Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Романтична афера

Издателство „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Желанието го заля като приливна вълна. Бакстър плъзна ръка зад врата й, привлече главата й към себе си и целуна първо устните й, след това шията й. Винаги ли щеше да му въздейства по този начин, зачуди се той. В един момент мислите му бяха заети единствено с проблемите на едно убийство и предстоящ дуел, а в следващия не можеше да мисли за нищо повече, освен за невероятното удоволствие да държи Шарлот в прегръдките си.

Бакстър бавно привикваше към необяснимите пориви на страстта си, осъзна той, но не разбираше какво ставаше с него. Никога не се бе чувствал така с друга жена. Тази тайна бе толкова странно привлекателна, както и самото търсене на Философския камък.

— Бакстър? — Шарлот сграбчи реверите на палтото му. — Имаме ли време?

Той вдигна глава и се изгуби в бездънните зелени езера на очите й.

— Не толкова, колкото бих искал. По дяволите, никога нямаме достатъчно време.

— Всичко е наред. — Шарлот докосна с устни брадичката му.

— И винаги съществува възможността някой да влезе и да ни изненада в подобно положение. — Бакстър се огледа наоколо. — Още повече че наблизо никога няма легло.

— Бакстър…

— Как, по дяволите, човек да поддържа нормална любовна връзка, когато дори не разполага със спалня?

Тя притисна лице към гърдите му, издавайки леки, приглушени звуци. Раменете й потрепериха.

Разтревожен, Бакстър я привлече по-плътно и успокоително обгърна раменете й с ръка.

— Господи, Шарлот, не плачи. Ще измисля нещо.

— Сигурна съм, че ще го направиш.

Задавените звуци станаха по-силни. Цялото й тяло потрепери в ръцете му В миг Бакстър осъзна, че тя се смееше. Мушна два пръста под брадичката й и леко повдигна главата й. В очите й играеха весели пламъчета. Бакстър нямаше нужда от Хамилтън, за да разбере очевидното. Никой мъж, който притежаваше поне малко романтична чувствителност, нямаше да губи време да се оплаква от неудобствата в момент като този.

— Радвам се, че намираш това положение за смешно — измърмори той.

— Намирам го чудесно. Вълнуващо! — Шарлот застана на пръсти, обви ръце около врата му и го целуна със страст, която го изуми.

Бакстър мълчаливо прати по дяволите и липсата си на романтична чувствителност, и неудобствата на ситуацията. Желанието го прониза със сила, която напълно отне здравия му разум.

— Защо става така — прошепна той, — че не мога никога да ти се наситя?

Шарлот не отговори. Беше твърде заета да развързва вратовръзката му и да сваля палтото и ризата му След миг Бакстър остана гол до кръста.

Пръстите й леко докоснаха белезите от киселината. Притисна устни към рамото му и го целуна. Бакстър затвори очи, чувствайки как го пронизва дълбок копнеж и заплашва да го погълне. Пое си дълбоко дъх, овладя се, след това развърза връзките на роклята й. Бавно свали горната й част и остана очарован, когато пламъците на огъня започнаха да хвърлят златисти отблясъци по гърдите й. Шарлот докосна устните му с върха на пръста си.

— Когато ме гледаш по този начин, ме караш да се чувствам много красива.

Бакстър тръсна глава, замаян от бурята от чувства, която се надигаше у него. След това нежно докосна втвърдените й зърна.

— Ти наистина си красива, Шарлот.

— А ти, сър — отвърна тя с мек, дрезгав глас, — си наистина чудесен.

Бакстър изстена, наведе глава и докосна с устни едната й гръд, вкусвайки с наслада меката уханна плът. Шарлот впи пръсти в раменете му Отметна назад глава, притисна се към него и прокара крак по дължината на бедрото му Когато отново понечи да стъпи на земята, той хвана бедрото й и я притисна към себе си. Полите на роклята й се увиха около бедрата му.

Бакстър не можеше да чака повече. Вдигна я на ръце и я понесе към дивана. Разкопча бързо панталоните си, след което вдигна полите й високо над кръста. Разтвори широко бедрата й, докато единият й крак стъпи на пода. Шарлот ахна, когато осъзна, че е напълно изложена на погледа му, и смутено понечи да се покрие.

— Не, моля те. Искам да те погледам. — Той се отпусна на едно коляно.

Погали меките къдрави косъмчета между бедрата й и нежната кожа. Шарлот се изви като дъга към него в отговор на ласката му.

— Бакстър?

Бакстър пое с наслада сладкия й аромат. Разтвори меките гънки на женствеността й и потърси сърчицето на желанието й. След това й подари най-нежната, интимна и томителна целувка.

— Бакстър?! — Шарлот зарови пръсти в косата му. — Господи, Бакстър, какво правиш?

Изобщо не обърна внимание на въпроса й и на опитите й да изисква обяснение. Прокара нежно език по малката: пъпчица, докато тя се втвърди и потръпна. Не спря, докато Шарлот не забрави всякакви въпроси и не започна да стене от удоволствие.

Когато тя изхлипа силно и заби пръсти в косата му, той бързо се изправи и се надвеси над нея. Все още носеше следите от топлата влага на тялото й. Тя го привлече към себе си и той потъна в нея толкова дълбоко, че в един момент си помисли, че по някакъв начин става част от нея. Стана някаква необяснима химична реакция и той разбра, че вече не е сам и никога няма да бъде.

В миг тялото му се напрегна. Удоволствието го завладя изцяло, един пречистващ огън, който му даде свобода, която никога не бе подозирал, че съществува.

 

 

От малкия мангал се разнасяше упойващо благовоние.

Мъжът вдъхна бавно и дълбоко, поемайки с наслаждение префиненото удоволствие. Скоро силата щеше да бъде негова и само той щеше да я контролира. Беше готов.

— Хайде, разтълкувай картите, любов моя — прошепна.

Гадателката обърна три карти. Дълго време ги изучава внимателно.

— Златният грифон постепенно се приближава все повече до феникса — каза тя накрая.

— Става все по-интересно.

— И по-опасно — предупреди гадателката.

— Така е. Но опасността добавя допълнително удоволствие в цялата тази работа.

Гадателката обърна друга карта с лицето нагоре.

— Връзката на грифона с дамата с кристалните очи става все по-здрава.

— Следователно трябва да предположим, че нейната поява съвсем не е случайна.

Мъжът беше изключително доволен.

 

 

— Бакстър? — Шарлот се протегна лениво и прокара пръсти по гърдите му — Става късно.

— Знам. — Той неохотно се размърда и се отдели от нея. Изправи се, закопча панталоните си и погледна към часовника. — До зазоряване остава по-малко от час. Трябва да тръгвам. Хамилтън ще се тревожи.

Шарлот бързо се изправи и започна да оправя горната част на роклята си.

— Ами бедният Норис? Би трябвало той да е този, който да се тревожи най-много.

— Все още не съм се срещал с него. — Бакстър сложи очилата си, след това облече ризата си. — Хамилтън казва, че той през цялото време демонстрира изключително спокойствие.

— Може би причината за това е фактът, че той се намира в транс.

— Проклетият магьосник! Има да отговаря за много неща! — Бакстър взе палтото си и се обърна към нея, за да й каже довиждане. Шарлот бе леко разрошена и изглеждаше много съблазнителна. Желанието отново го завладя и Бакстър със съжаление си помисли, че е наистина жалко, че трябва да я остави в такъв момент. — Ще ти изпратя съобщение, когато всичко свърши.

— Пази се, Бакстър. — От очите й изчезна и последната искрица сладострастие, когато се изправи и се насочи към него. — Тази работа изобщо не ми харесва. Прекарахме много необикновена вечер. Освен това има нещо, което не успях да ти кажа.

— Ще дойда при теб по-късно този следобед. — Бакстър замълча, когато забеляза увехналата червена роза на бюрото. — Забелязах, че носиш това проклето цвете на бала. Исках да те попитам за него, но вниманието ми бе заето с други неща. Кой ти подари розата?

— Дълга история. Може да почака, докато оправиш тази бъркотия с Норис.

Бакстър не обърна внимание на тревогата, която прочете в очите й. Прекоси стаята, приближи се до бюрото и взе розата. Видя под нея сгънат лист хартия. Необяснимо защо, но почувства как целият настръхва.

— Какво е това? Любовно писъмце, в допълнение към розата?

— Уверявам те, няма никаква причина за ревност от твоя страна.

— Не ревнувам. Не притежавам избухливия темперамент, необходим за такова смешно чувство.

— Наистина. — Тя изглеждаше тъжна и замислена. — Аз пък го имам.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита той, докато разгъваше бележката.

— Никак не би ми харесало, ако някоя жена ти изпрати цветя или ти пише писма.

Бакстър вдигна глава и я погледна, изненадан от силата, която долови в думите й. И от чувството, което ги придружаваше. За миг изразът в очите й го накара да забрави за бележката, която държеше в ръка.

— Не мисля, че някоя жена би поискала да ми изпраща цветя.

— Ха! Не разчитай на това, Бакстър. Цяло чудо е, че не се налага да прогонвам със сила съперничките си. Подозирам, че причината е в това, че не си се появявал в обществото от толкова отдавна, че никой не те познава добре. За мен е истински късмет, че предпочиташ да прекарваш времето си в лабораторията.

Бакстър почувства как страните му пламват „По дяволите, сега тя ме кара да се изчервявам! Нима властта й над мен няма никакви граници?“

— Няма нужда да се тревожиш заради други жени в живота ми. Просто няма такива.

— Чудесно!

Бакстър отново насочи вниманието си към бележката. Прочете я бързо, след това още веднъж, като и в двата случая отказваше да повярва на очите си.

ВАШИЯТ ЛЮБОВНИК-АЛХИМИК ТЪРСИ ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК НА ОТМЪЩЕНИЕТО… ТОЙ ЩЕ ИЗПОЛЗВА ВСИЧКИ СРЕДСТВА… ВКЛЮЧИТЕЛНО И ВАШАТА ОБИЧ… ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕТЕ В НЕГОВА ЖЕРТВА.

— По дяволите!

— Сега това не е важно, Бакстър. Първо трябва да се погрижиш за този дуел. След това ще ти разкажа за бележката и за розата.

Бакстър смачка бележката в ръката си, вдигна поглед и впи очите си в тези на Шарлот.

— Кой ти даде това?

— Не знам кой беше. Носеше черно домино. Когато го видях, си помислих, че си ти. Но гласът му… — Тя се поколеба, търсейки най-подходящите думи. — Нещо не беше както трябва. Гласът му бе неестествено дрезгав. — Шарлот също погледна към часовника. — Трябва да тръгваш. Обещавам да ти разкажа всичко по-късно.

— За втори път някой се опитва да те обърне срещу мен.

— Безполезно! — Шарлот отправи припряно полите на роклята си и отиде да отвори вратата. — Трябва да побързаш, Бакстър. Хамилтън ще те очаква. Той разчита на теб да спасиш живота на приятеля му.

Тя беше права, разбира се. Сега не разполагаше с време да чуе цялата история. Първо най-належащите неща, напомни си той.

— Проклятие! — Бакстър излезе във фоайето, взе шапката си и отвори входната врата. След това се спря и я погледна. Шарлот стоеше на прага на кабинета и го наблюдаваше. — Беше на крак през цялата нощ. Върви и си легни. Ще ти се обадя следобед. Тогава ще ми разкажеш всичко.

— Много добре, но държа да ми изпратиш съобщение как е свършил дуелът.

— Добре.

— И ще внимаваш много?

— Както вече ти казах — Бакстър се обърна и слезе по стъпалата, — не съм аз този, който трябва да се срещне с Антъни Тайлс.

— Знам. И както вече ти казах, Бакстър, познавам те твърде добре, за да повярвам, че ще бъдеш толкова внимателен, колкото аз бих искала.

— Не знам откъде си добила впечатлението, че съм безразсъден и безотговорен тип. Не само че ми липсва темперамент за такова поведение, но и не разполагам с първокласни и скъпи шивачи. Лека нощ, Шарлот.

 

 

Утрото дойде придружено от лека, стелеща се мъгла, която покриваше местността Брантс Фийлд като сива мантия. Съвсем подходяща атмосфера за такъв глупав и безсмислен дуел, помисли си Бакстър.

Той бе застанал до Хамилтън и наблюдаваше внимателно един млад човек, който броеше крачките между двамата участници в дуела, а на лицето на младежа бе изписан израз на отегчение, който би правил чест на заклет пройдоха, два пъти по-възрастен от него.

— Едно, две, три…

С насочени нагоре револвери, двамата противници започнаха да се отдалечават един от друг. Норис бе все така безстрастен и незаинтересован, а в очите на Тайлс гореше див огън.

— …осем, девет, десет…

— Сигурен ли си, че това ще подейства? — попита тихо Хамилтън.

— За дванайсети път ми задаваш този въпрос — измърмори Хамилтън. — И за дванайсети път щети отговоря, че трябва да проработи.

— Но ако не…

— Тихо! — нареди Бакстър с твърд глас. — Вече е твърде късно да променяме плановете си.

Хамилтън потъна в нервно мълчание. Бакстър му хвърли бърз поглед, когато бе обявено началото на смъртоносния танц. Хамилтън беше много по-разтревожен за цялата тази работа от приятеля си, който щеше да се дуелира. Норис определено не приличаше на себе си. Бакстър го наблюдаваше тайно, докато извършваха подготвителните работи.

Норис действаше като автомат Отговаряше кратко на всички въпроси, но отказваше да обсъжда ситуацията в подробности. Изглежда не съзнаваше по-голямата част от това, което се разиграваше покрай него. Когато Хамилтън го бе помолил за последен път да даде на Тайлс извинението, което би сложило край на дуела, Норис не реагира по никакъв начин, като че изобщо не го бе чул.

— … четиринайсет, петнайсет, шестнайсет…

Хамилтън се размърда неспокойно и хвърли към Бакстър бърз, изпитателен поглед. Бакстър поклати леко глава, като мълчаливо го предупреждаваше да не говори.

Беше направил всичко, което му бе по силите, за да убеди Норис да прекрати този абсурден дуел. Беше преговарял със секундантите на Тайлс разстоянието да бъде двайсет крачки, а не петнайсет, както беше предложено в началото. Това допълнително разстояние щеше да направи точното прицелване по-трудно дори за такъв стрелец като Тайлс.

— … седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет. — Отегченият младеж се усмихна с мрачно задоволство. — Пригответе се! Огън!

Бакстър усети как Хамилтън затаи дъх. Двамата участници в дуела се обърнаха. Норис не направи никакъв опит да се прицели внимателно. Просто вдигна револвера и го насочи по посока на Тайлс, след което натисна спусъка. Изстрелът проехтя високо в пълната тишина. Тайлс дори не мигна. Усмихна се студено и на свой ред вдигна револвера. Норис много бавно свали оръжието си. После впи поглед в Тайлс, който внимателно се прицелваше в него, след това обърна поглед към Хамилтън. Бакстър виждаше нарастващия шок и ужас в очите му След това Норис отново насочи поглед към Тайлс, устните му се раздвижиха безмълвно. Със смразяваща точност Тайлс се прицели и стреля.

В мъглата проехтя втори изстрел.

Норис примигна няколко пъти, след това сведе поглед и започна внимателно да оглежда тялото си, очаквайки да види собствената си кръв.

Той не беше единственият, който бе изненадан. Всички, събрали се да наблюдават дуела, стояха вцепенени от учудване и гледаха Норис, който бе напълно невредим.

— Проклятие, Тони не улучи! — извика някой.

Докторът, на когото бе платено, за да присъства на дуела и да помогне на ранения, слезе от един файтон със сериозно изражение на лицето. След това спря рязко, когато видя, че Норис стои прав и невредим.

В този момент Бакстър пристъпи напред.

— Споразумението беше за по един изстрел. — Хвърли поглед към Тайлс, който изучаваше с голямо внимание оръжието си. — Честта е запазена. Всички знаете как бързо се разпространяват тези слухове. Да си вървим, преди властите да са узнали нещо за това.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. Възможността някой да бъде арестуван за участие в дуел беше достатъчна, за да накара всички да се разбързат. Хората се отправиха към файтоните, паркирани под дърветата от другата страна на поляната.

Сега Бакстър насочи вниманието си към Норис, крито все още изглеждаше уплашен и смутен, но отнесеното и безстрастно изражение бе изчезнало от погледа му. Норис напълно осъзнаваше заобикалящата го действителност.

— Аз ще придружа Норис до файтона. — Хамилтън се насочи към приятеля си.

Бакстър сложи ръка на рамото на брат си.

— Искам по-късно да поговоря и с двама ви. Още тази сутрин. Преди да отведеш Норис в дома му.

Хамилтън се поколеба за момент, след това кимна в знак на съгласие.

— Не знам какво бихме могли да ти кажем, но наистина ти дължим някои отговори. Двамата с Норис щете придружим до дома ти.

Бакстър се запъти към файтона си, но Антъни Тайлс застана на пътя му.

— Сейнт Айвс, искам да разменя с теб две думи, ако нямаш нищо против.

Бакстър се спря, свали очилата си и започна да трие стъклата им с носната си кърпичка. Нямаше нужда от тях, за да види въпросите в сивите очи на Тайлс. Въпреки зловещата си слава Тайлс все още не бе отегчен или опорочен като приятелите си. Бакстър усещаше, че гневът, който го разяждаше отвътре, все пак му предоставяше и някаква цел, към която да се стреми. Когато гневът го погълнеше изцяло, Тайлс щеше да бъде напълно съсипан и унищожен. Шарлот бе права. Антъни сам подготвяше гибелта си.

— Какво има, Тони?

— Измина много време, откакто бяхме заедно в Оксфорд, нали?

— Да, така е.

— През последните години те виждах рядко. Приятелството ти ми липсваше.

— Интересите ни се развиха в различни посоки.

Антъни кимна тъжно.

— Наистина. Винаги си имал предпочитание и склонност да работиш в лабораторията си. А аз винаги съм предпочитал игралните домове. Но все още имаме нещо общо, не е ли така?

— Да. — Бакстър си даваше сметка, че някога, докато учеха в Оксфорд, фактът, че и двамата бяха незаконородени, ги бе сближил. Може би все пак бе оцеляло нещо от старото приятелство.

— Признавам, че бях изненадан да те види тук тази сутрин. Никога не бих предположил, че си от мъжете, които си падат по дуелите.

— Не съм. — Бакстър постави очилата на мястото им. — И ако имаш малко здрав разум, Тони, ще намериш нещо друго, с което да се занимаваш, нещо наистина полезно. Някой път можеш да попаднеш на някого, който е по-добър стрелец от теб.

— Или може би някой, чийто барут не е бил подправен.

Бакстър се усмихна леко.

— Надявам се, че не отправяш никакви обвинения за измама. Собствените ти секунданти наблюдаваха, когато оръжията бяха заредени.

— Да, но никой от моите секунданти не е химик. — Антъни хвърли на Бакстър подозрителен поглед. — Те не биха разбрали, ако един много хитър учен подмени барут.

— Хайде, Тони, всички чуха гърмежа, когато натисна спусъка.

— Със сигурност гръм и трясък имаше — съгласи се Антъни. — Но това не означава нищо. Куршумът е все още в револвера ми.

— Няма нужда да проливаш кръвта на младия Норис. И двамата знаем, че той не е от тези, които се дуелират, нито пък от тези, които нарочно си търсят белята. Когато те е предизвикал, не е бил на себе си.

— Да, съгласен съм, че такова държание изобщо не му е присъщо. — Антъни изглеждаше замислен. — Съгласен съм също, че нямаше да е кой знае какво удовлетворение да го застрелям.

— Радвам се да го чуя. — С тези думи Бакстър се запъти към файтона си.

— Само още едно нещо, Бакстър.

— Да?

Антъни го гледаше подозрително, а очите му се бяха превърнали в две тесни цепки.

— Подозирам, че тази сутрин си тук, защото младият граф на Ешъртън те е помолил да му помогнеш да спаси живота на приятеля си.

— И какво?

— Според слуховете старият граф ти е възложил задачата да управляваш семейното състояние и да се грижиш за Хамилтън.

— Какво целиш, Тайлс?

— Твоят полубрат получи това, което би трябвало да бъде твое. Ти имаш идеалната възможност да унищожиш наследството, което е било отказано на теб. — Ръката на Антъни се сви в юмрук. — Защо вече не си го направил?

В съзнанието на Бакстър прозвучаха думите на Шарлот.

„Антъни Тайлс очевидно е позволил на обидата, че е незаконороден, да определя пътя му, който със сигурност ще доведе до неговото унищожение. Слава богу, ти си избрал другата съдба.“

Бакстър погледна мъжа, който някога му бе приятел, и осъзна една истина, срещу която никога преди не се беше изправял. Баща му не му бе прехвърлил титлата, но бе подарил на незаконородения си син нещо от себе си. Антъни не бе имал този късмет.

— Няма да твърдя, че в миналото не съм мислил затова — отвърна бавно Бакстър. — Но може би съм избягвал изкушението да се впусна в отмъщение, защото съм открил, че има много по-значителни неща.

— О, да, твоята страст към химията. — Устните на Антъни се извиха в презрителна усмивка. — Но според мен няма нищо по-значително на този свят от отмъщението.

— Приеми един съвет от стар приятел. Опитай се да намериш в живота си нещо по-интересно от игралните домове и дуелите. Вече си твърде стар за тези неща, Тони.

— Не се опитвай да ме поучаваш, Бакстър. Достатъчно е, че се намеси в тазсутрешното ми забавление.

— Няма нужда да се преструваш на завършен циник. — Бакстър хвърли поглед към файтона, където го чакаха Хамилтън и Норис. — Осъзнавам много добре, че ти постъпи благородно в тази пародия на дуел. Съмнявам се, че благодарността ми има значение за теб, но все пак те моля да я приемеш.

— Чудесно! — Антъни му отправи хитра усмивка. — Твоята благодарност може и да ми послужи някой ден. Но те уверявам, че си ме разбрал неправилно. Никога не си губя времето с благородно държание. За един незаконороден то няма никакъв смисъл.

— В такъв случай може би си много по-уморен от постоянното преследване на твоите цели, отколкото сам предполагаш.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— От мястото, където бях застанал, имах възможност да забележа малко по-високо и вляво, отколкото трябваше. Ако оръжието ти не бе отказало, куршумът най-вероятно щеше да мине покрай ухото на Норис, а не да се забие в гърдите му. — Бакстър повдигна вежди. — Наистина си мисля, че намесата ми в тази работа не беше необходима.

Антъни го погледна, а на лицето му се изписа странно изражение. След това, без да каже нищо, се обърна и се насочи към своя файтон и самотата, която сам си бе наложил.

Бакстър го проследи с поглед, докато Тайлс се качи в скъпото си превозно средство и изчезна в мъглата. За миг му се стори, че Антъни се превръща в призрак. Почувства как вътрешно изстива и в стомаха му се образува топка. ТОВА МОЖЕШЕ ДА БЪДА АЗ.

На пръв поглед двамата с Антъни изглеждаха много различни. Тайлс запълваше живота си с трескаво вълнение и риск. Бакстър предпочиташе подредения и спокоен свят на своята лаборатория. Но и двамата бяха изградили стена около себе си, макар и по различен начин, за да скрият чувствата си, които биха ги направили уязвими.

Тези същите защитни стени ги обричаха на самота през целия им живот.

Винаги в миналото Бакстър се противопоставяше на онези, които временно го измъкваха от лабораторията му, за да го накарат да изпълни някое неприятно семейно задължение. Когато задачата във външния свят бе завършена, той с огромно облекчение се оттегляше обратно в предсказуемото си спокойно съществуване.

Но този път не чувстваше нетърпение да се върне към уюта на колбите и духателните тръби. Вече не искаше да бъде сам.

 

 

Шарлот изучаваше с любопитен поглед пълната червенобуза жена с посивели коси, която седеше до малката масичка пред огъня в кухнята.

— Много мило от ваша страна, че се решихте да дойдете, мисис Гейтлър.

— Мисис Уити ми обеща, че ще си струва. — Мисис Гейтлър присви кръглите си сини очи. — Тя също ми обеща, че никога няма да споменете пред никого, че съм говорила с вас за това, което се случи през онази нощ.

— Имате думата ми. В работата си съм изключително дискретна.

— Точно това каза и мисис Уити. — Мисис Гейтлър хвърли кос поглед на мисис Уити, която месеше тесто в другия край на стаята.

— Можеш да й кажеш всичко, Маги. — Мисис Уити окуражително й намигна. — Госпожицата наистина знае как да пази тайна.

— Още чай, мисис Гейтлър — предложи Шарлот.

Пристигането на бившата икономка на Друзила Хескет искрено я изненада. Ариел бе излязла от къщи преди по-малко от половин час, тъй като се бяха уговорили с Розалинд да пазаруват. Бакстър бе изпратил съобщение, информирайки я за щастливия завършек на дуела, но самият той все още не се бе появил. Шарлот си водеше бележки, свързани с разследването, като се опитваше да намери някаква връзка между отделните събития, когато мисис Уити с победоносно изражение на лицето бе обявила пристигането на икономката на Друзила Хескет.

— Отне ми известно време, докато я открия — призна мисис Уити на път за кухнята. — Тя всъщност не искаше да бъде намерена.

— Да, мисля, че бих приела още малко чай — отвърна мисис Гейтлър. — Разбирате ли, за мен е нещо съвсем ново дама като вас да ми предлага чай.

Шарлот се усмихна учтиво.

— Удоволствието е мое. — Не можеше да каже на гостенката си, че с удоволствие бе й наляла и джин, стига това да развърже езика й. — А сега, нека да поговорим за убийството.

Мисис Гейтлър хвърли последен поглед към мисис Уити, след което насочи вниманието си към Шарлот, като се приведе към нея.

— Разбирате ли, той не знаеше, че аз съм там.

— Кой не знаеше?

— Човекът; който застреля мисис Хескет Тя беше дала на целия персонал свободен ден. Често правеше така, когато очакваше лорд Ленокс. — Мисис Гейтлър се засмя. — Когато се срещаха, искаха къщата да е изцяло на тяхно разположение. Кухнята, килерът, всекидневната, всичко. Така можеха да го правят където си поискат.

— Сила, издръжливост — промърмори Шарлот.

— Онази нощ аз трябваше да бъда при сестра си, но в последния момент промених решението си. Не ми се ходеше никъде. Реших да остана вкъщи и да взема нещо болкоуспокоително, тъй като ставите ме измъчват от доста време. Бях в стаята си зад кухнята, когато го чух да влиза.

Шарлот се намръщи.

— Кого сте чули? Лорд Ленокс?

— О, не, не него. Винаги разбирах, когато се появеше Ленокс. — Мисис Гейтлър поклати глава, изпълнена с възхищение. — Двамата с мисис Хескет вдигаха много шум. Учудващо, но беше точно така.

— Моля, продължете, мисис Гейтлър. Непознатият, който е влязъл в антрето, не вдигаше ли шум?

— Не. И това беше твърде странно. Движеше се като безплътен дух. Разбрах за присъствието му само защото чух, че мисис Хескет разговаря с него.

Шарлот се вцепени.

— Значи го е познавала?

— Не мисля така. Изглеждаше много изненадана да го види. Искаше да знае какво прави в дома й.

— Казахте, че сте го чули да влиза. Той не почука ли на входната врата?

— Не. — Мисис Гейтлър се намръщи. — В такъв случай бих чула тропането по вратата. Предполагам, че е имал ключ.

— Ключ?

— Мисис Хескет имаше навика да дава ключ от къщата си на любовниците си. — Мисис Гейтлър сви рамене. — Ленокс също имаше ключ от къщата.

Шарлот незабележимо размени поглед с мисис Уити. След това отново се обърна към посетителката си.

— Какво се случи след това?

— Чувах двамата да разговарят известно време в антрето. Поне съм сигурна, че чувах гласа на мисис Хескет Него не можех да чуя ясно. Гласът му беше много нисък. Но зная, че той казваше нещо, защото мисис Хескет му отговаряше.

— Вие излязохте ли в антрето, за да проверите дали господарката ви няма нужда от нещо?

— Не, разбира се, че не. Предполагаше се, че аз съм излязла. Ако мадам знаеше, че съм в къщата, сигурно щеше да ме изпрати в кухнята да приготвя лека закуска за госта й. — Мисис Гейтлър направи недоволна гримаса. — Господарите изобщо не си спомнят, че са дали почивка на подчинените си, когато искат нещо да се свърши. Не е ли така, мисис Уити?

Мисис Уити издаде някакъв звук, който трябваше да изразява съчувствие, и продължи да меси тестото. Шарлот наля на посетителката още чай.

— Моля, продължете с историята си, мисис Гейтлър.

— Добре, чакайте да помисля. Докъде бях стигнала? — Жената се намръщи. — Вече няма много за разказване. След известно време мисис Хескет и непознатият джентълмен се качиха на горния етаж. Няколко минути по-късно чух изстрел. Много се изплаших, мис Аркъндей, наистина. Кълна се, известно време дори не бях в състояние да помръдна. След това го чух да слиза по стълбите.

— Чули сте стъпките му?

— Не, чух гласа му. — Мисис Гейтлър видимо потръпна.

— Кокер-шпаньолът на мисис Хескет, изглежда, се бе изпречил на пътя му. Той започна да ругае животното, което се скъсваше от лай. Извика му да се маха от пътя му.

— Кажете ми всичко, което чухте, мисис Гейтлър.

— Мисля, че той сигурно беше ритнал горкото куче. Чух как то изквича. Знам, че дочух стъпки към задния вход. Човекът премина покрай моята стая. Стоях съвсем неподвижна, дори не смеех да дишам, и се молех Никога в живота си не съм била толкова уплашена.

— Мъжът спря ли пред вратата ви?

— Не, слава богу. Излезе през кухненските помещения. Не посмях да изляза от стаята си дълго време, направих го чак когато се убедих, че той наистина си е отишъл. После кучето започна да вие. Качих се на горния етаж и тогава намерих мисис Хескет. Тя лежеше на пода, потънала в локва кръв. Беше ужасно! Изобщо не вярвам, че е умряла веднага.

— Какво ви кара да мислите така? — попита бързо Шарлот.

Мисис Гейтлър се размърда смутено.

— Тя, изглежда, се бе влачила по килима. Не беше стигнала далеч, само до гардероба. Беше отворила едно чекмедже. По цялото дърво имаше кръв. Сигурно се е опитвала да се изправи на крака. Беше ужасно!

Не, помисли си Шарлот, Друзила Хескет не се е опитвала да стане. Използвала е последната искрица живот, която й е била останала, за да скрие скицника с рисунките. Знаела е, че той съдържа единствената улика, която може да доведе до убиеца.

— Защо не повикахте полиция? — попита Шарлот — Защо не отидохте веднага да им разкажете какво сте видели?

Мисис Гейтлър я погледна така, като че ли Шарлот си бе изгубила ума.

— Да не ме мислите за луда? През онази нощ бях единственият човек в къщата. Властите щяха да сметнат, че аз съм убила господарката си. В такива ситуации винаги обвиняват прислугата. Сигурно щяха да ме арестуват. Щяха да кажат, че съм била заловена, опитвайки се да открадна сребърния сервиз или нещо такова.

Шарлот започна нервно да барабани с пръсти по масата.

— Какво точно каза убиецът, когато се спъна в кучето?

— Какво? О, да, на стълбите. — Мисис Гейтлър изпи последната глътка чай, останал в чашата й и се замисли. — Мисля, че каза: „Махни се от пътя ми, проклето псе!“ Или нещо подобно. Но да ви кажа истината, не думите се запечатаха в съзнанието ми в онзи миг, а гласът.

Шарлот се вцепени.

— Гласът?

— Беше груб и дрезгав.

Шарлот почти престана да диша. Мъжът, който й беше дал розата, беше същият, убил Друзила Хескет! Беше застанала очи в очи с убиеца!

Не, не точно очи в очи, напомни си тя. Мъжът с черното домино носеше маска. Имаше само един човек, който можеше да свърже този груб и дрезгав глас с определено лице.

— Какво има, мис Шарлот? — Мисис Уити изтръска брашното от ръцете си, а на лицето й се изписа загриженост. — Изглеждате така, като че ли току-що са ви ударили с нещо.

— Човекът, наел Джулиана Поуст, за да ми наговори онези лъжи за мистър Сейнт Айвс, най-вероятно е същият, който ми даде бележката предната вечер. — Шарлот започна да разтрива слепоочията си, опитвайки се да подреди в логически ред цялото това объркано положение. — А човекът вероятно е самият убиец. О, господи, трябва да побързам!

— Но къде отивате? — извика мисис Уити, когато Шарлот се втурна бързо навън.

— Да посетя Джулиана Поуст. — Шарлот спря за миг на вратата. — Страхувам се, че тя се намира в голяма опасност Трябва да я предупредя.

— Но, мис Шарлот…

— Мистър Сейнт Айвс скоро ще дойде. Когато пристигне, кажете му къде съм отишла.

Мисис Уити се намръщи.

— Защо мис Поуст да е в опасност?

— Защото тя е единствената, която би могла да посочи убиеца. Мога само да се надявам, че той все още не е осъзнал каква заплаха представлява тя за него!