Аманда Куик
Романтична афера (5)

Глава 4

В един миг Шарлот изобщо не разбра какво става. Чувстваше единствено топлото докосване на устните му, както и нежността на целувката. След това разбра. Той я любеше. Точно там, във файтона.

Пламъците на жарката, буйна страст, която бе съзряла в погледа му още от първата им среща, лумнаха с пълна сила. Те замаяха съзнанието и чувствата й, както мигновената светлина на фосфорната смес бе замъглила погледа й.

Чувстваше се така, като че ли бе влязла в някаква странна, великолепна стая, в която множество големи свещи разпръсваха своята светлина, а тя на свой ред се отразяваше от многобройни огледала. Беше едновременно вълнуващо и объркващо, и малко страшно. Не можеше да види къде е вратата. Не знаеше как би могла да избяга, ако се наложеше.

Устните му се раздвижиха върху нейните, задълбочавайки целувката. От гърдите му се изтръгна дрезгав стон. Ръцете му нежно притиснаха лицето й, а Шарлот внезапно си даде сметка за силата, която притежаваше този мъж. Можеше да почувства твърдите мускули на бедрата му, притиснати към нейните.

В тялото й нахлу предателска топлина, която я накара да потрепери от глава до пети. Никога не бе реагирала така на близостта на никой мъж.

— Шарлот… — Гласът му бе нисък и безкрайно съблазнителен. В него се долавяше цялата му нужда и копнеж. — Шарлот…

Тя сграбчи раменете му Устните й инстинктивно се разтвориха. Той освободи устните й за миг и я погледна с такава настойчивост, че тя би трябвало наистина да се изплаши. Слабата светлина на фенера се отразяваше от стъклата на очилата му, наподобявайки златист пламък. В кехлибарените му очи гореше огън. Очи на алхимик, помисли си Шарлот.

С рязко нетърпеливо движение Бакстър свали очилата си и ги захвърли върху близката възглавничка.

— По дяволите? Какво правиш с мен?

Шарлот само поклати глава, неспособна да отмести поглед. Осъзна, че стиска раменете му така, сякаш ако се пуснеше, щеше да пропадне в дъното на дълбока пропаст.

— Щях да те попитам същото.

— По дяволите! — Бакстър се наведе и докосна отново устните й със своите.

Шарлот усети как едната му ръка се плъзна към качулката на наметалото й, за да обхване врата й. Пръстите му бяха топли и силни. Ласката бе толкова нежна и интимна, че тялото й отново потръпна от желание. Той я привлече към себе си, като я притисна още по-силно между бедрата си. Тя склони глава в извивката на ръката му и той се наведе да целуне шията й, разтваряйки в същото време гънките на наметката й.

Шарлот долови собствената си тиха въздишка на удоволствие, когато ръката на Бакстър се спусна надолу и покри гърдата й. Младата жена чувстваше горещата му длан през тънкия вълнен плат на роклята си. Но не можеше да си наложи да се отдръпне. Цялото й тяло се напрегна от странно безпокойство и очакване. Шарлот се вкопчи в реверите на палтото му.

— Мистър Сейнт Айвс…

Ръката му бавно погали гърдата й, след което се спусна към хълбока й и я притисна леко.

— Боже Господи! — прошепна тя, поразена. Можеше да почувства набъбналата му мъжественост през плата на панталоните. Шарлот затвори очи и се отдаде на непознатото удоволствие да чувства мъжа до себе си. Като че ли бе изпаднала в сладък транс. Мушна ръце под палтото му, нетърпелива да почувства твърдостта на мускулите му. Топлината, която се излъчваше от тялото му, беше истински опиум за сетивата й. Но тя искаше повече, много повече.

Бакстър събра полите на роклята и наметалото й и ги вдигна над коленете й. Шарлот отново потрепери, когато я погали по вътрешната страна на бедрото. След това съсредоточи милувката си върху голата кожа точно над жартиера й. Като че ли през тялото й мина електрически ток. В този момент файтонът рязко спря. Шарлот замръзна. Изведнъж реалността се стовари с цялата си тежест върху нея.

— По дяволите! — Бакстър бързо се съвзе, пресегна се и сграбчи очилата си от възглавничката. След това отмести леко завесата на прозорчето на файтона. — Пристигнахме. Намираме се пред къщата ти. Как, по дяволите, дойдохме толкова скоро? Имах няколко неща, които трябваше тази вечер да обсъдя с теб.

— Аз също исках да поговорим. — Шарлот се мъчеше да се овладее. Чувстваше се смутена и объркана. Цялата гореше, беше останала без дъх и изпълнена със странно очакване. — Дори не започнахме да говорим за събитията от тази нощ.

— Не, не започнахме. — Бакстър продължаваше да я наблюдава внимателно. Тя се сви на седалката и се опита да се овладее. — Утре ще дойда и ще поговорим.

Резкият му тон я отрезви. Мъжът, който само допреди миг я целуваше с буйна страст, сега й говореше така, като че ли го бе обидила. След това изведнъж й хрумна, че той също без съмнение бе дълбоко потресен от страстта, която бе пламнала помежду им.

Истината бе, че тя също бе потресена от това, което се случи между тях. Но Бакстър бе неин служител и тя бе тази, която трябваше да се справи с това положение. Бакстър, без съмнение, се порицаваше прекалено сурово за това, че се бе поддал на твърде страстната си природа.

Тя се приведе напред и докосна окуражително ръката му.

— Не се безпокойте, сър. Вие в никакъв случай не сте виновен затова, което се случи. Такива бурни емоции често биват предшествани от силно вълнение или опасност. Срещата ни с онзи ужасен човек пред къщата на мисис Хескет е причината за това, което стана между нас.

Бакстър вдигна изненадан поглед към нея.

— Наистина ли мислите така?

— Да, разбира се. Това е единственото обяснение. Заплахата от насилие може да отприщи поток от силни емоции.

— Да разбирам ли, че имате достатъчно опит в тези неща?

— Е, не точно — призна тя. — Но съм чела достатъчно от поезията на лорд Баирон, за да знам, че това, което се случи между нас, не е нещо необичайно. Когато човек се изправи лице в лице с опасността, това стимулира… първичните му емоции.

— Всемогъщи Боже! Правиш всички тези заключения само заради стиховете на някакъв поет?

Шарлот се почувства засегната от очевидното му презрение.

— Байрон пише много убедително за тъмните страсти. Изглежда, разбира много добре до какво могат да доведат те. Знам, че човек може да научи много от поемите му, както и от тези на другите романтични поети.

— Това щеше да бъде смешно, ако не бе толкова абсурдно.

— Опитвам се да ви дам логично обяснение за едно събитие, което очевидно ви смущава, мистър Сейн Айвс.

Бакстър сведе поглед към ръката й, която почиваше върху неговата. Когато отново го вдигна, в очите му грееше опасен пламък.

— Благодаря, мис Аркъндейл, но мисля, че ще оцелея и без да разчитам на вашите логични обяснения. В деня, в който потърся обяснения от някой проклет поет, сигурно ще съм готов за лудницата.

Шарлот бързо отдръпна ръката си. Очевидно Бакстър бе изпаднал в лошо настроение. Сега не бе моментът да се опитва да го успокои.

— Много добре, сър — отвърна тя, решила да запази весел и непринуден тон. — Сигурна съм, че до сутринта и двамата ще сме забравили за всичко това.

Отначало той не отговори. Отвън се разнесе шум, което означаваше, че кочияшът бе скочил от капрата.

— Ще видим — заяви накрая той.

Шарлот си пое дълбоко дъх.

— Когато утре дойдете вкъщи, ще сравним впечатленията си от къщата на мисис Хескет.

— Добре.

— Дотогава ще съм успяла да разгледам скицника й. Може би ще открия нещо интересно.

— Съмнявам се. — Бакстър се приведе напред и повдигна брадичката й. — Сега ме чуйте добре. Ще се уверя, че сте се прибрали на сигурно място в дома си. А вие ще се уверите, че всички прозорци и врати са заключени, преди да си легнете.

Шарлот премигна неразбиращо.

— Но, разбира се, мистър Сейнт Айвс. Преди да си легна, винаги проверявам ключалките. Уверявам ви, че това ми е стар навик. Но се съмнявам, че точно тази нощ имаме причина за тревога. Негодникът, който ни нападна, няма никаква възможност да ни е проследил в мъглата.

— Може и да сте права, но непременно направете както ви казах. Ясно ли е?

Шарлот интуитивно усети, че няма да е разумно да позволи на Бакстър да доминира и да има последната дума във всичко. Трябваше да държи на своята ръководна роля във взаимоотношенията им.

— Оценявам загрижеността ви, но не забравяйте, че сте мой служител и нарежданията давам аз. С удоволствие ще се вслушам в съвета ви, но трябва да разберете, че сама съставям мнението си и сама вземам решения.

— Ще направите повече от това просто да се вслушвате в съветите ми, Шарлот — отвърна Бакстър с вбесяващо спокойствие. — Ще ги изпълнявате.

В този момент вратата на файтона се отвори. Шарлот не отвърна нищо, само повдигна многозначително едната си вежда, тъй като добре съзнаваше, че кочияшът стои на почтително разстояние в сянката, но все пак достатъчно близо до тях.

— Тази вечер доказахте, че сте отличен помощник, сър, но без съмнение има и други способи господа, които могат да ви заместят. Ако искате да запазите службата си, ще направите добре да показвате поне малко уважение към работодателя си.

За миг в очите му блесна весело пламъче.

— Да не би да заплашвате да ме уволните, Шарлот? След всичко, което преживяхме тази нощ? Съкрушен съм.

Тихият му смях толкова я изнерви, че Шарлот не посмя да отвърне нищо. Без да каже и дума, тя събра полите си и се приготви да слезе от файтона Кочияшът учтиво й подаде ръка. Тъй като фенерът на файтона хвърляше слаба светлина, Шарлот не можеше да бъде сигурна дали безстрастният израз на лицето му се промени, но й се стори, че в погледа му прочете съчувствие.

Бакстър я последва, хвана я за ръка и я придружи до стъпалата на входа. Взе ключа от ръката й и го пъхна в ключалката.

— Лека нощ, мистър Сейнт Айвс. — Шарлот пристъпи в антрето и се обърна с лице към него. С усилие на волята успя да изобрази хладна и леко надменна усмивка. — Искам отново да ви кажа колко съм доволна от отличните ви професионални умения, които демонстрирахте тази нощ.

— Благодаря. — Бакстър облегна ръка на рамката на вратата и впи замислен поглед в Шарлот. — Само още едно нещо.

— Какво?

— Може би трябва да се обръщаш към мен с малкото ми име. Не виждам смисъл да спазвам официален тон, не и след това, което преживяхме.

Шарлот го погледна смаяна, неспособна да произнесе и дума.

Очевидно доволен от реакцията й, Бакстър отстъпи крачка назад и затвори леко вратата под носа й.

 

 

Двайсет минути по-късно Бакстър влезе в лабораторията си, като все още кипеше от гняв. Не можеше да повярва, че толкова неочаквано и нетипично за него бе загубил самообладание.

— По дяволите!

Прекоси стаята и се спря до малка масичка близо до камината. Върху масичката имаше кристална чаша. За бога, имаше нужда от едно питие. Повтаряше си ожесточено, че е в състояние да контролира чувствата си. Той бе учен, от години се бе посветил на науката. Беше се прекланял пред олтара на логиката и разума през целия си живот.

Наля си бренди, като напълни чашата почти догоре. Дори не можеше да си спомни кога точно се бе научил да държи чувствата си под железен контрол Това бе нещо, което винаги бе разбирал без усилие, нещо, което познаваше много добре и знаеше как да се справи с него. Дори и по време на краткотрайните си любовни авантюри никога не бе позволил страстта да надделее над разума. Самият той бе жертва на такава страст и знаеше докъде можеше да доведе това.

Вдигна чашата и отпи голяма глътка, силното питие изгори гърлото му и потече като течен огън във вените му.

Което беше още по-лошо, Шарлот най-сериозно го бе уведомила, че обяснението за неговото поведение може да се намери в романтичната и мелодраматична поезия на Байрон! Това бе достатъчно, за да накара един мъж да се заключи в тишината на собствената си лаборатория и никога да не излиза оттам.

Бакстър се отпусна в любимото си кресло, в което бе прекарал дълги часове в четене, и впи невиждащ поглед в огъня в камината. Пламъците му напомняха за Шарлот — и двете предизвикваха мощна химическа реакция, която би могла да погълне и изгори мъжа, ако той не внимаваше достатъчно.

Бакстър затвори очи, но пламъците продължаваха да го подмамват Пред погледа му изникна Шарлот, а пламъците се отразяваха огненочервени в косите й. Бакстър искаше да зарови пръсти в опасната им топлина, но вместо това стисна толкова силно чашата, че кокалчетата му побеляха.

Но той не бе единственият, който загуби самообладание във файтона, напомни си той. Реакцията на Шарлот бе недвусмислена. Ако в този момент кочияшът не бе спрял, вечерта щеше да има съвсем различен край. В съзнанието му изплува образът на меките й бедра, които се обвиват около кръста му, докато малките й перлени нокти се забиват в кожата на раменете и гърба му. Бакстър отпи още една глътка бренди и осъзна, че все още може да усети вкуса на Шарлот, както и нейния аромат. Не можеше да го забрави. Както и меката й, чувствителна гръд, която се напрегна под допира на ръката му, а зърното се втвърди от възбуда.

Явно бе, че му предстои дълга нощ. Точно сега разумът и желязната логика нямаше да му свършат никаква работа. Знаеше, че няма да успее да заличи спомена за Шарлот, сгушена в прегръдките му. Образът бе твърде сладък, твърде възбуждащ.

Но следващия път, когато я види, щеше да се владее напълно. Нямаше да допусне отново да загуби контрол. Бакстър погледна чашата си и видя, че я бе пресушил. Когато я поставяше на масата до себе си, погледът му попадна на сгънат лист хартия. Веднага го разпозна. Беше бележка, която му бяха донесли по-рано през деня, малко преди да тръгне към дома на Шарлот. Бележката беше от вдовицата на баща му, Мериан, лейди Ешъртън. Това беше третото съобщение от нея, което получаваше за една седмица.

— Проклятие! — С въздишка на примирение Бакстър вдигна писмото и разчупи печата.

Съдържанието му беше същото като това на другите две бележки, които Мериан бе изпратила през последните няколко дни. Бележката бе кратка и ясна.

Скъпи Бакстър,

Бих искала да говоря с теб. Въпросът е спешен. Моля те да ми се обадиш при първа възможност.

Искрено твоя, лейди Е.

Бакстър смачка писмото и го хвърли в огъня, както бе направил и с първите две. Нейната представа за тежко положение не се покриваше с неговата. Най-сериозните проблеми на Мериан бяха свързани с пари, по-специално с богатството на Ешъртън. Бащата на Бакстър бе посочил именно него като човека, който щеше да се разпорежда с него, докато синът на Мериан, Хамилтън, навърши двайсет и пет Мериан изобщо не бе доволна от това решение на съпруга си. Още по-малко Хамилтън.

Бакстър трябваше да изпълнява тази неблагодарна задача още няколко години, преди да прехвърли цялата отговорност за наследството на Ешъртън на своя полубрат Той нетърпеливо отхвърли старите си проблеми и се замисли над новите, които бяха изникнали съвсем наскоро. Младият мъж облегна лакти на страничните облегалки на креслото, допря пръстите на ръцете си едни срещу други и отново се втренчи замислено в огъня.

Колкото до събитията от тази нощ, едно нещо бе сигурно — дебнеше го опасност и тази опасност носеше името Шарлот.

 

 

В полумрака на стаята въглищата в камината тлееха бавно. Богатият, наситен с благовония аромат упойваше сетивата му. Съзнанието му бе в пълна хармония със силите на метафизичната проекция, в която се намираше. Беше готов.

— Какво казват картите, любов моя? — прошепна тихо той.

Гадателката обърна първата карта.

— Златист грифон.

— Мъж.

— Винаги е така — Гадателката хвърли предпазлив поглед към него от противоположната страна на масата. — Грифонът ще застане на пътя ви.

— Ще е в състояние ли да промени плановете ми?

Жената обърна друга карта и за момент се поколеба.

— Феникс. — Пресегна се за следващата и я обърна. — Червен пръстен.

— Е?

— Не. Златистият грифон може да се окаже много упорит, но крайната дума ще бъде ваша.

— Да — усмихна се той. — Сега ми разкажи за жената.

Гадателката обърна друга карта.

— Жената има кристални очи. Тя търси.

— Но нищо няма да открие.

Гадателката поклати глава.

— Не. Няма да открие това, което търси.

— В края на краищата, тя е само една жена. Няма да представлява никакъв проблем.

„Гадателката също“ — помисли си той, но не каза нищо повече. Когато му дойдеше времето, щеше да се отърве от нея. В момента обаче му беше полезна, а беше лесно да я държи в подчинение, използвайки собствената й страст.

 

 

— Какво мислиш за тази странна рисунка, Ариел? — Шарлот взе от бюрото скицника на Друзила Хескет и го подаде на сестра си. — Ти разбираш много повече от тези неща от мен. Виждала ли си някога подобно нещо?

Ариел тъкмо се готвеше да си налее втора чаша чай. Хвърли поглед към скицника, който Шарлот бе отворила някъде по средата. Очите й се разшириха, когато видя рисунката на голо мъжко тяло, очевидно статуя:

— Хм, не — отвърна сухо Ариел. — Не мисля, че някога съм виждала нещо подобно.

Шарлот й хвърли укорителен поглед.

— Нямам предвид рисунката на статуята, а малката скица в ъгъла. Изглежда като кръг, във вътрешността на който има триъгълник. А във вътрешността на триъгълника до всеки ъгъл има малки фигурки.

— Да, виждам. — Ариел поклати глава. — Изобщо не прилича на мотивите, които сега са на мода. Не съм виждала нищо подобно нито в La Belle Assemble, нито в Ackerman’s Repository of the Arts. Може би някое друго списание може да ни даде някаква представа.

— А може би рисунката е някакъв египетски или римски мотив.

— Не мисля така. — Ариел прокара леко пръст по рисунката. — Само един бог знае колко скици и мотиви са взети от египетски и римски антики. Всеки модист и декоратор в Лондон ги използва. Виждала съм какво ли не, но подобен мотив ми е напълно непознат. Защо те интересува?

— Поради някаква причина Друзила Хескет е сметнала за необходимо да го прерисува на тази страница в скицника си, който очевидно е посветила на акварелни рисунки на голи статуи.

Ариел вдигна любопитен поглед към сестра си.

— Но тази рисунка не е акварел. Направена е с писалка и мастило.

— Точно така. И е напълно различна от останалите рисунки.

— Наистина. — Ариел се усмихна леко. — Питам се дали мисис Хескет е типична представителка на онези модни кръгове, от които се надяваше да си намериш клиентки. Изглежда, е проявявала жив интерес към мъжкото тяло.

— Да, но вече едва ли е важно какъв вкус е проявявала. Това, което ме безпокои и не мога да си обясня, е защо е нарисувала този изключително странен мотив в скицника си.

— Какво е това червеникавокафяво петно на подвързията? — попита Ариел. — Разлята акварелна боя?

— Най-вероятно. — Шарлот докосна петното с върха на пръста си. — Ами ако е засъхнала кръв?

— Господи!

— Ами ако мисис Хескет е останала жива известно време, след като е била простреляна, достатъчно за да пъхне скицника под гардероба? — прошепна Шарлот.

— Никога няма да разбереш със сигурност дали наистина е станало така.

— Не, предполагам, че не. — Шарлот прехапа замислено долната си устна, в ума й се оформяха различни възможности.

Ариел вдигна чашата до устните си и хвърли поглед към сестра си.

— Трябва да намериш отговорите на много въпроси, но и аз искам да ти задам няколко.

— Какви например?

— Какво точно се случи миналата нощ, когато отиде да претърсваш къщата на мисис Друзила Хескет?

Шарлот се облегна на стола си и махна с ръка в жест на раздразнение.

— Вече ти разказах всичко. Двамата с мистър Сейнт Айвс открихме скицника, след което бяхме нападнати от един крадец, когато излизахме от къщата. Това е всичко.

— Знаеш ли, че ми направи впечатление именно описанието ти на ролята, която е играл мистър Сейнт Айвс в тези събития.

Шарлот се усмихна с дълбоко задоволство.

— Както казах, мистър Сейнт Айвс беше чудесен, направо невероятен.

— Невероятен не е думата, която обикновено използваш, не и когато се отнася за представител на другия пол.

Шарлот смутено се прокашля.

— Е, що се отнася до тази ситуация, наистина не намирам по-подходяща дума. Мистър Сейнт Айвс се оказа умен, находчив и изненадващо смел. Потръпвам само като си помисля какво можеше да се случи, ако не ме бе придружил.

— И все пак, той се оказа идеалният доверен човек, нали?

— Наистина. Мистър Маркъл бе абсолютно прав, когато ни го препоръча.

— Той те е целунал, нали? — попита тихо Ариел.

— Това е наистина странна мисъл, Ариел. Защо, за бога, бих целунала мистър Маркъл? — Шарлот вдигна своята чаша с чай и отпи. — Той наистина е много добър човек, но е поне трийсет години по-стар от мен, а и не мисля, че на тази възраст жените продължават да го интересуват.

— Знаеш много добре, че имах предвид Сейт Айвс, а не Маркъл.

Шарлот почувства как страните й пламват, а по тялото й се разлива предателска топлина.

— Мислиш, че мистър Сейнт Айвс ме е целунал? И защо?

— Когато миналата нощ дойдох в стаята ти, за да те разпитам какво е станало в къщата на мисис Хескет, ти изглеждаше… — Ариел се поколеба, очевидно търсеше най-подходящата дума. — Различна.

— Различна?

— Превъзбудена. Цялата сияеше. — Ариел направи неопределено движение с ръка. — Косите ти бяха малко разрошени, а очите ти имаха странен израз.

— Наистина, Ариел, това е вече прекалено. Току-що бях преживяла сблъсък с много опасен крадец. Как, по дяволите, би трябвало да изглежда някой след подобно преживяване?

— Не знам как изглежда една дама, след като се е отървала на косъм от опасен престъпник, но знам как изглеждаше ти.

— Какво, за бога, искаш да кажеш? Никога преди не съм се срещала с престъпници.

— Но аз съвсем ясно си спомням една такава среща, Шарлот — Ариел внимателно постави крехката порцеланова чаша в чинийката. — Преди пет години. В нощта преди на прережат гърлото на Уинтърборн. Видях те в коридора, видях как постъпи тогава, Шарлот. Ти използва пистолета на татко, за да прогониш Уинтърборн и един от неговите приятели от къщата.

Шарлот я погледна поразена.

— Нямах представа, че си разбрала какво се случи онази нощ.

— Нямах пълна представа за нещата тогава, трябваше на минат няколко години, за да си обясня всичко. Но дори тогава разбирах, че си се справила с много опасна ситуация. След това видях израза на очите ти. Не бе същият, който видях минала нощ, Шарлот.

— Съжалявам. Не исках никога да научиш колко зъл и покварен бе Уинтърборн.

— Но приятелят му беше много по-зъл, нали?

Шарлот потръпна при спомена за този човек.

— Той беше истинско чудовище. Но това се случи преди много време, Ариел. И двете преживяхме онези събития и няма защо да се тревожиш.

— Исках само да кажа, че ясно си спомням как се държеше през онази нощ. Беше хладнокръвна, студена, дори очите ти гледаха студено.

Шарлот потърка слепоочията си.

— Не знам какво да кажа, Ариел. Бях ужасена. Не си спомням нищо друго за това, как съм се чувствала тогава.

— Минала вечер също беше изплашена, Шарлот. Но в никакъв случай не беше студена и хладнокръвна. Беше развълнувана, а от очите ти струеше светлина.

— Мини направо на въпроса, Ариел.

— Мисля, че Сейнт Айвс те е целунал.

Шарлот изстена и вдигна ръце в жест на примирение.

— Е, добре, той наистина ме целуна. И двамата бяхме прекалено развълнувани от предшестващите събития. Понякога опасността упражнява този ефект върху сетивата.

— Така ли?

— Да — отвърна твърдо Шарлот. — Поетите са писали много по този въпрос. Подобна ситуация може да повлияе дори на човек, който по принцип е спокоен и хладнокръвен и не е склонен към силни страсти.

— Дори човек като мистър Сейнт Айвс?

— Всъщност имах предвид себе си — усмихна се Шарлот малко тъжно. — Разбира се, мистър Сейнт Айвс също е спокоен и хладнокръвен, но сигурно си налага желязна самодисциплина, за да го постигне.

Ариел зяпна от изумление.

— Моля?

— Под спокойната му външност и хладнокръвие се крият опасно силни страсти.

— Силни страсти? Сейнт Айвс?

— Знам, че в началото изразих някои съмнения, но наистина не мисля, че характерът му ще ни причинява някакви трудности — продължи Шарлот с привидно спокоен тон. — Убедена съм, че ще се справи отлично със задачите си.

— Радвам се, че си доволна, но започвам да изпитвам известно безпокойство, Шарлот Ако мистър Сейнт Айвс те е целунал, нещата придобиват съвсем друг облик. Какво и колко всъщност знаеш за него?

— Какво искаш да кажеш? — Шарлот я погледна изпитателно. — Мистър Маркъл ни изпрати писмо с отлични препоръки за този човек.

— Да, но самите ние не направихме никакви проучвания за него. Дори и тези, които непременно бихме направили, ако се отнасяше за някоя клиентка.

— Не ставай смешна. Знаеш много добре, че в такива случаи интуицията ми е непогрешима.

— Моята също. Но започвам да си задавам някои въпроси за Сейнт Айвс.

— Няма за какво да се безпокоиш.

— Шарлот, ти си му позволила да те целуне.

— Е, и какво от това? — Шарлот постави ръце на бюрото. — Това беше просто една целувка.

— Но в никакъв случай не можеш да кажеш, че за теб това е обичайно приятно прекарване на времето.

Шарлот не можеше да възрази, истина беше. Нещастната връзка на майка й с лорд Уинтърборн и професията, посветена в ровене в тъмното минало на груби и безсърдечни мъже, изпълнени с така наречените почтени намерения, я оставиха без всякакви илюзии.

Това не означаваше, че тя не притежаваше романтичната представа на всяка жена за любовта, както и чисто физическите нужди на един млад и здрав организъм. Все пак спомените за брака на родителите й бяха хубави и би дала много, за да познае с някой мъж интимната радост и щастие, които бяха свързвали майка й и баща й.

Но в същото време съзнаваше прекалено добре, че в брака рисковете за една жена са огромни. Поради възрастта й и обстоятелствата, в които бе попаднала, Шарлот не мислеше за брак, а за една дискретна връзка. За нещастие, по-лесно бе да си го помисли, отколкото да го осъществи. Още повече, че бе много трудно за жена в нейното положение да намери подходящ мъж.

Тя не се движеше в обществото. Не получаваше покани и не я представяха никъде. Малкото уважавани джентълмени, които бе срещнала в живота си, не бяха успели да разбудят у нея никакви чувства. Повечето от тях, подобно на мистър Маркъл, бяха твърде стари. Другите просто бяха скучни.

Изглеждаше й безсмислено да започва връзка с някого, ако не е пламнала между тях искрата на истинска страст, мислеше си Шарлот. Защо да поема рискове, ако не изпитваше онези силни чувства на метафизично ниво, за които говореха поетите романтици? Като например чувството, което помете сетивата и разума й, когато Бакстър я целуна.

При тази мисъл Шарлот замръзна на мястото си. Наистина ли си мислеше за връзка с Бакстър Сейнт Айвс? Погледът й отново попадна на странната рисунка, която Друзила Хескат бе направила в ъгъла на страницата. Рисунката бе истинска загадка, за разлика от чувствата й към Бакстър.