Аманда Куик
Романтична афера (17)

Глава 16

— Докато ти говореше с Тайлс, Норис ми довери, че не може да си спомни нищо, свързано с дуела. — Хамилтън крачеше неспокойно в библиотеката. — Не си спомня и инструкциите, които е получил, когато магьосникът направи така, че той да изпадне в транс. Не си спомня изобщо нищо.

— Съобщи ли ти поне една причина да предизвика Тайлс на дуел?

— Не. Нито една. Не си спомня кога и защо го е направил. Каза, че докато не стрелял, не си давал сметка, че се е изправил срещу един от най-опасните дуелисти в цял Лондон.

— Спомня ли си, че ти и останалите членове на клуба сте се опитали да го разубедите да не предприема този дуел?

— Не. — Хамилтън спря пред рафтовете с книги. — Както сам виждаш, Норис изпадна в шок от цялото това положение.

Един поглед към замаяното, изтощено лице на Норис убеди Бакстър, че опит за сериозен разговор в този момент щеше да е съвсем безполезен. Неохотно подвикна на кочияша да остави младежа пред голямата къща на Ленокс. Хамилтън придружи приятеля си вътре, след това се върна и двамата се отправиха към дома на Бакстър. Не бяха говорили повече, когато не влязоха в библиотеката.

— Когато Норис се оправи, ще разбере, че си е извоювал завидна репутация — заяви Бакстър. — В края на краищата, той е един от малкото щастливци, имали смелостта да извикат Антъни Тайлс на дуел и оцелели след това.

— Така е. — Устните на Хамилтън се извиха в усмивка, въпреки сериозността на положението. — Каква ирония! Норис е най-добродушният и кротък човек, когото познавам, а сега за него ще се говори като за един безумно смел светски лъв.

— Надявам се само, че това няма да го замае.

— Не вярвам. — Усмивката на Хамилтън се стопи. — Той е благодарен за това, че още е жив. Последното нещо, което ще направи, е да рискува отново живота си.

— След като той не си спомня нищо, ще трябва да разчитам на информацията, която ще ми дадеш ти. Ще ми помогнеш ли да открия кой е този шарлатанин, който нарича себе си магьосник?

Хамилтън се обърна и погледите им се срещнаха. Очите му бяха сериозни, а устните му бяха стиснати в твърда линия. Изглеждаше някак си пораснал, по-възрастен от предния ден, помисли си Бакстър.

— Да, ще направя всичко възможно — отвърна Хамилтън. — Разбирам много добре, че съм ти длъжник, Бакстър.

— Не ми дължиш нищо.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Ти спаси живота на моя приятел. Не мога да ти се отплатя за това. Нито пък Норис.

— Ти беше този, който предприе стъпки, за да спасиш живота на Норис. Остави настрана личните си чувства и се обърна за помощ към мен. За това се изисква кураж, воля и находчивост.

Хамилтън почувства как се изчервява. За миг изглеждаше не по-малко смутен от Норис след дуела.

— Не знаех към кого другиго да се обърна. Опитах се разумно да поговоря с Норис. Той изобщо не реагира на моите молби и доводи. Не можахме да намерим този магьосник. Бях отчаян.

— Знам. Направил си това, което си сметнал за необходимо, за да спасиш живота на приятеля си. Разбирам колко трудно трябва да ти е било. Ако Норис изпитва благодарност към някого, то трябва да бъде към теб.

— Не аз смених истинския барут с фалшив.

Бакстър сви рамене.

— Ако това е някаква утеха за теб, ще ти кажа, че Тайлс не би застрелял хладнокръвно Норис.

— На всички е известно, че Тайлс е напълно безскрупулен.

— Със сигурност репутацията му е такава. Но той нямаше нищо против Норис.

— Липсата на причина не би спряла човек като него. — Хамилтън се намръщи. — Мислиш ли, че той подозира, че нещо в оръжието му не беше наред?

— Тайлс не е глупак.

В очите на Хамилтън проблесна тревога.

— Искаш да кажеш, че той знае какво се случи днес?

— Да, Тайлс знае какво точно стана с револвера му. И много добре му е известно, че аз съм химик. Не се изисква кой знае колко ум, за да се свържат фактите.

— По дяволите, Бакстър! Ако той знае за барута, може да обвини теб! Може и да те предизвика на дуел. Ти ще се превърнеш в следващата му жертва!

— Да не искаш да кажеш, че се тревожиш за мен?

— Няма да бъде правилно, ако Тайлс се опита да отмъщава на теб, защото си ми помогнал да спася живота на Норис.

— Мога да те уверя, че между мен и Тайлс няма да има никакъв дуел. Някога бяхме приятели в Оксфорд. Въпреки че поехме по различни пътища, между нас има нещо общо, което нищо не би могло да разруши или промени.

Хамилтън го погледна в недоумение.

— Каква връзка?

— И двамата сме незаконородени.

— Не разбирам. Какво общо има това с всичко, което се случи?

— Обстоятелствата около рождението на човек има учудващо влияние върху това какви приятели ще има той по-късно. Вземи например твоето приятелство с Норис. Общото, което имате двамата, е това, че сте наследници на благороднически титли и състояния. Този фактор ще създаде между вас връзка, която ще продължи през целия ви живот. Може би ти ще имаш син, който ще се ожени за неговата дъщеря, и така нататък. Това е светът, такъв е животът.

— Разбирам какво имаш предвид. — Хамилтън се размърда смутено. — Въпреки това, което си мислиш, аз съм много щастлив, че тази сутрин на Норис не се наложи да разчита на благоразположението на Тайлс.

— Тайлс може да бъде много непредвидим, мога да те уверя в това. Мисля, че достатъчно говорихме за дуела. — Бакстър се опря с две ръце върху бюрото. — Нека да се върнем към по-належащи неща. Трябва да открием този проклет магьосник, преди да е поставил на риск нечий друг живот.

— Съгласих се да ти помогна, но все още не мога да повярвам, че той е искал Норис да умре. — Хамилтън разтри уморено врата си. — Сигурно експериментът е проведен неправилно.

— Не съм толкова сигурен, че е направил грешка и не е целял именно смъртта на Норис.

Хамилтън бързо вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Подозирам, че резултатът от цялата тази работа е бил повече от задоволителен, що се отнася до магьосника.

— Но за какво говориш? Защо магьосникът ще иска Норис да умре?

— Този е един от многото въпроси, които искам да му задам. Сега ми разкажи всичко, което знаеш.

— Няма да е лесно — въздъхна Хамилтън. — Всъщност аз никога не съм виждал лицето му. Магьосникът винаги носи черен костюм, когато идва при нас. И широка качулка. Това е част от играта.

— В такъв случай приемам, че той се е появявал пред теб и приятелите ти поне няколко пъти. Сигурно има нещо характерно за този човек, което можеш да си спомниш.

— Да, той има много странен глас. — отвърна Хамилтън.

 

 

Шарлот вдигна тежкото месингово чукче на входната врата на Джулиана Поуст и удари силно за трети път. Но никой не се появи в отговор на настойчивите й опити да привлече вниманието. Икономката липсваше.

Тревогата и безпокойството й нараснаха. Нещо не беше наред. Шарлот инстинктивно чувстваше това. По същия начин веднага бе разбрала, че Бакстър не беше глупавият и ограничен човек, за какъвто го мислеха всички, както и че маскираният с черно домино мъж с дрезгав глас е много опасен.

Шарлот удари още веднъж с чукчето по вратата. Може би вече бе твърде късно. Непознатият сигурно вече бе идвал при Джулиана.

„Успокои се!“ — говореше си Шарлот. Джулиана може просто да е излязла за няколко часа. Може би е отишла да пазарува.

Но къде беше икономката? Нямаше смисъл да продължава да чука. Очевидно бе, че никой няма да отвори. Шарлот погледна към предната част на къщата. И там не се виждаше никой.

Трябваше да влезе вътре. Нямаше да има повече и миг спокойствие, ако просто си тръгнеше от това място и се върнеше вкъщи. Хвърли бърз поглед към улицата, за да се увери, че никой не я наблюдава, след това отвори малката вратичка, водеща към кухненските помещения, и бързо се промъкна вътре. Вече нямаше опасност някой да я види, дори и ако случайно минеше по улицата.

Шарлот се намери на малка павирана алея, която водеше към кухненските помещения. Всичко бе потънало в тишина. Младата жена надникна през един прозорец. Вътре нямаше никой. Все пак почука силно на стъклото. Когато не последва отговор, тя опита вратата към кухнята. % Разбира се, беше заключена.

Решението да счупи някой от прозорците и да влезе бе трудно, но Шарлот не можеше да измисли никакъв друг начин да проникне в къщата. Толкова би искала и Бакстър да бъде с нея. Него го биваше много за такива неща.

Шарлот свали шапката си, покри с нея един от по-малките прозорци, след това изчака, докато по улицата затрополи файтон. Когато шумът от конски копита и колела беше най-силен, тя запрати тежката си дамска чантичка в прозореца. Стъклото се счупи и разлетя на, малки парченца, които се посипаха по кухненския под. Шарлот почака, ослушвайки се внимателно, но отново никой не се появи.

Тя пъхна ръка в отвора и достигна до ключалката на вратата от вътрешната страна. Само след миг беше вътре. Проникването чрез взлом се оказа съвсем лесна работа. Шарлот бързо премина през кухненските помещения и достигна до стълбите, които водеха към горния етаж.

— Има ли някой тук? — извика високо тя. — Мис Поуст?

Единственият отговор беше зловеща тишина. Чувството й, че тук ставаше нещо лошо и ужасяващо, се засили, докато бавно се изкачваше по стълбите. От антрето се носеше силна, упойваща миризма.

— Джулиана? Аз съм, Шарлот Аркъндейл. Никакъв отговор.

Шарлот подуши предпазливо въздуха. Миризмата й се стори позната. Спомни си екзотичните благовония, които бе използвала Джулиана, когато предсказваше бъдещето.

„ТОВА Е РАЗЛИЧНО — помисли си Шарлот. — МИРИСЪТ НЕ Е СЪЩИЯТ КАТО ПРЕДИШНИЯ ПЪТ НО АЗ ГО ПОЗНАВАМ. ОТКЪДЕ?“

В следния миг споменът я връхлетя с неочаквана сила. Този мирис много наподобяваше благовонията, които използваха Хамилтън и приятелите му в „Зелената маса“. Но тогава миризмата бе едва доловима. Сега бе много по-наситена и остра.

— Джулиана?

Вратата към малкия салон, който Джулиана използваше за предсказанията си, беше затворена. Под нея се процеждаше вълна миризлив дим.

Обхвана я неописуем ужас. Шарлот бързо се втурна към вратата, сграбчи кръглата брава и започна неистово да я върти наляво-надясно, опитвайки се да отвори вратата. Тя, разбира се, беше заключена. Изпаднала в шок, Шарлот сведе поглед към ключалката и веднага забеляза ключа. Някой нарочно беше заключил вратата от външната страна.

— Джулиана!

Шарлот с трескава бързина отключи вратата и бързо я отвори. Дълги, задушливи талази дим се стелеха към коридора и около нея. От него очите й започнаха да парят, започна да й се вие свят. Шарлот отстъпи бързо назад и извади носната си кърпичка. Поемайки си дълбоко дъх, тя сгъна веднъж малкото парче плат и го сложи на носа и устата си.

След това бързо се втурна в облицования в пурпурно-червено салон. Тук димът и миризмата бяха толкова тежки и наситени, че приличаха по-скоро на мъгла. От очите на Шарлот рукнаха сълзи. Имаше на разположение само няколко секунди, за да търси Джулиана. Знаеше, че не трябва да остава повече в тази стая, тъй като не можеше да си поеме дъх.

Едва не се спъна в ниската масичка, върху която Джулиана гадаеше на карти. Шарлот сведе поглед и видя няколко карти, обърнати с лицето нагоре. Една от тях бе паднала на пода. Тя показваше загърната в мантия фигура, която държеше в едната си ръка коса. Това несъмнено бе образът на смъртта.

Шарлот бързо заобиколи масичката и насочи поглед към камината. На пода до дивана имаше тяло, облечено в яркочервена копринена роба.

Джулиана.

Дробовете й изгаряха от непоносима болка и недостиг на въздух, но Шарлот се втурна към проснатата на килима жена. Не можеше да каже дали Джулиана е мъртва или не. Не разполагаше с време, за да провери.

Придържайки с една ръка кърпичката пред носа си, Шарлот сграбчи с другата единия глезен на Джулиана и започна да я влачи към вратата. За щастие, гладката сатенена роба на Джулиана се плъзгаше лесно по килима. Но вратата бе твърде далеч. Шарлот разбираше, че няма да може да я достигне, ако не си поеме дъх. Вече чувстваше главата си замаяна. Опита се предпазливо да си поеме дъх през кърпичката.

Ленената материя намаляваше ефекта от смъртоносното благовоние, но не можеше напълно да спре въздействието му. Отначало Шарлот си помисли, че няма да има ефект. След това обаче с ужас усети, че стаята започва да се топи и размазва пред очите й.

От благовонието е, помисли си тя. То беше причината да се чувства така. Трябваше да продължи да се движи към вратата.

Беше изморена и тялото на Джулиана й се струваше все по-тежко. Стаята вече й изглеждаше като море от кръв, а вратата — като вход към ада. От другата страна на прага я чакаше едно чудовище…

„Това е от благовонието. Благовонието. Трябва да продължа да се движа.“

Още една крачка. Още само една крачка, обеща си тя. След това можеше да си поеме отново дъх. Продължаваше да влачи Джулиана към вратата към царството на Хадес… и се намери на хладния мраморен под.

Шарлот махна кърпичката от лицето си и пое много по-чистия въздух от коридора. След това получи пристъп на ужасна кашлица.

— Проклятие! Шарлот!

— Бакстър! Бакстър, тук съм.

Само звукът от неговия глас беше достатъчен, за да й вдъхне нови сили. Шарлот отново си пое дъх и избърса насълзените си очи. Примигна няколко пъти и видя Бакстър, който крачеше към нея като в мъгла. Той беше влязъл в къщата през кухненските помещения, също както и тя.

— Какво се е случило тук? — Гласът му бе тих и ужасяващо твърд.

— Слава богу, че дойде. Джулиана! Не знам дали е все още жива.

Шарлот не можеше да вижда ясно лицето на Бакстър. Цялото му тяло се деформираше пред очите й. Като че ли придобиваше две различни форми: едната човешка, а другата… не знаеше на какво. Нещо опасно. Очите му на алхимик горяха с толкова опасен пламък, който проникваше през мъглата от благовония до дъното на душата й. Бакстър впи изпитателен поглед в лицето й.

— Излез оттук. Бързо! Аз ще се погрижа за мис Поуст.

— Този ужасен дим прониква навсякъде — промълви Шарлот. Коридорът сякаш не беше съвсем на мястото си. Стълбището изглеждаше килнато на една страна. — Страхувам се, че в предния салон има пожар.

Ще проверя, след като настаня теб и мис Поуст във файтона. Хайде, Шарлот, побързай. Не, не към стълбището за кухнята, за бога, използвай предната врата. По-близо е.

— Да, разбира се.

Не можеше да мисли ясно. Пред погледа й всичко се въртеше, придобиваше различни цветове и форми. Чувстваше се така, като че ли се движеше в някакъв сън, по-скоро кошмар.

Шарлот се обърна и се насочи колкото можеше по-бързо към входната врата, чиято брава плуваше в мъгла. Успя да я сграбчи и започна да се бори отчаяно с нея, опитвайки се да я завърти.

— Хайде, Шарлот, отвори вратата! — нареди Бакстър с глас, който идваше сякаш от някаква пурпурна бездна.

Събирайки всичките си сили и воля, които й бяха останали, Шарлот се вкопчи в кръглата дръжка. За нейно огромно облекчение, тя се завъртя и вратата се отвори. В пълното със задушлив дим антре изведнъж нахлу свеж въздух. Шарлот си пое дълбоко дъх и заслиза, олюлявайки се по стълбите. Главата й малко се проясни и светът поне отчасти си дойде на мястото. Забеляза файтона на Бакстър, който бе спрял пред къщата. Опита се да достигне вратата, но когато посегнала хване дръжката, тя внезапно промени формата си и като че ли се измести някъде встрани.

— Чакайте, мис Аркъндейл, сега ще ви помогна. — Кочияшът скочи от капрата и отвори вратата. — Ето, готово.

Той я хвана здраво за лакътя и й помогна да се качи. Шарлот тежко се отпусна на седалката. Погледна през прозореца и забеляза Бакстър, който я беше последвал, метнал отпуснатото тяло на Джулиана на рамо.

— Какво се е случило тук? — попита кочияшът. — Пожар ли? Да повикам ли помощ, сър?

— Не мисля, че има пожар. — Бакстър пусна Джулиана на пода на файтона. — Изчакай един момент Ще се върна и ще огледам по-внимателно.

Съзнанието на Шарлот бе започнало да се прояснява.

— Бакстър, внимавай. Димът е много опасен.

Той не отговори. Шарлот забеляза как той извади носна кърпа от джоба си, докато с бързи крачки се връщаше обратно към къщата. Сърцето й щеше да се пръсне от тревога, но за щастие той се появи само миг по-късно.

Няма пожар. Само мангал, в който са запалени благовония. Много тежки и опасни при това. Скоро ще изгорят и димът ще се разсее. — Бакстър погледна към кочияша, докато се качваше във файтона. — Карайте към дома на мис Аркъндейл. Не губете време. Не искам да оставам повече в този квартал.

— Да, сър. — Кочияшът затвори вратата на файтона и скочи на капрата.

Файтонът потегли и бързо се изгуби зад ъгъла. Бакстър се настани на мястото срещу Шарлот. Зад стъклата на очилата очите му блестяха гневно.

— Добре ли си?

— Да. — Шарлот сведе поглед към Джулиана, която лежеше на пода на файтона. — И мис Поуст е жива, слава богу.

Бакстър се наведе и провери пулса й, като постави пръст на шията й.

— Да, така е.

Сигурно е изпаднала в безсъзнание от дима. Почти съм сигурна, че това не беше същото благовоние, което усетих, когато я посетих. Тази миризма ми напомни за опасния дим, който използваха Хамилтън и приятелите му онази нощ. Но този беше много по-силен.

— Така е. — Бакстър продължаваше да оглежда изпитателно Джулиана. Лицето му бе безстрастно и много сериозно. — Не вярвам, че мис Поуст случайно е изпаднала под въздействието на това смъртоносно благовоние.

Шарлот вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Магьосникът се е опитал да я убие.

— Точно така.

 

 

— Той се нарича Малкълм Джанър. Аз го обичах, а той се опита да ме убие! — Джулиана, изкъпана и облечена в една домашна роба на Ариел, се сгуши на дивана, пред камината. Гласът й все още бе дрезгав от дима, който бе вдишала. — Мислех, че и той ме обича.

Шарлот, която тъкмо наливаше чаша чай, спря. След това докосна ръката на Джулиана, опитвайки се да й вдъхне увереност.

— Този човек е чудовище.

Бакстър, който беше застанал до камината, се раздвижи неспокойно. Шарлот веднага почувства погледа му върху себе си. Когато на свой ред отправи поглед към него, забеляза, че той я изучава много внимателно. Въпреки това Бакстър не каза нищо. Шарлот отново насочи вниманието си към Джулиана.

— Какво по-точно се случи?

— Помоли ме да му гледам на карти. Всъщност той много често ме кара да правя това. То е едно от многото неща у него, които си останаха загадка за мен.

— Какво искаш да кажеш, Джулиана?

— Малкълм е човек, който се отличава с изключителен интелект, но е обсебен от метафизичните и окултни науки. Вярва, че аз наистина мога да предсказвам бъдещето. Сега вече наистина си мисля, че точно заради това се е преструвал, че ме обича. Никога не посмях да му кажа, че гадателските ми умения не са нищо повече от една роля, която играя, за да си изкарвам прехраната.

— Защо е използвал това благовоние? — осведоми се Бакстър.

Джулиана обърна поглед към него.

— Малкълм винаги експериментирате с него. Беше създал специална смес, която според неговите думи повишава способностите на човека и изостря неговите чувства и възприятия. Казваше ми също, че чувства, че това му помага да влиза в контакт със силите от метафизично ниво.

— Същото ли благовоние бе запалил в дома ви? — попита Шарлот.

— Да. Но сместа е много силна. Трябва да се използва изключително внимателно. Малко количество от нея може да накара човек да промени начина, по който възприема предметите около себе си. Но по-голямо количество може да убива.

— Със сигурност днес сместа беше в прекалено голямо количество — заяви Шарлот.

— След като свърших с гледането на картите тази сутрин, той сложи в мангала още от тази смес. — Джулиана затвори очи, неспособна да преодолее болката от това вероломно предателство. — Когато му казах, че това ме плаши, той ми каза, че ще се увери, че съм в безопасност. Сложи маската си, същата, която използваше винаги, когато поискаше да остане незасегнат от миризмата и дима. Главата ми се замая и вече не можех да мисля и да усещам каквото и да било.

— Продължете, Джулиана — подкани я внимателно Шарлот.

Джулиана отвори очи. По страните й потекоха сълзи.

— Той ме взе на ръце и ме остави на дивана. Мислех, че се готви да ме люби, както правеше винаги, след като съм тълкувала картите за него. Не можех да го виждам ясно, но никога няма да забравя гласа му, когато ми каза, че вече няма нужда от мен. Че съм му в тежест. Обеща, че няма да почувствам болка. Просто ще заспя и никога повече няма да се събудя.

— Боже господи! — прошепна Шарлот — Но вие бяхте на пода, когато ви намерих. Сигурно сте паднали от дивана.

Бакстър се намръщи.

— Без съмнение, това е била причината Шарлот да ви намери жива и да ви измъкне от стаята, Джулиана.

Тя вдигна към него изпитото си, бледо лице, а в погледа й се четеше изненада.

— Какво искате да кажете?

— В хода на моите експерименти често към забелязвал, че благовонният дим е по-лек от въздуха. С една дума, той се издига нависоко. Следователно въздухът, който се е намирал най-близо до пода, е бил най-малко наситен с отровното благовоние.

Шарлот бе впечатлена.

— Отличен анализ на ситуацията, Бакстър.

Той насочи вниманието си към Шарлот.

— Благодаря. Радвам се да разбера, че времето ми в лабораторията не е прахосано напразно.

Джулиана потрепери.

— Както и да стоят нещата, аз ви дължа живота си, мис Аркъндейл. Ако не бяхте дошли да ме потърсите, щях да умра от онази дяволска смес. По какъв щастлив подтик на съдбата се озовахте днес в дома ми?

— Не беше съдба — отвърна бързо Шарлот. — Това, което направих, бе съвсем логично. Е, може би имам и малко късмет. Нека да кажем, че получих информация от която си извадих заключението, че гласът на този мъж е ключът към цялата история. Вие сте единственият човек, който с положителност свързва този глас с нечие лице.

Пръстите на Джулиана нервно стиснаха реверите на робата. Бе впила поглед в пламъците пред себе си.

— Малкълм мразеше гласа си. Казваше, че е крайно несправедливо, че е бил ощетен по този начин.

Бакстър не откъсваше поглед от Джулиана.

— Днес говорих с брат си. Той потвърди, че така нареченият магьосник, който забавлява членовете на клуба „Зелената маса“ притежава глас, който е необичайно дрезгав.

Шарлот рязко вдигна глава.

— Според човека, с когото говорих тази сутрин, такъв глас е притежавал и мъжът, убил Друзила Хескет. И мъжът с черното домино, който ме заговори миналата вечер на маскения бал, също имаше странен стържещ глас.

— Проклятие! — избухна Бакстър. — Защо не си ми споменала нищо?

— Нямах възможност да го направя.

— Сигурно е бил Мълкълм! — прошепна Джулиана. — Той е основал клуба „Зелената маса“ и е привлякъл в него мъже от известни и важни фамилии. Всичко това е част от плана му.

— И какъв е този план? — попита Бакстър. — Искал е да унищожи всички членове на клуба, така ли?

— Да ги унищожи? — Джулиана бе искрено изненадана. — Разбира се, че не. Защо, за бога, би искал да направи такова нещо?

— Светлината от пламъците се отразяваше в стъклата на очилата му.

— Някои хора биха използвали всякакви средства, за да постигнат отмъщение. Ако този магьосник таи злоба към младите мъже, които е привлякъл в клуба си, може да е планирал смъртта им, като използва хипноза. Тази сутрин бях свидетел как едва не се осъществи такова убийство.

— В едно сте прав — призна Джулиана. — Малкълм мразеше младите наследници на богати фамилии. Презираше всичките. Но не вярвам да е възнамерявал да убие който и да е от тях. Ако подозирах, че целта му е да убива, никога нямаше да се съглася да му помогна.

— И каква по-точно е целта му? — попита тихо Шарлот.

— Той се стреми към богатство и власт. Казва, че по право и двете му се полагат по рождение. Фактът, че са му били отказани, предизвикват у него болка и гняв. — Джулиана се поколеба. — Разбирам много добре чувствата му, тъй като и моето положение не е по-добро.

— Да, разбира се. — Ръката на Бакстър, която той бе поставил на полицата на камината, се сви в юмрук. — Сега вече всичко ми се изяснява. Мислел е да контролира новото поколение млади, влиятелни лордове чрез хипноза и упойващи благовония.

Джулиана кимна и попи сълзите си с края на робата.

— Изучаваше книгата на доктор Мезмер и на много други, които са експериментирали чрез хипноза. Беше усъвършенствал техниката си, като караше човек да изпада в транс. Използваше опиума за свое улеснение.

Шарлот почувства как дланите й овлажняват.

— Бакстър, това, което стана тази сутрин, бе всъщност един експеримент, нали?

— Да, дуелът трябваше да покаже крайния резултат на контрола на магьосника над неговите подчинени. — Бакстър свали очилата си и както обикновено, когато нещо го тревожеше, започна да бърше стъклата им с носната си кърпа. — Нищо чудно, че Хамилтън и останалите не са успели да го намерят, за да развали транса на Норис. Той не е имал никакво намерение да отмени своя експеримент.

Шарлот беше ужасена от подобна жестокост.

— Ако беше успял да докаже, че може да използва способностите си, за да изпрати един човек на сигурна смърт, тогава е щял да приеме, че притежава властта, към която се е стремял.

— Не знам какво се е случило тази сутрин — намеси се Джулиана, изпълнена с отчаяние. — Но съм сигурна, че Малкълм не е искал да убие младите джентълмени от клуба.

— Вярвам ти. — Бакстър продължи да бърше стъклата на очилата си. — Както вече казах, това, което стана тази сутрин, бе просто един експеримент. Подозирам, че крайната цел на този човек е да контролира изцяло всички членове на „Зелената маса“ след като те придобият полагащите им се титли и богатство. Очевидно е възнамерявал да пожертва един от тях, за да докаже, че е постигнал това, към което се е стремил от дълго време.

— Просто си помисли какво може да направи, ако има възможност да поставя в транс толкова много хора — заяви Шарлот. — Може да използва уменията си, за да ги накара да правят всичко, което той пожелае. Може да контролира инвестициите им, политическите им мнения, живота им.

— Така е. — Бакстър отново постави очилата на носа си. — Властта му би могла да стане почти неограничена.

Тялото на Джулиана бе разтърсено от тръпки на ужас.

— Малкълм е незаконороден. Не можеше да понесе каприза на жестоката съдба, която е позволила на човек с неговия ум и силна воля, завинаги да бъде лишен от полагащото му се богатство и висок обществен пост и статус.

— Следователно е потърсил начин да изкове собствената си съдба — промълви тихо Шарлот.

— Какво?

— В нощта на маскения бал Малкълм Джанвър ме попита дали вярвам в съдбата. — Въпреки буйния огън в камината, Шарлот почувства как по гръбнака й пропълзява студ. — Спомням си думите му много добре, защото някога един човек ме попита същото.

Джулиана се обърна към нея и изтри сълзите си.

Бакстър се намръщи.

— Какво означават тези думи за съдбата?

— Малкълм често говореше за съдбата. Мислеше, че му е отредена велика съдба. Това бе едно от нещата, в които искаше да се увери винаги, когато ме караше да му гледам на карти. Винаги му казвах това, което очакваше да чуе. Страхувах се от реакцията му, ако картите покажеха нещо различно.

— Проклятие! — изруга едва чуто Бакстър, но Шарлот все пак го чу. — Но това е невъзможно! Този човек е мъртъв!

— Кой е мъртъв? — попита бързо Шарлот.

— Ще ти обясня по-късно. — Бакстър ядно стовари юмрук върху полицата над камината.

Шарлот се поколеба, много й се искаше веднага да научи още нещо за този тайнствен човек. Но когато забеляза странния израз в очите на Бакстър, разбра, че той няма да каже нищо повече пред Джулиана.

— Когато днес влязох в твоя салон — Шарлот отново се обърна към другата жена, — забелязах, че една от картите се бе обърнала с лицето нагоре. Беше с образа на смъртта.

Джулиана поклати глава.

— Казах му същото, както винаги. Винаги подреждам картите така, че да показват благоприятен изход за намеренията и плановете му Той изглеждаше много доволен.

Шарлот отново си припомни сцената.

— Може би когато те е взел на ръце, за да те отнесе на дивана, краят на робата ти е докоснал точно тази карта и в резултат на това тя е паднала на килима с лицето нагоре.

— Предполагам, че точно така е станало — отвърна Джулиана с безразличие.

— Странното е, че картата е паднала с лицето нагоре и че е точно тази карта от цялата колода, която магьосникът не е искал да види — отвърна Шарлот много тихо.

Бакстър впи изпитателен поглед в Джулиана.

— Къде живее човекът, който нарича себе си Малкълм Джанър?

Джулиана се изчерви.

— Едва ли ще ми повярвате, но истината е, че не знам. Той казваше, че така е най-добре. Казваше, че иска да ме защити, в случай че плановете му не се осъществят. Всичко, което мога да ви кажа, е, че прекарваше по-голямата част от времето си в „Зелената маса“. Сигурно там има нещо като офис.

Шарлот хвърли поглед към Бакстър.

— Не погледнахме какво има на третия етаж.

— Съмнявам се, че той живее там — отвърна Бакстър. — Твърде очевидно е. Но, от друга страна, има нужда от достъп до втория етаж, за да се появява безшумно и неочаквано. Може би си струва още веднъж да се огледа всичко.

— Чудесна идея! — възкликна Шарлот.

Бакстър я погледна с такава отчаяна настойчивост, че Шарлот цялата потрепери.

— Този път ще отида сам.

— Но аз мога да съм ти от помощ.

— Дори не си го помисляй!

Шарлот повдигна учудено вежди и веднага прие студен и решителен тон:

— Ще поговорим за това по-късно, сър.

— Не! — Тонът му бе равен и абсолютно безстрастен. Бакстър го използваше, когато бе непреклонен в решенията си. — Нищо подобно няма да обсъждаме.

За момента Шарлот се отказа да спори, тъй като имаха да свършат много по-неотложна задача.

— Трябва да направим нещо, за да защитим мис Поуст. Ако Малкълм Джанър разбере, че тя не е мъртва, може отново да се опита да я убие.

Устните на Бакстър се извиха в горчива усмивка.

— Тогава ще го накараме да остане с убеждението, че Джулиана Поуст вече не е между живите.

— И как ще го постигнем? — попита Джулиана.

— Ще изпратим съобщение за смъртта й до вестниците.