвата му стана от игралната маса. Ашбрук се присъедини към някакъв свой познат и двамата се упътиха към вратата на клуба, говорейки си нещо за търсене на по-интересни забавления.

Саймън стана и бавно ги последва. Не предприе нищо, докато Ашбрук не спря една карета и се качи в нея. Когато неговият другар понечи да го последва, Саймън направи няколко крачки и го хвана за рамото. Мъжът се обърна с явно раздразнение. Той беше по-възрастен от Ашбрук и имаше много по-прахоснически вид от него. Освен това беше много пиян. Саймън го познаваше — името му беше Крофтън, известен комарджия.

— Какво е това? Кой сте вие? — попита Крофтън с провлачен, дрезгав глас. Лицето му, някога красиво, беше изкривено от раздразнение.

— Бих желал да говоря с Ашбрук. Страхувам се, че ще трябва да почакате за друга карета.

Саймън го избута леко, колкото да го отстрани от пътя си.

— Дяволите ви взели — изръмжа Крофтън, опитвайки се да запази равновесие.

— Гросвенър скуер — каза Саймън на кочияша, като се качи в каретата и хлопна вратата.

Ашбрук, излегнат в тъмното купе, го посрещна с нескрита неприязън.

— Какво, по дяволите, става тук? Вие сте Блейд, нали?

— Да, аз съм Блейд — Саймън седна и каретата тромаво потегли по претъпканата улица.

— Какво направихте с Крофтън? Аз и той имахме планове за тази вечер.

— Няма да ви отнема много време. След като стигнем до дома ми, ще можете да се върнете и да приберете приятеля си. А междувременно ние с вас ще изясним един малък въпрос.

— За какво говорите? Какво да изясняваме? — явно отегчен, Ашбрук извади от джоба си кутия с енфие и смръкна.

— Можете да ме поздравите, Ашбрук. Ако все още не сте научили — ще се женя.

Погледът на Ашбрук стана сериозен.

— Чух.

— Следователно знаете, че младата жена, за която възнамерявам да се оженя, не ви е непозната.

— Емили Фарингдън — Ашбрук извърна глава и се загледа през прозореца на каретата.

— Да, Емили Фарингдън. Преди пет години вие и моята годеница сте имали едно малко приключение.

Ашбрук бързо се обърна.

— Тя ви е казала за това?

— Емили е много честна млада жена — каза спокойно Саймън. — Дори да иска, не знае как да излъже. Освен това зная, че от опита за интимна близост между вас през онази нощ не е излязло нищо.

Ашбрук въздъхна и отново се загледа в тъмните улици.

— Още от самото начало тръгна зле.

— Емили е непредсказуема.

— Не възразявам, сър. Но Емили Фарингдън е не само непредсказуема — тя е опасна. Предполагам, че ви е разказала всичко.

— Всичко — потвърди Саймън.

— Главата ме боля три дни след удара, който ми нанесе с онази проклета саксия.

— Наистина ли? За вида си Емили е твърде силна.

— През нощта едва не умрях от студ на сламеника в трапезарията. Онова копеле, съдържателят, ми заяви, че нямал свободна стая. Лично аз смятам, че жена му го подучи да ми го каже. Един Бог знае защо тя се застъпи за мис Фарингдън. Никога преди това не беше виждала момичето.

— Много хора се застъпват за мис Фарингдън. Тя има доста приятели. Но отсега нататък аз ще имам привилегията да я пазя и вие много скоро ще се убедите в това.

Ашбрук му хвърли бърз поглед.

— Искате да ми кажете нещо, Блейд?

— Просто искам да ви кажа, че всеки път, когато чуете да се говори за вашето приключение с мис Фарингдън, вие много ясно ще заявявате на всички, че не е имало никакво приключение.

— Искате да се преструвам, че нищо не се е случило?

— Точно така.

— Но то се случи! Уверявам ви, никога не съм имал намерение да говоря за това, но вие лично можете да твърдите, че не се е случило.

— Ще се учудите, ако разберете как всичко може да изчезне, ако човек има сила, титла и богатство. И, разбира се, малко съдействие от някои кръгове.

Ашбрук опули очи.

— Смятате, че скандалът може да се потули?

— О, да. Мога да го направя.

Ашбрук се колебаеше и беше очевидно, че се чувства неловко. После се усмихна насила и смръкна още малко енфие.

— И какво очаквате да кажа, ако някой повдигне този въпрос?

— Ако някой е толкова нахален да ви зададе такъв въпрос, ще му отговорите, че не сте били в Литъл Дипингтън по това време и не знаете нищо за никакъв скандал. Ще казвате, че по същото време сте били в Къмбърленд, където сте се учили от Коулридж, Уърдсуърт и другите поети от „езерната школа“.

— Трябва ли? — проточи Ашбрук. — Толкова е неприятно.

— Да, боя се, че трябва.

в продължение на няколко тягостни секунди Ашбрук го гледаше мълчаливо, опитвайки се да отгатне мислите му.

— Говори се, че сте доста мистериозна личност, Блейд — винаги кроите тъмни планове, които другите разгадават едва когато вече е твърде късно. Сигурно и сега имате нещо предвид. Каква игра играете с мис Фарингдън?

— Моите намерения не ви засягат, Ашбрук.

— Защо тогава трябва да ви помагам, като лъжа за случилото се преди пет години?

— Ако не го направите, аз пък ще направя това, което някой от мъжете в семейство Фарингдън е трябвало да стори преди пет години. Ще ви извикам на дуел.

Ашбрук рязко се изправи.

— Да ви вземат дяволите!

— Ако попитате някой от тълпата, която се упражнява в галерията на Мантън, ще научите, че съм отличен стрелец. А сега ви желая лека нощ, Ашбрук. Това беше много полезна вечер.

Саймън почука с бастуна си по покрива на каретата и кочияшът спря конете.

Ашбрук се наведе напред, докато Саймън отваряше вратата. Тъмните му очи гледаха изключително съсредоточено.

— Вие не знаехте нищо, нали? Докато аз не ви казах за саксията и за всичко онова, което се случи между мен и Емили? Всичко е лъжа.

Саймън се усмихна.

— Грешите, Ашбрук. Зная от самото начало, че между вас и Емили не е имало нищо сериозно. Моята годеница обича приключенията, но съвсем не е глупава. Аз изобщо не се интересувам от подробностите около инцидента. Но все пак бъдете благодарен на саксията.

— Защо?

— Това е единствената причина, поради която ви оставям да живеете.

Ашбрук се облегна назад и потърси кутията с енфие. Очите му бяха гневни.

— Вървете по дяволите! Това, което се говори за вас, е истина. Вие сте едно хладнокръвно копеле. И знаете ли, мисля, че съжалявам малката Емили.

 

 

Десет дни по-късно Саймън отново седеше в своята библиотека, пълна с дракони, и се радваше на последното писмо на Емили, когато икономът внезапно прекъсна удоволствието му и му съобщи, че има неочаквани гости.

— Двама джентълмени от семейство Фарингдън желаят да ви видят, милорд. У дома ли сте? — попита смело Грийвз. Суровите черти на лицето му бяха допълнени от няколко белега, като най-впечатляващ беше този на челюстта му, останал след един удар с нож.

Саймън внимателно сгъна писмото и отвърна:

— Поканете ги, Грийвз. Аз ги очаквах.

Минута по-късно Чарлз и Девлин влязоха в стаята. Изглеждаха точно толкова строги и самоуверени, колкото могат да бъдат двама красиви млади мъже.

— О, моите бъдещи зетьове. На какво дължа честта? — Саймън посочи на младите мъже два стола точно срещу своя.

— Решихме, че непременно трябва да разговаряме с вас, сър — рече Девлин, — Напълно сме убедени, че играете някаква дяволска игра покрай годежа с Емили. Желаем да ни разкриете истинските си намерения, преди да тръгнете към венчилото.

— Сега изглеждате решен да се омъжите за нея — добави мрачно Чарлз.

— Наистина съм решен да го сторя — Саймън отпусна лактите си върху кадифената тапицерия на своя стол и сви пръсти, после погледна изпитателно двамата Фарингдън. — Дори не съм помислял да извърша нещо, което не подобава на един джентълмен. Така че, ако само това ви притеснява, бъдете напълно спокойни. Сватбата ще протече както трябва.

— Вижте какво, Блейд — каза Девлин. — Аз и Чарлз сме видели доста неща, така че не ни правете на глупаци — вие кроите нещо и ние знаем това. Мислихме много по въпроса и стигнахме до извода, че има само една причина, поради която желаете да се ожените за Емили.

— И тя е?

Чарлз вирна предизвикателно брадичката си.

— Решили сте, че тя може да ви донесе още богатства чрез борсови игри. Нали е така? Ще имате Сейнт Клер Хол, ще си отмъстите на баща ни и ще спечелите още повече богатства чрез борсата.

— Искате да използвате сестра ни по най-безцеремонния начин — заяви Девлин, — а тя, бедното момиче, е толкова глупава и романтично настроена, че не може да се досети за истинските ви намерения.

— А защо не предположите, че аз ще се оженя за нея, защото я обичам и смятам, че тя ще бъде прекрасна съпруга?

— Не ни будалкайте, Блейд! — изсъска Девлин. — вие не сте влюбен в нея. Единствено възможността да ви донесе още богатства ви кара да забравите за скандала.

— Точно така. Знаете, че не сме глупаци. Бихте могли да си намерите много по-добра съпруга от едно глупаво малко момиче с опетнено минало — добави Чарлз. — Нашата бедна Емили не е добра партия.

Саймън бавно стана и пристъпи към Чарлз. Наведе се, хвана го за безупречно завързаната вратовръзка и го изправи на крака. Чарлз изглеждаше смаян.

— Какво, по дяволите…

Останалите му думи се загубиха, когато Саймън бързо се извъртя около себе си. Той бе научил тази хватка от майсторите на старите източни бойни изкуства и знаеше, че неговият нетрадиционен и опасен метод ще учуди младежите, които вероятно бяха учили бокс в Джаксъновата академия. Още по-объркани щяха да бъдат от сложната техника, която съчетаваше духовна самодисциплина и физически умения.

Чарлз полетя във въздуха и едва успя да се задържи на ръба на камината, като заби брадичката си в черния мрамор. С безумен поглед в красивите си очи, той се свлече на пода.

— Мили Боже! — Девлин скочи на крака и се втурна към брат си. — Какво му направихте?

Саймън сграбчи и него и го захвърли по същия безцеремонен начин. Девлин се удари в стената, изпъшка тихо и се просна до Чарлз. Двамата братя гледаха към Саймън, ужасени и зашеметени, и се опитваха да се изправят на крака.

— Защо беше всичко това, мръсно копеле? — изсъска Девлин.

— Естествено заради обида на годеницата ми, за какво друго? — Саймън поправи небрежно вратовръзката си. — А също така и за това, че преди пет години не сте извикали на дуел Ашбрук — нещо, което е било ваш дълг.

— Емили нямаше да ни позволи — изхлипа Чарлз, разтривайки брадичката си. После се дотътри до стола и тежко се строполи на него. — Тя каза, че вината е толкова негова, колкото и нейна. Освен това спомена, че някой ден Ашбрук ще стане голям поет, така че не трябва да лишаваме света от един талант.

— Няма никакво значение какво е казала Емили — Саймън изгледа двамата наконтени младока с явно отвращение. — Това е било ваше задължение.

— Татко каза да потулим колкото може по-бързо работата — изпъшка Девлин. — Ако го бяхме извикали на дуел, скандалът щеше да стане още по-голям.

— Както обикновено, Емили сама се е погрижила за честта си през онази нощ. И без това тя винаги е трябвало сама да се пази, нали?

Девлин го изгледа с недоумение.

— Какви ги говорите? Тя е прекарала нощта с него и е загубила честта си.

— Не, не я е загубила. Тя го е ударила по главата с една саксия и той не е спал в нейната стая.

— Вижте, ние много добре знаем какво се е случило. Емили на другия ден ни обясни всичко и татко каза, че лошото вече е станало.

— Отсега нататък — каза заповеднически Саймън — знайте, че такъв инцидент не е имало. И аз лично ще накажа всеки, който твърди обратното. Ясен ли съм, господа?

Близнаците го зяпнаха с отворени уста, след което си размениха многозначителни погледи.

— Вие не можете просто ей така да заличите голямото петно върху нейната репутация — обади се Чарлз.

— Изпълнявайте! — отсече Саймън.