Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Романтична афера

Издателство „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Един час по-късно Бакстър лежеше на студен каменен под и слушаше разговора на двамата си пазачи.

— Сейнт Айвс изобщо не изглежда толкова опасен. Само си загубихме времето да пускаме оня дим. Щеше да бъде много по-просто да използваме револвер.

— Но нали чу какво каза магьосникът — отвърна другият с оправдателен тон. — Сейнт Айвс е по-хитър, отколкото изглежда.

— Ако питаш мен, вие с Върджил получихте по-лесната задача. Онази женска Аркъндейл едва не ми издра очите. После удари горкия Дълъг Ханк с онази нейна тежка чанта. Него все още го боли главата. Проклетата жена има по-пиперлив език и от някоя продавачка на риба.

Толкова с надеждата, че Хамилтън е пристигнал при Шарлот преди хората на Морган Джъд, помисли си Бакстър.

— Сигурно сме използвали малко повече от онова благовоние върху Сейнт Айвс — обади се вторият мъж. — Все още е в безсъзнание.

— Имаш късмет, че не си го убил по случайност с онзи дяволски дим. На магьосника това никак нямаше да му хареса. Той иска сам да се оправя с този тип.

За кратко настъпи тишина. След това заговори вторият негодник, като понижи глас:

— Не ви ли се струва, че този човек е доста странен?

— Кой? Сейнт Айвс? От това, което чувам, той винаги си е бил странен.

— Не Сейнт Айвс, глупако, а магьосникът.

Първият мъж се изсмя тихо.

— Обзалагам се, че това се отнася в пълна степен и за него. Но пък плаща добре. — Бакстър чу шум от тежки стъпки и разбра, че единият от пазачите се бе отправил към вратата. — Отивам в кухнята да взема нещо за ядене. Дръпни този звънец, ако Сейнт Айвс отвори очи, и аз ще дойда веднага.

Магьосникът каза аз пръв да му се обадя. Знаеш какъв става, ако не изпълняваме това, което е наредил.

— Да върви по дяволите!

— Донеси за мен филия хляб и малко шунка. — Мъжът, който остана да пази Бакстър, повиши глас. — И малко бира. Като го гледам този тук, не мисля, че скоро ще се събуди.

До Бакстър долетя някакъв неясен отговор, после шум от отдалечаващи се стъпки. След това настъпи тишина. Бакстър се опита да прецени положението. Всичко това много приличаше на лабораторен експеримент. Бяха се смесили две избухливи вещества и бяха предизвикали пожар. Но в този случай той не беше просто страничен наблюдател, който си води бележки. Беше един от участниците в процеса.

Хората на Морган го бяха претърсили, преди да завържат ръцете и краката му и да го натоварят на файтона. Един от тях бе взел ножа му Бакстър с облекчение установи, че очилата му си бяха на мястото. Беше се страхувал да не ги изгуби, докато траеше бързото пътуване. За щастие, през цялото време беше сам. Похитителите, очевидно сигурни, че са вързали здраво и са упоили жертвата си, бяха отишли на капрата при кочияша и бяха обърнали по няколко чашки джин.

Бакстър се бе заел да пререже въжетата, с които го бяха вързали. Трябваше да счупи стъклото на импровизирания си часовник, за да се сдобие с нещо остро. Нямаше да е трудно. Мъжете, които го бяха влачили по стълбите само преди няколко минути, не бяха забелязали, че въжето на китките му се държи само на няколко нишки.

Бакстър остана неподвижно още няколко секунди, преценявайки възможностите, случайностите и усложненията. Както при всеки един експеримент, химичен или алхимичен, всичко се свеждаше до огъня. И както при всеки експеримент, винаги съществуваше опасност от експлозия. Бакстър се размърда, изстена и отвори очи. Един нисък, набит човек, който бе седнал на един стол на известно разстояние от Бакстър, бавно се изправи на крака. На колана му бе втъкнат голям револвер. Когато непознатият се усмихна самодоволно, Бакстър забеляза, че по-голямата част от зъбите му липсват.

— Време беше. Магьосникът вече те очаква. Каза да му дам знак, когато отвориш очи. Мисля, че сега трябва да го направя.

— Един момент, ако обичаш. — Бакстър заби върха на ботуша си в прасеца на пазача си.

Човекът сподави един болезнен вик, олюля се и посегна към револвера си.

— Ама ти си бил голям глупак. Това няма да те доведе доникъде.

Бакстър освободи китките си от въжето и с едно-единствено движение се претърколи настрани. Очите на пазача се разшириха от изумление при вида на свободните ръце на пленника. Той се опита да се хвърли към Бакстър, но раненият му крак поддаде и той се смъкна на колене. В следния миг Бакстър бе вече върху него и заби юмрук в челюстта му. Револверът падна шумно някъде встрани. Бакстър го взе, запъна ударника и се изправи, като насочи оръжието в гърдите на противника си.

— Нямам славата на добър стрелец, но пък и ти си лесна мишена.

Пазачът примигна няколко пъти, неспособен да се опомни от изненадата си.

Магьосникът каза, че ще бъдеш замаян и движенията ти ще са бавни, когато премине ефектът от опиума.

Магьосникът е сбъркал — отвърна спокойно Бакстър. — Сега ми кажи как щеше да дадеш проклетия сигнал.

 

 

Шарлот дръпна отчаяно въжето, с което бяха завързани китките й и чийто друг край бе вързан за единия стълб на голямото легло, покрито с яркочервена покривка. Беше започнала да се бори със стегнатия възел, веднага след като похитителите й я бяха оставили сама в стаята.

Шарлот можеше да се движи на известно разстояние, всъщност доколкото позволяваше дължината на въжето, но самият възел бе сложен и много здрав. Ако се изправеше, можеше да вдигне ръце до кадифения ръб на драпериите, само толкова.

Леглото беше масивно, с четири стълба отстрани, които бяха инкрустирани с образи на странни, митични същества — змии, дракони и феникси бяха толкова изкусно гравирани в дървото, че изглеждаха като живи.

Шарлот се огледа с любопитство наоколо и реши, че леглото много подхожда на обстановката. Дебел килим с черни и червени шарки покриваше каменния под. Камината беше изградена от черен гранит. На прозорците се спускаха тежки червени завеси с черен кант, които достигаха до земята.

Всичко в тази стая бе издържано в два цвята — кървавочервено, и черно. Шарлот си спомни, че Джулиана бе избрала същите цветове за приемната си, където гадаеше бъдещето на карти. Черното и червеното очевидно бяха цветовете на магьосниците.

Шарлот насочи вниманието си към масичката до леглото. Върху него имаше само една свещ. Другият от негодниците беше взел чантичката й, след като тя удари с нея по главата един от тях. Нямаше представа, дали са намерили малкия й револвер.

Шарлот впи поглед в свещта, която се намираше на черна желязна поставка, и се учуди колко ли време щеше да отнеме на немощния пламък да прогори въжето. Това, без съмнение, бе въпрос, на който Бакстър би могъл да отговори веднага.

В този момент вратата се отвори. Шарлот обърна бързо глава, надявайки се отчаяно, че ще се случи някакво чудо и ще се появи не друг, а Бакстър. От откъслечните разговори, които бе дочула по време на дивото препускане на файтона към тази тайнствена къща, тя бе разбрала, че Бакстър също е отвлечен.

Стомахът й се сви на топка, когато видя човека, застанал на вратата. Сега той не носеше черното домино, нито пък чертите на лицето му бяха скрити в сянка, както го бе видяла за пръв път преди пет години. Но всепроникващият студ, който като че ли се излъчваше от него, не можеше да се сбърка с нищо. Шарлот се зачуди как не го е познала веднага през нощта на маскения бал.

Беше се изправила очи в очи с чудовището, което преди пет години бе нахлуло в дома й. Шарлот усети веднага, че истинската същност на този човек бе скрита зад лице, което притежаваше необикновена, мъжествена красота. Косата му бе черна и къдрава и падаше свободно върху високото му чело. Джъд имаше правилен нос и високи скули, което говореше за аристократичния му произход. Беше облечен по последна дума на модата. Снежнобялата му вратовръзка беше завързана на сложен възел. Палтото, панталоните и ботушите бяха от най-скъпи материи и му стояха чудесно. Морган Джъд носеше дрехите си с такава небрежна елегантност, като че ли бе роден с това качество.

Прикритието му беше перфектно, помисли си Шарлот. Човек трябваше да се вгледа по-внимателно, за да види ледената пустота, която се излъчваше от погледа му.

Шарлот седна сковано върху червената покривка на леглото и си пое дълбоко дъх. Сърцето й бясно биеше в гърдите. Трябваше многократно да си напомня, че паниката нямаше да реши нищо. Трябваше да се изправи срещу злото, в противен случай беше загубена.

Шарлот вдигна гордо брадичка и изправи рамене.

— Приемам, че вие сте Морган Джъд, или греша?

— Сега вече се запознахме както трябва, мой малък отмъстителен ангел. — Дрезгавият глас със забележителна яснота отразяваше странното ледено спокойствие на този човек. Морган склони глава в подигравателен поздрав. — От известно време очаквам с нетърпение тази наша среща.

— Къде е Бакстър?

— Моите хора ще ми съобщят, когато Сейнт Айвс се събуди. — С тези думи Морган извади револвер от джоба на панталоните си. Държеше го с някаква небрежна лекота, докато прекосяваше стаята, за да си налее бренди от масичката до прозореца. — Страхувам се, че е поел твърде голяма доза от благовонието. Хората ми не могат да го дозират както трябва.

— Боже Господи! — В гърдите на Шарлот се надигна безумен страх. Ами ако Бакстър никога повече не се събуди? Пред очите й неволно изникна Джулиана, която беше толкова близо до смъртта.

Морган Джъд се намръщи леко.

— Наистина, ще трябва да експериментирам повече с тази смес. Понякога действието й е непредсказуемо.

Не, в този момент не трябваше да си мисли за възможността никога повече да не види Бакстър. Трябваше да насочи цялото си внимание и мисли върху проблема, пред който бе изправена сега. Бакстър щеше да се оправи. Трябваше да се оправи!

Когато се обърна към Морган, гласът й бе наситен с неизказано презрение.

— Не мисля, че има нужда да размахвате заплашително револвера си към мен, мистър Джъд. — Шарлот кимна с глава към вързаните си китки. — Или да заплашвате една беззащитна жена ви доставя удоволствие?

— Простете ми, мис Аркъндейл. — Морган си наля чаша бренди и се обърна към нея, а на устните му играеше хитра усмивка. — Не заради вас предпочитам да държа оръжието си подръка.

Изведнъж Шарлот разбра.

— Значи наистина толкова се страхувате от Сейнт Айвс?

В студените му очи проблесна гняв.

— Не се страхувам от него, но от опит знам, че не е зле да бъдеш предпазлив. Видът му лъже, мис Аркъндейл. Той е много по-опасен, отколкото изглежда.

— Съгласна съм с вас. — Шарлот вдигна поглед към него. Надяваше се, че очите й говорят достатъчно ясно колко го презира. — Защо ни доведохте тук?

Морган отпи от брендито си.

— Мислех, че за жена с вашия ум, това е очевидно. Аз сам определям велика съдба за себе си, а вие със Сейнт Айвс, поради някаква необяснима за мен причина, заставате на пътя ми. Опитах се да ви отклоня от намеренията ви, но след като не успях, имам намерение да ви премахна.

Шарлот долови някакво движение при вратата.

— Все още работиш върху великата си съдба, а, Джъд?

Морган бавно се усмихна.

— Сейнт Айвс.

— Бакстър! — Сърцето на Шарлот подскочи, когато го видя.

Бакстър беше тук и изглеждаше точно така, както напусна балната зала преди няколко часа. Точно такъв очакваше да го види. Дрехите му бяха малко измачкани и не съвсем по модата, но много му отиваха. Но, както и при Морган Джъд, те не можеха да прикрият същността му. Шарлот ясно виждаше всичко това.

Бакстър пристъпи в стаята с револвер в ръка. Дългото му палто бе преметнато през ръката, като че ли току-що се връщаше от разходка в парка. Но стъклата на очилата му отразяваха пламъците от огъня, а очите му горяха с непоколебима решителност.

Морган насочи револвера си към Шарлот и остави чашата си на масичката.

— Както виждам, хората ми не ги бива за нищо. Наистина, много е трудно в днешно време да намериш хора, на които можеш да разчиташ. Трябваше да получа сигнал, когато се събудиш, Сейнт Айвс.

— Не обвинявай хората си — отвърна Бакстър. — Аз прерязах въжето, с което трябваше да ти се сигнализира. Всъщност открих цялата система от въжета за сигнализация и ги прерязах всичките. Никой няма да се яви, ако се опиташ да задействаш някакъв механизъм. Доста умно измислено, но вече безполезно. Учудващо е как една малка слабост може да провали цял един хитър план.

Морган стисна челюсти, но само сви рамене и не каза нищо.

— Не бъди толкова сигурен, Сейнт Айвс. Преживях оня случай в Италия, ще победя и тази вечер. — Морган раздвижи леко ръката си. — Остави револвера, Сейнт Айвс, или ще пръсна мозъка на твоята дама. И двамата знаем, че от такова разстояние не можеш да улучиш. Никога не се научи да стреляш добре.

— Така е. — Бакстър остави револвера на близката маса, след това погледна към Шарлот. — Добре ли си, скъпа?

Гласът му беше спокоен и безстрастен както винаги, но очите му блестяха по-силно и от огъня в камината. Шарлот трябваше да преглътне два пъти с мъка, преди да отговори.

— Да — прошепна тя, — Не съм ранена. А ти, Бакстър?

— Чувствам се чудесно, както сама виждаш. — След това той отново насочи вниманието си към Морган. — За какво е всичко това, по дяволите?

Морган изпусна дълбока въздишка.

Отначало намесата ти в моите работи само ме дразнеше, но в последствие започнах да гледам на нея като на интересно предизвикателство. Човек не може да пренебрегва пътищата, по които се развива съдбата му.

Наистина. — Все още държейки палтото си в ръка, Бакстър се насочи с бавни крачки към най-близкия прозорец. Остана така, вперил поглед в нощта, а на лицето му бе застинало замислено изражение. — Интересен въпрос, имам предвид съдбата. Древните философи са вярвали, че характерът на човека е ключът към неговата съдба.

— Така е — промърмори Морган. — Напълно съм съгласен с теб.

Шарлот ги наблюдаваше в напрегнато мълчание. Въпреки че Морган държеше револвера насочен към нея, той не се целеше точно, защото цялото му внимание бе насочено към Бакстър.

В този момент Бакстър извърна глава и й хвърли поглед през рамо. По лицето му не можеше да се прочете нищо, но настойчивостта на погледа му я накара моментално да застане нащрек. Той се опитваше да й каже нещо. Шарлот чувстваше, че иска тя да направи нещо. Но какво би могъл Бакстър да очаква от нея? При тези обстоятелства едва ли можеше да направи нещо.

Освен да говори.

Разбира се! Ако Бакстър имаше някакъв план, а тя бе сигурна, че той не бе дошъл без такъв, тогава той без съмнение искаше от нея да разсейва Морган и да привлича вниманието му върху себе си, докато той изпълнява това, което е намислил.

— Защо сте си направили труда да ни събирате тук тази вечер, мистър Джъд? — настоя Шарлот с възможно най-властен тон.

Морган извърна поглед към нея.

— Не се случва често човек да има възможност да поговори с хора, които могат да оценят способностите му.

— Глупости. Със сигурност не сте толкова суетен, че да ни домъкнете тук само за да се хвалите със способностите си.

— Тук грешиш, скъпа — обади се Бакстър. — Суетата на Морган не знае граници. Но това не е причината, поради която ни отвлече, нали, Морган?

— Въпреки че ми е много приятно да съм сред хора, които притежават достатъчно интелект да оценят цялото величие на плановете ми, трябва да призная, че ви събрах тук тази нощ по съвсем друга причина — отвърна Морган.

— Всичко стана твърде бързо, не мислиш ли? — Усмивката на Бакстър беше измамно спокойна. — Искаш да знаеш как успяхме да разберем всичко, нали?

— Това е много меко казано, Сейнт Айвс. Мислех, че като се отърва от онази Хескет, това ще бъде край на всичко. Но тъй като човек никога не трябва да разчита само на случайността, поставих един от моите хора да наблюдава къщата. От това, което той ми каза, разбрах, че през онази нощ именно ти си бил този, който е претърсвал къщата. А когато научих, че си се сближил с мис Аркъндейл, разбрах, че тя трябва да е била жената, която те е придружавала тогава.

Бакстър кимна в знак на съгласие.

— Твоят човек ти е казал, че сме взели нещо от дома на Друзила Хескет.

— Да, каза ми, че сте взели някаква книга. А също така и че жената е била тази, която я е носила, и че тя е ръководела цялата операция. — Морган издаде някакъв стържещ звук, който би трябвало да е смях. — Не можех да повярвам, че е разбрал правилно, но за всеки случай реших сам да претърся къщата на мис Аркъндейл.

— Вие сте взели скицника! — извика Шарлот.

— Когато видях, че в него няма нищо изобличаващо, отново се осмелих да повярвам, че с това ще се свърши всичко. — Морган поклати глава. — Но вие двамата продължихте да действате заедно и дори се сгодихте!

— Поради което ти се опита да развалиш отношенията ми с Шарлот първо като изпрати при нея Джулиана Поуст с куп лъжи, а след това й даде бележка, предупреждавайки я, че не може да ми има доверие.

В отговор Морган само сви рамене.

— Очевидно нито един от опитите ми не можа да разколебае доверието й в теб. Моите поздравления, Сейнт Айвс. Никога не бих предположил, че притежаваш нужната притегателна сила и чар, за да предизвикаш такава вярност у една жена. Кой би си помислил, че ти си от онези смахнати романтици?

Бакстър не му обърна внимание.

— Защо, за бога, намери за необходимо да убиваш Друзила Хескет?

— Мисис Хескет поддържаше безразборни връзки с мъже. Имаше любовна връзка и с мъж, на когото беше необходимо да доверявам някои неща. Наистина, избягвам да споделям някои от най-личните си тайни, но това не винаги може да бъде избегнато. Човек не може да върши всичко сам, все пак. Затова се нуждае от доверен човек.

Шарлот беше искрено изненадана.

— Мисис Хескет е имала връзка с вашия доверен човек?

— Както разбрах от много места, тя се е ползвала с необичайна свобода, що се отнася до тези неща. Във всеки случай, моят човек една вечер се напил и й показал един от медальоните ми. Казал й, че знае за мен доста неща, но само чака удобен момент. Когато придобия властта и богатството, към които се стремя, той смятал да ме изнудва. По този начин е искал да я убеди, че е идеален кандидат за ръката й, тъй като бъдещето му било многообещаващо.

— Мистър Чарлз Дил — прошепна Шарлот. — Той беше един от ухажорите й.

— Така е.

— Аз не й го препоръчвах — продължи тя. — Собственият ми доверен човек каза, че мистър Дил бил склонен към нечестни и безскрупулни дела.

— Бил е прав — отвърна сухо Морган. — Но пък и аз изисквам такива качества от своя доверен човек.

— Как научихте, че мистър Дил се е доверил на мисис Хескет? — попита Шарлот.

Морган вдигна многозначително едната си вежда.

— Имам навик от време на време да поставям подчинените си в транс. Задавам им различни въпроси, за да проверя тяхната лоялност Разбира се, след това те не си спомнят нищо.

— Когато си разбрал, че мистър Дил възнамерява да те предаде и че е разказал за плановете си на мисис Хескет, ти си решил да убиеш и двамата — заяви Бакстър, все още застанал до прозореца.

— Това бе единственото нещо, което можех да направя — обясни Морган. — Да се отърва от Дил, беше лесна работа. След като приключих с въпросите, добавих още една доза от благовонията в мангала. Той никога не се събуди от унеса си. Когато тялото му беше намерено два дена по-късно, решиха, че е починал от сърдечен удар.

— След това сте се заели да се отървете и от мисис Хескет — обади се Шарлот. — Направили сте два опита да отнемете живота й и когато и двата са се оказали неуспешни, просто сте отишли в дома й и най-хладнокръвно сте я застреляли.

— Не винаги е удобно да се използват благовонията И хипнозата — отвърна Морган. — А наистина си мисля, че е благоразумно от време на време да се сменят методите на работа. Предсказуемостта не е добродетел.

Шарлот присви подозрително очи.

— Съмнявам се някога да се тревожите, че сте обременен с твърде много добродетели.

— Трябва да призная, че острият ви език ми харесва. — Морган се обърна към Бакстър. — Какво откри в скицника на мисис Хескет?

— Защо да ви отговаря? — Шарлот се размърда, тъй като искаше отново да привлече вниманието на Морган. — Ще ни убиете веднага щом научите каквото искате.

— Наистина, налага се да убия Сейнт Айвс — съгласи се Морган. — Той разбира много добре, че не мога да го оставя да живее сега, след като знае, че съм жив и на път да изпълня великата си съдба, няма да се примири, докато не провали плановете ми. Сейнт Айвс е най-упоритият и неотстъпчив човек, когото познавам.

— Тогава едва ли можете да очаквате от него да ви каже това, което искате да знаете — отвърна Шарлот с малко по-висок тон от необходимото.

Морган изобщо не се извърна към нея. Погледът му оставаше прикован в Бакстър.

— Напротив, ще ми каже, защото имам намерение да преговарям за твоя живот, скъпа.

Шарлот се вцепени.

— Не очаквайте от мен да повярвам на това. Аз съм също толкова голяма заплаха за плановете ви, колкото и Бакстър за моите. Известно ми е всичко.

Морган й отправи снизходителен поглед.

— Вие сте просто една жена, и то не от най-очарователните. Но пък затова притежавате някои забележителни качества, които могат да привлекат един мъж в моето положение. Произходът ви е много добър. Не такъв, какъвто бих желал, но може спокойно да послужи на целите ми.

— Моят произход? — Шарлот бе онемяла от изненада.

— Нещо по-важно, вие сте много по-умна от останалите жени, притежавате и завидна смелост, и кураж, а всичко това бих искал да предам на децата си.

— Господи, сър, вие сте луд! — прошепна ужасена Шарлот.

— Като моя жена, няма да имате възможността да свидетелствате срещу мен. — Морган впи поглед в нея, а устните му се извиха в жестока усмивка. — Няма да имате никакъв избор, освен да ме дарите с наследник.

— Ваша жена! Невъзможно! — Шарлот се повдигна на колене на леглото, а в погледа й лумнаха изумрудени пламъци. — Нищо на този свят не може да ме накара да се омъжа за вас!

— О, напротив! — За един ужасен миг Морган спря върху нея студения си поглед. — Хипнозата.

— Вашите трикове никога няма да ми подействат.

— Не бъдете толкова сигурна. Усъвършенствам уменията си с всеки изминал ден. Точната доза от опиума, заедно с точното прилагане на моя научен метод да накарам някого да изпадне в транс, ще ви превърне в идеалната съпруга, скъпа моя.

Шарлот почувства как изведнъж устата й пресъхна.

— Не вярвам, че каквато и да е доза от вашия опиум може да ме накара да забравя колко ви мразя! Но ако все пак това, което казвате, е истина, ефектът ще бъде само временен. Рано или късно ще изляза от транса и когато това стане, ще намеря начин да ви убия.

— Това ще добави малко живец в брака ни, не мислите ли? — Морган се изсмя с кратък, дрезгав смях. — Може би това ще стане причина аз да не изпитам отегчението, което неминуемо бих почувствал с една прекалено отзивчива жена.

— Дори и ако това беше възможно, а аз мисля, че не е, защо бихте искали да се ожените за жена, която ви презира толкова много?

Усмивката на Морган накара Шарлот да се вледени. Но този, който отговори, беше Бакстър. Гласът му бе тих и абсолютно лишен от чувства. Глас на сериозен учен, който съобщава факт.

— Защото си принадлежала на мен, разбира се.

Шарлот почувства, че се задушава. Впи недоумяващ поглед в широките рамене на Бакстър, но не можа да намери дори една дума за отговор.

— Точно така — отвърна Морган с огромно самодоволство. — Всеки път, когато разтворя хубавите ти бедра, Шарлот, ще се наслаждавам над победата си над единствения човек, който почти ми бе станал равен.

— Вие със сигурност сте напълно луд — прошепна тя.

В очите на Морган проблесна гняв. След това той погледна Шарлот с презрение.

— Хайде сега, любов моя, ти си ми длъжница. Ти си честна жена. Мислех си, че искаш да ми се отплатиш.

— Какво искате да кажете?

— Аз бях причината вторият ви баща да свърши с прерязано гърло във водите на Темза. Направих го още на сутринта, след като се срещнахме. През онази нощ аз промених съдбата ти. Какво щеше да правиш, ако не те бях отървал от този Уинтърборн?

— Вие със сигурност не сте го убили заради мен. — Тя се отдръпна ужасена. — Направили сте го, защото той не можеше да ви плати парите, които ви дължеше, пари, изгубени на хазарт.

Морган само сви рамене.

— Да, признавам, че е така. Права сте, не го направих заради вас.

Бакстър се извърна бавно от прозореца и се отправи към масичката с брендито.

— Кажи ми, Морган, как успя да избягаш от замъка в Италия?

Морган вдигна рязко глава.

— Нито стъпка по-нататък, Сейнт Айвс!

Бакстър спря.

— Много добре. Но бъди така добър и задоволи любопитството ми.

— Имаше таен тунел, през който се излизаше от лабораторията. — Морган сви устни. — Успях да го достигна навреме, за да избегна пламъците, но не можах да избягам от газовете, които се образуваха при запалването на химикалите. Едва не се задуших до смърт.

— Точно те са увредили гласа ти, нали?

Лицето на Морган се изкриви от тъмна ярост.

— Ти ми причини всичко това — изхриптя той. — И тази вечер ще си платиш!

— Как смеете? — извика Шарлот — Вие се опитахте да убиете Бакстър!

— Тишина! — Морган й хвърли кратък поглед, преди отново да насочи вниманието си към Бакстър. — Мисля, че достатъчно говорихме за миналото.

— Съгласен съм — отвърна Бакстър.

— Кажи ми какво намери в скицника на Друзила Хескет, което те насочи към мен — продължи Морган — Кажи ми веднага, Сейнт Айвс, или ще убия твоята устата Шарлот!

— Намерихме много интересна рисунка.

— Бакстър, не! — намеси се Шарлот. — Не му казвай нищо. Той ще те убие!

— Затваряйте си устата, мис Аркъндейл — изсъска Морган. — Или аз ще го направя вместо вас.

Шарлот понечи да отговори и да му каже какво мисли за него, но изобщо не успя да издаде и звук.

С внезапен, ужасяващ порив на невидим вятър и с остър звук, тежките завеси на прозореца, където стоеше Бакстър само миг по-рано, избухнаха в пламъци.

Морган изведнъж се вцепени. Лицето му се изкриви от ужас.

— Не! — прошепна дрезгаво той. — Не, по дяволите, не!

— Това ти навява стари спомени, нали? — Гласът на Бакстър бе все така безстрастен. — На мен също.

Морган потрепери и направи огромно усилие да се овладее. С треперещи ръце насочи револвера си към Бакстър.

— Сега ще свърша с теб. Научих това, което ми трябваше, от жената. За мен ще бъде огромно удоволствие да я притежавам. , Докато умираш, мисли за мен как я обладавам!

Шарлот забеляза как Морган стисна по-силно оръжието си и нададе смразяващ кръвта писък. Морган отново потрепери, но не изпусна пистолета. В този момент огънят в камината избухна в съскащи пламъци, които наподобяваха ноктите на огромна хищна птица, търсеща плячката си.

— Не! — Морган отстъпи крачка назад и се облегна на ръба на голямото легло.

Обграден от пламъци, Бакстър тръгна бавно и заплашително към Морган.

— Няма време — каза той. — Трябва да бягаш.

Пламъците ставаха все по-големи и заплашителни зад гърба му Шарлот разбираше, че Бакстър разчита на ужаса на Морган, за да осъществи намеренията си, но тя не можеше да се довери на Морган, нито на емоциите му. Трябваше отново да отклони вниманието му. Застанала на колене, тя се пресегна над главата си и улови копринения ръб на завесите на леглото. След това ги дръпна надолу с всичката сила, на която беше способна. Тежките драперии паднаха, истинска лавина от яркочервена коприна. Част от нея покри раменете и главата на Морган. Останала част се стовари върху Шарлот. Морган нададе яростен вик, който отекна зловещо в каменните стени. Последва го изстрел, Морган не се бе сдържал и бе стрелял.

— Бакстър! — Шарлот успя да отхвърли червените завеси от себе си и се закашля, полузадушена от праха, както и от дима, който започваше да изпълва стаята.

Пламъците се разпространяваха бързо. На този страховит фон Бакстър и Морган се бяха вкопчили в смъртоносна хватка. Двамата паднаха на килима, като се бореха с всички сили да се доберат до другия револвер, този, който бе държал Бакстър. Проехтя още един изстрел. За миг, който сякаш продължи цяла вечност, нито един от двамата не се помръдна.

— Бакстър! О, Господи! — Обезумяла, Шарлот успя да достигне ръба на леглото. Въжето се опъна, като не й позволи да се придвижи повече.

Морган се взираше в противника си с широко отворени, смаяни очи. На гърдите, върху снежнобялата си риза, имаше голямо червено петно.

— Не! Не може всичко да свърши по този начин. Трябва да изпълня великата си съдба!

Бакстър бавно се изправи на крака, но Морган веднага се вкопчи в ръката му.

— Съдбата ми показваше, че аз ще победя златния грифон — прошепна той с отпадащ глас. — Сигурно нещо се е объркало. — Морган се закашля. — Объркало се е, а аз съм магьосник. — Не можа да каже нищо повече, защото от устата му бликна кръв.

Морган наистина се опита да каже още нещо, но не успя. Ръката му бавно пусна ръката на Бакстър, тялото му се отпусна на килима и не помръдна повече.

Бакстър бързо се изправи и се втурна към Шарлот Младата жена забеляза, че той бе изгубил очилата си в битката.

— Трябва да се махнем оттук — каза Бакстър.

— Не мога да развържа тези въжета. — За пръв път Шарлот осъзна каква заплаха представлява огънят. Помисли си, че никога няма да успее да излезе от тази дяволска стая, и усети как в нея се надига паника. — В чантичката си имам нож, но не знам къде е. Похитителите ми я взеха. Господи, Бакстър! — Тя вдигна поглед към него, неспособна да каже нищо повече, скована от ужас.

— Палтото ми! Изпуснах го някъде. — Бакстър започна бързо да се оглежда наоколо. — Бързо! Виждаш ли го къде е!

— На пода зад теб. На не повече от три крачки разстояние. Върни се право назад.

Бакстър се обърна и последва указанията й.

— Да, намерих го. Даваш отлични инструкции, скъпа. — Той бързо пребърка джобовете и извади един нож, след което се върна към леглото.

— Взех ножа от човека, който ми го беше взел по-рано, когато ме докара тук.

Опипвайки пътя си, Бакстър улови въжето, изпъна го и го преряза. Шарлот беше свободна. Младата жена едва не припадна от облекчение.

— Хайде. Нямаме време за губене. — Бакстър сграбчи ръката й и издърпа Шарлот от леглото. — Ти трябва да водиш, Шарлот. Всичко пред погледа ми е размито и неясно.

— Да, разбира се. — Шарлот едва не се спъна в неподвижното тяло на Морган, докато си проправяше път към вратата. Сведе поглед към него и видя, че ризата и палтото му бяха напоени с кръв. — Ами ако избяга отново?

— Този път няма да избяга, Шарлот — отвърна безстрастно Бакстър. — Морган е мъртъв.

— Но как можеш да си сигурен? — настоя Шарлот, докато се измъкваха от стаята.

— Дори аз не мога да пропусна такава близка цел.

Шарлот почти беше достигнала вратата, когато забеляза с ъгълчето на окото си някакъв златист отблясък.

— Очилата ти. — Шарлот ги вдигна от пода. — Едното стъкло е счупено, но другото, изглежда, е здраво.

— Благодаря ти, скъпа. — Бакстър постави очилата си. — И това ще свърши работа.

Двамата бързо излязоха, прекосиха коридора и се озоваха на масивното каменно стълбище. След тях се стелеха гъсти валма дим.

Няколко минути по-късно стаята експлодира в адски пламъци.

 

 

Когато двамата с Шарлот стигнаха до антрето, Бакстър прецени, че почти една трета от горния етаж на къщата бе обхваната от пожара.

В далечината се разнесоха викове. Уплашени слуги и многобройни негодници бягаха от огъня. Цялата тази суматоха им бе добре дошла, така щяха да се измъкнат незабелязано. Но все още съществуваше опасността някой от подчинените на Морган да се опита да ги спре, не знаейки, че господарят му е мъртъв.

— Виждаш ли някого? — Бакстър погледна през здравото стъкло на очилата си и се огледа наоколо.

— Не. — Шарлот едва си поемаше дъх от умора, но не забави крачка. — Мисля, че всички са прекалено заети със собственото си бягство.

— Отлично. — Бакстър усети студен повей откъм коридора и забеляза мрака в другия му край. — Вратата е отворена. Както изглежда, по-голямата част от слугите вече са избягали. На стълбището не срещнахме никого, затова мисля, че е логично да предположим, че никой от тях не се чувства длъжен да спасява господаря на този дом.

— Както отбеляза Морган, в днешно време е много трудно да се намерят слуги, на които можеш да разчиташ.

Шарлот и Бакстър най-сетне достигнаха до входната врата и предпазливо надникнаха навън.

— Наоколо не се вижда никой — прошепна Шарлот. — По кой път да поемем? Нямам никаква представа, къде се намираме.

— Нито пък аз, но пламъците със сигурност ще привлекат внимание Сигурно в този район има и други жители. Хайде да излезем на пътя. — Той я хвана за ръката и понечи да се спусне по входните стъпала.

— Бакстър.

Тревогата в гласа й го накара веднага да застане нащрек. Той се обърна, в едната си ръка стискаше ножа. От сенките се отдели някаква фигура.

— Ей вие, къде си мислите, че отивате?

Мъжът вдигна ръка. Бакстър веднага разбра, че непознатият държи револвер.

— Господи! — прошепна Шарлот. — Вие сте онзи негодник, който се опита да ни спре пред къщата на мисис Хескет.

— Точно така, но този път номерата ви няма да минат.

— Ние вече не сме ви необходими — заяви Бакстър.

— Ако магьосникът си е дал толкова труд да ви задържи, значи, че сте повече от необходими. Смятам да ви взема с мен, докато разбера как точно стоят нещата.

— Господарят ти лежи мъртъв в една от стаите на последния етаж — отвърна спокойно Бакстър. — От твоята работа нищо няма да излезе. Изчезвай, преди къщата да се е срутила отгоре ти.

— Там някъде трябва да има пари — изфуча негодникът Бакстър въздъхна.

— Ако търсиш само пари, можем да достигнем до някакво споразумение.

Лицето на непознатия разцъфна в усмивка.

— Сделка ли ми предлагате, сър?

Преди Бакстър да успее да му предложи някаква сума пари, за да сключат сделката, зад тях изщрака ударникът на револвер.

— Бакстър. Мис Шарлот — разнесе се високо в нощта гласът на Хамилтън. — Добре ли сте?

Бакстър се обърна и сложи на носа си счупените очила. Хамилтън и Ариел тичаха към тях откъм една група дървена по-надолу по пътя. В едната си ръка Хамилтън държеше револвер. Вратовръзката се вееше около врата му, което му придаваше небрежно елегантен вид. Както винаги, ботушите му бяха излъскани до блясък, Лекият нощен вятър рошеше къдриците му. В него имаше някаква неустоима привлекателност. Бакстър си спомни, че баща им изглеждаше по същия начин.

— Шарлот! — Ариел се хвърли в прегръдките на сестра си. — О, слава богу! Толкова се страхувах! Хамилтън пристигна малко след като онези ужасни мъже надвиха полицаите, които те пазеха и те отвлякоха. Успяхме да те последваме с новия файтон на Хамилтън. Знаеш ли, той е невероятно бърз.

— Колко умно от ваша страна. — Шарлот прегърна топло сестра си. — Умно и изключително смело.

Хамилтън прибра револвера в кобура.

— Съжалявам, че пристигнахме толкова късно, братко. По едно време загубихме дирята. Отне ни цяла вечност, докато открием един фермер, който си спомни, че е чул шум от файтон, минал покрай къщата му. Той ни каза за това място, съобщи ни също така, че на никого не се позволявало да се доближи до тази къща, освен на слугите. Всичко било много тайнствено, добави той. Помислих си, че къщата не може да е друга, освен на нашия магьосник.

— Чудесно заключение. — Бакстър се усмихна на красивия си брат. — Очевидно е истина това, което казват за графовете Ешъртън.

За миг част от радостта на Хамилтън се изпари.

— И какво е то?

— Те правят всичко със стил.

Хамилтън примигна от изненада, после избухна в смях.

— Това ни е в кръвта, братко. Всичките мъже Сейнт Айвс имат собствен стил. Само че ми отне известно време да забележа твоя. Който, трябва да призная, е направо уникален.

Шарлот вдигна глава от рамото на Ариел. Впи поглед в Бакстър и лицето й разцъфна в ослепителна усмивка, която Бакстър можеше да види дори без очилата си.

— Стилът му е едно от многото неща, на които винаги съм се възхищавала у него.