Айзък Азимов
Роботите и империята (10)

37а

Данил продължи мисълта си, сякаш парливият спомен за смъртта на Бейли не го бе смутил нито за миг.

— Но сега, в светлината на речта на мадам Гладиа, като че ли откривам още нещо в думите на колегата Илайджа.

— Какво имаш предвид?

— Още не съм сигурен. Много е трудно да мисля в насоката, в която се опитвам.

— Ще почакам, колкото е необходимо — отвърна Жискар.

38

Дженовъс Пендъръл беше висок и все още не толкова стар, колкото го караше да изглежда буйният гъсталак на бялата му коса и пухкавите снежни бакенбарди, които му придаваха достолепие и неповторимост. Имаше осанката на роден предводител и това бе улеснило неговото издигане, но както самият Пендъръл ясно съзнаваше, външно той изглеждаше много по-силен, отколкото по характер.

След като го избраха в Директората, първоначалното му главозамайване премина твърде бързо. Властта, която получи, не бе лъжица за неговата уста и той си даваше сметка за това все по-ясно с всяка изминала година, докато малко по малко автоматично се придвижваше напред. В момента беше Старши директор.

Ама че време да бъдеш Старши директор!

Някога управлението на планетата е било направо шега работа. Дори по времето на Нефи Морлър преди осем десетилетия — същият онзи Морлър, когото всички до последния училищен хлапак смятаха за най-великия Директор, — дори и тогава е било шега. Какво е представлявал Бейлиуърлд в ония времена? Една малка планета, тук-там някоя и друга ферма, шепа градчета, скупчени около естествените комуникационни възли. Цялото население не е надвишавало пет милиона; износът се е състоял главно от вълна и малко титан.

Космолитите изобщо не са се интересували от тях под повече или по-малко благотворното влияние на Хан Фастълф от Аврора. Животът е бил прост. Хората са можели да пътуват до Земята когато си пожелаят — щом им се прииска да вдъхнат малко цивилизация или да се нагледат на техника — и потокът от емигранти земляни не е секвал. Огромното население на Земята бе неизчерпаемо.

И защо тогава Морлър да не стане велик Директор? Нищо не е трябвало да прави.

А за в бъдеще управлението също щеше да е лесна работа. Космолитите щяха да продължават по пътя към своя пълен упадък (всяко дете знаеше, че това е неизбежно, че накрая те ще се удавят в противоречията на своето общество — макар че понякога Пендъръл се чудеше дали наистина е така), а заселниците щяха все повече да нарастват по брой и по сила. И скоро щеше да дойде времето, когато животът щеше отново да стане спокоен. Заселниците щяха да заживеят в мир и да развият до краен предел своята технологична мощ.

С постепенното запълване на Бейлиуърлд планетата — както и всички останали като нея — щеше да придобива все повече облика на една втора Земя. Междувременно щяха да се появяват още и още нови планети, които в крайна сметка щяха да образуват великата Галактическа империя. А Бейлиуърлд, в качеството си на най-стария и най-населения от Заселническите светове, несъмнено щеше да има водещо място в тази Империя — под егидата и неизменното управление на Майката Земя.

Но Пендъръл бе Старши директор не в миналото. Нито пък в бъдещето. Той заемаше тази длъжност сега.

Сега Хан Фастълф бе мъртъв, но Келдън Амадиро продължаваше да е жив. Преди двайсет десетилетия Амадиро се бе примирил с положението, че на Земята бе разрешено да изпраща заселници в космоса, но сега от него можеше да се очакват неприятности. Космолитите все още бяха твърде силни, за да бъдат пренебрегвани; заселниците — все още не достатъчно укрепнали, за да действат уверено. Налагаше се да задържат по някакъв начин космолитите, докато съотношението на силите не се промени достатъчно.

А задачата как да се усмирят космолитите, от една страна, а от друга — заселниците да останат непреклонни, но същевременно и благоразумни, падаше изключително върху плещите на Пендъръл. Но това нито му харесваше, нито го бе искал.

Беше мрачна и студена утрин, снегът се трупаше все по-ожесточено — това поне си беше в реда на нещата, а той крачеше самотно през хотела. Мразеше кортежите.

Специалните части, разхвърляни наоколо в пълен състав, козируваха на място, когато минаваше покрай тях, а той уморено им отвръщаше. Обърна се към капитана, който се приближи да го посрещне.

— Някакви проблеми, капитане?

— Никакви, господин Директор. Всичко е спокойно.

Пендъръл кимна.

— В коя стая е Бейли?… Аха… Държите ли жената и нейните роботи под строга охрана?… Добре.

Той отмина. Общо взето, Д.Ж. се бе държал както трябва. Изоставената Солария би могла да се използва от Търговците като почти неизчерпаем източник на роботи и големи печалби. Макар че, навъсено мислеше Пендъръл, печалбите не бива да се бъркат с най-естествения еквивалент на световната сигурност. Най-добре беше да оставят Солария на спокойствие с нейните клопки. Не си струваше заради нея да избухва война. Д.Ж. бе направил добре, като се е махнал веднага.

И като е взел ядрения мултипликатор. Устройствата от подобен род бяха толкова невероятно масивни, че можеха да се използват само поместени в огромните и скъпи съоръжения, които бяха издигнати с цел да унищожават нашественически кораби. А даже и те си оставаха все още само на чертеж. Прекалено скъпи излизаха. Абсолютно задължително беше да се направят по-малки и по-евтини модели. Така че Д.Ж. с пълно право е сметнал, че докарването на един солариански мултипликатор е по-важно от всичките роботи на онази планета, взети заедно. Мултипликаторът би трябвало да улесни страхотно учените на Бейлиуърлд.

От друга страна, щом един от Външните светове разполага с портативен мултипликатор, какво остава за другите? Какво остава за Аврора? Ако размерът на тези оръжия може да се намали дотолкова, че да се поберат на бойните кораби, тогава една флотилия от космолити би била достатъчна, за да помете без никакви затруднения произволен брой заселнически кораби. Докъде ли бяха стигнали в тази насока? И щеше ли Бейлиуърлд да навакса преднината им с помощта на мултипликатора, донесен от Д.Ж.?

Пендъръл сигнализира за пристигането си на вратата на хотелската стая на Д.Ж., влезе, без изобщо да чака отговор, и седна, без да чака покана. Длъжността Старши директор криеше известни преимущества.

Д.Ж. надникна от банята и изломоти, докато триеше с кърпа косата си:

— Щях да посрещна Ваша Директорска Светлост с подобаващата тържественост, но ме хващате малко натясно, тъй като току-що излизам от банята и съм поставен в изключително неудобно положение.

— О, я млъквай — раздразнено изсумтя Пендъръл.

Неудържимата бодрост на Д.Ж. обикновено го забавляваше, но не и сега. В някои отношения той изобщо не можеше да го разбере. Д.Ж. беше от рода Бейли, пряк потомък на великия Илайджа и на Основоположника Бентли. Това му гарантираше Директорския пост, особено като се имаше предвид и неговата сърдечност, с която печелеше симпатии навсякъде. Вместо това той реши да стане Търговец, което си беше трудна, а и опасна работа. Можеше да направи човек богат, но много по-вероятно бе да погуби живота му или — още по-лошо — да го състари преждевременно.

Да не говорим, че този начин на живот го откъсваше от планетата понякога с месеци наред, а Пендъръл предпочиташе да се вслушва в съветите на Д.Ж., отколкото в съветите на болшинството от своите министри. Човек не винаги можеше да е сигурен дали Д.Ж. говори сериозно или не, но с едно наум си струваше да го изслуша.

Пендъръл тежко подхвана:

— Не мисля, че речта на оная жена се оказа най-доброто, което можеше да ни се случи.

Почти облечен, Д.Ж. присви рамене.

— Кой можеше да го предвиди?

— Ти например. Трябвало е да се поинтересуваш от нейното минало, след като си решил да я вземеш със себе си.

— Поинтересувах се, господин Директор. Прекарала е малко повече от три десетилетия на Солария. Именно на тази планета се е оформила като личност, а там е живяла заобиколена единствено от роботи. Виждала е хора само посредством холографски изображения, с изключение на съпруга си, а той не я е посещавал често. След като отишла на Аврора, трябвало да преодолее един дълъг и труден период на адаптация, но дори и там е живяла главно с роботи. За двайсет и три десетилетия тя едва ли е срещала и двайсетина човека на куп, а какво остава за четири хиляди. Мислех, че едва ли ще успее да каже и две-три думи. Откъде да знам, че била такъв подстрекател.

— Можеше да я спреш, след като го узна. Седеше точно до нея.

— Да не би да сте искали размирици? Хората я харесаха. И вие бяхте там. Знаете, че е така. Ако я бях накарал да седне, те щяха да се хвърлят към сцената. В края на краищата, господин Директор, вие също не направихте никакъв опит да я спрете.

Пендъръл прочисти гърло.

— Всъщност имах подобни намерения, но всеки път щом се обърнех назад, пред погледа ми се изпречваше нейният робот — онзи, дето изглежда като робот.

— Жискар. Да, но какво от това? Той не може нищо да ви направи.

— Знам. Но въпреки това ужасно ме притесняваше и аз все не се решавах да се намеся.

— Е, няма значение, господин Директор — каза Д.Ж. Вече се беше облякъл и побутна подноса със закуската към другия. — Кафето е още топло. Вземете си от кифличките и сладкото, ако ви се хапва… Всичко ще се оправи. Не ми се вярва хората да се преизпълнят чак толкова с любов към космолитите, че да попречат на нашата политика. Дори можем да извлечем изгоди от положението. Ако космолитите научат какво е станало тук, вероятно партията на Фастълф ще укрепи позициите си. Фастълф може и да е мъртъв, но неговата партия не е — поне не съвсем, а всяко поощряване на тяхната умерена политика е добре дошло за нас.

— Мисля си — замислено рече Пендъръл — за всеобщия Конгрес на Заселниците, който ще се проведе след пет месеца. Кой знае колко саркастични забележки ще ми се наложи да чуя по адрес на нашата примиренческа политика и любвеобилните ни отношения с космолитите… Едно ще ти кажа — добави той мрачно, — колкото по-малък е светът, толкова повече ястреби ражда.

— Ами тогава кажете го и на тях — отвърна Д.Ж. — На обществените места се дръжте като истински държавник. Но щом ги издебнете насаме, погледнете ги право в очите и — неофициално — им кажете, че на Бейлиуърлд има свобода на словото и че така смятаме да продължава и занапред. Кажете им, че Бейлиуърлд взима присърце интересите на Земята, но че ако някоя планета желае да докаже своята по-голяма преданост, като обяви война на космолитите, Бейлиуърлд ще наблюдава действията с жив интерес, но нищо повече. Това ще им запуши устата.

— О, не, не — разтревожено запротестира Пендъръл. — Реплики в тоя дух моментално ще се разчуят. Ще се вдигне невъобразим шум.

— Прав сте, за съжаление — отбеляза Д.Ж. — Но поне си го мислете и не се оставяйте на онези безмозъчни кречетала да ви притискат.

Пендъръл въздъхна.

— Предполагам, че все някак ще се оправим, но след станалото снощи плановете ни страхотно ще се объркат. Затова ме е яд.

— Какво толкова е станало?

— Когато си тръгнал от Аврора за Солария, два аврориански бойни кораба също са потеглили натам. Знаеше ли го?

— Не, но очаквах подобно нещо — отвърна Д.Ж. с безразличие. — И затова си направих труда да прибягвам до подвеждащи трикове по пътя.

— Един от аврорианските кораби се е приземил на Солария — на хиляди километри встрани от теб, така че, изглежда, не се е стремил да те следи, — а другият е останал в орбита.

— Логично. И аз щях да постъпя така, ако имах на разположение втори кораб.

— Аврорианският кораб, който се приземил, бил унищожен за броени часове. Корабът в орбита докладвал за станалото и получил заповед да се връща… Съобщението е било засечено от една Търговска наблюдателна станция, която ни го изпрати.

— Кодирано ли е било?

— Естествено, но са използвали един от кодовете, които сме дешифрирали.

Д.Ж. поклати замислено глава, после рече:

— Много интересно. Значи никой от тях не е можел да говори на солариански.

— Очевидно — важно закима Пендъръл. — Тази твойта жена е единственият човек от Солария, който можеш да намериш в цялата Галактика — освен ако някой не открие къде са се дянали самите соларианци.

— А те ме оставиха да я взема, а? Кофти за аврорианците!

— Както и да е, снощи смятах да съобщя за унищожения аврорианския кораб. Само фактите — никакво злорадство. Така или иначе, новината щеше да въодушеви и последния заселник в Галактиката. Нали ние се измъкнахме, а аврорианците — не.

— Ние имахме соларианка — отбеляза Д.Ж. — Аврорианците не са имали.

— Чудесно. Вие с жената също щяхте да се представите в добра светлина… Но нищо не стана. Пред онова, което направи тя, всичко останало бледнее — дори новината за унищожението на един аврориански кораб.

— Да не говорим — продължи Д.Ж., — че след като тъкмо си свършил да ръкопляскаш на братството и любовта, не върви тутакси да започнеш да ръкопляскаш на смъртта на неколкостотин аврориански братя.

— Да, предполагам. Така че изпуснахме шанса за страхотен психологически удар.

Д.Ж. се чумереше.

— Не мислете за това, господин Директор. За пропаганда винаги има време — в някой по-подходящ момент. Важното е какво се крие зад всичко това… Взривен е един аврориански кораб. Значи те не са очаквали, че срещу тях ще бъде използван ядрен мултипликатор. На другия кораб е било наредено да се върне, което може да означава, че той не е имал съответните защитни средства — може би те изобщо не разполагат с такива. Оттук стигам до извода, че портативният — или полупортативният, все едно — мултипликатор представлява изключително соларианско изобретение, а не на Външните светове като цяло. Това е добре дошло за нас — ако е вярно. Нека за момента престанем да оплакваме кяра от пропагандата и да насочим вниманието си върху всяко късче полезна информация, което можем да извлечем от въпросния мултипликатор. Нали искаме по възможност да изпреварим космолитите в това отношение.

Пендъръл си взе кифличка и я задъвка.

— Може би си прав — измънка той. — Но в такъв случай как ще се оправим с другата новина?

— Каква друга новина? — попита Д.Ж. — Вижте какво, господин Директор, ще ми кажете ли накрая всичко, за да мога да водя смислен разговор, или смятате да ми подхвърляте информацията късче по късче и да ме карате да я ловя във въздуха?

— Недей да се засягаш, Д.Ж. С теб няма смисъл да се говори, освен ако не подхвана разговора по-непринудено. Знаеш ли какво представляват събранията на Директората? Искаш ли да вземеш моята работа? Спокойно можеш да я получиш.

— Не, благодаря, не ми трябва. Трябва ми вашата новина.

— Имаме послание от Аврора. Истинско послание. Дори са благоволили да се обърнат направо към нас, вместо да ни го пращат с посредничеството на Земята.

— Значи посланието е важно — за тях. Какво искат?

— Искат си обратно соларианката.

— Тоест очевидно са разбрали, че нашият кораб се е измъкнал от Солария и е пристигнал на Бейлиуърлд. И те си имат наблюдателни станции, освен това сигурно подслушват нашите съобщения, както ние — техните.

— Определено — отвърна Пендъръл с явно раздразнение. — Разшифроват нашите кодове със същата бързина, с която ние техните. Аз лично смятам, че би трябвало да се споразумеем и повече да не кодираме съобщенията си. Нищо няма да се промени нито за нас, нито за тях.

— Казват ли защо искат жената обратно?

— Не, разбира се. Космолитите не дават обяснения — те дават нареждания.

— Дали са разбрали в какво точно се е състояла нейната роля на Солария? След като тя е единственият човек с неподправено соларианско произношение, може би са решили да я използват, за да прочистят планетата от всички надзиратели?

— Не виждам как може да са разбрали, Д.Ж. Едва снощи обявихме какво точно е станало. Посланието от Аврора дойде много преди това… Но всъщност няма значение защо им е потрябвала. Въпросът е какво ще правим ние? Ако не я върнем, може да настъпи криза в отношенията ни с Аврора, което не бих искал. Ако я върнем, това няма да се хареса на хората, а Старецът Бистърван ще има чудесен повод да ни натяква, че пълзим пред космолитите.

Те се спогледаха, после Д.Ж. бавно отвърна:

— Ще трябва да я върнем. В крайна сметка тя е космолит и е поданик на Аврора. Не можем да я задържаме против волята на Аврора, иначе излагаме на риск всеки един Търговец, който се осмели да навлезе в територията на Външните светове по работа. Но аз ще я върна обратно, господин Директор, а вие можете да стоварите вината върху мен. Кажете, че съм я взел на Солария при условие, че ще я върна обратно на Аврора — което всъщност си е самата истина, макар и не под формата на писмено споразумение. Кажете, че съм почтен човек и че съм решил да спазя своето обещание… И нещата може да се обърнат в наша полза.

— Но как?

— Ще трябва да помисля. Но ако решаваме така, господин Директор, тогава настоявам моят кораб да бъде ремонтиран на планетарни разноски. А хората ми ще искат да получат солидни премиални… Хайде, господин Директор, та те се лишават от своите отпуски.

39

Като се имаше предвид, че Д.Ж. не бе възнамерявал да се качва на кораба си поне още три месеца, той изглеждаше направо в страхотно настроение.

А като се имаше предвид, че Гладиа разполагаше с по-голяма и по-луксозна каюта от предния път, тя изглеждаше твърде потисната.

— Защо е всичко това? — попита тя.

— Гледате зъбите на харизан кон? — пошегува се Д.Ж.

— Просто питам. Защо?

— Преди всичко, милейди, вие сте първокласна героиня и когато оправяха кораба, спретнаха това местенце специално за вас.

— Спретнаха?

— Така се казва. Разкрасиха, щом предпочитате.

— Това пространство не е изникнало от нищото. За чия сметка е?

— Всъщност това беше салонът за екипажа, но те настояха, нали разбирате. Вие сте тяхната любимка. Нис… спомняте ли си Нис?

— Естествено.

— Та той иска да го вземете на мястото на Данил. Казва, че Данил не си харесвал работата и непрекъснато се извинявал пред жертвите си. Нис твърди, че щял да види сметката на всеки, който ви докара и най-малката неприятност, щял с удоволствие да го прави и никога нямало да се извинява.

Гладиа се усмихна.

— Кажете му, че ще имам предвид неговото предложение и че ще ми бъде приятно да се ръкуваме, ако това може да се уреди. Така и не успях да го направя преди кацането на Бейлиуърлд.

— Ще си сложите вашите ръкавици, надявам се.

— Разбира се, макар да се чудя дали наистина има смисъл. Откакто напуснах Аврора, дори не съм кихнала. Вероятно инжекциите, които си слагам, добре са подсилили имунната ми система — тя пак се огледа. — Направили сте дори ниши за Данил и Жискар. Много трогателно от ваша страна, Д.Ж.

— Мадам — отвърна Д.Ж., — не жалим сили, за да ви угодим, и сме поласкани, че останахте доволна.

— Колкото и да е странно — Гладиа изглеждаше искрено озадачена, — не съм съвсем доволна. Не съм сигурна, че искам да напусна вашата планета.

— Сериозно ли? Навсякъде само студ, сняг, скука, простащина, безкрайно ликуващи тълпи от хора. Какво толкова ви привлича тук?

Гладиа се изчерви.

— Не са ликуващите тълпи.

— Ще се престоря, че ви вярвам, госпожо.

— Наистина не са те. Нещо съвсем друго. Аз… аз никога не съм направила нещо. Забавлявала съм се по най-различни банални начини, запълвала съм си времето с оцветяване на силови полета и с екзодизайн на роботи. Любила съм се, била съм съпруга и майка и… и… никога не съм била личност. Ако внезапно бях престанала да съществувам или ако никога не се бях раждала, това нямаше да засегне абсолютно никой и нищо — с изключение може би на един-двама по-близки лични приятели. Сега положението е различно.

— Така ли? — в гласа на Д.Ж. се долавяше съвсем бегло подигравателен оттенък.

— Да, така! Мога да въздействам на хората. Мога да си избера някаква кауза и да я приема като моя. Всъщност вече съм си избрала. Искам да предотвратя войната. Искам Вселената да бъде заселена наравно от космолити и от заселници. Искам всяка общност да съхрани своите особености, но същевременно да бъде толерантна към другата. Искам да се захвана толкова сериозно с това, че след моята смърт историята да се е променила благодарение на мен и хората да казват: „Ако не беше тя, нещата нямаше да вървят така добре.“

Тя се обърна към Д.Ж. със светнало лице.

— Знаете ли какво означава, когато близо два и половина века си бил никой, а после внезапно получиш възможността да станеш някой; да откриеш, че в живота, който си смятал за празен, все пак може да има нещо — нещо чудесно; да се почувстваш щастлив дълго-дълго след като си загубил всякаква надежда за това?

— Не е необходимо да бъдете на Бейлиуърлд, милейди, за да имате всичко това — Д.Ж. изглеждаше малко объркан.

— На Аврора няма да го имам. На Аврора съм просто един емигрант от Солария. Докато на някой Заселнически свят съм космолит — нещо твърде необичайно.

— Но в редица случаи вие твърдяхте — при това доста настойчиво, — че искате да се върнете на Аврора.

— Преди известно време — да, но сега не твърдя подобно нещо, Д.Ж. Сега вече не го искам.

— И ние бихме се съобразили с вас, само че Аврора иска вие да се върнете. Така ни казаха.

Гладиа направо се стъписа.

— Те искат да се върна?

— Така твърдят в официалното послание, което получихме от Председателя на Съвета на Аврора — безгрижно подхвърли Д.Ж. — С радост бихме ви задържали, но членовете на Директората решиха, че не биха платили за вас с цената на една междузвездна криза. Не съм убеден, че съм съгласен с тях, но те са по-висшестоящите.

Гладиа се намръщи.

— За какво съм им потрябвала? Повече от двайсет десетилетия живея на Аврора и нито веднъж не са се престорили, че имат нужда от мен… Чакайте! Смятате ли, че сега вече гледат на мен като на единствената възможност да спрат надзирателите на Солария?

— Мина ми тази мисъл, милейди.

— Няма да го направя. Удържах онази надзирателка като по чудо и едва ли някога ще успея пак. Сигурна съм, че няма да стане… Пък и за какво им е да кацат на планетата? Могат да унищожат надзирателите отдалече, след като вече знаят какво представляват.

— Всъщност — отбеляза Д.Ж. — посланието, с което настояват да се върнете, е изпратено много преди да е било възможно да научат за вашия сблъсък с надзирателката. Сигурно им трябвате за нещо друго.

— О-о… — Гладиа съвсем се обърка. После отново се разпали. — Не ме интересува за какво! Не искам да се връщам. Тук ме чака работа и нямам намерение да я оставям.

Д.Ж. се изправи.

— Радвам се да го чуя, мадам Гладиа. Надявах се, че така ще се чувствате. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да ви взема със себе си, когато тръгнем от Аврора. Но точно сега трябва да отида на Аврора, а вие трябва да дойдете с мен.

40

Гладиа изпращаше с поглед смаляващия се Бейлиуърлд. Чувстваше се коренно различно в сравнение с предния път, когато бе наблюдавала приближаването му. Беше си все същата онази студена, сива и нещастна планета, каквато й се стори в началото, но сега усещаше топлината и живеца на хората. Те бяха съвсем истински, от плът и кръв.

Солария, Аврора и другите Външни светове, които бе посещавала, й се струваха изпълнени с нематериални… дифузни образи.

Точно това беше думата. Дифузни.

Колкото и малко да бяха хората, които обитаваха дадена планета от Външните светове, те се разпръсваха и я запълваха така, както молекулите газ се разпръсват и запълват предоставения им обем. Космолитите сякаш взаимно се отблъскваха.

И наистина е така, помисли си Гладиа мрачно. Космолитите винаги я бяха отблъсквали. Възпитанието, което получи на Солария, целеше именно това. Но дори на Аврора — в началото, докато лудешки експериментираше със секса — най-неприятното нещо си оставаше неизбежната близост в интимните отношения.

Освен… освен с Илайджа… Но той не беше космолит.

Бейлиуърлд бе съвсем различен. Вероятно и всички останали Заселнически светове. Хората се скупчваха на едно място, за което заплащаха с огромните пустеещи пространства наоколо — пустеещи, докато прирастът на населението не ги запълнеше. Заселническите светове се състояха от струпвания на хора, от камъчета и морени, а не от газови молекули.

Защо се получаваше така? Може би заради роботите! Те правеха хората по-малко зависими един от друг. Запълваха междинното пространство. Бяха като изолационен материал, който намалява естественото привличане между тях, така че цялата система се разпадаше на отделни части.

Това трябваше да е. На Солария имаше най-много роботи, а изолиращият ефект се усилваше до такава степен, че отделните газови молекули — човешките същества — придобиваха неимоверна инертност и почти никога не взаимодействаха помежду си. (Къде ли се бяха дянали соларианците, пак се запита Гладиа, и как ли живееха?)

А сигурно и голямата продължителност на живота също оказваше влияние. Как е възможно в продължение на десетилетия да се опазва една емоционална връзка от постепенното вгорчаване? Или ако единият умре, как щеше другият да се бори десетилетия наред със скръбта? И ето че хората свикваха да не се привързват емоционално, а да се държат на разстояние, вътрешно да се изолират.

От друга страна, ако живеят кратко, хората нямаше толкова лесно да погребват очарованието от живота. При бързата смяна на поколенията топката ще преминава от ръка на ръка, без изобщо да докосва земята.

Съвсем неотдавна Гладиа бе заявила на Д.Ж., че няма повече какво да прави или да научи, че е изпитала и премислила всичко, че ще трябва да изживее дните си до края в безпросветна скука… Без при това да знае, без изобщо да подозира за съществуването на тълпи от хора, на цели рояци; за възможността да говори пред стотици хиляди, докато те се разтапяха в едно море от глави; да чува техния отклик, изразен не с думи, а с безмълвни звуци; да се слее с тях, да ги почувства, да станат едно цяло.

Не само че дотогава никога не бе изпитвала подобно нещо, тя изобщо не бе допускала, че това е възможно да се случи. Колко ли още изненади я чакаха, макар и да бе живяла толкова дълго? Какви ли други невъобразими преживявания оставаха скрити за нея?

— Мадам Гладиа — тихо рече Данил, — мисля, че капитанът иска разрешение да влезе.

Гладиа се сепна.

— Нека влезе, тогава.

Д.Ж. влезе с широко отворени очи.

— Олекна ми. Помислих, че може да не сте си вкъщи.

Гладиа се усмихна.

— В известен смисъл ме нямаше. Бях потънала в мисли. Случва ми се понякога.

— Късметлия сте — каза Д.Ж. — Моите мисли са толкова плитки, че все не успявам да потъна в тях. Примирихте ли се с факта, че трябва да отидете на Аврора, мадам?

— Не. И между другите мисли ми мина и тази, че все още не разбирам защо трябва да ходите до Аврора. Едва ли само за да ме върнете. Тази работа можеше да я свърши всеки един космически товарен влекач.

— Мога ли да седна, мадам?

— Да, естествено. Няма какво да ме питате, капитане. Бих искала да престанете да се държите с мен като с някаква аристократична особа. Става досадно. Още по-зле, ако така се опитвате да иронизирате факта, че съм космолит. Всъщност бих предпочела да минем на „ти“.

— Изглежда си готова да се откажеш от своята расова принадлежност, Гладиа — отбеляза Д.Ж., докато сядаше и премяташе крак върху крак.

— По-скоро бих искала да забравя несъществените различия.

— Несъществени ли? Не и докато твоят живот е пет пъти по-дълъг от моя.

— Странно, но тъкмо си мислех, че това е един от най-неприятните недостатъци на космолитите… Колко остава до Аврора?

— Този път няма да се покриваме. След няколко дни ще се отдалечим достатъчно от нашето слънце, за да извършим скока през хиперпространството, после още няколко дни, докато стигнем Аврора — това е.

— Но защо ти трябва да отидеш на Аврора?

— Може да мине за чиста любезност, но всъщност ще се радвам, ако получа възможността да обясня на вашия Председател — или дори на някой от неговите подчинени — какво точно се случи на Солария.

— Те не знаят ли?

— В общи линии, да. Били са така добри да подслушат нашите съобщения, както бихме направили и ние в обратния случай. Но може да са направили погрешни изводи. Бих искал да ги поправя — ако е така.

— А кои са верните изводи, Д.Ж.?

— Както добре знаеш, надзирателите на Солария са програмирани така, че за тях човешко същество представлява само онзи, който говори соларианския диалект — ти например. Това означава, че не само заселниците, но и космолитите от другите Външни светове не се признават за хора. По-конкретно, ако аврорианците кацнат на Солария, те също ще бъдат унищожени.

Гладиа опули очи.

— Не може да бъде. Соларианците не биха допуснали надзирателите да третират аврорианците по същия начин, както и вас.

— Така ли? Един аврориански кораб е бил вече унищожен. Знаеше ли за това?

— Аврориански кораб! Не, не го знаех.

— Уверявам те, че е така. Приземил се е почти едновременно с нас. Ние се измъкнахме, но те — не. Изводът е — или поне би трябвало да бъде, — че Аврора не може да разчита безусловно на съюз с останалите Външни светове. В критичния момент всеки ще остане сам за себе си.

Гладиа усилено клатеше глава.

— Опасно е да се правят обобщения въз основа на един отделен случай. Соларианците трудно биха успели да програмират в надзирателите положителна реакция на петдесет акцента и отрицателна на стотици други. По-лесно е било да го направят с един-единствен. Нищо повече. Заложили са на това, че други космолити няма да се опитат да кацнат на тяхната планета, но са загубили.

— Да, сигурен съм, че точно така ще разсъждават и във върхушката на Аврора, понеже хората по принцип са много по-склонни да правят приятни изводи, отколкото неприятни. Аз обаче искам да съм сигурен, че те съзнават вероятността за неприятния извод — и че това наистина ги притеснява. Извинявай за себелюбието, но не вярвам, че някой друг ще свърши тази работа по-добре от мен, затова смятам, че аз — а не някой друг — трябва да отида на Аврора.

Гладиа се разкъсваше между два полюса. Тя не искаше да бъде космолит; искаше да бъде човешко същество и да забрави всичко, което току-що бе определила като „несъществени различия“. Но докато Д.Ж. описваше с неприкрито злорадство унизителното положение, в което щеше да се озове Аврора, тя откри, че все още се чувства космолит.

— Предполагам — раздразнено каза Гладиа, — че и Заселническите светове не са толкова единни. Дали всеки от тях не отговаря сам за себе си?

Д.Ж. поклати глава.

— Може би ти се струва, че това е неизбежно, и аз няма да се учудя, ако всички те поотделно изпитват понякога желание да поставят собствените си интереси над общото благо. Но ние притежаваме нещо, което вие, космолитите, нямате.

— И какво е то? По-голямо благородство?

— Не, разбира се. Не сме по-благородни от космолитите. Но ние имаме Земята. Тя е нашият свят. Всички заселници посещават Земята колкото се може по-често. Всички заселници знаят, че съществува един свят — голям, развит свят, с невероятно богата история и култура, със сложна екология, — който е техен и на който те принадлежат. Заселническите светове може да се карат помежду си. Но тези караници не могат да доведат до насилие или до окончателен разрив в отношенията, защото автоматично се търси посредничеството на земното правителство. А неговите решения са неоспорими и достатъчни.

Това са нашите три преимущества, Гладиа: липсата на роботи, която ни дава възможност да изграждаме новите светове с нашите собствени ръце; бързата смяна на поколенията, която осигурява непрестанна промяна; и най-вече Земята, която представлява нашето ядро.

— Но космолитите… — припряно започна Гладиа, но после спря.

Д.Ж. се усмихна с горчивина.

— Искаше да кажеш, че космолитите също произлизат от земляните и че това е и тяхна планета, нали? — попита той. — Фактически това е така, но психологически не е. Космолитите са направили всичко възможно, за да се отрекат от своето наследство. Те не се смятат за потомци на земляните — нито близки, нито далечни. Ако бях мистик, щях да кажа, че след като веднъж са се откъснали от своите корени, те няма да оцелеят дълго. Разбира се, не съм мистик и няма да се изразя така — но все едно, те няма да оцелеят дълго. Убеден съм.

После, след кратко мълчание, той продължи с малко пресилена любезност, сякаш бе осъзнал, че в своята екзалтация бе засегнал болното й място.

— Но моля те, Гладиа, чувствай се преди всичко човек, а не космолит, както и аз се чувствам преди всичко човек, а не заселник. Човечеството непременно ще оцелее независимо под каква форма — заселници, космолити, или и двете. Аз лично смятам, че ще бъде под формата на заселници, но може и да греша.

— Не — Гладиа се мъчеше да говори сдържано, — мисля, че си прав, освен ако хората успеят по някакъв начин да забравят различието космолит/заселник. Това е целта ми — да помогна на хората да го направят.

— Извинявай, но май ти попречих на вечерята — сепна се Д.Ж. и хвърли поглед към лентата, която опасваше стената. — Мога ли да похапна с теб?

— Разбира се — отвърна Гладиа.

Д.Ж. се изправи.

— Тогава ще отида да донеса яденето. Бих изпратил Данил или Жискар, но не ми се иска да свиквам да се разпореждам с роботи. Пък и колкото и да те обожава екипажът, не смятам, че обожанието им стига чак до твоите роботи.

Гладиа не хареса храната, която донесе Д.Ж. Не можеше да свикне с отсъствието на изтънчени подправки, вероятно наследено от земната кухня, където масово използваха мая. Но и не беше чак толкова отвратително. Гладиа флегматично задъвка.

— Надявам се, че храната не те притеснява? — попита Д.Ж., забелязал нейната липса на ентусиазъм.

Тя поклати глава.

— Не. Явно свиквам. Имаше някои неприятни моменти, когато се качих за пръв път на кораба, но всъщност нищо страшно.

— Радвам се да го чуя. Но, Гладиа…

— Да?

— Нямаш ли все пак някаква представа защо правителството на Аврора иска да се завърнеш толкова спешно? Не може да е заради разправията с надзирателя, нито заради речта ти. Официалното съобщение е било изпратено много преди те да са могли да научат и за едното, и за другото.

— В такъв случай, Д.Ж. — тъжно отвърна Гладиа, — не остава нищо друго, за което бих могла да им потрябвам. Никога не съм им трябвала.

— Но все нещо трябва да има. Вече ти казах, че съобщението пристигна от името на Председателя на Съвета на Аврора.

— Говори се, че въпросният Председател е марионетка.

— Така ли? Кой стои зад него? Келдън Амадиро?

— Именно. Значи знаеш за него.

— О, да — мрачно кимна Д.Ж. — Централна фигура сред фанатичните противници на Земята. Човекът, който преди двайсет десетилетия бе направо смазан политически от д-р Фастълф, е все още жив, за да се превърне отново в заплаха за нас. Ето ти един пример за изключителните права на дълголетието.

— Но точно това е странното — отбеляза Гладиа. — Амадиро е отмъстителен. Той знае, че дължи своето поражение на Илайджа Бейли, и е убеден, че аз също имам някаква вина за това. Неговата омраза — изключителна омраза — е насочена и срещу мен. След като Председателят иска аз да се върна, значи всъщност Амадиро го иска — а за какво съм му аз на Амадиро? По-скоро би предпочел да се отърве от мен. Вероятно заради това реши да ме изпрати с теб на Солария. Определено е очаквал, че корабът ще бъде унищожен — и аз заедно с него. Което нямаше да го натъжи ни най-малко.

— Нямаше да пролива сълзи, а? — замислено рече Д.Ж. — Но сигурно не са ти поднесли нещата по този начин. Никой не ти е казал: „Тръгвай с този откачен Търговец, защото твоята смърт ще ни достави удоволствие.“

— Не. Казаха ми, че ужасно ви трябва моята помощ и че в момента политическата ситуация налага да сътрудничим със Заселническите светове. А също и че ще допринеса много за благото на Аврора, ако след като се върна, докладвам подробно за всичко, което се случи на Солария.

— Да, друго няма да кажат. Дори в известен смисъл може наистина да са го имали предвид. После — след като противно на всичките им очаквания нашият кораб се е измъкнал невредим, докато техният е бил унищожен — като нищо може да са решили, че им е необходима информация от първа ръка. Съответно, понеже те откарах на Бейлиуърлд вместо обратно на Аврора, те са изпищели на умряло за теб. Възможно е да е така. Разбира се, те вече са чули цялата история, така че сигурно повече не им трябваш. Макар че — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на Гладиа — те знаят само онова, което са научили от хипервизията на Бейлиуърлд, и естествено може да не го приемат за чиста монета. И все пак…

— И все пак какво, Д.Ж.?

— Инстинктивно усещам, че тяхното послание не може да е било продиктувано единствено от желанието им да чуят твоя доклад. Струва ми се, че категоричният тон на искането им говори за нещо много повече.

— Няма нищо друго, което биха могли да искат. Нищо — натърти Гладиа.

— Чудя се — отвърна Д.Ж.

41

— И аз се чудя — каза Данил от нишата си същата вечер.

— Какво се чудиш, приятелю Данил? — попита Жискар.

— Чудя се какъв е истинският смисъл на посланието от Аврора, с което настояват лейди Гладиа да се върне. На мен също ми се струва, че просто желанието да чуят някакъв доклад не може да представлява достатъчен мотив за изпращането на подобно послание.

— Можеш ли да предположиш нещо друго?

— Хрумна ми една мисъл, приятелю Жискар.

— Мога ли да я узная, приятелю Данил?

— Хрумна ми, че като настоява за връщането на мадам Гладиа, Съветът на Аврора всъщност иска нещо много повече, а не самата нея.

— Какво повече от мадам Гладиа ще получат?

— Приятелю Жискар, немислимо е лейди Гладиа да се върне без нас двамата.

— Да, но каква полза ще има от нас двамата Съветът на Аврора?

— Аз, приятелю Жискар, няма да им бъда от никаква полза. Ти обаче си уникален, защото можеш да проникваш в съзнанието на хората.

— Това е вярно, приятелю Данил, но те не го знаят.

— А не е ли възможно след нашето заминаване да са го разбрали по някакъв начин и сега горчиво да съжаляват, че са ти позволили да напуснеш Аврора?

Жискар не се поколеба видимо.

— Не, това е невъзможно, приятелю Данил. Как са могли да го разберат?

— Разсъждавах по въпроса — внимателно започна Данил. — По време на твоето отдавнашно посещение на Земята с д-р Фастълф ти си успял да поработиш върху няколко земни робота. Те са придобили някои много ограничени умствени способности, само колкото да могат да продължат започнатото от теб. Внушавали са на държавните служители да не се боят от заселническия процес и да го подпомагат. Така поне ми каза ти на времето. Следователно на Земята има роботи, които могат да настройват човешкото съзнание.

Освен това, както наскоро предположихме, Институтът по роботика е изпратил на Земята хуманоидни роботи. Не знаем с каква цел са го направили, но най-малкото, което може да се очаква от такива роботи е, че те ще следят събитията на Земята и ще докладват за тях.

Дори аврорианските роботи да нямат телепатични способности, от техните доклади може да става ясно, че един или друг държавен служител внезапно променя своето отношение към заселническия процес. Вероятно след като сме напуснали Аврора, някой държавник — може би самият доктор Амадиро — изведнъж се е сетил, че това може да бъде обяснено единствено със съществуването на телепатични роботи на Земята. И тогава е възможно тяхната поява да е била свързана или с д-р Фастълф, или с теб самия.

Това, от своя страна, сигурно ще послужи за обяснение на някои други събития в миналото на Аврора, които могат да се свържат по-скоро с теб, отколкото с д-р Фастълф. В резултат на всичко дотук, Аврора отчаяно ще иска да те върне обратно, но не би посмяла да го заяви направо, защото ще се издаде. Вместо това те казват, че искат лейди Гладиа — съвсем естествено искане, — защото знаят, че ако тя се върне, ще се върнеш и ти.

Жискар потъна в мълчание цяла минута, после каза:

— Разсъжденията ти са много интересни, приятелю Данил, но не са издържани. Роботите, които пригодих за моите цели, свършиха своята работа преди повече от осемнайсет десетилетия. Оттогава те са дезактивирани, поне що се отнася до телепатията. Нещо повече, преди доста време Земята изхвърли роботите от Градовете си и ограничи тяхното използване само в ненаселените извънградски области.

Тоест хуманоидните роботи, за които предполагаме, че са изпратени на Земята, не са имали възможност да срещнат моите телепатични роботи. Нито пък да забележат каквато и да било телепатична проява, тъй като роботите не се занимават повече с това. Следователно не е възможно да са разкрили моите способности по начина, който предлагаш.

— Има ли друг начин, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Няма — твърдо заяви Жискар.

— И все пак… чудя се — каза Данил.