Айзък Азимов
Роботите и империята (8)

29

Корабът на Д.Ж. бе отново в космоса, заобиколен от неизменния вакуум без начало и без край.

На Гладиа й се стори, че излитането им отне цяла вечност. Тя така и не успя да се пребори с напрежението, изтръпнала, че всеки миг може да се появи и втори робот с ядрен мултипликатор. Мисълта, че щеше да умре бързо и неусетно, не я утешаваше кой знае колко. Нервното напрежение развали удоволствието й от душа, наред с удоволствието от разнообразните други възможности за постигане на относителен комфорт.

Едва след като излетяха и след като се разнесе мекото, приглушено бръмчене от протонните двигатели на кораба, тя се отпусна и заспа. Колко странно, помисли си тя, докато се унасяше, че космосът може да й се струва по-безопасен от планетата на нейната младост, че сега напуска Солария за втори път с много по-силно чувство на облекчение от първия.

Но Солария вече не представляваше планетата на нейната младост. Това беше свят, лишен от хора и охраняван от някаква тяхна изопачена пародия — от хуманоидни роботи, които превърнаха в посмешища деликатния Данил и изпълнения със загриженост Жискар.

Най-сетне тя заспа и докато спеше, Данил и Жискар, които неизменно я пазеха, имаха възможност отново да си поговорят.

— Приятелю Жискар — каза Данил, — сигурен съм, че ти унищожи надзирателката.

— Очевидно нямаше друг избор, приятелю Данил. Беше чиста случайност, че пристигнах навреме, защото бях изцяло погълнат от търсенето на човешки същества, от които така и не открих следа. А нямаше да схвана какво става, ако лейди Гладиа не беше толкова разярена и отчаяна. Усетих това още отдалеч и затова се завтекох към вас — точно в последния момент. В този смисъл лейди Гладиа наистина спаси положението, поне що се отнася до живота на капитана и твоето оцеляване. Смятам, че все пак щях да успея да спася кораба, дори и да бях закъснял за вас — той помълча и добави: — Но щеше да ми се стори крайно недостатъчно, приятелю Данил, ако не бях дошъл навреме, за да те спася.

— Благодаря ти, приятелю Жискар — отвърна Данил със сериозен и тържествен вид. — Радвам се, че човешката външност на надзирателката не ти е попречила. Но пък забави моите реакции, както моята външност — нейните.

— Приятелю Данил, нейната физическа външност нямаше никакво значение за мен, защото можех да проникна в мислите й. Те бяха толкова ограничени и така коренно различни от многообразието на човешките, че изобщо не ми се наложи да я проверявам за положителен резултат. Отрицателният резултат от проверката дали е човешко същество беше толкова очевиден, че веднага пристъпих към действия. Всъщност осъзнах какво съм направил едва след като всичко вече бе свършило.

— Помислих си, че е било така, приятелю Жискар, но ми трябваше потвърждение, за да съм сигурен, че не се заблуждавам. Мога ли в такъв случай да приема, че не усещаш никакво притеснение от факта, че си убил на пръв поглед едно човешко същество?

— Никакво, защото това беше робот.

— Струва ми се, че ако бях успял да я унищожа, щях да страдам от известни затруднения в свободния позитронен поток. Независимо колко ясно щях да съзнавам, че тя е робот.

— Не е възможно, приятелю Данил, да се пренебрегне човешката външност, ако тя е единственият критерий. Зрителното възприятие е много по-непосредствено от дедуктивното. Успях да се абстрахирам от нейната физика единствено благодарение на факта, че можех да видя и да се съсредоточа върху умствените й структури.

— Как мислиш, че щеше да се почувства надзирателката, ако ни беше унищожила — съдейки по нейните умствени структури?

— Бяха й дали изключително строги нареждания, а във веригите й нямаше никакво съмнение, че съгласно нейната дефиниция ти и капитанът не сте човешки същества.

— Но тя можеше да унищожи и мадам Гладиа.

— Не можем да сме сигурни в това, приятелю Данил.

— Ако тя го беше направила, приятелю Жискар, щеше ли да оцелее? Можеш ли да прецениш по някакъв начин?

Жискар потъна в мълчание. Накрая каза:

— Нямах достатъчно време да изследвам мисловните схеми. Не знам как щеше да реагира, ако беше убила мадам Гладиа.

— Ако се поставя на нейно място — гласът на Данил трепна и леко се снижи, — ми се струва, че бих могъл да убия някой човек, за да спася живота на друг. Ако по някакви причини сметна, че това се налага. Подобно действие обаче би било трудно и пагубно. Но да убия човек само за да унищожа нещо, което съм решил, че не е човешко същество, би било направо немислимо.

— Тя само заплашваше. Не изпълни заканата си.

— Но щеше ли да го направи, приятелю Жискар?

— Откъде да знаем, след като нямаме представа какво точно са й наредили?

— Възможно ли е инструкциите да обезсилят Първия закон до такава степен?

— Сега разбирам — отвърна Жискар, — че с целия разговор си преследвал именно този въпрос. Съветвам те да спреш.

Данил упорито продължи:

— Ще се изразя условно, приятелю Жискар. Определено нещата, които не могат да се представят като факт, могат да се опишат с въображение. Ако инструкциите се подплатят с известни дефиниции и условия, ако се прецизират достатъчно категорично, щеше ли да е възможно убийството на едно човешко същество да се извърши поради по-маловажни причини в сравнение със спасяването на живота на друго човешко същество?

— Не зная — с безизразен глас отвърна Жискар, — но подозирам, че би могло.

— Но ако твоите подозрения са оправдани, излиза, че при наличието на някои специфични условия Първият закон може да бъде заобиколен. В такъв случай Първият закон, а следователно и останалите два биха могли да бъдат видоизменени до такава степен, че все едно почти да не съществуват. Тогава те няма да са абсолютни, а ще зависят от прищевките на онези, които проектират роботите.

— Достатъчно, приятелю Данил — каза Жискар. — Стига толкова.

— Остава ми още една стъпка, приятелю Жискар — не се предаваше Данил. — Колегата Илайджа би я направил.

— Той беше човешко същество. Можеше да си го позволи.

— Аз трябва да опитам. Ако законите на роботиката — дори и Първият закон — не са абсолютни и ако хората могат да ги променят, тогава евентуално, при съответните условия, ние самите бихме могли да ги про…

Той спря.

— Спри — едва чуто каза Жискар.

— Спирам — гласът на Данил прозвуча странно дрезгав.

Проточи се тягостна тишина. Смущенията в позитронните им вериги затихнаха много трудно.

Накрая Данил каза:

— Възниква и друг въпрос. Надзирателката беше опасна не само поради своя набор от специфични инструкции, но и поради външния си вид. Това потисна моите реакции, а вероятно и тези на капитана. Можеше да обърка и да излъже човешките същества като цяло, както аз несъзнателно подведох космонавта първи ранг Нис. Отначало той очевидно не съзнаваше, че съм робот.

— И какво следва от това, приятелю Данил?

— На Аврора бяха създадени хуманоидни роботи под ръководството на д-р Амадиро, след като д-р Фастълф предостави своите разработки.

— Това е добре известно.

— Какво е станало с тези хуманоидни роботи?

— Проектът се провали.

— Това е добре известно — на свой ред отвърна Данил. — Но не отговаря на въпроса. Какво е станало с тези хуманоидни роботи?

— Би могло да се предположи, че са унищожени.

— Едно такова предположение не е непременно вярно. Дали наистина са били унищожени?

— Би било най-разумното решение на въпроса. Какво друго остава в случай на провал?

— Откъде знаем, че производството на хуманоидни роботи се е провалило? Само от факта, че те изчезнаха.

— Щом са изчезнали и са унищожени, това не е ли достатъчно?

— Не съм казал, че са били „унищожени“, приятелю Жискар. Не знаем дали е така. Знаем само, че са изчезнали.

— Но защо да изчезват, освен ако не са били несполучлив опит?

— Ами ако не е имало провал, значи ли това, че не е имало други причини те да изчезнат?

— Не мога да измисля нито една такава причина, приятелю Данил.

— Помисли пак, приятелю Жискар. Не забравяй, че става дума за хуманоидни роботи, които, както вече решихме, биха могли да представляват опасност дори само заради външния си вид. В предишния си разговор стигнахме до извода, че на Аврора се подготвя план за ликвидиране на заселниците — пълно и с един удар. Решихме, че този план трябва да е насочен срещу планетата Земя. Дотук всичко е вярно, нали?

— Да, приятелю Данил.

— Не е ли възможно тогава в центъра на този план да стои д-р Амадиро? Неговата антипатия към Земята се прояви недвусмислено през последните двайсет десетилетия. А ако д-р Амадиро е конструирал хуманоидни роботи, къде може да ги е изпратил, щом са изчезнали? Не забравяй, че щом експертите по роботика на Солария могат да изопачат Трите закона, същото могат да направят и експертите на Аврора.

— Да не искаш да кажеш, приятелю Данил, че хуманоидните роботи са били изпратени на Земята?

— Точно така. За да могат да подведат земляните с хуманоидната си външност и да осъществят онова, което д-р Амадиро е замислил като удар срещу Земята.

— Нямаш никакви доказателства.

— Но е възможно. Замисли се за аргументите ми.

— Ако това е така, ще трябва да отидем на Земята. Ще трябва да сме там, за да предотвратим някак катастрофата.

— Да, така е.

— Но ние не можем да отидем, освен ако не отиде и лейди Гладиа, а това е малко вероятно.

— Ако успееш да внушиш на капитана да закара кораба на Земята, мадам Гладиа няма да има избор.

— Не мога да го направя, без да му навредя — възрази Жискар. — Той е решил твърдо да отиде на собствената си планета Бейлиуърлд. Ще трябва да го насочим към Земята — ако успеем — след като свърши каквото е намислил на Бейлиуърлд.

— После може да е твърде късно.

— Нищо не мога да направя. Не бива да причинявам вреда на едно човешко същество.

— Ако стане много късно… Приятелю Жискар, помисли си само какво ще означава това!

— Не мога да мисля какво ще означава. Знам само, че не мога да причиня вреда на едно човешко същество.

— Значи Първият закон не е достатъчен и трябва…

Той не можа да продължи и двата робота изпаднаха в безпомощно мълчание.

30

Бейлиуърлд бавно растеше пред тях. Гладиа следеше напрегнато очертанията на екрана в каютата си — за първи път в живота си виждаше Заселническа планета.

Бе направила опит да се възпротиви на тази част от пътуването в мига, в който Д.Ж. й бе казал накъде са тръгнали, но капитанът бе присвил рамене и бе избухнал в смях.

— А вие какво сте очаквала, милейди? Нали трябва да замъкна това ваше оръжие — той леко наблегна на думата „ваше“ — на моите хора. Пък и трябва да им докладвам.

Гладиа хладно отвърна:

— Получихте разрешение от Съвета на Аврора да ме вземете с вас на Солария, но при условие че ще ме върнете обратно.

— Всъщност това не е така, милейди. Може и да е имало някаква неофициална уговорка в този смисъл, но нищо не е документирано. Няма официално споразумение.

— Аз щях да се чувствам обвързана от една неофициална уговорка, Д.Ж., както и всеки друг цивилизован човек.

— Не се и съмнявам, мадам Гладиа, но ние, Търговците, се опираме на парите и подписите под юридически документи. Никога и при никакви обстоятелства не бих си позволил да наруша писмен договор или да откажа да направя нещо, за което са ми платили.

Гладиа вирна брадичка.

— Да не би това да е намек, че трябва да ви платя, за да ме върнете вкъщи?

— Мадам!

— Хайде, хайде, Д.Ж. Не си хабете фалшивите изблици на възмущение. Ако ще бъда затворник на вашата планета, по-добре ми го кажете направо и ми обяснете защо. Искам да знам какво ме чака.

— Не сте затворник и няма да бъдете. Всъщност имам намерение да спазя неофициалната уговорка. Наистина ще ви закарам вкъщи — накрая. Преди това обаче трябва да отида на Бейлиуърлд, а вие трябва да дойдете с мен.

— Защо трябва да идвам с вас?

— Хората на моята планета ще искат да ви видят. Вие сте героинята от Солария. Вие ни спасихте. Не можете да ги лишавате от възможността да си съдерат гърлата до прегракване заради вас. Да не говорим, че сте били добри приятели с Праотеца.

— Какво изобщо знаят… или си въобразяват, че знаят, за нас двамата? — рязко попита Гладиа.

Д.Ж. се ухили.

— Нищо компрометиращо, уверявам ви. Вие сте легенда, а легендите винаги надхвърлят рамките на реалността — признавам, че във вашия случай това не би било трудно — и винаги представят нещата в по-благородна светлина. По принцип не бих искал да идвате на планетата именно заради несъответствието с легендата. Не сте нито достатъчно висока, нито достатъчно красива, нито достатъчно величествена. Но когато се разчуе историята със Солария, внезапно ще се окаже, че отговаряте на всички изисквания. Дори може да не ви пуснат да си отидете. Не забравяйте, че става дума за Бейлиуърлд — планетата, на която преданията за Праотеца се възприемат много по-сериозно, отколкото навсякъде другаде. А вие сте част от тези предания.

— Няма да допусна това да послужи като претекст за задържането ми.

— Обещавам ви, че няма. И ви обещавам, че ще ви върна вкъщи… при първа възможност… при първа възможност.

Гладиа не остана толкова възмутена, колкото смяташе, че има пълното право да се почувства. Наистина й се щеше да види как изглежда една Заселническа планета, пък и в края на краищата нали това беше планетата на Илайджа Бейли. Синът му я бе основал. Той самият бе прекарал тук последните десетилетия от живота си. На Бейлиуърлд щеше да е останала някаква частица от него — името на планетата, неговите потомци, легендата за него.

Гладиа не искаше да изтърве нищо от гледката. Стоеше, гледаше… и си мислеше за Илайджа.

31

Гледката обаче не й предлагаше кой знае какво и тя се почувства разочарована. Не можеше да се види почти нищо през дебелия слой облаци, който покриваше планетата. Съдейки по своя относително малък опит в космическите пътувания, Гладиа реши, че облачната обвивка е по-плътна от нормалното за една населена планета. Оставаха броени часове до кацането и…

Сигналната лампичка светна и Гладиа припряно натисна копчето „Изчакайте“. След миг-два натисна и „Влезте“.

Д.Ж. влезе усмихнато.

— Неподходящ момент, милейди?

— Не бих казала — отвърна Гладиа. — Въпрос на време, за да си сложа ръкавиците и филтъра за носа. Предполагам, че ще ми се наложи изобщо да не ги свалям, макар че е много досадно, пък и не знам защо вече не се притеснявам толкова много от инфекции.

— Близостта поражда презрение, милейди.

— Да не го наричаме презрение — отвърна Гладиа с усмивка.

— Благодаря ви — каза Д.Ж. — Скоро ще се приземим, мадам, затова ви нося един предпазен костюм, стерилизиран и запечатан в този найлонов плик, което гарантира, че повече не е бил докосван от чужди ръце. Лесно се облича. Няма да имате никакви проблеми и ще видите, че ще ви скрие цялата, освен очите и носа.

— Само за мен ли, Д.Ж.?

— О, не, милейди. Всички се обличаме така, когато излизаме навън по това време на годината. В момента в столицата ни е зима и е студено. Живеем на доста мразовита планета — гъста облачност, обилни валежи, много сняг.

— Дори и в тропическите райони?

— Не, там обикновено е горещо и сухо. Но населението е съсредоточено в по-студените области. По̀ ни харесва. Ободрява и стимулира. Моретата изобилстват от земни форми на живот, които са били пренесени тук в началото, така че рибите и другите морски животни имат подходяща среда и безпрепятствено се размножават. Съответно не страдаме от недостиг на храна, въпреки че земеделието е слабо развито и нямаме никакви изгледи да се превърнем в житницата на Галактиката… Летата са кратки, но доста горещи, и тогава плажовете се препълват, макар че сигурно ще ви се сторят скучни, защото нудизмът е строго забранен.

— Изглежда доста особен климат.

— Въпрос на съотношение суша-море, на малко по-ексцентрична орбита и на някои други неща. Честно казано, това не ме вълнува особено — той сви рамене. — Нямам интереси в тази област.

— Вие сте Търговец. Предполагам, че рядко се задържате на планетата.

— Наистина, ала не съм станал Търговец, за да избягам. Тук ми харесва. Но сигурно щеше да ми харесва по-малко, ако оставах за повече. В този смисъл суровите условия на планетата играят важна роля — поощряват търговията. На Бейлиуърлд мъжете претърсват моретата за храна, а между броденето по море и броденето в космоса има известна прилика. Бих казал, че най-малко една трета от всички Търговци, които кръстосват космоса, са бейлинчани.

— Звучи ми почти маниакално, Д.Ж. — подхвърли Гладиа.

— Така ли? Аз пък мисля, че просто съм в чудесно настроение. И имам защо. Вие също.

— Нима?

— Не е ли очевидно? Измъкнахме се живи от Солария. Разбрахме в какво точно се състои дебнещата там опасност. Успяхме да се доберем и до едно необикновено оръжие, което би трябвало да заинтересува нашите военни. А вие ще бъдете героинята на Бейлиуърлд. Правителствените кръгове на планетата са запознати вече в общи линии със събитията и с нетърпение очакват да ви поздравят. Като стана дума, вие сте героинята и на този кораб. Почти не остана мъж, който да не се кандидатира да ви донесе лично този костюм. Всички горят от нетърпение да ви видят отблизо и да се окъпят в аурата ви, така да се каже.

— Сериозна промяна — сухо отбеляза Гладиа.

— Определено. Нис — онзи, когото Данил наби…

— Много добре си спомням, Д.Ж.

— Няма търпение да ви се извини. И да доведе четиримата си приятели, за да се извинят и те. И да сръга пред вас онзи, който е правил непристойните забележки. Той не е лош човек, милейди.

— Не се съмнявам. Предайте му, че му прощавам и че случаят е забравен. А ако се наемате да уредите нещата, преди да слезем, аз… ще си стиснем ръцете с него и евентуално с някои от останалите. Но не им позволявайте да се тълпят около мен.

— Разбирам, но не мога да ви гарантирам, че в Бейлитаун — столицата на Бейлиуърлд — ще успеете да избягате от тълпите. Нищо не е в състояние да спре правителствените служители, които са решили да натрупат политически дивиденти, като застанат на видно място до вас — небрежно приведени и с широка усмивка към тълпата.

— Йосафате! Както би казал вашият Праотец.

— Не бива да го казвате, след като се приземим, мадам. Този израз е запазена марка за него. Смята се за проява на лош вкус, ако бъде изречен от някой друг… Ще има речи и приветствия, и всевъзможни други нищо незначещи формалности. Съжалявам, милейди.

— Мога да мина и без тях, но предполагам, че няма начин да ги спрем — замислено каза Гладиа.

— Никакъв, милейди.

— Колко време ще продължи това?

— Докато им омръзне. Няколко дни, предполагам, но ще има известно разнообразие.

— А колко време ще останем на планетата?

— Докато на мен ми омръзне. Съжалявам, милейди, но имам да свърша много работи… да навестя разни места… да се видя с някои приятели…

— Да се полюбя с някои жени…

— Нищо човешко не ми е чуждо — отвърна Д.Ж. с широка усмивка.

— Не бих казала, че сте се разчувствал.

— Това ми е слабото място. Не мога насила да се разчувствам.

— Но и не страдате от излишно благоразумие — усмихна се Гладиа.

— Никога не съм го твърдял. Както и да е, трябва да се съобразявам освен всичко друго и с такива досадни подробности като факта, че офицерите и екипажът ще искат да се видят със своите семейства и приятели, да си отспят и да се порадват на планетата… Остава още и корабът, който ще трябва да се поремонтира, поизлъска, презареди. Дребни неща от този род.

— Колко време ще отиде за тези дребни неща?

— Кой знае. Може би месеци.

— А какво ще правя аз през това време?

— Можете да разгледате планетата, да поразширите общата си култура.

— Само че вашата планета като че ли не е пъпът на Галактиката.

— Права сте, но ще се помъчим да не скучаете — Д.Ж. погледна часовника си. — И едно последно предупреждение, мадам. Не споменавайте своята възраст.

— Какъв повод бих могла да имам така или иначе?

— Може да стане случайно. От вас се очаква да кажете няколко думи, а не е изключено да започнете например така: „Никога през всичките двайсет и три десетилетия на моя живот не съм била толкова щастлива, колкото при срещата си с народа на Бейлиуърлд.“ Ако се изкушавате да започнете речта си с нещо подобно, по-добре се откажете.

— Добре. Без друго не възнамерявам да се впускам в хиперболи… Но — просто така, от чисто любопитство — защо не?

— Просто защото за тях е по-добре да не знаят на колко сте години.

— Но те много добре знаят, нали? Знаят, че съм била приятелка на вашия Праотец, и знаят колко отдавна е живял той. Или може би си мислят… — тя му хвърли един изпитателен поглед, — … че съм някоя далечна потомка на онази Гладиа?

— Не, не, те знаят коя сте и на колко сте години, но то е само в главите им — той потупа с пръст по челото си, — а малко хора използват главите си, както може би сте забелязала.

— Да, забелязала съм. Дори на Аврора.

— Чудесно. Не бих искал в това отношение заселниците да правят изключение. Е, добре, вие изглеждате на… — Д.Ж. я огледа преценяващо — четиридесет-четиридесет и пет години и инстинктивно те ще приемат, че сте на толкова. Средностатистическият човек се ограничава с инстинктивното мислене, освен ако вие не му поднесете на тепсия истинската цифра.

— Има ли изобщо някакво значение?

— Дали има? Вижте, средният заселник наистина не иска роботи. Нито ги харесва, нито желае да ги притежава. В това отношение се радваме, че не приличаме на космолитите. Дългият живот обаче е нещо съвсем друго. Четиридесет десетилетия са значително повече от десет.

— Малцина от нас достигат границата от четиридесет десетилетия.

— И малцина от нас достигат до границата от десет. Ние непрекъснато разясняваме преимуществата на краткия живот — качество вместо количество, по-ускорена еволюция, непрестанно променящ се свят. Но нищо не е в състояние да накара хората да се почувстват щастливи от факта, че живеят десет десетилетия, ако си въобразят, че биха могли да живеят и четиридесет. Така че от един момент нататък пропагандата престава да действа и най-добре да не повдигаме въпроса. Както може би се досещате, те рядко виждат космолити и съответно нямат повод за скърцане със зъби, че видите ли космолитите изглеждат млади и жизнени, дори когато са два пъти по-стари от най-стария живял някога заселник. Във ваше лице те ще го разберат и ако се замислят, това силно ще ги потисне.

— Може би ще поискате да им изнеса една реч и да им обясня какво точно значат тези четиридесет десетилетия? — попита Гладиа с горчивина. — Да им кажа ли с колко години се надживява пресъхналия извор на надеждата, да не говорим за приятелите и познатите? Да им кажа ли за обезсмислянето на децата и семейството; за безкрайното идване и заминаване на поредния съпруг; за мъглявата въртележка от неофициални връзки между и едновременно с тях? За идването на времето, когато вече си видял всичко, което си искал да видиш, и чул всичко, което си искал да чуеш; когато не можеш да измислиш нищо ново; или как постепенно забравяш какво представлява възбудата и откривателството; как с всяка изминала година разбираш, че скуката и отегчението могат да те притискат с все по-нарастващата сила?

— Бейлинчаните няма да ви повярват. Не мисля, че и аз ви вярвам. Всички космолити ли се чувстват така, или вие си го измислихте?

— Мога да бъда сигурна само какво чувствам аз, но съм наблюдавала как другите помръкват с възрастта; как се озлобяват; как амбициите им угасват, а безразличието им расте.

Д.Ж. сви устни и помръкна.

— Висок ли е процентът на самоубийствата при космолитите? Не съм чувал да е така.

— На практика е нула.

— Но това противоречи на думите ви.

— Помислете малко! Ние сме заобиколени от роботи, които са посветени на една-единствена цел — да ни опазят живи. Няма никакъв начин, по който бихме могли да се самоубием, докато сме заобиколени от тях. Съмнявам се, че някой дори би си помислил да направи опит. Аз самата не бих и сънувала за подобно нещо, дори само защото не мога да понеса мисълта какво би означавало това за моите домашни роботи, а още повече за Данил и за Жискар.

— Но нали те не са истински живи. Нямат чувства.

Гладиа поклати глава.

— Казвате го само защото никога не сте живял с тях… Както и да е, мисля, че надценявате копнежа на вашите хора за по-дълъг живот. Вие например знаете на колко съм години, виждате ме как изглеждам, но това не ви притеснява.

— Защото съм убеден, че Външните светове са обречени на упадък и гибел, че Заселническите светове са надеждата за бъдещето на човечеството и че гаранция за това е именно кратката продължителност на живота ни. Вашите думи могат само да затвърдят това мое убеждение.

— Не бъдете толкова сигурен. Вие също можете да си създадете неразрешими проблеми — ако вече не сте.

— Това несъмнено е възможно, милейди, но засега ще трябва да ви оставя. Корабът се приготвя за приземяване и ще трябва да застана умно пред управляващия компютър, иначе ще си помислят, че не съм никакъв капитан.

Той излезе, а Гладиа остана потънала в мрачен размисъл, разкъсвайки машинално с пръсти найлоновата опаковка на костюма.

На Аврора тя бе успяла да постигне някакво вътрешно равновесие, да се остави да я понесе тихото течение на живота. Хранене след хранене, ден след ден, година след година минаваха покрай нея, а спокойствието я ограждаше макар и не изцяло, от изнурителното очакване на единственото приключение, което все още й предстоеше — смъртта.

Но ето че отиването до Солария бе събудило спомените от детството, преминало отдавна на един отдавна забравен свят, и спокойствието около нея се разклати — може би непоправимо. Ето че сега тя посрещаше незащитена ужасите на продължаващия живот.

Какво можеше да замени изчезналото спокойствие?

Гладиа срещна бледите пламъчета в очите на Жискар и промълви:

— Помогни ми да се оправя с това, Жискар.

32

Беше студено. Небето бе посивяло от облаци, из въздуха проблясваха снежинки. Свежият ветрец разпиляваше преспите пухкав снежец, а отвъд площадката за кацане се виждаха цели грамади от сняг.

На места се бяха скупчили тълпи от хора, удържани от поставените бариери. Всички носеха предпазни костюми с най-разнообразни цветове и кройки и изглеждаха като надути балони. Създаваха впечатлението, че човечеството не представлява нищо друго освен просто една сбирщина от безформени същества с очи. Неколцина носеха и прозрачни козирки, които проблясваха пред лицата им.

Гладиа притисна ръка към лицето си. С изключение на носа си не усещаше никакъв студ. Костюмът не само предпазваше, но и като че ли излъчваше някаква собствена топлина.

Тя се обърна назад. Данил и Жискар стояха на една крачка от нея, облечени в същите костюми.

Отначало тя се бе възпротивила.

— Те нямат нужда от костюми. Не усещат никакъв студ.

— Не се и съмнявам — беше отвърнал Д.Ж., — но вие казахте, че няма да отидете никъде без тях, а не можем да си позволим да оставим Данил съблечен на студа. Ще изглежда неестествено. А и по-добре да не предизвикваме излишна враждебност, като натрапваме факта, че имате роботи.

— Не може да не знаят, че с мен има роботи, пък и лицето на Жискар ще го издаде, дори да носи костюм.

— Може и да знаят — не отстъпваше Д.Ж., — но има голяма вероятност да не се замислят много по въпроса, освен ако не ги принудим — така че нека не насилваме нещата.

В момента Д.Ж. й правеше знаци да тръгне към наземната кола с прозрачна каросерия.

— Всички искат да могат да ви виждат докато пътуваме, милейди — каза той с усмивка.

Гладиа седна отзад, а Д.Ж. се намести до нея.

— Аз съм съучастник в геройското представление — поясни той.

— Държите ли на това?

— О, да. Това означава премия за екипажа и евентуално повишение за мен. Не съм безразличен към тези неща.

Данил и Жискар се разположиха на местата срещу тях. Данил с лице към Гладиа, Жискар с лице към Д.Ж.

Пред тях имаше още една, непрозрачна наземна кола, а отзад се извиваше цяла колона от десетина други. Откъм тълпата се разнесоха приветствени възгласи и се издигна цяла гора от махащи ръце. Д.Ж. се усмихна и в отговор също замаха с ръка, подканяйки Гладиа да направи същото. Тя махна вяло и безучастно. Вътре в колата беше топло и носът й се беше оправил от студа.

— Прозорците блестят много неприятно — отбеляза тя. — Не може ли нещо да се направи?

— Определено, обаче няма да го направим — отвърна Д.Ж. — Това е възможно най-малко биещото на очи силово поле. Хората отвън са превъзбудени и макар че ги претърсихме, някой може все пак да е успял да скрие някакво оръжие, а не бихме искали да пострадате.

— Искате да кажете, че някой може да се опита да ме убие?

(Данил спокойно изследваше с поглед тълпата от едната страна на колата, същото правеше и Жискар от другата.)

— Много малко вероятно е, милейди, но все пак вие сте космолит, а заселниците не обичат космолитите. Възможно е някои да ги мразят с такава непреодолима сила, че във ваше лице да виждат само една от тях… Но не се притеснявайте. Дори някой да се опита, което, както ви казах, е малко вероятно, няма да успее.

Колоната от коли плавно потегли.

Гладиа почти се изправи от изумление. Отпред, зад преградата, която ги отделяше, нямаше никой.

— Кой кара? — попита тя.

— Колите са напълно компютризирани — поясни Д.Ж. — Доколкото разбирам, вашите не са?

— Нашите се управляват от роботи.

Д.Ж. продължаваше да маха и Гладиа машинално последва примера му.

— Ние нямаме роботи — добави той.

— Но компютърът не се различава съществено от робота.

— Компютърът не е хуманоиден и не бие на очи. Каквото и да е техническото сходство помежду им, в психологическо отношение ги дели цяла пропаст.

Гладиа разглеждаше пейзажа отвън. Потискаща гледка, пуста и безрадостна. Зимата не можеше да прикрие отчайващата картина на оскъдните голи шубраци и самотни дървета, чийто недорасъл, унил вид засилваше усещането за надвиснала смърт.

Д.Ж. забеляза нейното обезсърчение и го свърза с погледите, които Гладиа хвърляше през прозорците.

— Сега не изглежда кой знае какво, милейди — каза той. — През лятото обаче не е лошо. Има зелени полянки, овошки, житни поля…

— А гори?

— Нямаме девствени гори. Планетата ни е още млада. Все още се оформя. На практика тук сме само от около век и половина. В началото са били култивирани със семена от Земята само най-необходимите жизнени площи за първите заселници. После заселихме океана с риба и всички видове безгръбначни, като направихме всичко възможно да създадем самовъзпроизвеждаща се екологична единица. Това е сравнително лесно, стига химическият състав на океана да е подходящ. Ако не е, планетата не може да бъде заселена без значителни химически модификации, а това на практика никога не е било пробвано, макар че са налице всевъзможни планове за подобни процедури… В крайна сметка, сега се опитваме да накараме всичко да зацъфти, но процесът винаги протича трудно и бавно.

— Всички ли Заселнически светове са минали по този път?

— И все още го следват. Нещата никъде не са приключили. След още няколко века Заселническите светове ще се преизпълнят с живот — в моретата и на сушата, — макар че дотогава ще се появят и много нови планети, които тепърва ще си проправят пътя през началните стадии. Сигурен съм, че и Външните светове са минали през същите изпитания.

— Преди много векове — и не така мъчително, струва ми се. Помагали са ни роботите.

— Все някак ще се оправим — лаконично отвърна Д.Ж.

— Ами местните форми на живот — растенията и животните, които са се развивали на планетата, преди да дойдат хората?

Д.Ж. сви рамене.

— Слаба работа. Малки, хилави създания. Разбира се, учените се интересуват от тях, така че местните форми на живот все още съществуват в специални аквариуми, ботанически градини, зоопаркове. Има освен това някои затънтени кътчета и водни площи, които още не са преобразени и където местните форми на живот все още живеят на спокойствие.

— Но рано или късно всички диви места ще бъдат преобразени, така ли?

— Да, надяваме се.

— Нямате ли чувството, че планетата наистина принадлежи на тези слаби, хилави създания?

— Не. Не съм толкова сантиментален. Планетата и цялата Вселена принадлежат на разума. Космолитите също смятат така. Къде са местните форми на живот на Солария? Ами на Аврора?

Колоната от коли, която мудно се придвижваше от космодрума, бе стигнала до някакво равно, павирано място, застроено с около десетина ниски, покрити сгради.

— Столичният площад — каза Д.Ж. с приглушен глас. — Това е сърцето на планетата. Тук са съсредоточени правителствените сгради, тук заседава Конгресът на планетата, тук се намира Изпълнителният съвет и така нататък.

— Съжалявам, Д.Ж., но не е много впечатляващо. Просто някакви малки и безинтересни сгради.

Д.Ж. се усмихна.

— Виждате само върха на айсберга, милейди. Самите сгради са под земята и са свързани помежду си. Всъщност всичко е един цялостен комплекс, който продължава да се разраства. Като самостоятелен град, нали разбирате. Той и заобикалящите го жилищни площи представляват Бейлитаун.

— Възнамерявате ли в крайна сметка да разположите всичко под земята? Целият град? Целият свят?

— Да, болшинството от нас са за подземен свят.

— Доколкото знам, на Земята има подземни Градове.

— Да, наистина, милейди. Така наречените Стоманени пещери.

— Значи вие им подражавате?

— Не копираме буквално. Включваме някои наши собствени виждания и… Спряхме, милейди, и всеки момент ще ни поканят да излезем. На ваше място бих пристегнал закопчалките на костюма. Пронизващият вятър, който духа през зимата на Площада, е станал пословичен.

Гладиа последва съвета му с непохватни движения.

— Значи казвате, че не е буквално копиране.

— Не е. Проектираме подземните си сгради предвид климата на планетата, който като цяло е по-суров от земния. Затова се налагат някои архитектурни промени. Ако се построи всичко както трябва, не е необходима почти никаква енергия за поддържане на топлината в комплекса през зимата и за охлаждането му през лятото. И наистина в известна степен през зимата затопляме с натрупаната от предишното лято топлина, а през лятото охлаждаме с акумулирания от предишната зима студ.

— А вентилацията?

— Тя поглъща част от запасите, но не целите. Имаме напредък, милейди, и някой ден ще можем да се мерим със земните съоръжения. А, разбира се, това е нашата крайна цел — да превърнем Бейлиуърлд в огледален образ на Земята.

— Не съм подозирала, че Земята е толкова възхитително място, че да бъде желан образец за подражание — небрежно подметна Гладиа.

Д.Ж. я стрелна с поглед.

— Никога не си позволявайте подобни шеги със заселниците, милейди, дори и с мен. Със Земята шега не бива.

— Съжалявам, Д.Ж. — отвърна Гладиа. — Нищо лошо нямах предвид.

— Не сте знаела. Но сега вече знаете. Хайде, да слизаме.

Страничната врата на колата се отвори с безшумно плъзване, Д.Ж. се извърна и слезе. Обърна се, за да подаде ръка на Гладиа, и добави:

— Ще държите реч пред Конгреса на планетата, нали разбирате, а всеки правителствен служител, който успее да се промъкне, ще направи същото.

Гладиа бе протегнала ръка към Д.Ж. и вече бе почувствала болезненото бръснене на ледения вятър по лицето си, но сега изведнъж се отдръпна.

— Да държа реч?! Никой не ме предупреди!

Д.Ж. изглеждаше учуден.

— Мислех, че се разбира от само себе си.

— Изобщо не е така. И не мога да държа никакви речи. Никога не съм правила подобно нещо.

— Ще трябва. Няма нищо страшно. Въпросът е просто да кажете няколко думи след дългите и скучни приветствия.

— Но какво бих могла да кажа?

— Нищо кой знае колко особено, уверявам ви. Мир и любов, ала-бала — най-много половин минута. Ако искате, ще ви надраскам няколко реда.

Гладиа слезе от колата и роботите я последваха. В главата й цареше истински хаос.