Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Романтична афера

Издателство „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

— Не разбирам защо толкова се тревожиш, Шарлот. — Ариел спря поглед върху един поднос с красиво подредени яйца, оставен на бюфета. — Мистър Сейнт Айвс се оказа точно това, което търсеше. Доверен човек, който няма да привлича вниманието към себе си, когато изпълнява задълженията си. Освен това той, изглежда, е в отлично физическо състояние. Не толкова висок, колкото би трябвало, но пък е със здраво телосложение и широки рамене. Мисля, че ще изпълнява отлично ролята си на телохранител, ако, разбира се, изникне такава необходимост.

— Според мен е достатъчно висок! — Шарлот се замисли мрачно защо се почувства задължена да защити Бакстър. Защо трябваше да я интересува, ако сестра й не го смяташе за достатъчно висок? — Налага се винаги да гледам нагоре, ако искам да срещна погледа му!

Ариел се усмихна.

— Това е така, защото ти си прекалено ниска. Което е очарователно, разбира се.

— Разбира се! — Шарлот направи кисела гримаса.

— Всъщност мистър Сейнт Айвс е само няколко сантиметра по-висок от мен.

— А ти си прекалено висока за жена. — „И грациозна, и гъвкава, и много, много красива“ — помисли си Шарлот, изпълнена със сестринска гордост, нелишена и от майчинска привързаност. Все пак тя се грижеше за Ариел от смъртта на майка им.

А Ариел бе разцъфнала като прекрасно цвете. Сега тя бе млада жена на деветнайсет години с руса коса, сини очи и класически черти и страхотна фигура, която бе наследила от майка им.

През изминалите пет години Шарлот бе изпитала много съжаления и съмнения. Много добре разбираше, че никога не би могла да компенсира това, което вече бе загубено. Ариел бе само на единайсет години, когато техният чудесен баща внезапно бе починал. Почти бе навършила тринайсет години, когато загубиха красивата си и енергична майка, След това Уинтърборн бе пропилял наследството, което щеше да даде на Ариел свободата да избира много неща в живота си, включително и за кого да се омъжи.

Едно от нещата, които най-много измъчваха Шарлот, бе, че не бе успяла да даде на сестра си възможността да се появи във висшето общество и да има един свой сезон, когато би могла да си потърси подходящ съпруг. С поразителната си красота и горда осанка и с образованието, което бе получила първо от начетената си майка и което в последствие Шарлот се бе погрижила сестра й да продължи, Ариел би пожънала огромен успех. Още повече, мислеше си Шарлот, Ариел истински би харесала операта, театъра и вълнението на баловете и соаретата. Бе наследила любовта на родителите им към изкуството. Би имала възможността да се среща с хора, равни на нея по обществено положение. Тя би трябвало да има възможност да танцува валс с някой красив млад човек и да изпита първите трепетни вълнения на любовта.

Толкова много неща, които трябваше да има Ариел, бяха изгубени завинаги!

Шарлот с усилие се върна към настоящето и проблема, който бе изникнал пред нея. Насили се да направи това, което правеше винаги, когато мислите за миналото заплашваха да отслабят волята й. Насочи вниманието си единствено към бъдещето. А точно сега това бъдеще включваше Бакстър Сейнт Айвс.

— Бих искала да се чувствам толкова сигурна, що се отнася до Сейт Айвс, колкото теб. — Шарлот облегна лакът на масата и подпря брадичка на дланта си.

— Но той е идеалният доверен човек — възрази Ариел.

Шарлот само въздъхна леко. Бе съвсем ясно, че тя бе единственият човек в цялото домакинство, която смяташе, че в личността на Бакстър Сейнт Айвс има много повече, отколкото той позволяваше да се види. Вчера Ариел и мисис Уити, икономката, бяха заявили, че този човек отлично ще замести мистър Маркъл. Двете бяха така убедени в това поради впечатлението, което им бе направил Бакстър, че Шарлот бе започнала да се съмнява в собствената си инстинктивна предпазливост.

Почти, но не напълно. Тя имаше голям опит, тъй като бе преценявала много мъже от най-различни обществени слоеве, и интуицията й рядко я лъжеше. Затова сега не можеше да пренебрегне лекото безпокойство, което изпитваше. Но бе истински изненадана от факта, че другите не можеха да видят по-далече от очилата на Бакстър и да съзрат истината, която се криеше зад тях.

Той бе заявил, че проявява интереси към химията, но тя можеше да се закълне, че той не е просто някакъв любител. Очите на този мъж бяха очи на алхимик, на онези легендарни учени, обзети от треската да разкрият тайните на философския камък. Шарлот можеше лесно да си го представи надвесен над тайнствени бълбукащи смеси, с изписано на лицето му напрежение и трепетно очакване дали този път оловото ще се превърне в злато.

Остър като бръснач ум, безпощадна решителност и желязна воля горяха в кехлибарената дълбочина на погледа му Затова говореха и чертите на грубо изсеченото му красиво лице. Бе усетила в него и нещо друго, нещо, което не можеше да определи. Може би потисната меланхолия. Което сега, след като се замислеше над това, не бе нещо неочаквано.

Шарлот свързваше това загадъчно и тъжно изражение като отличителна черта на алхимика. Хората, отдадени на безкрайни търсения в тайните на природата, без съмнение бяха обречени да изпитват периоди на отчаяние и разочарования. Шарлот бе принудена да признае пред себе си, че Бакстър Сейнт Айвс е най-интересният и загадъчен човек, който някога бе срещала. Но същите тези качества, които го правеха вълнуващ, можеха да означават, че той е и опасен. Най-малкото не беше скучният й незабележим човек, за какъвто се представяше.

Тя очакваше от своя доверен човек да приема инструкциите и указанията й без въпроси и спорове, а не да изисква постоянни обяснения и оправдания. Шарлот не мислеше, че Бакстър щеше лесно да приема заповеди от нея. В най-добрия случай той щеше да се окаже труден характер.

— Може би сега, след като мистър Сейнт Айвс получи новата длъжност, ще може да си позволи и нов шивач. — Ариел остави чинията си на масата и се усмихна. — Палтото изобщо не му стои добре, а жилетката му е съвсем обикновена. Забеляза ли, че той носи бричове, а не панталони?

— Забелязах.

Трябваше да е сляпа, за да не забележи прилепналите бричове, които ясно подчертаваха силните мускули на бедрата му, помисли си Шарлот. Спомни си Бакстър, седнал срещу нея в износеното си синьо палто, ленена риза, консервативни бричове и ботуши, нуждаещи се от хубаво излъскване. Шарлот се намръщи леко при този спомен.

— Дрехите бяха с отлично качество.

— Да, но за съжаление, старомодни дори за джентълмен от неговото положение. — Ариел отхапа от сочната наденица. — А и ризата му бе с връзки, а те отдавна вече не се носят. Страхувам се, че мистър Сейнт Айвс изобщо не притежава чувство за стил.

— Никой не търси стил в своя доверен човек.

— Точно така. — Ариел намигна дяволито. — Което само доказва, че той е точно такъв, какъвто изглежда: джентълмен, който спешно се нуждае от работа. Може би е втори син на някой провинциален благородник. Знаеш как стоят нещата.

Шарлот нервно започна да върти чашата между пръстите си.

— Предполагам, че е така.

Не бе нещо необичайно вторите или третите синове на дребната провинциална аристокрация, които по закон не можеха да наследят семейните имения, да изкарват прехраната си като доверени хора на богати господа.

— Хайде, Шарлот, успокой се — продължи Ариел. — Сигурна съм, че сериозният стар Маркъл нямаше да избере Сейнт Айвс, ако той не бе подходящ.

Шарлот хвърли поглед към сестра си, която с удоволствие унищожаваше яйцата и наденичките в чинията си. Тя самата обикновено сутрин имаше много добър апетит, но днес едва успя да изпие чаша кафе.

— Не знам, Ариел. Просто в нищо не съм сигурна.

— Наистина, Шарлот, това мрачно настроение е много необичайно за теб. Обикновено си толкова весела и енергична.

— Миналата нощ не спах добре.

Това и наполовина не отговаряше на истината, помисли си Шарлот. А истината беше, че изобщо не можа да мигне. Беше се въртяла в леглото с часове, обхваната от чувство на дълбоко безпокойство. Ариел беше права: настроението й тази сутрин беше наистина мрачно.

— Каза ли на мистър Сейнт Айвс защо точно се нуждаеш от телохранител? — попита Ариел.

— Все още не. Наредих му да се върне тук този следобед, за да му обясня точно от какво естество ще бъдат задълженията му.

Очите на Ариел се разшириха.

— Искаш да кажеш, че той няма никаква представа, защо си го наела?

— Точно така.

Истината беше, че Шарлот се нуждаеше от време, за да обмисли ситуацията. Време, за да се убеди, че е направила верния избор, като е наела за доверен човек и телохранител тайнствения Сейнт Айвс. Рискуваше прекалено много. Но колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-малко възможности за избор й оставаха.

Всъщност Шарлот бе отчаяна.

Ариел остави вилицата си на масата и впи поглед в лицето на сестра си.

— Може би, след като научи подробностите, той няма да се съгласи да остане на тази служба.

Шарлот се замисли върху тези думи. Не знаеше дали да се радва, или да се тревожи от такова развитие на нещата.

— Положението може да се окаже много по-просто, ако мистър Сейнт Айвс си тръгне, когато научи какви са задълженията му.

В този момент в стаята влезе мисис Уити с огромен кафеник, пълен с ароматно кафе.

— Много по-добре ще направите, ако се надявате мистър Сейнт Айвс да не избяга презглава, когато научи какво ще го карате да прави, мис Шарлот Колко джентълмени, мислите, ще намерите в Лондон, които биха желали да ви помогнат да разследвате убийство?

— Много добре разбирам това — намръщи се Шарлот. — Нали се съгласих да наема Сейнт Айвс!

— Да, и то благодарение на милостивия бог. Ще ви кажа, че на мен също не ми харесва положението, в което сме изпаднали. Да се правят проучвания относно едно жестоко, кърваво убийство, не е сред обичайните ни занимания.

— И с този факт съм съвсем наясно, мисис Уити — отвърна Шарлот, като наблюдаваше как икономката умело налива в чашите прясно кафе.

Икономката беше едра жена, чиито внушителни размери биха били чест за някоя древна богиня. През трите години, откакто бе наета в домакинството на Шарлот, младата жена хиляди пъти й бе благодарила мислено за здравите й нерви. Не бяха много икономките, които щяха да останат на работа при господарки, заели се с нещата, с които се бе захванала Шарлот. Още по-малко бяха онези, които биха предложили помощта си. А и не бяха много онези, които бяха толкова добре облечени. Когато човек изисква от прислугата си да върши необичайни и странни неща, трябва да е изключително щедър.

— Тя е права. — Изражението на Ариел стана сериозно. — Това, което възнамеряваш да направиш, може да се окаже много опасно, Шарлот.

— Нямам друг избор — отвърна тихо Шарлот. — Трябва да разбера кой уби Друзила Хескет.

 

 

Бакстър бе в лабораторията си и разопаковаше новата пратка от шишенца и колби, мислейки си със задоволство за отличното им качество, когато на вратата се почука.

— Кой е, Ламбърт? — Бакстър вдигна към светлината един съд и мълчаливо му се възхити. — В момента съм зает.

— Дошла е лейди Тренглос, сър — съобщи Ламбърт по своя безстрастен маниер, след като отвори вратата на лабораторията.

Бакстър неохотно остави съда на масата и се обърна към Ламбърт. Киселото лице на прислужника бе изкривено в болезнена гримаса, но това не бе нещо ново. Ламбърт винаги изглеждаше по този начин. Беше на шейсет и шест години, отдавна минал възрастта, на която повечето мъже в неговото положение се оттегляха от работа и живееха от пенсията си.

Годините бяха взели своето. Ламбърт страдаше от напреднал стадий на ревматизъм в ставите. Ръцете му бяха възлести и подути, а движенията му през последната година станаха значително по-бавни.

— Предполагам, леля ми иска пълен отчет на дейността ми на доверен човек — промърмори Бакстър, като въздъхна примирено поради неизбежния разпит.

— Лейди Тренглос изглежда много развълнувана, сър.

— Покани я тук, Ламбърт.

— Да, сър. — Ламбърт понечи да тръгне, но изведнъж се спря. — Има още нещо, което смятам, че трябва да кажа, сър. Новата икономка напусна преди час.

— Проклятие! — Бакстър се намръщи, забелязал малка пукнатина в една колба. — Това е третата икономка за последните пет месеца.

— Точно така, сър.

— От какво може да е била недоволна последната? От седмици в лабораторията не е имало значителна експлозия, освен това се погрижих в коридора да не проникват опасни изпарения.

— Мисис Харди очевидно е решила, че се опитвате да я отровите, сър — отвърна Ламбърт.

— Да я отровя? — кипна Бакстър. — Откъде, за бога, са й хрумнали такива мисли? И без това вече е много трудно да си намериш свястна икономка, която да се задържи в домати поне няколко години. Последното нещо, което бих направил, е да я отровя.

Ламбърт се прокашля дискретно.

— Предполагам, че е свързано с онези шишета с химикали, които тя намери снощи в кухнята.

— По дяволите, просто ги сложих там, защото подготвях експеримент, който изискваше голямо корито. Знаеш, че винаги използвам за тази цел мивката.

— Очевидно само видът на колбите и бутилките е бил достатъчен, за да я изплаши, сър.

— Проклятие! Е, какво да се прави, станалото — станало. Иди в агенцията и потърси друга икономка. Само един бог знае колко ще трябва да платим този път. Всяка следваща излиза все по-скъпа.

— Да, сър. — Ламбърт направи крачка назад и изкриви лице в болезнена гримаса, след което подпря кръста си с ръка.

Бакстър се намръщи.

— Предполагам, че и днес ревматизмът те измъчва?

— Да, сър.

— Съжалявам. Има ли някакъв резултат от онези нови методи, които използваш?

— Мисля, че наистина има известно подобрение след всеки сеанс с доктор Флат, но, за нещастие, облекчението е твърде краткотрайно. Докторът ме уверява, че с повече постоянство, болките ще отслабнат.

— Хм! — Бакстър не попита нищо повече.

Изобщо не вярваше в лечителските методи на доктор Флат, които включваха употребата на животински магнетизъм, или мезмеризъм, както често ги наричаха. Той беше учен и смяташе тези неща за пълно шарлатанство. Изтъкнати учени като американеца Бенджамен Франклин и французина Лавоазие още преди няколко години категорично бяха отхвърлили теориите на Мезмер. Тяхното мнение обаче не бе допринесло с нищо да се намали броят на самозванците, които заявяваха, че са постигнали изумителни резултати, използвайки варианти на методите на доктор Мезмер.

— Сър, лейди Тренглос ви очаква — напомни му Ламбърт.

— Да, да, покани я да влезе. По-добре да приключа с този въпрос колкото е възможно по-скоро. — Бакстър вдигна поглед към стенния часовник. — След час имам среща с новата си работодателка.

— Работодателка? Така ли я наричаш? — Розалинд, лейди Тренглос се втурна в лабораторията, като заобиколи Ламбърт, очевидно изгубила търпение. — Какво странно наименование за това същество!

— Но, за нещастие, съвсем точно. — Бакстър кимна леко към леля си. — Благодарение на вас, мадам, изглежда, най-сетне си намерих сигурна работа независимо дали това ми харесва или не.

— Не хвърляй вината върху мен! — Розалинд свали чернобялата си копринена шапка и с театрален жест се отпусна на един стол. Красивата й черна коса, тук-там прорязана със сребърни нишки, бе подредена в стилна прическа, която подчертаваше благородните черти на лицето й. В погледа й се четеше непоколебима решителност.

Бакстър й хвърли поглед, изпълнен едновременно с обич и нетърпение. Розалинд бе по-малката сестра на мъртвата му майка. Сега тя бе на шейсет години, но бе запазила вроденото си чувство за стил и изящна елегантност, неща, с които и двете сестри бяха закърмени още от люлката.

Като девойки Ема и Розалинд Клеърмонт бяха едни от най-красивите момичета в Лондон. И двете си намериха чудесни съпрузи. И двете се бяха оказали вдовици още преди да навършат двайсет и пет години. Нито една от тях не се омъжи повторно. Вместо това се наслаждаваха на огромната власт, която даваха богатството, красотата и титлата Тяхното обществено положение и чар им бяха помогнали да преодолеят скандалите и клюките, неща, които биха съсипали други жени.

Бакстър се усмихна мрачно, след като Ламбърт безшумно се оттегли.

— Трябва да признаеш, че аз съм извънредно подходящ за службата на доверен човек.

Розалинд поклати леко глава и се замисли.

— Странно, но може би си прав. Имаш голям опит при управлението на финанси, нали?

— Наистина.

— Кажи ми какво разбра, след като отиде вчера да се срещнеш с Шарлот Аркъндейл.

— Всъщност не научих почти нищо. Днес ще ми разяснят точно в какво ще се състоят задълженията ми. След по-малко от час.

Бакстър седна до масата, която използваше, за да си води бележки. В същия миг нещо изшумоля под бедрото му Той се надигна леко и извади лист със записки по последните си опити.

— По дяволите! — Бакстър внимателно започна да изглажда измачкания лист.

Розалинд изобщо не удостои с вниманието си листа хартия, изпитателният й поглед се спря отново върху племенника й.

— Не ме дръж в напрежение. Какви са ти първите впечатления от мис Аркъндейл?

— Намирам, че е… — Бакстър се поколеба, търсейки подходящата дума. — Тя е опасна жена.

— Дяволски умна, нали?

— Възможно е.

— Хладнокръвна измамница?

Бакстър отново се поколеба.

— Длъжен съм да отбележа, мадам, че в действителност нямате никакви доказателства за вашите обвинения.

— Ха! Ти ще намериш доказателствата, от които се нуждаем, и то много скоро.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Мога да си представя мис Аркъндейл в много роли. ВКЛЮЧИТЕЛНО И В РОЛЯТА НА ЛЮБОВНИЦА — Само един бог знае откъде му хрумна тази мисъл, а пред погледа му се появи Шарлот, нетърпелива и очакваща го в леглото, неговото легло. Тялото му моментално реагира по начин, който го накара да се почувства ужасно неудобно, поне в този момент. Изминало бе твърде много време, откакто бе имал жена в леглото си, помисли си мрачно Бакстър. — Но ми е трудно да си я представя като изнудвачка и убийца.

Розалинд го погледна изпитателно.

— Да не би да имаш съмнения относно проекта, с който сме се заели?

— Ние? Мислех, че в това начинание действам сам.

— Не си играй на думи с мен, Бакстър. Знаеш много добре какво имам предвид.

— Още от самото начало ти казах, че имам съмнения — отвърна той. — Сериозни съмнения. Като започнем с това, че нямаме абсолютно никакво доказателство, че Шарлот Аркъндейл е изнудвала Друзила Хескет, да не говорим дали я е убила.

— Самата Друзила ми довери една вечер, след като бяхме изпили бутилка порто, че е платила на мис Аркъндейл значителна сума. Когато я попитах защо е направила такова нещо, тя внезапно промени темата. Не се замислих над този факт, докато не я убиха. След това си спомних колко тайнствена и мълчалива бе, щом й споменавах за този въпрос. Това не може да бъде съвпадение, Бакстър!

— Мисис Хескет ти е била много близка приятелка. Тя със сигурност би ти казала, ако са я изнудвали — предположи Бакстър.

— Не непременно. По самата си същност, изнудването се отнася до някоя много съкровена лична тайна. Може би изнудвачът заплашва да разкрие нещо, което жертвата не би искала да узнае дори най-добрият й приятел или приятелка.

— Ако мисис Хескет е желаела да плати, защо тогава изнудвачът да я убива? Така той не може да постигне целите си, не мислиш ли?

— Кой може да знае какво има в ума на един изнудвач? — С царствена грация Розалинд се изправи и се насочи към вратата. — Вероятно Друзила е спряла да плаща. Очаквам да разкриеш истината за смъртта й, Бакстър. Моята цел е да видя, че справедливостта възтържествува. Дръж ме в течение на всичко.

— Хм!

— До скоро, Бакстър. — При вратата Розалинд се спря и добави, като понижи глас: — Наистина си мисля, че трябва да изпратиш стария Ламбърт в заслужена почивка. Вече му отнема цяла вечност да отвори вратата. Кълна се, че чаках на стълбите почти десет минути.

— Смятам тази негова мудност за едно от най-големите му достойнства. Повечето хора, които идват, се отказват и си отиват, без дори да разберат, че съм си бил вкъщи. Това ми спестява доста неприятности.

Бакстър изчака, докато Розалинд излезе. След това се приближи бавно до прозореца и прегледа внимателно трите саксии на перваза. Те бяха част от един експеримент, който, ако бъдеше успешен, щеше да намери приложение в земеделието. Всяка саксия съдържаше по няколко семена от сладък грах, заровени в суха пръст, обработена с минерали и нови химикали.

До този момент нямаше никакъв признак на живот.

 

 

Тиктакането на стенния часовник в кабинета отекваше необичайно силно. Шарлот овладя напрежението си и хвърли поглед към Бакстър, който седеше в креслото срещу нея с вид на професионалист, поне Шарлот така се надяваше. През целия ден се бе страхувала от тази среща.

Страхуваше се и в същото време я очакваше с необяснимо за нея чувство на мъчително вълнение.

— Преди да ви дам указания за основните ви задължения, мистър Сейнт Айвс, чувствам се задължена да ви кажа нещо, което никога не съм смятала за необходимо да разкрия на мистър Маркъл.

Лицето на Бакстър изразяваше само учтиво любопитство.

— Наистина.

— Трябва съвсем точно да ви кажа с какво се занимавам и как изкарвам прехраната си.

Бакстър свали очилата си и започна да бърше стъклата им с бяла кърпичка.

— Това наистина би представлявало интерес за вашия доверен човек, мис Аркъндейл.

— Да, предполагам, че е така. Но е малко трудно за обяснение.

— Разбирам.

— Някои хора биха казали, че това, с което се занимавам, е на ръба на скандала, но аз бих го нарекла призвание.

— Нещо като да станеш монахиня, така ли? — Бакстър вдигна очилата си срещу светлината, очевидно проверявайки за останали непочистени петна.

— Да. — Шарлот едва забележимо се отпусна. — Сравнението е много подходящо. Виждате ли, мистър Сейнт Айвс, аз извършвам много деликатни услуги. Обслужвам единствено жени, които са наследили значителни богатства. Наследство или необичайно висока пенсия от някой благодарен господар или работодател.

— Разбирам.

— Става дума за уважавани дами, които вече са на възраст и които се оказват сами в света, като се оказват притежателки на значителни състояния, и които обмислят възможността да се омъжат.

С преднамерено бавно и спокойно движение Бакстър отново сложи очилата на носа си. Очите му заблестяха от възбуда.

— И какво е по-точно естеството на услугите, които правите на тези дами?

— Извършвам проучвания. Много дискретни, разбира се.

— Проучвания за какво?

Шарлот смутено прочисти гърлото си.

— Произходът, миналото и обкръжението на господата, които искат да се оженят за тях.

Бакстър впи в нея острия си поглед и това продължи сякаш цяла вечност.

— Техният произход и минало?

— Моята задача, сър, моето призвание е да помогна на тези дами да се уверят, че мъжете, които изразяват желание да се оженят за тях, не са зестрогонци, опортюнисти или развратници. Помагам им да избегнат опасностите, с които жените неминуемо се сблъскват в такива случаи.

Между тях се възцари напрегната тишина. Бакстър продължаваше изпитателно да се взира в нея.

— Боже мой! — промълви тихо той.

Шарлот настръхна. Толкова с надеждата, че той ще приеме без възражения уникалната й кариера.

— Услугите ми са много ценни и почтени, сър.

— Какво, за бога, се опитвате да направите? Да не би да се изживявате като таен частен детектив?

— Съвсем не. Правя изключително деликатни проучвания, които в никакъв случай не стават публично достояние. Мога с гордост да ви съобщя, че лично съм допринесла няколко дами да избегнат катастрофален брак с мъже, които биха пропилели богатствата им.

— По дяволите! Започвам да разбирам защо се нуждаете от услугите на телохранител, мис Аркъндейл. Сигурно досега сте си спечелили доста врагове.

— Глупости. Върша работата си при пълна дискретност. Предупреждавам клиентките си да обсъждат моите услуги само с други дами, които могат да имат нужда от тях.

— Поразително, мис Аркъндейл. Но как, по дяволите, вършите работата си?

— В допълнение към това, че натоварвам моя доверен човек да събира различна информация, мога да разчитам на помощта на сестра си и икономката.

Бакстър направо онемя от смайване.

— Вашата икономка?

— Мисис Уити е много полезна, когато трябва да се направят проучвания сред прислугата и другия персонал. Тези хора често знаят за господарите си неща, които не могат да се научат от никого другиго. До сега всичко вървеше много добре. — Шарлот се изправи, приближи се до прозореца и зарея замислен поглед към малката градина. — Докато не се случи нещо ужасно.

— Нещо, което ви кара да мислите, че ще имате нужда от телохранител, както и от нов доверен човек? — попита безцеремонно Бакстър.

— Да. Съвсем доскоро всичките ми клиентки бяха със средно обществено положение. Уважавани, но не и богати. Гувернантки, стари моми и вдовици, принадлежащи към дребната аристокрация. Но преди два месеца се сдобих с нова клиентка, която се движеше във висшето общество. Бях много развълнувана, защото това означаваше, че ще мога да разширя дейността си и с по-богата клиентела.

— Проклятие! — процеди тихо Бакстър.

Шарлот се престори, че не го е чула. Вече нямаше връщане назад. Вече бе казала твърде много. Трябваше да продължи и да се надява, че всичко ще мине добре.

— Името на тази жена бе Друзила Хескет. Направих проучванията, за които ме помоли, и й дадох доклада си. Тя ми плати и аз приех, че това е всичко. Надявах се, че тя ще ме препоръча на някои от своите приятелки.

— Какво се случи?

— Миналата седмица я намериха убита в собствената й спалня. От полицията заявиха, че била застреляна от крадец, вмъкнал се в къщата. През онази вечер цялата прислуга е била освободена. Имам причина да мисля, че човекът, който я е застрелял, е от онези мъже, които бях проучила по нейно искане.

— Велики боже!

Шарлот рязко се обърна към него.

— Трябва да науча истината, сър.

— Защо? Защо трябва да ви интересува това?

— Не виждате ли? Ако мъжът, който е застрелял мисис Хескет, е от онези, които съм проучила и които съм препоръчала като честни и почтени, тогава, в известен смисъл аз също нося отговорност за убийството на тази жена. Трябва да разбера истината за това убийство.

— Какво ви кара да мислите, че убиецът е сред ухажорите й? — попита тихо Бакстър.

— Получих бележка от мисис Хескет точно в деня, когато бе убита. В нея ми пишеше, че в последните дни на два пъти почти е била прегазена от кола — единия път на улицата, а другия — в парка. И в двата случая превозното средство е било черен файтон. Тя се опасяваше, че тези инциденти не са просто нещастни случаи, а преднамерено покушение срещу живота й.

— Дявол да го вземе!

— Не могла да види лицето на водача на файтона, но достигнала до логичното заключение, че някой от отхвърлените ухажори е бил дотолкова разгневен от отказа й да се омъжи за него, че се опитвал да я убие. На следващата сутрин научих за смъртта й. Това едва ли е съвпадение, сър. Трябва да открия истината.

— И очаквате аз да ви помагам в тази налудничава история?

— Да, съвсем определено очаквам това от вас. — Шарлот започваше да се изнервя. — Съгласихте се да заемете тази служба, сър, освен това ви плащам изключително добре. Очаквам от вас да изпълнявате задълженията си на мой доверен човек, както и тези на телохранител. Колкото до мен, нещата изглеждат прости и ясни.

— Толкова прости и ясни като теорията за горенето на флогистона — отвърна Бакстър.

— Моля?

— Нищо. Мис Аркъндейл, просто направих аналогия с онази стара германска глупост относно веществото флогистон. Говори се, че тази теория обяснявала горенето на веществата. Свързано е с химията. Съмнявам се, че сте запозната с тази материя.

Шарлот повдигна учудено вежди.

— Точно обратното, мистър Сейнт Айвс, много добре знам, че преди няколко години Лавоазие проведе няколко изключителни експеримента, с които обори старата теория за флогистона.

Трябваше му цяла минута, за да се съвземе от изненадата си.

— Да не би да проявявате интерес към химията, мис Аркъндейл?

— Не. — Шарлот направи недоволна гримаса. — Но от мен се изискваше да прочета в училище „Беседи по химия“ от мистър Бей Валънтайн, което се изисква от всички ученици в Англия. Разбира се, не всичко съм запомнила, но някои неща останаха в паметта ми.

— Разбирам — отвърна Бакстър, без да обръща внимание на иронията й. — Приемам, че теорията на Валънтайн ви се е сторила изключително глупава.

— Химията не е сред любимите ми занимания. — Тя му се усмихна извинително. — Имам други интереси.

— Вярвам ви.

— Нека да се върнем към убийството на мисис Хескет — продължи Шарлот със сериозен тон.

— Добре. Кажете ми, мис Аркъндейл, какво предлагате да направим, за да открием убиеца?

— През последния месец мисис Хескет отхвърли четирима кандидати за ръката й. Единият от тях, мистър Чарлз Дил, почина от инфаркт преди две седмици, така че отпада от подозрение. Другите трима са лордовете Ленъкс, Рандълей и Если. Имам намерение да говоря и с тримата. Но първо трябва да започнем, като огледаме внимателно мястото на престъплението.

Бакстър примигна изненадано.

— Да огледаме ли?

— Имам намерение да претърся градската къща на Друзила Хескет за улики.

— Имате намерение да направите КАКВО?

— Наистина, мистър Сейнт Айвс, трябва да внимавате повече. Не можете да очаквате от мен да повтарям всичко, което кажа. Искам да претърся стаите на мисис Хескет. Сигурна съм, че в къщата няма никого. Вие ще ме придружите и ще ми помагате.

Бакстър я погледна така, сякаш тя бе същество от друг свят.

— Проклятие!