Аманда Куик
Романтична афера (15)

Глава 14

Изпълнена с гордост, Шарлот наблюдаваше Ариел, която бе облечена като водна нимфа и която един воден дух тъкмо водеше към дансинга. Ариел дори не можеше да си поеме дъх, тъй като много кавалери държаха да ги удостои с честта да танцува с тях.

— Не е ли чудесна? — Шарлот се усмихна с обич, докато наблюдаваше танцуващите под светлината от разноцветните фенери, които за тази вечер бяха заменили полилеите. — Готова съм да се обзаложа, че не е пропуснала танц, откакто пристигнахме.

— Аз дори не мога да я видя ясно — промърмори Бакстър. — Особено на тази приглушена светлина. Аз съм без очилата си, забрави ли? Трябва да стоят в джоба на проклетата пелерина!

— О, да, забравих. Не можеш да носиш едновременно очилата и маската, нали? — Шарлот извърна поглед към него и изведнъж почувства необясним страх, който нямаше нищо общо с плановете им за тази вечер.

Дългото черно наметало и маската на строгото домино бяха идеално прикритие за Бакстър, тъй като имаше поне още няколко подобни костюма в залата. Шарлот знаеше, че той е избрал черното домино, защото това щеше да му позволи да остане незабележим сред множеството на бала, и се бе оказал напълно прав.

Но Шарлот се страхуваше, че черното, развяващо се наметало и маската му прилягат прекалено добре. Внезапно си представи как Бакстър изчезва завинаги в една дълбока пещера и отнася със себе си алхимичния огън на безумната си страст…

Поддавайки се на моментен каприз, Шарлот бе избрала да се появи на бала в костюм на Диана, богинята на лова. Както бе обяснила на Ариел, костюмът бе съвсем подходящ за жена, тръгнала на лов за убиец.

— Ненавиждам баловете с маски — изръмжа Бакстър. — Възрастни хора да се мотаят в една зала с маски и костюми. Пълна глупост!

— Трябва да признаеш, че точно този бал ни е добре дошъл.

— Наистина. Ще разчитам на теб да ми кажеш кога Ариел ще започне да танцува с младия Норис — продължи той.

— Прошепна ми преди няколко минути, че следващият й танц ще бъде с Норис.

Бяха си изработили план за действие същия следобед. Ариел беше тази, която предложи да се подсигурят допълнително. Беше отбелязала, че ще е достатъчно да се погрижи Норис да бъде зает поне част от времето, от което Бакстър имаше нужда, за да намери стаята му.

— Изглежда, ще трябва да изчакаме няколко минути. — Бакстър рязко постави чашата си с шампанско на един поднос наблизо. — Можем да го прекараме на дансинга.

Шарлот примигна объркано.

— Искаш да кажеш, Бакстър, че ме каниш да танцуваме?

— Защо не? Предполага се, че сме сгодени, нали така?

— Сгодените правят такива неща. Предполагам, че ще можеш да танцуваш валс с този глупав лък и стрели, които си прикачила на колана си.

— Те са част от костюма ми. Да, мисля, че ще мога да танцувам валс с тях. — Тя го погледна учудено. — Не знаех, че танцуваш.

— Да, но от дълго време не съм танцувал. Всъщност от няколко години. — Пое ръката й, без да изчака тя да се съгласи със задължителния реверанс. — Също като при ездата, човек не забравя как се прави, дори и известно време да не се е занимавал с това.

Шарлот прикри усмивката си, докато му позволяваше да я отведе на дансинга.

— Да се надяваме, че е така, тъй като освен изтощителния галоп с Ленокс преди няколко вечери, не съм танцувала от много дълго време.

Бакстър предпочете да не навлиза сред другите танцьори, затова застана малко встрани и я пое в прегръдките си.

— Няма да танцуваме чак толкова енергично като Ленокс.

Шарлот се разсмя.

— Тогава много вероятно е да заприличаме на две тежки товарни лодки, които тромаво се опитват да се състезават с леки спортни яхти.

— Не ставай смешна. — През отворите на черната маска очите на Бакстър се впиваха настойчиво в нея. — Ти си най-грациозната лодка в тази стая.

Необичайният комплимент трябваше да я разсмее, но вместо това думите му й доставиха огромно удоволствие и стоплиха душата й.

— Благодаря, сър. Това е най-хубавото нещо, което са ми казвали от много дълго време.

Без да каже нищо повече, той я притисна по-силно и я завъртя шеметно по дансинга. Както беше очаквала, Бакстър танцуваше със стаена мощ, която успяваше отлично да контролира. Но движенията му се отличаваха с чувственост, която й напомняше за начина, по който я бе любил. Шарлот се отдаде на сладостния миг. Напомни си, че няма да разполага с много такива. Трябваше да се възползва от всеки такъв момент, който й се предоставяше, да ги съхрани в спомените си, към които щеше да се връща в бъдеще, когато ще бъде сама.

Докато се въртеше в ритъма на валса, Шарлот за миг забрави за какво бяха дошли тук с Бакстър. Знаеше само, че е в ръцете на любимия си, на мъжа, чието лице щеше да вижда в сънищата си до края на живота си.

Украсените фенери хвърляха причудливи светлини върху танцьорите. Балната зала се бе превърнала във фантастична приказна земя, населена от приказни герои. Богове и богини от древна Гърция се смесваха със старите богове на Рим и Египет Разбойници и пирати разговаряха с кралици и елфи. А на повърхността на наподобяващия вълшебно езеро дансинг ловджийката Диана се въртеше във вихрен танц в прегръдките на един алхимик.

Когато накрая музиката спря, Шарлот почувства, че всеки момент може да се разплаче. Връзката й с Бакстър щеше да продължи не повече от този вълшебен танц, помисли си тя. Един миг в безкрайността, който щеше да помни до края на живота си.

— Шарлот? — Бакстър спря и погледна. — Боже Господи, какво се е случило? Настъпих ли те?

Шарлот се опита да се отърси от мрачните си мисли, но това не й се удаде лесно.

— Не, разбира се, че не. — Дори успя да се усмихне. — Мисля, че се справихме добре, сър. Не се изложихме и не потънахме на дъното. Красивите яхти могат много да научат от нас.

— Не, не се изложихме. — Ръката му силно стисна нейната. — Успяхме да се задържим на повърхността.

— Това е добър знак, не мислиш ли? — Шарлот не можа да прикрие надеждата в гласа си. В следния миг забеляза русата коса на Ариел, която не можеше да сбърка въпреки украсата от палмови клонки. — Бакстър, Норис току-що отиде да покани Ариел на танц. Най-добре е да тръгваш.

— Да, права си. — Бакстър се обърна рязко и бързо я поведе към сенките в ъгъла. — Чакай ме тук. Няма да се бавя.

— Бъди внимателен.

Той не й отговори. Незабелязано извади часовника от джоба си, хвърли кратък поглед през стъкленото покритие, за да се ориентира, след това с бързи крачки се отправи към потънала в сянка тераса. Шарлот го наблюдаваше, удивена колко лесно и безшумно изчезва в нощта. Знаеше, че Бакстър отиваше към оранжерията в задната част на голямата къща, но тя изгуби от погледа си черното домино още когато той бе на външните стълби. В един момент виждаше черното наметало до живия плет и в следващия миг вече го нямаше.

Появи се един слуга в ливрея, който носеше поднос с чаши. Шарлот си взе лимонада и насочи вниманието си към Ариел и кавалера й. Норис беше облечен като древен римлянин. Изглеждаше много привлекателен в дългата тога, но младата жена веднага забеляза, че той не разговаряше с присъщата си охота.

Минутите се нижеха една след друга. Шарлот започна да се безпокои. Трябваше да придружи Бакстър, повтори си няколко пъти. Не трябваше да му позволява да я убеди да стои настрани.

Шарлот започна мълчаливо да брои секундите, докато слушаше музиката и наблюдаваше танцьорите. Безпокойството й нарастваше. Можеше само да се надява, че Бакстър е успял бързо да намери спалнята на Норис и че няма да му отнеме дълго време да я претърси.

Тъкмо се готвеше да последва Ариел и Норис, които все още бяха на дансинга, когато внезапен порив на нощния въздух откъм терасата раздвижи полите на роклята й. Изненадана, тя се обърна бързо и забеляза позната фигура в черно домино, която стоеше от другата страна на френските прозорци. В тъмнината не можеше да я види ясно. Качулката на черната наметка беше спусната ниско над лицето, което освен това бе прикрито зад маска. Ръцете бяха скрити под наметката, а широките й поли се развяваха около черните ботуши.

— Бакстър! — прошепна Шарлот.

Само при вида му трябваше да изпита огромно облекчение. Така си мислеше, докато вървеше към френските прозорци. Очевидно той бе успял да се справи със задачата със завидна бързина. Но Шарлот не можеше да си обясни защо по гърба й продължаваха да лазят ледени тръпки. Може би се дължеше на нощния въздух, който бе доста хладен. Беше само на няколко стъпки разстояние от мъжа в черното домино, когато осъзна, че нещо не бе както трябва. Беше сгрешила. Човекът, който стоеше на терасата, не бе Бакстър.

Непознатият бе твърде висок, слаб и прекалено елегантен. Той не притежаваше силните рамене на Бакстър и чувството на несломима сила, което се излъчваше от любимия й. Шарлот инстинктивно усещаше, че това бе човек, с когото изобщо не би искала да се среща.

— Съжалявам, сър. — Шарлот спря неловко пред него. — Очевидно съм се припознала.

Непознатият не каза нищо. Под ръба на маската пълните му, чувствени устни се извиха в лека усмивка. Гънките на черната наметка се разтвориха, за да разкрият една-единствена червена роза, която той държеше в ръка. Естествено, ръцете му бяха скрити в черни ръкавици.

Шарлот отстъпи крачка назад. Сведе поглед към розата, след това вдигна очи към маскираното лице под качулката.

— Страхувам се, сър, че ме бъркате с някоя друга.

— Не! — Гласът беше груб и дрезгав и напълно лишен от топлота. — Няма грешка.

Шарлот потръпна. Имаше нещо в този глас, което събуждаше старите страхове. Невъзможно бе, помисли си тя. Никога не бе чувала този глас. Никой не бе в състояние да забрави това неестествено звучене.

Шарлот с всички сили се опита да потисне надигащия се в нея ужас. Бедният човек без съмнение бе преживял някаква травма на гласните струни. Може би се е родил с деформации на гърлото или устата. Младата жена дори успя да се усмихне.

— Не мисля, че сме се срещали, сър. Моля да ме извините, но трябва да се връщам вътре. Чакат ме. — С тези думи Шарлот се обърна и се опита да избяга.

Не, не бягаше от него, помисли си тя, ядосана от реакцията си. Беше просто нетърпелива да се върне в топлата бална зала.

— След като сте проучвали толкова дълго живота на толкова много мъже, някога замисляли ли сте се за съдбата?

Шарлот се препъна и едва не падна. Скована от ужас, тя се подпря на близката стена.

НЕ, НЕ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ ОНОВА ЧУДОВИЩЕ! ГЛАСЪТ НЕ БЕШЕ СЪЩИЯТ!

Никога нямаше да забрави онзи, другия глас. Не трябваше да позволява на въображението си да се развихря толкова много. Можеше да се справи с тази ситуация чрез логика и здрав разум, а не чрез старите си страхове.

Шарлот се обърна бавно и застана лице в лице с непознатия.

— Моля, сър? Какво казахте? — попита тя със спокойствие, което не изпитваше.

— Не е толкова важно. — Мъжът протегна ръка и й подаде розата. — Това е за вас.

— Не я искам.

— Трябва да я вземете. — Стържещият глас се сниши до шепот. — Тя е единствено за вас.

Имаше някаква странна, предизвикателна нотка в необичайния глас. Без да осъзнава това, Шарлот бе неволно привлечена и очарована.

— Елате. Вземете розата.

Светлините и музиката от балната зала останаха някъде надалеч. Тя беше сама в нощта с този мъж.

— Ние не се познаваме. Защо искате да ми подарите цвете?

— Вземете розата и сама ще разберете. — От думите му повея леден полъх.

Шарлот се поколеба, но знаеше, че няма да успее просто да се обърне и да избяга. Опасността не изчезваше, когато човек й обърнеше гръб. Трябваше да узнае за какво бе всичко това. Тя пристъпи неохотно крачка напред, после още една. Фигурата в черното домино я очакваше — истинско олицетворение на безкрайно търпение.

Когато Шарлот дойде достатъчно близо, облечената в черна ръкавица ръка се разтвори с грациозно движение. В този миг Шарлот забеляза сгънат лист хартия, нанизан на един от бодлите на розата. Тя протегна ръка и взе цветето. Непознатият направи изискан поклон, обърна се и изчезна в нощта.

Шарлот с бързи крачки се отправи към осветения салон. Спря под един зелен фенер, за да прочете бележката.

Вашият любовник-алхимист търси Философския камък на отмъщението. Той е обсебен от идеята да унищожи своя брат. Ще използва всякакви средства, които според него могат да променят миналото, включително и вашата привързаност към него. Но той никога няма да успее да постигне тази цел и да превърне обикновения метал на своето незаконно раждане в златото на истинския благороднически произход.

Копелето веднъж предаде човек, който имаше пълно доверие в него. Няма да се поколебае да го направи пак. Бягайте, преди да е станало твърде късно. В противен случай ще се превърнете в негова жертва.

Шарлот си пое дълбоко въздух и смачка бележката. Обърна се бързо и впи поглед в сенките, но непознатият с черното домино беше изчезнал.

 

 

Бакстър махна очилата си, пъхна ги в джоба на наметката си и бързо постави маската на лицето си. Излезе в коридора, затвори внимателно вратата на стаята на Норис и бързо се отправи към задното стълбище.

Не използва нито очилата, нито странния си часовник, за да се спусне по стъпалата. Стенните свещници бяха загасени, беше прекалено тъмно, за да вижда каквото и да било. Разчиташе на отличното си чувство за ориентация, като едновременно с това опипваше предметите.

Не знаеше дали да изпитва облекчение или разочарование от бързото претърсване на стаята на Норис. Не бе открил нищо, което можеше да се окаже полезно. Най-очевидната връзка между убийството на Друзила Хескет и „Зелената маса“ беше синът на лорд Ленокс. Но може би в този случай очевидната връзка не беше най-правилната.

Докато слизаше по стълбите, Бакстър чуваше далечните и приглушени звуци от балната зала. Поне бе успял да използва максимално времето си. Валсът почти свършваше. Беше нетърпелив да се върне при Шарлот.

Мислите му се върнаха към танца, който бяха танцували, преди той да се заеме с безполезното си претърсване. Шарлот бе мека и топла в ръцете му, пълна с енергия и чар, такава, каквато бе и когато я бе любил. Уханието й отново бе пробудило страстта му към нея, онзи огън, който тлееше под повърхността на непоклатимото му според него самообладание. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да си представи живота си без Шарлот. Докато прекосяваше потъналата в полумрак оранжерия, в съзнанието му прозвучаха думите, които му бе казала предишния ден, „Само си помисли, че когато всичко свърши, никога повече няма да ме видиш.“

Лунната светлина, процеждаща се през прозорците, осветяваше частично пътя на Бакстър. Наоколо се носеше наситената миризма на пръст и растения. Това го навея на мисълта, че Ленокс може би прави някакви химически експерименти, свързани с отглеждането на растения. Отбеляза си наум да провери тази следа. След това Бакстър си спомни за семената от сладък грах, които държеше до прозореца в лабораторията си. Може би нямаше смисъл в такива експерименти.

Използва стъклото на часовника си като ориентир, тъй като се страхуваше да не събори някоя саксия или да не настъпи някоя захвърлена небрежно лопата. Миг по-късно беше вече в градината. След това се отправи към балната зала, която не бе нищо друго, освен размиващи се цветни светлини пред погледа му.

Когато стъпи на терасата, една позната, леко размита фигура, се появи пред него.

— Мисля, че ти казах да чакаш вътре, Шарлот.

— Бакстър, ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Кой, по дяволите, си мислиш, че е?

— Няма значение. По-късно ще ти разкажа. В момента се появи нещо много по-важно. Хамилтън отчаяно те търси.

— Хамилтън? — Бакстър се намръщи и се приближи до Шарлот. Вече успяваше да различи загриженото изражение на лицето й. — Какво иска?

— Бакстър? Ти ли си? — Гласът на Хамилтън долетя от другия край на терасата. — От известно време те търся. — Младият човек с бързи крачки се отправи към тях. — Трябва веднага да говоря с теб.

— Е, вече ме намери. Какво има?

— Това е… личен въпрос. — Той погледна смутено Шарлот. — Извинете, мис Аркъндейл. Трябва да говоря с Бакстър насаме.

— Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш пред Шарлот — наежи се Бакстър.

— Не се притеснявайте — намеси се бързо Шарлот. — Ще почакам вътре, докато свършите разговора си.

— Проклятие! — Бакстър се бе уморил да наднича през тесните цепки на маската си. Отвърза я и я прибра в джоба си. След това извади очилата си, сложи ги на носа си и се загледа в отдалечаващата се фигура на Шаролт. Светлината от свещниците падаше върху малкия й златен лък и стрела. Както и върху кървавочервената роза, която държеше в другата си ръка. Понечи да я попита откъде се е появила розата, но в този миг осъзна, че тя вече се бе отдалечила твърде много.

— Бакстър, въпросът е много важен! — Хамилтън се приближи още повече. Бакстър неохотно насочи вниманието си към него. Хамилтън не бе маскиран. Носеше вечерен фрак с идеална кройка, елегантна вратовръзка и панталони по последна мода. Лицето му бе бледо и разтревожено.

— В момента съм зает, Хамилтън. Кажи какво има и ако може — по-бързо.

— Преди два дни… — Хамилтън преглътна с мъка, след което продължи: — Преди два дни ти самият ме посъветва да бъда внимателен. Предупреди ме, че в клуба ми може да ме грози опасност.

Сега вече Хамилтън привлече изцяло вниманието на своя полубрат.

— Случило ли се е нещо?

— Да, но не на мен — отвърна бързо младежът. — Тревожа се за Норис. Преди няколко вечери направихме хипнотичен експеримент.

— Да, знам. Обект на този експеримент беше Норис.

Хамилтън го погледна объркано.

— Но откъде знаеш?

— Няма значение. И какво стана? Норис направи ли се на магаре на нечий прием по-рано тази вечер? Съмнявам се, че на Ленокс това ще му хареса, но каквото и да е, едва ли е толкова лошо. Богатството и влиянието на Ленокс могат да поправят лошите последици от някои лудории, включително и ефекта от смъкнатите панталони на Норис.

Хамилтън впи недоумяващ поглед в брат си.

— Нямам представа как си научил подробностите от нашия експеримент, но сега това не е важно. Въпросът е, че накрая магьосникът…

— Магьосникът?

Хамилтън недоволно присви устни.

— Човекът, когото сме наели да провежда експериментите. Наричаме го нашия магьосник. Разбираш ли, всичко това страшно ни забавлява. Във всеки случай, магьосникът не накара Норис да пиука като пиле или да си свали панталоните на някой прием. Направи нещо много по-лошо.

— Какво го е накарал да направи?

— Използва методите на хипнозата, за да убеди Норис да извика Антъни Тайлс на дуел.

— Норис е предизвикал Антъни Тайлс на дуел? Не мога да повярвам!

— Истина е — прошепна Хамилтън. — През последните две години Тайлс е участвал най-малкото в три дуела. А освен това е и отличен стрелец. Винаги улучва. За бога, той винаги пролива кръв!

— Да, известно ми е.

— Поне за един от противниците му се говори, че е починал от раната, причинена му от Тайлс. Друг не може да използва вече ръката си поради куршум, забит от Тайл в рамото му. Трети просто изчезнал. Никой не знае какво е станало с него, но все пак някои хора говорят, че е бил ранен толкова лошо, че се налагало постоянно да взема лауданум, тъй като непрестанно изпитвал болка.

— Съгласен съм, че Тайлс си е извоювал ужасна репутация.

— Говори се, че се упражнява всеки ден в Мантън. Смъртоносен изстрел. Никой, който притежава поне капчица здрав разум, не би го предизвикал.

— Точно така. Не виждам никакъв смисъл в постъпката на Норис.

Изражението на Хамилтън стана още по-мрачно.

— Но той е направил точно това. Това съвсем не е в неговия стил, Бакстър. Норис е най-добросърдечният човек, когото познавам. Той никога не избухва, никога не се поддава на гнева. Норис е най-добрият ми приятел и аз се страхувам, че е подписал собствената си смъртна присъда.

— Накарайте магьосника да отмени действието на хипнозата.

— Не можем да го открием — отвърна Хамилтън, без да скрива отчаянието си. — Не знаем къде живее и как да се свържем с него.

Бакстър се намръщи.

— Как се срещнахте с него за пръв път?

— Всъщност той беше този, който се срещна с нас. Предложи да ни обучи на специални техники, които ще ни дадат възможност да се свързваме директно със силите от метафизичния свят Всичко това беше много интересно и ние истински се забавлявахме. Но сега нещо се обърка.

— Наистина — отвърна тихо Бакстър.

— Нещата излязоха извън контрол. Страхувам се, че Норис най-вероятно ще бъде убит на дуела тази сутрин.

— Говорим за тази сутрин, на зазоряване? — попита предпазливо Бакстър.

— Да. Нощта си отива толкова бързо!

— Накарайте Норис да се извини на Тайлс. Мисля, че извинението ще бъде прието.

— Аз самият се опитах да убедя Норис да се извини, но той не иска и да чуе за това. Той не е на себе си, Бакстър. Преди няколко минути танцува с мис Ариел и се държа така, като че ли изобщо нищо не го интересува. И все пак призори ще се дуелира с Тайлс. Това е истинско безумие!

Бакстър се замисли, а погледът му бе насочен към осветената бална зала.

— Бакстър? — Хамилтън се намръщи. — Чу ли какво казах? Норис ще рискува живота си тази сутрин. Трябва да го спрем.

— Кои господа посочи Норис за свои секунданти?

— Каза че, аз, като неговия най-добър приятел, трябва да бъда един от тях. Нареди ми аз да определя другия. Заяви, че не иска да се безпокои с такъв маловажен въпрос като избора на секунданти.

— А ти избра ли втория?

— Не. За бога, последното нещо, което искам да правя, е да организирам този проклет дуел. Тръгнах веднага да те търся. Бакстър, трябва да ми помогнеш!

— Добре, щом като нямаш втори секундант, това опростява нещата — отвърна спокойно Бакстър. — Аз ще бъда вторият секундант.

Хамилтън го погледна ужасено.

— Но аз искам да спра този дуел, преди изобщо да е започвал!

— Това може да се окаже невъзможно. Хипнозата, използвана от вашия магьосник, изглежда е много силна.

— Какво ще правим? Не можем да изпратим Норис на сигурна смърт.

— Може би има начин да овладеем положението.

 

 

В три и половина сутринта някой силно започна да блъска по входната врата. Шарлот беше сама в кабинета си и бързо си водеше бележки, тъй като по този начин се успокояваше. Ариел все още не се беше прибрала, а мисис Уити спеше дълбоко в стаята си до стълбите.

Шарлот не можеше да заспи. Беше угрижена и неспокойна още когато се прибра от бала с маски. Не знаеше дали причината беше в срещата й с непознатия с черното домино, или в отчаяното изражение на Хамилтън, което я тревожеше най-много.

Когато чу удара по вратата, тя стана и бързо излезе в антрето. Когато надникна през стъклото, видя, че това бе Бакстър, който стоеше на предните стъпала. Шарлот веднага отвори вратата и му се усмихна колебливо.

— Надявах се, че ще намериш време да се отбиеш при мен, преди да си отидеш вкъщи. Трябва незабавно да говоря с теб.

— Не знаех дали все още ще си будна.

Шарлот отстъпи крачка назад, забеляза как той свали шапката си и с небрежно движение я хвърли на масичката в антрето. Знаеше, че умът му е зает с това, което му бе казал Хамилтън.

— Сериозно ли е? — попита тя, след като затвори вратата.

Бакстър се насочи към кабинета.

— При изгрев слънце Норис трябва да се срещне на дуел с един от най-опасните дуелисти в цял Лондон.

— О, не! — Шарлот побърза да го настигне. — Как, за бога, бедният Норис се е забъркал в такава каша? Той изглежда толкова благ, добър и обичлив. Изобщо не е от онзи тип мъже, които се забъркват в такива неща.

— Не е, — Бакстър се приближи до масичката, върху която стоеше бутилката с бренди, и си наля. — Не го е направил сам. Получил е малко помощ.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си магьосника, който забавляваше Хамилтън и приятелите му в „Зелената маса“?

— Разбира се. Но какво общо има той с това?

— След като ние си тръгнахме, той очевидно е използвал хипноза, за да убеди Норис да предизвика на дуел един човек, наречен Антъни Тайлс.

— Колко ужасно!

— Хамилтън и останалите не са успели да спрат Норис. След като дуелът бил вече насрочен, те не могли да накарат Норис да се извини. Опитали се да намерят магьосника, за да го накарат да развали хипнозата, но не успели, тъй като никой не знае къде живее този човек.

— Какво смяташ да правиш?

В отговор Бакстър просто сви рамене.

— Изработил съм план, с който, ако премине успешно, ще се избегне проливането на кръв.

— А ако не е успешен?

— Тогава някой ще падне убит.

Шарлот здраво стисна двете си ръце.

— Планът ти ще проработи.

— Благодаря ти за доверието. Хамилтън със сигурност таи известни съмнения.

— Какъв е точно планът ти, Бакстър?

Бакстър се усмихна хитро.

— Нищо прекалено смело или вълнуващо. Основава се на познанията ми по химия.

— Тогава съм сигурна, че ще се окаже смел и вълнуващ. Сигурна съм, че е най-доброто, което може да се измисли. — Шарлот млъкна за момент и се замисли. — Интересно ще бъде да видя резултатите.

Бакстър вдигна ръка едновременно в израз на предупреждение и молба.

— Дори не си помисляй за възможността да присъстваш на дуела. И без това има много неща, за които се притеснявам.

— Сигурна съм, че е така. Що за човек е този Антъни Тайлс?

Бакстър отпи глътка от питието си.

— Той е копеле.

Шарлот го погледна и се подсмихна хитро.

— От кой вид? По рождение или по характер?

— И двете. Баща му беше виконт Наследник на фамилията Колтрейн. Антъни е незаконният му син. Резултат от връзката на баща му с гувернантката на семейството. Баща му няма законни синове. След смъртта на виконта титлата и именията преминаха в ръцете на някакъв братовчед. Мисълта, че всичко това е можело да бъде негово, го преследва и тормози от години.

— Говориш така, като че ли го познаваш.

— Наистина се познавахме. Учехме заедно в Оксфорд.

— Щом като някога сте били приятели, не можеш ли да поговориш с него?

— Мога да поговоря, но от това няма да излезе нищо. — Бакстър се приближи до прозореца и се загледа навън. — Тони се придържа към някакво много сурово, дори бих казал жестоко, чувство за чест. Няма да приеме добре едно ходатайство от моя страна.

— Разбирам.

— Прекарва времето си в игралните зали и публичните домове и си търси неприятности. Трябва да призная, че доста често попада в такива ситуации. През последната година е имал поне три дуела. А може би и повече.

— Нищо чудно тогава, че Хамилтън се страхува за своя приятел. — Шарлот продължаваше са стиска ръцете си една в друга. — Този Антъни Тайлс е започнал живота: си по същия начин като теб.

Бакстър се облегна с една ръка на полицата на камината и се загледа в огъня.

— И двамата сме незаконородени, ако това имаш предвид.

— Но освен по рождение, той е станал такъв и по характер — добави тихо тя. — Ти, от друга страна, си се превърнал в истински джентълмен.

Бакстър бързо вдигна поглед към нея. Пламъците на огъня се отразяваха в стъклата на очилата му.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Антъни Тайлс очевидно е позволил на обидата, че е незаконороден, да определя бъдещето му и е почти сигурно, че това ще го унищожи. Слава богу, ти си избрал съвсем друга съдба.

— Хм!

— Баща ти е знаел, че си станал човек на честта. Разбрал е, че може да ти повери семейното богатство и безопасността на по-малкия си син. Сигурно много се е гордеел с теб, Бакстър.

Бакстър не отвърна нищо. Дълго време остана с впит в нея изпитателен поглед. След това, без да каже и дума, се отдалечи от камината, отпусна се на дивана и прекара уморено пръсти през косата си.

— Когато тази работа с дуела приключи, имам намерение да намеря този проклет шарлатанин, който нарича себе си магьосник. Изобщо не ми харесват тези негови експерименти.

Шарлот затвори очи и облегна глава на облегалката на стола.

— Бакстър, сутринта на дуела ще внимаваш много, нали?

— Не съм аз този, който трябва да застане срещу револвера на Тайлс, ако нещата не станат така, както съм планирал.

— Познавам те твърде добре, за да повярвам, че ако нещо се обърка, ти просто ще стоиш настрана и ще позволиш най-добрият приятел на Хамилтън хладнокръвно да бъде застрелян. — Тя отвори очи и го погледна. — Обещай ми, че няма да правиш нищо, което може да накара този Антъни Тайлс да обърне оръжието си срещу теб и може би да те предизвика.

По устните на Бакстър заигра лека усмивка.

— Не се притеснявай. Още преди години си дадох дума да не позволявам да ме убият в нещо толкова глупаво като един дуел.

— Радвам се да го чуя. — Шарлот се усмихна въпреки тревогата си. — Бедният Бакстър! Всичко, което искаш, е да те оставят на спокойствие в лабораторията ти, а си принуден да излезеш оттам и да се занимаваш с тези проблеми.

Бакстър повдигна учудено вежди.

— Има проблеми и проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

Бакстър остави чашата си с недопитото бренди и се изправи. Приближи се до нея и внимателно и нежно я вдигна от стола.

— Някои проблеми са много, ама много по-интересни от други.

— Искаш да кажеш, че аз съм проблем за теб? — попита тихо тя.

— Точно така. — Бакстър сведе глава и покри устните й със своите.