Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Романтична афера

Издателство „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 11

За нея той не бе нищо повече от един проклет експеримент! Първоначалният гняв, който се надигна в гърдите му, бе придружен от чувство на дълбоко отчаяние. Трябваше да използва цялата сила на волята си, за да скрие и двете зад безстрастен и безразличен вид, което толкова добре му се бе удавало в миналото.

Изпрати Шарлот до дома й с ледена учтивост, което очевидно я смущаваше и дразнеше, но това бе всичко, което бе способен да й даде в момента. Тя седеше срещу него в каретата с гордо изправен гръб и отбягваше погледа му. По страните й бе избила руменина, но Бакстър реши, че това едва ли е в резултат на факта, че преди малко бяха правили любов. Тя не му бе проговорила оттогава.

А това, че не настояваше да разговарят, го устройваше идеално. Бог му бе свидетел, че този ден му се бе събрало доста. И изобщо не му се искаше да говори за това.

Последва я мълчаливо по входните стълби на малката й градска къща. Беше истинско облекчение да потъне в собствения си вътрешен свят, където чувствата бяха нещо неопределено, далечно и бе по-лесно да се контролират.

Мисис Уити отвори вратата почти веднага.

— Време беше, мис Аркъндейл. Двете с мис Ариел вече започнахме да се тревожим. Чудехме се дали да не изпратим съобщение на мистър Сейнт Айвс… — Икономката млъкна, когато видя Бакстър, застанал на стълбите зад Шарлот, и лицето й видимо се отпусна. — О, виждам, че сте я намерили, сър. Е, радвам се, че събитията доведоха до такъв щастлив обрат.

— Това зависи от гледната точка. — Без да обръща внимание на дългия, мрачен поглед, който му отправи Шарлот, Бакстър влезе в антрето.

Спря рязко, стъписан от невероятно силния аромат на огромно количество цветя.

— Какво, по дяволите, е това? Да не си превърнала къщата в оранжерия?

Мисис Уити проследи погледа му и направи недоволна гримаса.

— Започнаха да пристигат тази сутрин. Използвахме всяка ваза, с която разполагаме в къщата. Каква гледка, а?

В коридора и антрето бяха наредени няколко редици вази, всичките препълнени с цветя. По стълбището бяха подредени саксии с невен. До огледалото имаше огромно количество лалета. До стените бяха струпани рози и орхидеи. Само за миг гневът му пламна с нова сила.

— Кой, по дяволите, си мисли, че има право да ти изпраща всичките тези цветя, Шарлот? Единственият мъж, с когото танцува миналата нощ, беше старият Ленокс?

— По-голямата част си изпратих сама. — Шарлот развърза връзките на шапката си. — Виждаш ли, направих сделка с момчето, което караше каретата с цветята. Съгласи се да ми помогне да проследя мис Поуст само след като му обещах, че ще купя всичките му цветя.

— Да, разбира се. Проклетата цветарска кола! — Бакстър хвърли поглед към мисис Уити и се намръщи. — И вие ли участвахте в това безумие?

— Не гледайте към мен, сър. — Мисис Уити пое шапката му. — Аз съм напълно невинна. Казах, че не е добра идея да се преследва мис Поуст, но кой слуша една икономка? Във всеки случай, не всички цветя са от каретата. Голяма част от тях бяха изпратени тази сутрин от обожатели на мис Ариел.

Лицето на Шарлот просветна.

— Разбира се! Миналата нощ Ариел направи неотразимо впечатление на всеки млад джентълмен в залата. Всички бяха готови да се хвърлят в краката й.

— Шарлот, ти си се върнала! — Гласът на Ариел долетя от задната част на коридора. Чуха се припрени стъпки, докато тя се приближаваше към тях. — Вече започвах да се тревожа. Мисис Уити каза, че си тръгнала да преследваш онази жена, която заяви, че мистър Сейнт Айвс я съблазнил и изоставил… О, мистър Сейнт Айвс! — Ариел се изчерви, когато го забеляза. — Не ви видях, сър.

— Няма нищо. — Бакстър скръсти ръце на гърдите си и се облегна с едно рамо на рамката на вратата. — Свикнал съм да не ме забелязват.

— Не му обръщай внимание. — Шарлот бързо се отправи към стълбите. — Мистър Сейнт Айвс е в лошо настроение. Заведете го в кабинета ми, мисис Уити. Ще сляза след минута. Искам малко да се освежа. Сутринта се оказа доста вълнуваща.

— Вълнуваща! — Бакстър проследи с поглед Шарлот, която се качваше по стълбите. — Да, наистина. Още една трескава сутрин в лабораторията в наблюдение на резултата от някои опити, нали, мис Аркъндейл?

Шарлот спря на площадката на стълбището и му се усмихна.

— Както кажеш, мистър Сейнт Айвс…

— Имай предвид обаче, че понякога резултатите от някои експерименти се нуждаят от време, за да се видят — продължи той. — В някои случаи това отнема цели девет месеца.

Изпита огромно задоволство, когато видя как очите й се разширяват от изумление, когато осъзна какво иска да й каже. След това Бакстър й обърна гръб и се отправи към кабинета.

В носа го удари нова вълна от прекрасен аромат Тази стая също бе пълна с цветя. Но сред всички се открояваше голяма ваза със светлочервени рози.

ДЕВЕТ МЕСЕЦА! Собствените му думи му подействаха така, като че ли го удариха с юмрук в слънчевия сплит. Ами ако Шарлот наистина бе бременна? Без да се колебае, Бакстър се насочи към масичката, където винаги стоеше бутилка бренди. Точно когато щеше да си налее от силното питие, от горния етаж проехтя гневният вик на Шарлот.

— Изчезнал е! — Над главата му затрополяха бързи стъпки. — Копелето го е взело!

С дълбока въздишка Бакстър остави бутилката на мястото й. В тази къща човек не можеше да изпие и една ободряваща глътка, без да го обезпокоят Бакстър излезе в коридора пред кабинета. Ариел и мисис Уити гледаха към горния етаж в нямо изумление. Шарлот стоеше на площадката на стълбището и изглеждаше така, като че ли току-що бе получила електрически удар.

— Какво има? — обади се Ариел. — Какво се е случило?

— Наистина, какво е станало? — присъедини се и мисис Уити.

Шарлот разпери широко ръце.

— Казах ви, не ме ли чухте? Той го е взел!

— Успокой се, Шарлот — обади се Бакстър. Всички млъкнаха и се обърнаха към него. — Сега, ако нямаш нищо против, кажи ни точно кой какво е взел.

— Онзи негодник, когото изненадахме тук миналата нощ! — отвърна нетърпеливо тя.

— Какво за него?

— Реших, че не е успял да открадне нищо, но съм сбъркала. Проверих само онези неща, за които мислех, че представляват интерес за един крадец — среброто и другите ценности. — Шарлот си пое дълбоко дъх. — Не си направих труда да проверя дали липсва дневникът на Друзила Хескет. Бях го скрила в чекмеджето на един гардероб.

Бакстър почувства как кръвта му изстива.

— Искаш да кажеш, че дневникът е откраднат?

— Да. Не е бил обикновен крадец, Бакстър. Търсил е точно този скицник, И го е намерил. — Тя насочи обвиняващо пръст към него. — Казах ти, че скицникът съдържа ценна улика, Сейнт Айвс.

Бакстър оправи разсеяно очилата си, докато премисляше последствията.

— Когато приключиш с освежаването, ела веднага в кабинета. Добре е да не се бавиш много.

— Бъди проклет, Сейнт Айвс! Как се осмеляваш да ми даваш заповеди в собствения ми дом! Още повече че аз не се бавя. Аз съм тази, която последва мис Поуст същата сутрин, ако благоволиш да си спомниш. Когато се опитах да ти разкажа за това… ти направи така, че отвлече вниманието ми в лабораторията. Ако е имало някакво бавене, то е било от твоя страна!

Бакстър тихо затвори вратата зад себе си и се върна към брендито.

 

 

Петнайсет минути по-късно, овладяла в голяма степен чувствата си, Шарлот влетя в кабинета. Ариел и мисис Уити я следваха по петите. Бакстър седеше в люлеещия се стол пред огъня. Вдигна поглед към жените и остави наполовина пълната си чаша на масата.

— Време беше — промърмори той и се изправи.

Шарлот не му обърна внимание.

— Имаме изключителен късмет, че се сетих да откъсна страницата с онази необикновена рисунка на Друзила Хескет. — Тя заобиколи бюрото и отвори едно чекмедже. Рисунката беше точно там, където я бе оставила предишната вечер, след като Бакстър си тръгна. — Това тук е нишката към убийството на тази жена. Беше единствената необикновена рисунка в скицника.

— Аз пък си мислех, че има и някои други по-необикновени рисунки — обади се Ариел, а в очите й играеше весело пламъче. — Някои от тях бяха доста интересни.

Шарлот я изгледа мрачно и постави скицата на бюрото.

— Точно по тази причина махнах тази рисунка от там.

Мисис Уити погледна нарисуваната с мастило скица.

— За мен това тук няма никакъв смисъл. Един кръг, а вътре в него триъгълник, три гърчещи се червея и… — Тя примижа. — Какво има в средата? Дракон ли?

— Мисля, че е някакво хвъркато създание. — Шарлот сви устни. — Трудно е да се каже. Мисис Хескет не притежаваше кой знае какъв талант за рисуване. С изключение на някои части от тялото, това е всичко.

Бакстър се приближи.

— Позволи ми да погледна.

Шарлот почувства по гърба си нервна тръпка, когато той застана близо нея и впи поглед в рисунката. Сега бе привлякла цялото му внимание, осъзна тя. Фактът, че скицникът бе откраднат, бе го накарал да съсредоточи аналитичния си ум в тази посока.

Струваше й се, че силата, която се излъчваше от него, когато бе толкова съсредоточен, го обвива като невидима аура. Чудеше се как Ариел и мисис Уити не успяваха да забележат това. В този момент забеляза, че и двете се бяха отместили леко встрани, като че ли да направят повече място на Бакстър. Но истината бе, че мястото бе напълно достатъчно. Никоя от двете не осъзнаваше какво бе направила. Шарлот едва се въздържа да не се усмихне. Повечето хора може и да не усещаха вродената вътрешна сила на Бакстър, но това не означаваше, че те не отвръщаха инстинктивно на нейното излъчване.

Бакстър вдигна листа с рисунката и започна да го разглежда по-отблизо. Веждите му се сключиха в тъмна линия над горния ръб на очилата.

— Струва ми се, че в тази рисунка има нещо познато.

Шарлот бе обхваната от вълнение.

— Какво искаш да кажеш? Виждал ли си вече подобно нещо?

— Може би. Преди много време. — Бакстър вдигна поглед, а очите му срещнаха нейните. — Трябва да проверя в библиотеката си.

— Виждал си нещо подобно в някоя от книгите си? — попита припряно Ариел.

— Много вероятно. — Мъжът отново насочи вниманието си към скицата. — Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че това е някакъв много древен символ.

— Древен! — Шарлот потрепери. — Защо, за бога, мисис Хескет ще прерисува някакъв древен символ в скицника си и защо някой ще иска да го краде?

— Който е взел скицника, го е направил заради тази рисунка — отбеляза Бакстър.

— Негодникът сигурно е целял да вземе тази рисунка. Тя беше единствената, която бе необичайна в сравнение с другите.

— Хм! — Бакстър сгъна листа на две. — Според моя научен опит, най-лесният начин да намерим решение на проблемите е да елиминираме обърканите и неясни възможности.

— На мен ми изглежда, че в тази работа всичко е объркано и неясно — въздъхна мисис Уити.

— Могат да се намерят едно-две нещица — отвърна той. — С малко късмет, ситуацията ще се изясни, след като се заема с тях.

— Имаш предвид посещението на мис Поуст — отбеляза Шарлот. — Какво смяташ да правиш?

— Да се уверя, че между нея и убийството на Друзила Хескет няма връзка — отвърна Бакстър. — Единственият начин да се отхвърли тази възможност е да разбера дали моят брат я е изпратил.

— Хамилтън? — извика гневно Ариел — Не е възможно да предполагате, че лорд Ешъртън е изпратил мис Поуст тук, за да разкаже невероятната си история на Шарлот.

— Бакстър мисли, че Хамилтън може да го е направил като шега — обясни бързо Шарлот. — Вече изказах мнение, че това едва ли е вероятно.

— Вероятно ли? Но това е невъзможно! — избухна Ариел. — Негова светлост е джентълмен. Никога не би паднал дотам, че да извърши нещо толкова подло.

Бакстър повдигна учудено вежди.

— Виждам, че Хамилтън е успял да направи отлично впечатление в този дом.

Ариел посочи към огромната ваза с червени рози.

— Тази сутрин той изпрати тези чудесни цветя. Неговият вкус, както сами можете да се убедите, е много изтънчен. Не може да е от онзи тип хора, които биха изиграли такава злобна шега на някого.

Бакстър хвърли към розите поглед, пълен с презрение и отвращение.

— Не е необходимо човек да притежава префинен вкус и дълбока чувствителност или особено благороден характер, за да реши, че е подходящо след бал да изпрати цветя на една дама.

— Интересно наблюдение — обади се сухо Шарлот. — Тогава би трябвало да се очаква всеки джентълмен, дори и този, непривикнал с етикета на обществото, да притежава достатъчно добър вкус, за да изпрати цветя на една дама след някоя забележителна вечер. — Шарлот нарочно замълча за момент — Или пък след някоя забележителна сутрин.

Бакстър я погледна смутено. Шарлот можеше да се закълне, че по страните му изби червенина. Удостои го с най-очарователната си усмивка.

— Мистър Сейнт Айвс, не можете да твърдите със сигурност, че собственият ви брат е изпратил мис Поуст, за да шпионира! — Ариел изглеждаше много разстроена.

Бакстър махна неопределено с ръка.

— Както казах, имам твърдото намерение да науча истината. Веднъж след като узнаем как е замесена мис Поуст във всичко това, ще имаме известна представа, какво да предприемем по-нататък.

Шарлот пристъпи бързо напред и заобиколи бюрото.

— Искам да присъствам, когато разговаряш с брат си.

— Няма да стане! — възпротиви се Бакстър.

Шарлот отново му се усмихна, макар и не толкова радостно като предишния път.

— Нека да се изразя по този начин, Сейнт Айвс. Сделката си е сделка. Ще се съгласиш да присъствам на разговора ти с лорд Ешъртън или ще съм принудена да приема, че ще продължим това разследване независимо един от друг. На нашето сътрудничество ще бъде сложен край.

Той й отправи замислен поглед, но не можа да скрие гневните пламъчета в очите си.

— Сега използваш шантаж, така ли, Шарлот? Продължаваш да ме изненадваш с разнообразните си таланти.

Имаше намерение да я нарани и успя. С усилие на волята тя се опита да скрие болката си зад измамно весело изражение.

— В моята работа, мистър Сейнт Айвс, човек се научава да използва всеки инструмент, който има подръка, за да изпълни задачата си.

— Разбирам. — Бакстър наклони леко глава и се отправи към вратата. — Тогава, надявам се, че инструментът, който използва преди не по-повече от час в лабораторията ми, ти е харесал, мис Аркъндейл. Мога да те уверя, че това парче желязо никога не е било поставяно в по-малко и по-горещо огнище.

За миг Шарлот не можеше да повярва в това, което чуваше. В следващия миг я заля вълна от гняв.

— По дяволите! — Без да гледа, тя хвана първия тежък предмет, попаднал й подръка — ваза с маргаритки.

— Почакай, това са мои цветя! — извика Ариел.

Беше твърде късно. Шарлот вече бе хвърлила вазата. Тя се разби във вратата, която Бакстър успя да затвори тихо зад себе си, след като излезе безшумно в коридора.

 

 

Половин час след полунощ Бакстър седеше в тъмното купе на файтона и наблюдаваше входа на „Зелената маса“ от отсрещната страна на улицата.

Наоколо се стелеше лека мъгла. Идваха и си отиваха файтони и карети, от които слизаха шумни господа в различна степен на алкохолно опиянение. Бакстър забеляза Хамилтън, Норис и още няколко техни приятели, които със смях се изсипаха от един файтон, след което се отправиха към входа на заведението.

— Е? Видя ли брат си да влиза вътре? — попита тихо Шарлот.

— Да. Отбягва, ме през целия ден и вечерта, но вече го хванах натясно. — Бакстър спусна завесата и се облегна на седалката си. — Мисля, че познавам тази сграда. Преди години беше известен публичен дом. Наричаше се „Манастирът“.

— Чувала съм за него — отвърна Шарлот, а в тона й личеше неодобрение. — Някои от така наречените джентълмени, за които правех разследвания в началото на кариерата си, посещаваха това място или поне се носеха слухове, че го правят. Какво знаеш за него, Бакстър?

Бакстър се надяваше, че мракът напълно скрива доволната му усмивка.

— Мога да те уверя, че заведението ми е известно единствено с репутацията си.

— Разбирам. — Шарлот леко прочисти гърлото си. — Мисля, че поне от две години не съм се натъквала на сведения за това заведение.

— Беше затворено преди известно време. Очевидно управата се е сменила.

— Така е. Сега може да е само един клуб, в който се играе хазарт, но ако питаш мен, все пак е една стъпка над вертепа, за който спомена.

Бакстър се усмихна. В тъмнината на файтона едва можеше да различи чертите на Шарлот Качулката на наметката скриваше лицето й.

Все още не бе сигурен защо се бе оставил да го убеди да я вземе със себе си. Тя винаги постигаше това, което иска, помисли си той. Беше настина силна и с независим дух жена. Може би това бе една от причините да го привлича толкова много. Определено не бе от онзи тип жени, които биха избухнали в сълзи, когато не могат да наложат своето. А тя стоеше срещу него и настояваше за това, което смяташе за свое право.

Шарлот наистина се оказваше труден характер, но въпреки това Бакстър харесваше твърдостта й. С Шарлот на един мъж никога нямаше да му се наложи да губи време и усилия, за да се съобразява с проклетата женска чувствителност.

Ето например, тя изобщо не се бе оплакала, че той я бе любил на работната маса в лабораторията. Знаеше, че повечето жени сигурно щяха да го приемат като дълбока обида. Трябваше да си признае, че обстановката далеч не можеше да се нарече романтична.

От друга страна, Шарлот бе тази, която бе нарекла страстното им сливане експеримент Предполагаше, че би трябвало да изпитва облекчение, че тя не придава на случилото се голямо значение, но поради някаква причина продължаваше да си мисли за това. С всеки изминал ден Шарлот все повече се намесваше в спокойния му и подреден живот.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Ще вляза в „Зелената маса“, ще измъкна Хамилтън и ще го довлека тук, където ще можем да поговорим насаме. — Бакстър махна очилата си и ги сложи в джоба на палтото.

— Защо свали очилата си?

— Защото предпочитам да мина незабелязан. Хората, които ме познават, са свикнали да ме виждат с очила. Не искам никой да узнае за разговора ми с Хамилтън.

— Разбирам — отвърна тихо Шарлот — Става дума за семейни дела.

— За нещастие, да.

— Но как ще откриеш Хамилтън сред всичките тези хора без очилата си?

— Един мой приятел, граф Мастърс, е любител изобретател. Направи ми много интересен часовник. — Бакстър отмести леко завесата на прозореца достатъчно за да проникне лъч лунна светлина. След това извади джобния си часовник и отвори капачето. Вдигна часовника към очите си, все едно да провери колко е часът, както би направил всеки, когато светлината е недостатъчна. Гледаше Шарлот през стъкленото покритие, което всъщност представляваше контактни лещи.

— Колко умно! — възкликна Шарлот. — Невероятно хрумване!

— Мастърс е много умен човек. Някои от моите химически прибори са негово дело. — Бакстър затвори капачето и пусна часовника в джоба си. След това постави ръка на дръжката на вратата. — Предполагам, че само ще си загубя времето, ако се опитам още веднъж да се откажеш от намерението си да присъстваш на разговора с Хамилтън?

— Спести си думите, Бакстър. Аз бях тази, която говори с мис Поуст. Ако Хамилтън е отговорен затова, което се случи, аз самата искам да му задам няколко въпроса.

— Точно от това се страхувах. — С тези думи Бакстър слезе от файтона. Извърна се рязко, когато му хрумна една мисъл. — Аз самият искам дати задам един въпрос за посещението на мис Поуст.

— Какъв е той?

— Зает с други мисли, пропуснах да забележа нещо много странно.

— Да?

— Защо не повярва на историята на мис Поуст, Шарлот? Какво те накара да мислиш, че тази жена не е изоставената ми любовница?

Шарлот леко изсумтя.

— Не ставай смешен, Бакстър. Ти никога не би изоставил някоя бедна жена, бременна със собственото ти дете. Ти не можеш да постъпиш толкова коравосърдечно, това не е в твоя стил. Който и да е изпратил мис Поуст при мен с тази невероятна история, очевидно не те е познавал добре.

Бакстър остана за миг с впит в нея поглед.

— А аз мисля — продума тихо, — че който и да е изпратил мис Поуст да играе тази роля, не е познавал теб, Шарлот.

Бакстър затвори вратата на файтона, без да й даде време да отговори.

Обърна само веднъж поглед назад преди да се отправи към „Зелената маса“. Шарлот бе в безопасност. Кочияшът щеше да я наглежда, същият кочияш, когото бе наемал толкова пъти.

Въпреки неприятната сцена, която му предстоеше, Бакстър се усмихна леко, докато вървеше през стелещата се мъгла. Повечето жени веднага биха повярвали на безсрамната история на Джулиана Поуст Освен това не бе толкова невероятна. Жените по целия свят много често се поддаваха на чара на мъже, които не изпитваха никакви угризения да ги изоставят, когато връзката вече стане неудобна за тях.

Заета с необичайната си за една жена кариера, Шарлот бе опознала много по-добре от повечето представителки на своя пол тъмната страна на мъжката природа. Мнението й за мъжете бе толкова прагматично, че стигаше чак до цинизъм. За нея би било напълно естествено да повярва и на най-лошото, което би могла да й каже мис Поуст Но не бе повярвала дори и за миг на лъжата.

Бакстър все още се наслаждаваше на тази мисъл, когато приближи входа на „Зелената маса“. Поради някакво причина, която не искаше да анализира, за него бе от голямо значение да знае, че Шарлот бе вярвала в него, когато бе изправена пред такова изпитание. Тя със сигурност хранеше към него искрена привързаност, може би обич, която далеч надхвърляше рамките на желанието за страстни експерименти.

Точно когато Бакстър достигна стълбите на входа, пред игралната зала спря файтон, от който се разнасяше гръмогласен смях и пиперливи шеги. Вратата се отвори и на тротоара се изсипаха петима млади пияни дендита. Един от тях загуби равновесие и се стовари на мократа земя. Другите намериха това за изключително смешно.

Бакстър отстъпи и се скри в сенките, изчаквайки новодошлите да платят на кочияша. Когато се обърнаха и поеха по стълбите към клуба, той незабелязано се присъедини към тях. Те изобщо не го забелязаха, когато той влезе в заведението прикрит в тяхната компания.

Вътре помещението се осветяваше само от пламъците на запалена камина и беше претъпкано. Без очилата си, Бакстър виждаше всичко размазано, но не се и нуждаеше от тях, за да разбере, че възможността някой да го познае сред толкова хора е нищожна. Според общоприетото мнение в обществото, още бе много рано, но мъжете бяха изцяло погълнати от играта на покритите със зелено сукно маси. Никой не му обърна внимание.

Буйният огън в огромната камина хвърляше зловещи пламъци над тази сцена! Въздухът беше просмукан с миризма на бира, пот и дим.

Бакстър намери в един отдалечен ъгъл прикритие зад огромна статуя на жена с пищни форми. Извади джобния си часовник и го приближи към лицето си, като че ли искаше да види колко е часът. Започна внимателно да изучава насъбралите се, но от Хамилтън и Норис нямаше и следа.

Навъсен и недоволен, Бакстър понечи да затвори часовника, но едно движение по стълбите в дъното на помещението го накара да се поколебае. Отново вдигна часовника и внимателно насочи поглед нататък.

Няколко млади господа, включително Хамилтън и Норис, се бяха отправили към горния етаж. Бакстър се запита дали горе има закътани сепарета, където членовете могат да вечерят в уединение, или новият собственик бе избрал съвсем дискретно да продължи да използва заведението като публичен дом.

След това Бакстър си спомни нещо, което бе казал Хамилтън — управата на заведението предоставя специално място за срещи за елитните членове на клуба.

Бакстър затвори капачето на часовника и го пусна в джоба на палтото си. Не се нуждаеше от очила, за да си проправи път и да прекоси помещението. Но когато се приближи в основата на стълбите, забеляза огромен мъж, облегнал се небрежно на перилото. Фигурата на мъжа се мержелееше неясно пред погледа му, затова Бакстър извади отново часовника и докато около него се тълпяха множество хора, рискува отново да погледне. Имаше нужда само от един поглед към широкоплещестия мъж на стълбите. Той определено изглеждаше като телохранител. Очевидно бе поставен там, за да осигурява спокойствието на елитните членове на клуба, които имаха привилегията да се забавляват на горния етаж.

Изведнъж любопитство и лошо предчувствие го връхлетяха с еднаква сила. Това, което бе видял на приземния етаж на „Зелената маса“ бе достатъчно лошо. Беше място, в което един невнимателен младеж можеше да изгуби цяло състояние само с една игра. Каквото и да ставаше на горния етаж, със сигурност бе още по-лошо.

В какво, по дяволите, се бе забъркал Хамилтън, чудеше се Бакстър. Сякаш отново чуваше думите на баща си, който го молеше да пази младия си брат.

Като потисна едно стенание, Бакстър започна да си проправя път към входната врата. Изчака, докато група младежи се приготвиха да излизат, и незабелязано се присъедини към тях.

Когато се озова на тротоара, Бакстър веднага се насочи към ъгъла на улицата. Спря за момент, за да извади очилата от джоба си и да ги постави на носа си. След това свърна и продължи по улицата, която щеше да го изведе на гърба на „Зелената маса“.

В този час повечето от околните сгради бяха потънали в мрак, но от прозорците и кухните на клуба струеше достатъчно светлина, за да се ориентира. Сградата беше на три етажа. От улицата Бакстър Можеше да види, че прозорците на последния етаж са тъмни. Но на втория етаж от един прозорец се процеждаше тънък лъч светлина. Преди години „Манастирът“ бе много известен, припомни си Бакстър, докато се промъкваше под прикритието на сенките в градината. В своя апогей, това бе място, което упражняваше куп забранени дейности и предлагаше екзотични удоволствия. Такова заведение имаше нужда от тайни входове и изходи, без да се броят скритите наблюдателни места и тайни стълбища.

Това заведение бе от местата, които бяха привличали баща му.

В занемарената градина имаше тоалетна. Бакстър изчака известно време. Оттам излезе пиян мъж и се отправи към клуба, като влезе през една задна врата. След миг Бакстър го последва. Намери се в тесен коридор, явно използван от прислугата. Коридорът беше празен. В единия край едно тясно вито стълбище водеше към горните етажи.

Бакстър пое по стълбите с голяма предпазливост За щастие, всички стъпала бяха в отлично състояние. На първата площадка спря за момент. Вратата, която водеше към другия коридор, беше заключена. Бакстър не се бе сетил да вземе шперцовете със себе си, така че се наложи да изгуби доста повече време, като отключи с помощта на телената част от рамките на очилата. Само миг по-късно се намери в тъмния коридор на втория етаж. Тъкмо се готвеше да се насочи безшумно към стаята, откъдето мислеше, че идва светлината, която бе видял от улицата, когато дочу шум от стъпки по дървените стъпала. По-точно една стъпка. Шумът бе толкова лек, че сигурно бе предизвикан от някой, който много внимаваше да не се издаде. Бакстър се притаи в сенките. В коридора влезе фигура, загърната в широка наметка. Бакстър се отдели светкавично от стената, обви ръка около врата на непознатия и притисна гърлото му.

— Не мърдай! Нито звук! — изсъска тихо той.

За миг фигурата се вцепени от изненада, след това закима бързо с глава. Бакстър долови познат аромат на билков сапун, чисто женски. Никога не би могъл да сбърка това ухание. Дори на смъртния си одър щеше да се измъчва от сладострастния аромат, който въздействаше толкова силно на сетивата му.

— Хиляди дяволи, Шарлот! Какво правиш тук?