Аманда Куик
Романтична афера (18)

Глава 17

Два часа по-късно Бакстър крачеше неспокойно в приемната на Шарлот. Наеха файтон от конюшнята Севъреджис Стейбъл, който откара Джулиана Поуст далеч на север. До вестниците беше изпратена кратка бележка, в която се съобщаваше за „нещастен случай с фатален край поради пожар“. С малко повече късмет съобщението щеше да бъде отпечатано още на другата сутрин. В ума на Бакстър се въртяха планове, как незабелязано да претърси третия етаж на сградата, където се помещаваше клубът „Зелената маса“.

Беше недоволен от бавното развитие на събитията, както от невъзможността до този момент да открие магьосника. Владееше изцяло положението, но все пак не можеше да се освободи от натрупващата се в душата му тревога.

Морган Джъд беше жив. Беше невъзможно, но фактите не можеха да се пренебрегват. Единственото нещо, което не отговаряше на описанието му, бе гласът.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мис Поуст. — Седнала в ъгъла на покрития с жълта дамаска диван, Шарлот не откъсваше поглед от него. — Много любезно от твоя страна, Бакстър.

— Ти беше тази, която отиде да я предупреди и така спаси живота й. — Бакстър спря пред прозореца и скръсти ръце на гърба си. — Като се има предвид каква роля изигра тя в тази история, ще ми бъде много интересно да науча защо толкова искаше да я предпазиш.

— Предполагам, че е, защото двете с нея имаме много общи неща — отвърна тихо Шарлот.

— Как, за бога, можеш да кажеш такова нещо? Какво общо можеш да имаш с тази жена?

— Мислех, че е очевидно. И двете произлизаме от семейства, чиито богатства, меко казано, са били похарчени с лека ръка. И на двете ни се е налагало да се справяме с груби и безчестни мъже, които са контролирали живота и парите ни. И двете сме намерили начин да си изкарваме прехраната, което ни дава възможност да избегнем обичайната съдба на жени в нашето положение.

Бакстър й хвърли загадъчен поглед.

— Това, с което се занимавате, ви е позволило да избегнете рисковете на брака, прав ли съм?

— Така е. Въпреки че бедната Джулиана се забърка с човек, който е много по-опасен от някой евентуален съпруг. Което само доказва, че една любовна връзка може да се окаже не по-малко опасна от брак.

Бакстър нагласи очилата си.

— Не мисля, че случаят на мис Поуст може да се нарече типичен.

— Може би не. — Шарлот се замисли. — Въпреки това се чудя дали да не предложа услугите си и на дами, които обмислят възможността да започнат романтична връзка с някого.

„Но тя говори напълно сериозно!“ — удиви се Бакстър. Внезапно осъзна, че бе стиснал здраво челюсти. Преглътна с мъка, опитвайки се да освободи напрежението.

— Съмнявам се, че ще имаш клиентки за такъв вид услуга.

— Сигурно си прав. Човек взема решение да започне връзка с някого под влияние на страстта, а когато е под влиянието на такова силно чувство, фактите не го интересуват.

— Наистина.

— А и всеки знае, че страстта е непостоянно и кратко чувство. Когато тя угасне, връзката се прекъсва. Не е като при брака, който изисква повече внимание и здрав разум, тъй като, в края на краищата, човек се обвързва за цял живот.

ОБВЪРЗВА СЕ. Бакстър въздъхна, агонизирайки вътрешно.

— Наистина.

— Да, наистина мисля, че имаш право, Бакстър. Едва ли ще имам много клиентки, ако изобщо имам някакви.

— На мен ми изглежда, че услугите ти са достатъчно търсени.

— Да, наистина, работа имам достатъчно. Забелязах израза на лицето ти, когато мис Поуст спомена Малкълм Джанър. Ти го познаваш, нали? Кой е той, Бакстър? И как, за бога, си се запознал с такъв човек?

Бакстър с усилие насочи вниманието и мислите си към въпроса, който обсъждаха.

— Ако подозренията ми се потвърдят, ще се окаже, че истинското име на този човек е Морган Джъд.

— Джъд?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ние бяхме приятели, докато учехме в Оксфорд.

— Приятели?! — Шарлот не можеше да повярва на ушите си. — И с Морган ли те свързва същата връзка, като с Антъни Тайлс?

— Да. Морган също беше незаконороден. Той е син на граф и на дъщерята на беден провинциален благородник. Майка му умряла при раждането. Баща му изобщо не се интересувал от него, но семейството на майка му се погрижило той да получи добро образование. Не мисля, че Морган някога изобщо е простил и на двамата си родители.

— Обвинил ги е, че са го лишили от мястото, което по право му се полага в живота?

— Да.

— Фактът, че сте незаконородени, ли бе единствената връзка между вас?

— В началото, да. — Бакстър проследи с поглед един файтон, който точно в този момент премина шумно по улицата. — Но освен това с Морган Джъд ни свързваше и още нещо, нещо много по-важно и обвързващо. И двамата проявявахме интерес към химията.

— Мисля, че започвам да разбирам.

— В Оксфорд ни наричаха „двамата алхимици“. Прекарвахме всеки свободен миг в кабинета по химия. Превърнахме жилищата си в истински лаборатории и използвахме средствата, които ни се отпускаха за дрехи, за да си купуваме колби и апарати. Докато другите се срещаха, за да пият кафе и да четат поезия, ние с Морган провеждахме експерименти. Бяхме напълно обсебени от науката.

— Какво се случи? — попита Шарлот.

— След като се дипломирахме, пътищата ни се разделиха, но известно време си кореспондирахме, за да обменяме информация за резултатите от работата си. Но изгубихме връзка. Морган живееше по едно време в Лондон, но рядко се срещахме.

— В тази история има нещо повече, отколкото ми казваш — заяви Шарлот.

— Много си проницателна. Истината е, че освен химията Морган имаше… и други интереси, които аз не споделях. След Оксфорд те го обсебиха изцяло.

— Но за какво става дума?

— Привличаха го най-долнопробните хазартни клубове и публични домове. С течение на времето вкусът му към тези неща стана още по-извратен и порочен. В него имаше нещо, което непреодолимо го теглеше към тъмната страна на живота.

— Нищо чудно, че приятелството ви е приключило.

— Той също така започна живо да се интересува от метафизичните и окултни науки. В началото всичко това бе за него като игра. Използваше ги подобно на поетите-романтици. Но когато завършвахме Оксфорд, тези неща бяха вече за него нещо повече от приятно прекарване на времето. Морган започна да говори, че ще следва своя собствен път, изпълнявайки съдбата си.

— Съдбата! — повтори Шарлот с тих, развълнуван глас. — Кълна се, тази дума започва да ме преследва.

Бакстър се обърна бавно с лице към нея.

— Преди няколко години го видях за кратко на улицата. Той ми каза, че съм глупак, защото не използвам познанията си по химия, за да си осигуря велика съдба.

— Каза, че си го смятал за мъртъв. Какво се е случило с него?

— Спомняш ли си моето малко приключение, което направих в полза на Короната?

— Бакстър, да не би да искащ да ми кажеш, че е било свързано с Морган Джъд?

— Точно така. Морган работеше за Наполеон. Създаваше отровни химически вещества, които възнамеряваше да използва срещу сънародниците си. Използвах нашето минало приятелство, за да го убедя, че искам да работя с него. Казах му, че съм променил мнението си относно великата си съдба.

— Разбирам.

— Предадох го — продължи Бакстър. — Казах му, че искам да споделя с него богатството и властта, които обещаваше Наполеон. Но след като се уверих точно какво замисля, унищожих записките и лабораторията му. Имаше ужасен взрив. Самият аз едва се разминах със смъртта.

— Киселината! — прошепна ужасена Шарлот.

— Той я хвърли към мен в разгара на двубоя ни.

— Велики Боже! Можел е да те ослепи!

— Да, можеше, но, за щастие, не успя. Аз в същото време се опитвах да го унищожа.

— Той си го е заслужавал! — извика развълнувано Шарлот. — Мислел си, че е загинал в експлозията?

— Бях сигурен в това. Два дена след експлозията намериха едно тяло, което бе обгорено така, че не можеше да се разпознае. Но на пръстите на трупа намериха пръстените на Морган. Нямаше причина да не си помисля, че тялото е на Джъд.

— Но това е много странно. — Шарлот говореше толкова тихо, че Бакстър почти не долавяше думите й. — Почти съм убедена, че веднъж в живота си съм се срещала с Морган Джъд.

Бакстър я погледна смаян. В следния миг умът му веднага анализира ситуацията и разбра какво иска да му каже.

— Говориш за чудовището, което си заплашила с револвера в коридора пред стаята на Ариел?

— Да. — Шарлот потрепери и обгърна тялото си с ръце, като че ли изведнъж и бе станало много студено. — Онази нощ той ме попита дали вярвам в съдбата. Мъжът в черното домино, който ми даде розата, ми зададе същия въпрос.

— Проклятие!

— Но гласовете на двамата мъже бяха коренно различни. — Шарлот изпитателно се взря в лицето на Бакстър. — Чудовището, което срещнах преди пет години, притежаваше глас, който можеше да прелъсти и един ангел в ада.

— Точно тук нещата не съвпадат. — Бакстър свали очилата си и механично извади кърпичката от джоба си. — Гласът на Морган Джъд беше като добре настроен инструмент. Не мога да го опиша по друг начин. Когато четеше на глас поезия, слушателите му оставаха очаровани. Когато говореше, всички обръщаха глави към него, за да го слушат.

— Но гласът на магьосника е точно противоположен на гласа, който описа. Напомня ми за трошащо се стъкло. — Шарлот се замисли. — Въпреки това, по някакъв странен начин, той е необяснимо привлекателен.

— Ако съм прав и наистина си имаме работа с Морган Джъд, има две възможни обяснения за промяната в гласа му.

— Какви са те?

— Първото е, че той нарочно го променя, за да не бъде разпознат.

Шарлот обаче поклати глава.

— Не мисля, че случаят е такъв. Трябва да го чуеш, за да разбереш. Това е глас, който е бил засегнат от някаква злополука.

— Тогава трябва да приемем втората възможност.

— Какво имаш предвид?

Морган Джъд не се е спасил от експлозията и пожара невредим. — Бакстър спря да търка очилата си. — Аз бях белязан за цял живот. Може би Морган също.

— Не разбирам. Мис Поуст не каза нищо за белези или наранявания, когато ни го описваше. Каза, че този човек е красив и изкусителен като самия Луцифер. С изключение на гласа му.

— През онази нощ в лабораторията на Морган имаше много необичайни и опасни химикали — продължи Бакстър. — Кой знае какво могат да причинят някои от тях, когато избухнат?

— Мислиш ли, че някои от тези химикали може да са засегнали гърлото му?

— Възможно е. — Бакстър постави очилата на носа си. — Каквото и да е станало, знаем, че магьосникът е опасен човек. Убил е Друзила Хескет, освен това се опита да убие мис Поуст и младия Норис.

— Бакстър, той знае, че го търсим.

— Така е. На два пъти се опита да ни раздели, като разколебае доверието ти в мен. Досега трябва да е разбрал, че се е провалил.

Със сигурност е точно така. Бакстър леко се усмихна.

— Ти ми оказваш голяма чест, Шарлот.

— Глупости. Просто се опирах на фактите.

Но какво беше очаквал, запита се той. Наистина ли си бе помислил, че тя ще му каже, че му вярва, защото изпитва дълбока любов към него? Изглежда, беше започнал да се превръща в истински идиот.

— Да, добре, въпреки това високо оценявам подкрепата ти и вярата ти в мен. — Бакстър смутено се прокашля. — Можем само да се надяваме, че сега Морган мисли, че е в безопасност.

— Защото ще мисли, че единственият човек, който може да го идентифицира, е мъртъв?

— Да, но няма начин да разберем колко време можем да го заблуждаваме, че Джулиана Поуст е умряла, задушена от смъртоносните му благовония.

Шарлот се замисли и започна да барабани с пръсти по облегалката на дивана.

— Трябва да действаме бързо.

— Тази нощ ще отида да поогледам най-горния етаж на „Зелената маса“. Междувременно, ще продължим т се държим така, сякаш нищо необичайно не се е случило Наложително е да не показваме с нищо, че сме по-близо до откриването на убиеца, отколкото вчера например.

— Предполагам, това означава, че ще трябва да посещаваме обичайните приеми и соарета.

— Да. А сестра ти и леля ми трябва да продължат да са показват в обществото както и досега. Но ще предприема нещо, за да съм сигурен, че си охранявана добре.

Шарлот го погледна изненадана.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще наема двама полицаи от Боу Стрийт. Единият ще охранява теб, Ариел и леля Розалинд, докато сте навън тази вечер, а другият ще държи къщата под око.

— Няма да споря с теб. — Шарлот му се усмихна сладко.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен да чуя това.

— Но — добави бързо тя — наистина си мисля, че бих могла да ти бъда от полза, ако ми разрешиш да дойда с теб в „Зелената маса“.

— Не. Забранявам ти да идваш с мен и това е последната ми дума.

— Но, Бакстър, трябва да вземеш някого със себе си. Не искам да ходиш там сам.

Обхвана го гняв и страх за нейната безопасност.

— Шарлот, начинанието е много опасно. Ще правиш това, което ти кажа. Повече няма да разговаряме по този въпрос.

— Наистина, Бакстър, държиш се непоносимо. Нямаш право да взимаш всички решения сам. Аз съм тази, която започна това разследване, и няма да търпя арогантното ти отношение. Не си ми съпруг, за да ми заповядваш!

Прониза го болка, нещо, което не бе очаквал.

— Много добре знам това, мис Аркъндейл. Аз съм само твой любовник, нали така?

С периферното си зрение Бакстър долови някакво движение при вратата. Обърна се бързо и видя, че това бе Хамилтън.

— Съжалявам. — Хамилтън изглеждаше смутен. — Казах на икономката да не се безпокои да съобщава за мен. Прекъсвам ли нещо?

— Съвсем не — отвърна Шарлот. — Заповядай, Хамилтън. Ариел в момента не е тук, но я очаквам да се върне всеки момент.

Хамилтън се насочи колебливо към тях.

— Всъщност търсех Бакстър. Икономът му ми каза, че може да го намеря тук.

— Какво искаш? — попита рязко Бакстър. — Зает съм.

— Разбирам. — Хамилтън сви устни. — Дойдох, за да ти предложа помощта си.

— Бакстър има намерение тази нощ да претърси третия етаж на „Зелената маса“.

Хамилтън отмести поглед от Шарлот и се втренчи в своя полубрат.

— Може би ще мога да ти помогна. Познавам пътя, поне що се отнася до мястото, където се събират членовете на клуба.

— Не съм искал помощта ти — отвърна бързо Бакстър.

Лицето на Хамилтън видимо помръкна.

— Бакстър, защо не обмислиш предложението? — намеси се Шарлот. — Това, че брат ти познава отлично клуба, може да се окаже много полезно.

— Ти не разбираш. — Бакстър скръсти ръце на гърдите си.

— Напротив, разбирам! — отвърна възмутено тя. — Чувстваш се обвързан с клетвата, която си дал на баща си. Обещал си да се грижиш за Хамилтън, а не да го излагаш на опасност.

— Дяволите да го вземат, аз не съм дете! — възпротиви се Хамилтън. — Нямам нужда от бавачка!

— Точно така — отвърна Шарлот, като се обърна към Бакстър. — Сигурна съм, че баща ти не е искал от теб да защитаваш Хамилтън през целия му живот, а само докато порасне и възмъжее.

Хамилтън й хвърли поглед, изпълнен с благодарност. След това насочи вниманието си към Бакстър.

— За бога, навършил съм двайсет и две. Кога най-накрая някой ще забележи, че вече съм мъж?

Един безкраен миг Бакстър не отдели поглед от него, изучавайки го внимателно. Предсмъртните думи на баща му отново проехтяха в съзнанието му. ЗНАМ, ЧЕ МОГА ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ ДА СЕ ГРИЖИШ ЗА ХАМШПЪН.

— Това, което знаеш за клуба, наистина може да се окаже полезно — призна неохотно Бакстър. — Но ситуацията е доста рискована.

— Този проклет магьосник едва не уби моя най-добър приятел! — извика гневно Хамилтън. — Кой знае кой ще бъде следващият? Имам пълното право да помогнала разобличим този негодник!

Бакстър хвърли поглед към Шарлот. За негова изненада, тя не каза нищо. Само наклони леко глава, а в погледа й се четеше одобрение.

Кога едно момче става мъж, зачуди се Бакстър. Не знаеше отговора на този въпрос, тъй като не можеше да си спомни някога да е бил дете. Струваше му се, че през целия си живот е понасял отговорностите на възрастта.

— Много добре — каза тихо той. — Заедно ще направим план за действие. И, за бога, Хамилтън, не казвай нищо на майка си!

Напрегнатият израз на лицето на младежа се отпусна и устните му се извиха в характерната Ешъртънова усмивка.

— Никога! Имаш думата ми!

 

 

— Надявам се, че няма да съжалявам за това — каза Бакстър малко по-късно същата вечер.

Беше застанал до Шарлот в края на дансинга. Балът на Хоукмор беше събитието на сезона, за което дълго щеше да се говори. Тази вечер то осигуряваше перфектно прикритие за задачата, която си бяха поставили.

Ако Морган Джъд бе наел шпиони, за да ги следят, те трудно щяха да ги намерят сред многобройните гости на бала. С малко късмет, никой нямаше да забележи, че Хамилтън и Бакстър са се измъкнали от залата.

— Знам, че не ти беше лесно да приемеш предложението на Хамилтън — каза Шарлот. — Но това е идеалната възможност да му покажеш, че му имаш доверие.

— Хамилтън все още изглежда така дяволски млад в много отношения. Самият факт, че се е забъркал в клуба „Зелената маса“ доказва, че не е достатъчно зрял.

— Подозирам, че Хамилтън си е взел сериозна поука от това, което стана с Норис. Очевидно е, че досегът на приятеля му със смъртта има отрезвителен ефект върху Хамилтън.

— Не мога да го отрека. Въпреки това…

— Погледни на фактите откъм положителната им страна, Бакстър. Това, че тази вечер ще вземеш със себе си Хамилтън, ти дава идеалното извинение да откажеш моята помощ в това начинание.

Бакстър се усмихна въпреки мрачното си настроение.

— Невероятно хитър начин да представиш цялата ситуация, трябва да призная. Чудех се защо престана да настояваш да те взема със себе си. Сега виждам, че просто не си могла да пропуснеш възможността да помогнеш между мен и Хамилтън да се установи по-тясна братска връзка.

— Тази връзка вече съществува. Ти я зачиташе дори когато на думи я отхвърляше. — Тя го погледна, а очите й бяха много сериозни. — Пази се, Бакстър.

— Неведнъж съм ти казвал, че не е в характера ми да поемам глупави рискове.

— Не, наистина, ти поемаш пресметнати рискове. Според мен те са много по-опасни. — Шарлот леко докосна ръката му. — Ще те чакам.

— Няма нужда. Ще ти се обадя сутринта, за да ти кажа какво сме открили, ако, разбира се, открием нещо.

— Не. Моля те, ела при мен още щом приключите. Няма значение колко е късно. Изобщо няма да мога да затворя очи, докато не съм сигурна, че двамата с Хамилтън сте извън проклетия клуб.

— Много добре. — Бакстър сведе поглед към ръката й, която леко стискаше неговата. През тялото му премина тръпка на удоволствие.

ТЯ СЕ ТРЕВОЖЕШЕ ЗА НЕГО!

Въпреки недоверието си по отношение на мъжете, Шарлот, изглежда, му се доверяваше. И след всичките години на самота, която сам си беше наложил, Бакстър изведнъж осъзна, че ще бъде наистина много самотен, когато Шарлот си отидеше.

Чувството, което бе нарушило неговия подреден и спокоен живот, беше много повече от една бурна временна страст.

Изведнъж го обзеха тревога и безпокойство, които нямаха нищо общо със „Зелената маса“. Бакстър на свой ред стисна ръката на Шарлот.

— Бакстър? — Тя го погледна учудено. — Случило ли се е нещо?

— Не. Да. — Бакстър се помъчи да намери най-подходящите думи. — Когато всичко това свърши, искам да поговоря с теб за бъдещето на нашата връзка.

— Бъдещето? — Шарлот примигна изненадано.

— По дяволите, Шарлот, не можем да продължаваме така. Надявам се, разбираш това.

— Мислех, че всичко между нас върви както трябва.

— Нормално е една връзка да продължи няколко седмици.

— Няколко седмици ли?

— Може би дори няколко месеца — призна Бакстър. — Но краят винаги е мъчителен.

Отчаянието плъзна мощни пипала в душата й и сграбчи сърцето й. С всички сили, на които бе способна, Шарлот се опита да скрие чувствата си.

— Да, разбира се. Мъчително е.

Доволен, че тя толкова бързо бе разбрала всичко, Бакстър продължи:

— Първо, съществуват големи неудобства.

— Неудобства…

— Всичкото това проклето бързане да се намери подходящо място, за да… хм… за да дадем израз на взаимните си чувства — обясни той. — Искам да кажа, няма нищо лошо в това да използваме работната маса в лабораторията, седалката на файтона или дивана в библиотеката, но ако погледнем в дългосрочен период, ще се окаже доста неудобно и изморително.

— Разбирам. Уморително.

— Един мъж на моите години предпочита удобството на собственото си легло. — Мислите му неволно се върнаха към случаите, когато бе любил Шарлот, и колко малко значение имаше липсата на легло тогава.

— Бакстър, ти си само на трийсет и две.

— Възрастта няма нищо общо с това. Никога не съм изпитвал влечение към професията на акробат.

Шарлот сведе поглед.

— Аз пък останах с впечатлението, че си много по-гъвкав, отколкото признаваш.

Бакстър реши да пропусне тази забележка покрай ушите си.

— А и съществува постоянната възможност да тръгнат слухове. А това може да бъде доста неприятно. Както вече говорихме, може да се отрази зле на бизнеса ти.

— Да, предполагам, че е така. — Шарлот не разбираше как имаше сили да каже това.

Бакстър се помъчи да приведе още аргументи за решението си. Едва в този момент осъзна, че има още един аргумент, може би най-важният от всички, и се почувства така, като че го бяха ударили в слънчевия сплит. Пое си дълбоко дъх и продължи.

— Трябва да помислиш и за възможността да си бременна.

— Знам, че има неща, които един мъж може да използва и чрез които се предотвратява тази възможност.

— Може би вече е твърде късно — продължи сериозно той. — Това представлява постоянен риск в една връзка. Човек не винаги може да контролира положението. Шарлот, има много причини нашата връзка да не може да продължи вечно.

Шарлот вдигна поглед към него, но не каза нищо. В този момент Бакстър би дал всичко, включително и Философския камък, за да може да прочете мислите и изражението в очите й. Но в следващия миг тя погледна в една точка над рамото му и се усмихна.

— Бакстър? — Хамилтън се прокашля дискретно. — Според нашия план, трябва вече да тръгваме.

— Проклятие! — Бакстър се обърна и видя, че Хамилтън и Ариел бяха застанали зад него. Можеше само да се надява, че не са чули разговора му с Шарлот. — Наистина е време. Трябва да тръгваме.

— Бакстър! — Шарлот отново постави ръка върху неговата. — Нали няма да забравиш на обещанието, което ми даде по-рано тази вечер?

— Не се безпокой, Шарлот, ще се отбия на връщане и ще ти разкажа всичко. — След това кимна кратко на Ариел, обърна се и започна да си проправя път към входа. Хамилтън повдигна учудено вежди, след това галантно целуна ръка на Шарлот и Ариел. Те му отвърнаха с реверанс.

Бакстър едва потисна един стон. Само щеше да се направи на глупак, ако сега се върнеше и се опиташе да се сбогува по-галантно, затова и не го направи.

Хамилтън се облегна на зелените кадифени възглавници в модния си файтон и погледна Бакстър, а очите му блестяха весело.

— Защо направо не я помоли да се омъжи да теб?

— За какво, по дяволите, говориш? .

— Чух достатъчно от разговора ви, за да заключа, че се опитваше да убедиш Шарлот да обмисли предложението ти за брак, отколкото продължаването на връзката ви. Защо подходи с токова заобикалки?

— Не мисля, че това е твоя работа.

Хамилтън започна съсредоточено да разглежда абаносовото си бастунче.

— Както кажеш.

— Още повече, ако се осмелиш още веднъж да употребиш думата „любовна връзка“, когато се отнася до нея, мога да те уверя, че не само ще си присвоя богатството ти, но изведнъж ще откриеш, че ти липсват няколко предни зъба, когато решиш да се усмихнеш на някоя дама.

— Значи нещата са сериозни.

— Предлагам ти да променим темата.

Хамилтън поклати глава.

— Ти може и да си много способен учен, братко, но си безнадеждно глупав, когато се отнася до жените. Би трябвало да отделяш повече време да четеш Шели или Байрон, отколкото химията.

— Малко е късно да се опитваш да промениш характера ми. Във всеки случай, няма смисъл.

— Защо? Очевидно е, че Шарлот е много привързана към теб.

Бакстър се ядоса, тъй като усети, че в него започва да покълва надежда.

— Така ли мислиш?

— В това няма съмнение.

— Тя може и да се тревожи за мен, но не вярвам да се съгласи да се омъжи за мен.

— Тогава само от теб зависи да я убедиш, че тази стъпка е съвсем разумна.

Бакстър се намръщи.

— Точно това се опитвах да направя, когато ти самият ме прекъсна преди няколко минути.

Хамилтън му отправи многозначителна усмивка.

— Татко мислеше, че има много неща, които бих могъл да науча от теб. Но може би има и няколко, които и ти можеш да научиш от мен. Можеш винаги да ме попиташ за съвет, особено що се отнася до жени.

— Имаме да вършим много по-належаща работа, ако не си забравил.

— Не съм.

— Носиш ли револвера си?

— Да, разбира се. — Хамилтън потупа джоба на палтото си. — Дори нося два. Ами ти?

— Никога не съм се упражнявал достатъчно, за да стрелям добре. Разчитам на собствените си методи.

— Какво искаш да кажеш?

Бакстър извади от джоба си едно стъклено шишенце и го показа на Хамилтън. Младежът го погледна заинтригуван.

— Какво е това?

— Един вид мигновена светлина. Счупваш шишенцето и изведнъж се получава малка, но ярка експлозия. За две-три минути може да освети пътя ти или да ослепи временно противника ти. Ако се използва в близост до запалими материали, може да предизвика пожар.

— Дяволски умно! Откъде си взел тези стъкълца?

— Правя ги в лабораторията си.

Хамилтън се усмихна, изпълнен с уважение.

— Може би е трябвало да обърна повече внимание на „Беседите“. Когато всичко свърши, мислиш ли, че ще можеш да ми отделиш време и да ми покажеш повече от твоите експерименти?

— Разбира се, щом искаш. — Бакстър се поколеба. — От дълго време не съм имал някой, който да ми помага.

Хамилтън се усмихна.

— Напоследък започвам да се чудя дали и аз все пак не съм наследил нещичко от татковата страст към науката.

Бакстър се вгледа в брат си със сериозно изражение.

— А аз започвам да си мисля, че, в края на краищата, изпитвам страст и към други неща, освен към химията.