Айзък Азимов
Роботите и империята (16)

73

Командир Лизиформ крачеше напред-назад в каютата си.

— Нямаше смисъл да губим кораба — каза той. — Абсолютно никакъв смисъл.

Политическият му съветник се бе разположил спокойно в стола. Не си правеше труда да следи с поглед бързото и изнервено сноване на своя събеседник.

— Да, разбира се — кимна той.

— Какво губят варварите? Така или иначе живеят само няколко десетилетия. Животът не означава нищо за тях.

— Да, разбира се.

— Но никога не съм виждал или чувал заселнически кораб да прави такова нещо. Може би възприемат някаква нова фанатична тактика, срещу която ние сме беззащитни. Ами ако изпратят срещу нас кораби с дистанционно управление, със спуснати щитове и без хора на борда?

— Можем да роботизираме корабите си изцяло.

— Няма да ни помогне особено. Не можем да си позволим да губим кораби. Може да ни оправи единствено щиторезачката, за която все се говори. Нещо, което да пререже щита.

— Тогава и те ще разработят подобен модел, а ние ще трябва да измислим някакъв устойчив на резачката щит; после те ще направят същото и отново ще се окажем в същото положение, само че едно ниво по-високо.

— Значи ни трябва нещо съвсем ново.

— Ами — рече съветникът, — не е изключено да се появи нещо такова. Основната ти задача не беше да се занимаваш със соларианката и нейните роботи, нали? Щеше да е добре, ако бяхме успели да ги изкараме от заселническия кораб, но в крайна сметка това беше от второстепенно значение, нали така?

— Все едно, Съветът няма да остане доволен.

— Това вече е моя грижа. Важното е, че Амадиро и Мандамъс напуснаха кораба и са на път към Земята на борда на един малък бързоходен скутер.

— Е, да.

— А ти не само отвлече вниманието на заселническия кораб, но и го забави. Това означава, че Амадиро и Мандамъс са напуснали кораба незабелязано и ще пристигнат на Земята преди онзи варварин.

— Предполагам, но какво от това?

— Чудя се. Ако беше само Мандамъс, нямаше изобщо да се тормозя с въпроса. Той не е важна клечка. Но Амадиро? Да зареже политическите разпри на Аврора в такъв труден момент и да замине за Земята? Тук става нещо крайно съдбоносно.

— Какво толкова? — капитанът изглеждаше раздразнен от факта, че го въвличат пряко — и едва ли не фатално — в някаква игра, от която той нямаше и най-малко понятие.

— Нямам представа.

— Не мислиш ли, че може да става дума за тайни преговори на най-високо равнище относно някакви цялостни промени в мирното споразумение, подписано от Фастълф?

Съветникът се усмихна.

— Мирно споразумение? Ако наистина смяташ така, значи изобщо не познаваш нашия д-р Амадиро. Той за нищо на света не би отишъл на Земята, само за да промени някоя и друга клауза от някакво си мирно споразумение. Неговата заветна мечта е Галактика без заселници, а при положение, че отива на Земята… Мога само да кажа, че не бих искал да съм на мястото на варварите в този момент.

74

— Надявам се, приятелю Жискар — каза Данил, — че мадам Гладиа се чувства добре без нас. Можеш ли да определиш от такова разстояние?

— Мога безпогрешно да стигна до съзнанието й, макар че връзката е слаба, приятелю Данил. Мадам Гладиа е при капитана и прелива от радостна възбуда.

— Отлично, приятелю Жискар.

— При мен положението не е отлично, приятелю Данил. Намирам се в състояние на известно разстройство. Бях подложен на голямо напрежение.

— Съжалявам да го чуя, приятелю Жискар. Мога ли да попитам защо?

— Останахме тук известно време, докато капитанът преговаряше с аврорианския кораб.

— Да, но аврорианският кораб очевидно си отиде, така че изглежда капитанът е преговарял успешно с тях.

— Той постигна това по начин, който очевидно ти не си разбрал. Аз обаче донякъде го разбрах. Макар че капитанът не остана с нас, не беше много трудно да проникна в съзнанието му. То излъчваше огромно напрежение и тревога, под които се долавяше нарастващо усещане за загуба.

— Загуба ли, приятелю Жискар? Успя ли да определиш в какво се състои тя?

— Не мога да ти обясня своя метод на анализ в подобни ситуации. Бих казал, че в случая не ставаше въпрос за загуба от типа на онези, които по-рано свързвах с абстракции или неодушевени предмети. Имаше оттенък — това не е точната дума, но е единствената, която поне малко подхожда — на загуба на конкретен човек.

— Лейди Гладиа.

— Да.

— Съвсем естествено, приятелю Жискар. Можело е да се наложи да я предаде на аврорианския кораб.

— Емоцията беше прекалено силна. Прекалено стенеща.

— Стенеща ли?

— Това е най-точната дума, за която се сещам. Чувството на загуба се съпровождаше с подчертана мъка. Сякаш лейди Гладиа нямаше да я има не просто защото щеше да замине някъде. В крайна сметка това би било поправимо. Усещането беше такова, сякаш лейди Гладиа щеше престане да съществува — сякаш щеше да умре — и повече никога нямаше да я има.

— Значи е смятал, че аврорианците ще я убият? Но това е абсолютно невъзможно.

— Наистина не е възможно. Причината е друга. Дълбокият страх от загубата се съпровождаше с усещането за лична отговорност. Претърсих съзнанието и на други членове на екипажа и след като сумирах всичко, стигнах до извода, че капитанът умишлено е насочил кораба си право срещу аврорианския съд.

— Но това също е невъзможно, приятелю Жискар — възрази Данил с притихнал глас.

— Друга алтернатива нямах. Първата ми мисъл беше да променя емоционалната нагласа на капитана по такъв начин, че да го принудя да промени курса, но разбрах, че няма да мога. Въпреки тревогата, напрежението и ужаса пред загубата, той беше така твърдо решен, така изпълнен с непоколебимост и така уверен в успеха си…

— Как е възможно да се изпитва едновременно ужас от загубата и увереност в успеха?

— Приятелю Данил, отдавна престанах да се чудя на способността на хората да изпитват едновременно две взаимно изключващи се чувства. Просто я приех за дадена. Ако в случая се бях опитал да променя нагласата на капитана дотолкова, че да го накарам да промени курса на кораба, щях направо да го убия. Не можех да го направя.

— Но в противен случай, приятелю Жискар, десетки човешки същества на кораба, включително мадам Гладиа, както и още неколкостотин други на борда на аврорианския съд, биха могли да умрат.

— Можеха и да не умрат, ако капитанът не се лъжеше в своите очаквания. Не можех да причиня сигурната смърт на едно човешко същество, само за да предотвратя вероятната гибел на десетки други. Това е проблемът, приятелю Данил, с твоя Нулев закон. Първият закон борави с конкретни личности и недвусмислени положения. Твоят Нулев закон — с неопределени групи и вероятности.

— Човешките същества на борда на двата кораба не са неопределена група. Те представляват сбор от много конкретни личности.

— Да, обаче когато ми се налага да взимам решение, трябва да се съобразявам със съдбата на отделния индивид, на когото се готвя да въздействам. Просто съм безсилен да променя нещата.

— Но тогава какво все пак направи, приятелю Жискар? Или си бил напълно безпомощен?

— Когато направихме малък Скок и се приближихме до аврорианския кораб, в отчаянието си пробвах да установя контакт с неговия командир… Не можах. Разстоянието беше прекалено голямо. И все пак опитът се оказа донякъде успешен. Долових нещо, наподобяващо леко жужене. За миг това ме озадачи, но после разбрах, че приемам една цялостна картина на състоянието на всички човешки същества, които се намираха на борда на аврорианския съд. Трябваше да прочистя това слабо жужене от много по-отчетливите усещания, идващи от нашия кораб — което никак не беше лесно.

— Струва ми се почти невъзможно, приятелю Жискар — отбеляза Данил.

— Почти невъзможно, както казваш, но с огромно усилие все пак успях да го направя. Но колкото и да се опитвах да разгранича отделните съзнания, не можах… Когато мадам Гладиа се изправи пред многобройната публика на Бейлиуърлд, долових безредното смесване на съзнанията в същински хаос. За миг-два обаче успявах да се съсредоточа върху някое и друго индивидуално съзнание. В случая сега това не беше възможно.

Жискар млъкна, сякаш потънал в спомена за своите усещания.

— Предполагам — рече Данил, — че може да се направи аналогия със способността ни да различаваме отделните звезди дори в големите купове, стига те да са сравнително близо. Далечните галактики обаче виждаме само като едни леко фосфоресциращи мъглявини.

— Аналогията ми се струва добра, приятелю Данил… И като се концентрирах върху слабото, далечно жужене, стори ми се, че в него долавям някаква много смътна следа от страх. Не бях много сигурен дали наистина е така, но реших, че трябва да пробвам. Никога дотогава не бях опитвал да влияя върху толкова отдалечени и толкова зачатъчни обекти, като онова жужене, но все пак отчаяно се помъчих да увелича страха — макар поне и малко. Не зная дали съм успял.

— Аврорианският кораб избяга. Значи трябва да си успял.

— Не е задължително. Можеше да избяга и без моята намеса.

Данил сякаш се замисли.

— Възможно е. След като нашият капитан е бил толкова убеден, че аврорианците ще избягат…

— От друга страна — прекъсна го Жискар, — не съм сигурен, че неговата увереност имаше рационален корен. Стори ми се, че онова, което долавям, е примесено с чувство на страхопочитание и преклонение пред Земята. Въпросната увереност доста приличаше на онова чувство, което съм откривал у малки деца към техните покровители — било родители, било други. Останах с впечатлението, че в близост до Земята капитанът вярва сляпо в успеха си. Не бих казал, че подобно чувство е напълно лишено от логика, но все пак не е и съвсем оправдано.

— Тук несъмнено си прав, приятелю Жискар. Спомням си един случай, в който капитанът се изказа за Земята с открито благоговение. Тъй като в действителност Земята не може да повлияе на успеха на дадено начинание по някакъв мистериозен начин, напълно възможно е твоят опит да е дал резултат. Още повече че…

Очите на Жискар слабо проблясваха.

— За какво мислиш, приятелю Данил? — попита той.

— Мисля си за предположението, че отделното човешко същество е конкретно понятие, докато човечеството е абстрактно. Слабото жужене, което си доловил от аврорианския кораб, не е идвало от отделен човек, а от една малка част от човечеството. Ако се намираш на подходящо разстояние от Земята и фоновият шум е достатъчно слаб, сигурно би могъл да доловиш жуженето от умствената активност на земното население като цяло. И в още по-широк план — можем да приемем, че цялата Галактика е наситена от жуженето, което идва от умствената дейност на цялото човечество. Защо тогава човечеството да е абстракция? То може да бъде посочено. Помисли за това във връзка с Нулевия закон и ще видиш, че той е напълно оправдано разширение на законите на роботиката — оправдано от твоя собствен опит.

Последва дълга пауза и най-после Жискар заговори бавно и провлечено.

— Може би си прав, приятелю Данил… Но дори и да кацнем на Земята, дори да разполагаме с Нулев закон, който бихме могли да използваме, ние не знаем как да го използваме. До момента сме стигнали само до подозрението, че надвисналата криза включва употребата на ядрен мултипликатор. Но доколкото ни е известно, на Земята няма важни обекти, които могат да бъдат взривени с него. Тогава какво ще правим, когато кацнем?

— Все още не знам — тъжно отвърна Данил.

75

Шум!

Гладиа слушаше изумена. Усещането не беше болезнено. Не беше звукът от стържещи една в друга повърхности. Не беше нито пронизителен крясък, нито дрънчене, нито вой, изобщо не беше нещо, което би могло да се изрази със звукоподражателна дума.

Шумът беше по-мек и не така натрапчив; идваше и си отиваше през неравномерни интервали… но неизменно присъстваше.

Д.Ж. я наблюдаваше как слуша. Тя наостряше ту едното, ту другото си ухо.

— Наричам го „Бръмченето на Града“, Гладиа — каза той.

— Никога ли не спира?

— Не, никога, но нима си очаквала нещо друго? Не ти ли се е случвало да стоиш в полето и да слушаш шумоленето на листата, цвърченето на насекомите, чуруликането на птиците и ромона на водата? Те също не стихват.

— Това е нещо друго.

— Не, не е. Същото е. Този звук съчетава тътена на машините и човешката глъч, но принципно изобщо не се различава от природните звуци в полето. Свикнала си с природната обстановка, затова не забелязваш шума там. С това не си свикнала, затова ти прави впечатление и сигурно дори те дразни. Земляните не го чуват, освен в изключително редките случаи, когато току-що се прибират отвън — и тогава го посрещат с огромна радост. Утре вече и ти няма да го чуваш.

Гладиа се огледа замислено от малкия балкон, на който бяха излезли.

— Толкова много сгради!

— Не може да се отрече. Накъдето и да се обърнеш — все сгради: напред, назад, нагоре и надолу. Това не е просто град в смисъла на думата на Аврора или на Бейлиуърлд. Това е Град — с главно „Г“, — какъвто може да съществува единствено на Земята.

— Знам. Стоманените Пещери — каза Гладиа. — Намираме се под земята, нали?

— Точно така. Да си призная, дори на мен ми трябваше време, за да свикна с всичко тук, когато дойдох за пръв път. Където и да отидеш в Града, гледката винаги е оживена и многолюдна. Пешеходни пътеки и улични платна, витрини и огромни тълпи народ — облени в неизменните меки флуоресциращи светлини, сякаш Градът се къпе в нежните лъчи на безоблачно слънце. Но няма слънце. Дори не зная дали в момента на повърхността то грее или е скрито в облаци, или пък изобщо го няма на небосклона, оставило тази част от света във властта на мрака и нощта.

— Но Градът остава затворен. Хората взаимно си дишат въздуха.

— Така или иначе го правим — на всяка планета, където и да е.

— Не и по този начин — тя помириса въздуха. — Тук направо мирише.

— Всяка планета мирише посвоему. Всеки земен Град мирише различно. Ще свикнеш.

— Не съм убедена, че горя от желание. Как хората не се задушават?

— Има отлична вентилация.

— А когато се развали?

— Това никога не се случва.

Гладиа отново се огледа.

— Всяка сграда изглежда претрупана с балкони.

— Белег на престиж. Много малко хора имат апартаменти с изглед навън и естествено искат максимално да се възползват от това. Повечето граждани живеят в апартаменти без прозорци.

— Ужасно! — потрепери Гладиа. — Как се казва този Град, Д.Ж.?

— Ню Йорк. Най-важният Град на планетата, макар че не е и най-големият. Мексико Сити и Лос Анжелис са най-големите на този континент, а на останалите има и други по-големи Градове от Ню Йорк.

— Защо тогава е най-важният?

— По обичайните причини — тук е седалището на Планетарното правителство. Организацията на Обединените Нации.

— Нации ли? — тя победоносно вдигна пръст и задекламира. — Земята е била разделена на няколко независими политически единици. Нали така?

— Точно така. Били са десетки. Но много отдавна — преди хиперпространствените пътувания, в предхиперните времена. Името обаче е останало. Това й е най-хубавото на Земята — нейната замразена история. Всички останали светове са нови и плитки. Човечеството като такова съществува само на Земята.

Д.Ж. завърши с приглушен шепот, после се прибра в стаята — не много голяма, с оскъдна мебелировка.

— Защо няма никой наоколо? — попита Гладиа с разочарование.

Д.Ж. се засмя.

— Не се безпокой, скъпа. Щом толкова искаш парадност и внимание, ще ги получиш. Просто помолих да ни оставят известно време на мира. Имам нужда от малко спокойствие и почивка, също както и ти, предполагам. Колкото до момчетата, те трябва да се погрижат за кораба, да го почистят, да подновят припасите, да отдадат дължимото на своето преклонение пред…

— Жените?

— Не, макар че по-късно сигурно няма да мине и без тях. Имах предвид религиите, които все още съществуват на Земята и в които момчетата все още намират някакво утешение. Поне тук, на Земята. Другаде те не са от голямо значение.

— Е — презрително изсумтя Гладиа. — Замразена история, както сам я нарече… Мислиш ли, че бихме могли да излезем от сградата и да се поразходим малко?

— По-добре ме послушай, Гладиа, и недей да се втурваш в подобни начинания тъкмо сега. Ще им се наситиш до болка, когато започнат церемониите.

— Но тогава всичко ще бъде съвсем официално. Не може ли да позаобиколим някак церемониите?

— Абсолютно невъзможно. След като се постара с всички сили да станеш героинята на Бейлиуърлд, ще трябва и тук да поемеш същата роля. Но церемониите все някога ще свършат. И тогава, след като се съвземеш, ще наемем екскурзовод и ще разгледаме Града както трябва.

— Можем ли да вземем и роботите с нас? — тя махна с ръка към Данил и Жискар, които стояха в другия край на стаята. — Нямам нищо против да оставам без тях, когато съм с теб на кораба, но сред тълпите от непознати ще се чувствам по-сигурно, ако са с мен.

— За Данил определено няма да има проблеми. Посвоему той също стана герой. Бил е колега на Праотеца, пък и лесно може да мине за човек. Жискар, който е очевидно робот, по принцип не би трябвало да влиза в очертанията на Града. Но за него направиха изключение и се надявам да продължат в същия дух… Все пак неприятно е, че се налага да чакаме тук, без да можем да си подадем носа навън.

— Нали сам каза, че е още рано да се излагам на целия този шум — напомни му Гладиа.

— Да. Имах предвид обществените площади и пътищата. Иска ми се просто да те разведа из коридорите на тази сграда. Те са дълги буквално цели километри и сами по себе си представляват умален модел на Града — търговски безистени, ресторанти, увеселителни заведения, Лични, асансьори, транзитни платна и така нататък. Само един-единствен етаж от някоя сграда в някой Град съдържа повече колорит и разнообразие, отколкото цяла Заселническа планета.

— Сигурно е много лесно да се загуби човек.

— Разбира се, че не. Всеки познава района си, както е и навсякъде другаде. За външните хора е достатъчно само да следват знаците.

— Сигурно дългите преходи, които се налага да правят — замислено рече Гладиа, — са добра гимнастика за хората тук.

— И добра предпоставка за социални контакти. Коридорите винаги са пълни с народ. Прието е да спираш да поговориш с всеки познат, а непознатите да поздравяваш. Пък и не е задължително да ходиш пеша. Навсякъде има асансьори за вертикално пътуване. Главните коридори представляват транзитни платна за хоризонтално придвижване. И естествено извън сградата има страничен път, който води към експресната мрежа. Страхотна е. Ще видиш, като се качиш.

— Чувала съм. Прехвърляш се от едно платно на друго, които се движат с различна скорост — все по-бързо или все по-бавно. Няма да мога да се оправя. Без мен.

— Разбира се, че ще се справиш — развесели се Д.Ж. — Ще ти помагам. Ако трябва, дори ще те нося. Но всичко е въпрос на малко опит. На Земята всички се возят на тях — от децата в детските градини, до старците с бастуни. Признавам, че заселниците са малко тромави. И аз не съм самата грация, но се оправям и ти също ще можеш.

Гладиа пусна дълбока въздишка.

— Е, щом се налага, ще опитам… Знаеш ли какво, скъпи Д.Ж. На всяка цена искам спокойствие през нощта. Трябва да направиш нещо с твоето „Бръмчене на Града“.

— Можем да го уредим, сигурен съм.

— И не искам да ям в участъковите кухни.

Д.Ж. не изглеждаше убеден.

— Разбира се, може да ни донасят храната в стаята. Но социалните контакти наистина ще ти се отразят добре. Освен това аз ще бъда с теб.

— Добре, Д.Ж., може би по-късно, но не от самото начало… И искам отделна Лична.

— О, не, това вече е невъзможно. В стаята ще имаме мивка и тоалетна, но само заради важното положение, което заемаме. Ако обаче искаш да се изкъпеш хубаво или да си вземеш душ, трябва да последваш тълпата. Ще ти дадат жена, която ще те запознае с процедурата, както и сепаре с душ — или каквото там имат. Няма защо да се притесняваш. Всеки ден се намира по някоя и друга заселничка, която трябва да запознаят с Личните… Може и да ти хареса, Гладиа. Чувал съм, че женските Лични са доста оживено и забавно място. За разлика от мъжките, където не се позволява и една дума да кажеш. Много тъпо.

— Толкова е ужасно — промърмори Гладиа. — Как издържаш без уединение?

— На претъпканите планети неволята учи — небрежно отвърна Д.Ж. — Каквото не си имал, не ти липсва… Още някой афоризъм?

— Не, благодаря.

Гладиа потъна в униние и Д.Ж. я прегърна.

— Хайде, няма да е чак толкова лошо. Обещавам ти.

76

Не беше кошмар в истинския смисъл на думата, но все пак Гладиа благодари, че се чувства донякъде подготвена от своя скромен опит на Бейлиуърлд. Същинско море от хора. В Ню Йорк тълпите бяха неизмеримо по-огромни, отколкото на Заселническия свят, но затова пък в сравнение с Бейлиуърлд тук тя се чувстваше много по-изолирана от множеството.

Правителствените служители явно изгаряха от желание да застанат до нея. Водеше се безмълвна, задкулисна битка за мястото в нейна близост, което щеше да влезе в кадър по хипервизията. Това я изолираше не само от тълпата зад полицейския кордон, но и от Д.Ж. и двата робота. Непрекъснато я притискаха и побутваха хора, които, изглежда, не се интересуваха от нищо друго освен от прожекторите и камерите.

Тя пропускаше покрай ушите си речите, които сякаш нямаха край, но за щастие бяха поне кратки. От време на време раздаваше приветливи, макар и разсеяни усмивки, като щедро показваше имплантираните си зъби във всички посоки.

Някаква наземна кола я затътри през километричните коридори. Пешеходните пътеки отстрани представляваха гигантски мравуняци от хора, които ръкомахаха и крещяха, когато Гладиа минаваше покрай тях. (Тя се зачуди дали друг космолит е обирал някога подобни овации на Земята и реши, че нейният случай е абсолютно безпрецедентен.)

Докато пътуваха, Гладиа забеляза между някакви сгради огромно сборище от народ, които се тълпяха пред един хипервизионен екран. Върху него тя мерна за миг своето собствено изображение. Знаеше, че хората гледат запис на речта й на Бейлиуърлд. Зачуди се колко ли пъти, на колко ли места и пред колко ли хора е бил вече показван. И колко ли още щяха да го показват. И дали на Външните светове изобщо бяха чували за него.

Дали тя наистина не изглеждаше предател в очите на аврорианците? Дали сегашното посрещане нямаше да бъде използвано като доказателство за това?

Не беше изключено нито едното, нито другото, но на нея вече не й пукаше. Важното беше да изпълни своята омиротворителна мисия. Щеше безропотно да й се посвети — дори с цената на невъобразимата оргия на груповото къпане и крещящият подсъзнателен ексхибиционизъм в женската Лична, на които Гладиа бе присъствала сутринта. (Е, почти безропотно.)

Стигнаха до една от експресните магистрали, за които й бе споменал Д.Ж., и Гладиа се вторачи с нескрит ужас в безкрайната върволица от коли, които се точеха една след друга… една след друга… една след друга… Хората в тях явно бързаха по работа (или просто не желаеха да си нарушават спокойствието), защото не се включиха в парада от коли. Те поглеждаха към тълпата и процесията със сериозен вид, докато отминаваха.

Наземната кола се спусна под експресната магистрала през един къс тунел, който по нищо не се различаваше от предишния коридор (целият Град представляваше един огромен тунел), после отново се показа отгоре.

Накрая автоколоната спря пред голяма обществена сграда, която изглеждаше малко по-привлекателна от безкрайното еднообразие на блоковете, съставляващи жилищната част на Града.

В самата сграда се състоя още един прием, на който сервираха алкохол и ордьоври. Гладиа отказа дори да се докосне до тях. Наоколо кръжаха хиляди хора, които се изредиха в безкрайна върволица да поговорят с нея. Очевидно се беше разчуло, че не бива да й предлагат да се здрависват, но неизбежно имаше и такива, които го правеха. Гладиа се мъчеше да отвръща на поздравите без колебание, като докосваше бързо подадената ръка с два пръста, които тутакси издърпваше обратно.

Неколцина жени се наканиха да посетят най-близката Лична. Очевидно неписаните социални закони изискваха Гладиа също да бъде поканена, затова една от тях тактично я попита дали не желае да ги придружи. Гладиа беше далеч от подобни копнежи, но вечерта се очертаваше да продължи дълго, а по-късно можеше да се окаже неудобно да прекъсва церемонията.

Личната се огласяше от обичайното възбудено дърдорене и кикотене. Гладиа сведе покорно глава пред повелята на момента и подкрепяна от сутрешния си опит, се възползва от удобствата в малката стаичка, която имаше прегради отвсякъде, но не и отпред.

Изглежда, никой не се притесняваше ни най-малко и Гладиа с усилие се вкопчи в мисълта, че трябва да свиква с местните обичаи. Добре, че поне вентилацията работеше безотказно, а и мястото изглеждаше безупречно чисто.

През цялото време никой не бе обърнал внимание на Данил и Жискар. Явно това беше проява на учтивост, досети се Гладиа. В Градовете вече не се допускаха роботи, макар че навън ги имаше с милиони. Всяко едно споменаване на Данил и Жискар щеше да е равносилно на повдигането на юридическия проблем, свързан с тяхното присъствие. Много по-лесно за всички беше тактично да не ги забелязват.

Когато банкетът започна, Данил и Жискар тихомълком седнаха с Д.Ж. на една маса, която беше сравнително близо до подиума. Самата Гладиа седеше на подиума и с мъка преглъщаше, докато се чудеше дали няма да хване дизентерия от храната.

Д.Ж. явно не беше особено доволен от своето понижение в ранг на пазач на роботите и не сваляше поглед от нея. От време на време тя махваше с ръка и му се усмихваше.

Жискар също не изпускаше Гладиа от очи. Под прикритието на неспирното бърборене и тракане с прибори, той успя да размени съвсем тихо няколко думи с Данил.

— Приятелю Данил, в тази стая присъстват само висши служители. Възможно е един или повече от тях да разполагат с полезна за нас информация.

— Възможно е, приятелю Жискар. Можеш ли да направиш нещо с помощта на твоите способности?

— Не, не мога. На общия фон не долавям нито една индивидуална емоционална реакция, която да заслужава интерес. Отделните проблясъци, които от време на време откривам в седящите наблизо, също не ми говорят нищо. И въпреки това съм убеден, че кризата наближава своя апогей, докато ние седим тук и бездействаме.

— Ще се опитам да постъпя така, както би постъпил колегата Илайджа — замислено отвърна Данил, — и да ускоря хода на нещата.

77

Данил не ядеше. Очите му бавно обикаляха събраните в стаята и най-сетне откриха човека, когото търсеше. Данил тихо се изправи и се запъти към една друга маса, спрял поглед върху някаква жена, която успяваше да поддържа едновременно темпо в храненето и оживен разговор с мъжа от лявата си страна. Беше ниска и набита, с късо подстригана, прошарена коса. Лицето й, вече повяхнало, беше въпреки всичко приятно.

Данил изчака в разговора да настъпи пауза, но тъй като това не стана, с известно усилие се намеси.

— Мадам, ще ми позволите ли да ви прекъсна?

Тя вдигна поглед към него, стреснато и очевидно недоволно.

— Моля — съгласи се тя малко рязко. — Какво има?

— Мадам, моля да ме извините, но ще ми разрешите ли да поговоря малко с вас?

Тя го изгледа намръщено, но после изражението й омекна.

— Ако съдя по прекалената ти учтивост, ти трябва да си роботът, нали? — попита тя.

— Аз съм един от роботите на лейди Гладиа, мадам.

— Исках да кажа, че си хуманоидният робот Р. Данил Оливо.

— Това е името ми, мадам.

Жената се обърна към мъжа от лявата си страна.

— Моля да ме извините — каза тя. — Не мога да откажа на този… робот.

Съседът й неуверено се усмихна и се съсредоточи в чинията пред себе си.

— Ако имаш стол, няма да е зле да го донесеш — каза жената на Данил. — Ще ми бъде приятно да поговорим.

— Благодаря, мадам.

Когато Данил се върна и седна, тя го попита:

— Ти наистина ли си Р. Данил Оливо?

— Това е името ми, мадам — повтори Данил.

— Искам да кажа онзи Р. Данил Оливо, който е работил заедно с Илайджа Бейли преди много години. Не си ли някой нов модел от същата серия? Р. Данил Четвърти например или нещо от този род?

— Почти не остана част, която през последните двайсет десетилетия да не са ми сменили или поне модернизирали и усъвършенствали. Но позитронният ми мозък е същият от времето на съвместната ми дейност с колегата Илайджа, с когото работихме заедно на три различни планети и веднъж на борда на един космически кораб.

— Чудесно! — тя го погледна възхитено. — Наистина си те бива. Ако всички роботи бяха като теб, не бих имала нищо против тях… За какво искаш да говориш с мен?

— Преди всички да заемат местата си, вие бяхте представена на лейди Гладиа като София Квинтана, заместник-министър на енергетиката.

— Запомнил си съвсем правилно. Това е името и длъжността ми.

— Постът, който заемате, обхваща цялата Земя или само Града?

— Планетарен заместник-министър съм.

— Значи сте компетентна в областта на енергетиката?

Квинтана се усмихна. Изглежда нямаше нищо против да я разпитват. Вероятно й се струваше забавно, а може би просто беше очарована от почтителната сериозност на Данил или от факта, че един робот може да й задава подобни въпроси. Така или иначе, тя му отвърна с усмивка:

— Специализирала съм енергетика в Калифорнийския университет, откъдето имам и диплома. А дали все още съм компетентна, не мога да кажа със сигурност. Вече твърде дълги години съм администратор — а това, повярвай ми, е гибелно за мозъка.

— Но все пак добре познавате съвременните практически аспекти на земния енергодобив, нали?

— Да. Тук вече бих могла да имам претенции. От това ли се интересуваш?

— Има един въпрос, който събуди любопитството ми, мадам.

— Любопитство ли? В един робот?

Данил сведе глава.

— Достатъчно сложният робот е в състояние да съзнава у себе си нещо, което го кара да търси информация. Аналогично е на състоянието, което при хората се нарича любопитство, както съм забелязал. Затова си позволявам да използвам същата дума и за моето усещане.

— Съвсем уместно. И какво точно буди любопитството ти, Р. Данил? Мога ли да те наричам така?

— Да, мадам. Разбрах, че на Земята енергията се доставя от слънчеви електроцентрали, които са разположени в орбита над екваториалната равнина.

— Правилно си разбрал.

— Това ли е единственият енергоизточник на планетата?

— Не. Слънчевите електроцентрали са основният, но не и единствен енергоизточник. Използва се до голяма степен и енергията от вътрешната топлина на Земята, ветровете, вълните, приливите, течащите води и така нататък. Получава се сложна комбинация от източници, но всеки от тях си има своите преимущества. Слънчевата енергия обаче е основното.

— Не споменахте изобщо ядрена енергия, мадам. Не използвате ли микросинтезни централи?

Квинтана повдигна вежди.

— Това ли е поводът за любопитството ти, Р. Данил?

— Да, мадам. Защо на Земята няма ядрени енергоизточници?

— Това не е така, Р.Данил. И те се срещат, макар и рядко. В провинцията имаме много роботи, които работят на принципа на микросинтеза. Между другото, и ти ли си устроен така?

— Да, мадам.

— Освен това — продължи тя, — тук-там се срещат микросинтезни машини, но като цяло те са застъпени съвсем слабо.

— Мадам Квинтана, вярно ли е, че микросинтезните енергоизточници са чувствителни към действието на ядрените мултипликатори?

— Разбира се, съвсем определено. Могат да се взривят под въздействието на ядрен мултипликатор — предполагам това имаш предвид под „чувствителни“.

— Значи използването на ядрен мултипликатор не може да парализира значителна част от земните енергоизточници.

Квинтана се засмя.

— Не, разбира се, че не. Преди всичко, не виждам кой ще помъкне ядрен мултипликатор със себе си. Те тежат тонове и едва ли могат да се разнасят из улиците и коридорите на Града. Ако някой все пак опита, определено няма да остане незабелязан. А дори и да активира ядрен мултипликатор, най-много да успее да унищожи някой и друг робот или машина, преди да го открием и да го спрем. Няма никакъв шанс — абсолютно никакъв — да ни навредят по този начин. Това ли искаше да чуеш, Р. Данил?

Последните й думи прозвучаха почти като сигнал, че разговорът е приключил.

— Останаха само още един-два малки въпроса, които ми се иска да изясня, мадам Квинтана. Защо на Земята няма мощни микросинтезни енергоизточници? Всички Външни светове разчитат изцяло на микросинтеза. Заселническите планети също. Микросинтезните енергоизточници са преносими, имат широко приложение, евтини са и не изискват огромните усилия за ремонт и поддръжка, необходими при по-обемистите съоръжения.

— И както сам отбеляза, Р. Данил, те са чувствителни към действието на ядрените мултипликатори.

— Но както вие отбелязахте, мадам Квинтана, ядрените мултипликатори са прекалено големи и неудобни, за да бъдат успешно използвани.

Квинтана широко се усмихна и кимна.

— Много си интелигентен, Р. Данил. И през ум не ми е минавало, че някога ще седя на една маса с робот и ще обсъждам подобни въпроси. Аврорианските специалисти по роботика са твърде умни — толкова умни, че не смея да продължавам повече този разговор. Започвам да се безпокоя, че ще ме изместиш от министерското ми кресло. Знаеш ли, имаме една такава легенда за някой си робот на име Стивън Биърли, който заел отговорен пост в правителството.

— Това трябва да е чиста измислица, мадам Квинтана — напълно сериозно отвърна Данил. — Никъде на Външните светове няма роботи на правителствени постове. Ние сме просто… роботи.

— След тези уверения вече мога да бъда спокойна и да продължа. Причината за различията в използваните енергоизточници се крие в историята. По времето на първите хиперпространствени пътувания сме използвали микросинтез, затова когато са напускали Земята, хората са взимали със себе си и микросинтезни енергоизточници. Били са необходими в космическите кораби и на самите планети през периода, когато първите поколения са подготвяли условията за заселване. Изграждането на подходящ комплекс от слънчеви енергоизточници може да отнеме дълги години и вместо да се нагърбват с тази трудна задача, емигрантите са предпочитали да използват микросинтеза. Същото важи и за космолитите навремето, такъв е случаят и със сегашните заселници.

На Земята обаче микросинтезните и слънчевите енергоизточници били разработени почти едновременно. И двата започнали да намират все по-голямо приложение, докато в крайна сметка се оказало, че имаме избор и можем да използваме само микросинтез или само слънчева енергия — или, разбира се, и двете. Земляните избрали слънчевата енергия.

— Струва ми се доста странно, мадам Квинтана. Защо не и двете?

— Всъщност отговорът е много прост, Р. Данил. В предхиперпространствените времена Земята е имала горчив опит с една примитивна форма на ядрената енергия. Когато дошло време да се избира между слънчева енергия и микросинтез, земляните се отказали от последното в качеството му на една от формите на ядрената енергия. Другите светове, които не са имали нашия непосредствен опит с примитивната форма на ядрената енергия, не са имали и причини да се отказват от микросинтеза.

— Мога ли да попитам каква е била тази примитивна форма на ядрена енергия, която споменавате, мадам?

— Ядрено разпадане на урана — отвърна Квинтана. — То е коренно различно от микросинтеза. За целта се използват тежки ядра, като това на урана. Микросинтезът се състои в сливането на леки ядра, като това на водорода. Но и двете са разновидности на ядрената енергия.

— Предполагам, че като гориво за атомните съоръжения се е използвал уранът.

— Да, или други тежки ядра, например торий или плутоний.

— Но уранът и другите два метала се срещат изключително рядко. Как може тогава цялото общество да се крепи на енергията от ядрения разпад?

— Тези елементи са редки само на другите планети. На Земята обаче, макар и да не са често срещани, не са и чак толкова редки. Уран и торий се срещат на много места в земната кора в малки количества, а тук-там се намират и под формата на концентрирани залежи.

— А има ли в момента някакви атомни съоръжения от този род на Земята, мадам?

— Не — отсече Квинтана категорично. — Никъде и под никаква форма. Бихме предпочели да горим петрол, дори дърва, отколкото да използваме атомната енергия от разпад. Самата дума „уран“ е табу в изисканото общество. Ако беше човек и ако беше землянин, нямаше да ми задаваш подобни въпроси.

Данил продължи да упорства.

— Напълно ли сте убедена, мадам? Може би имате някои секретни установки, които от съображения за национална сигурност…

— Не, роботе — намръщи се Квинтана. — Няма подобни съоръжения, казвам ти. Нито едно!

Данил се изправи.

— Благодаря ви, мадам. Моля да ме извините, че ви отнех време и че засегнах тази явно болезнена тема. С ваше позволение, сега ще ви оставя.

Квинтана махна небрежно с ръка.

— Моля, моля, няма нищо, Р. Данил.

Тя се обърна пак към своя съсед с непоклатимата убеденост, че в тълпите на Земята никога не се подслушват чужди разговори, или ако да, то никой не си го признава.

— Представете си само да обсъждате енергетиката с робот! — невинно подхвана тя.

Колкото до Данил, той се върна на предишното си място.

— Нищо, приятелю Жискар — каза той тихо. — Нищо полезно.

После тъжно добави:

— Може би не зададох правилните въпроси. Както би направил колегата Илайджа.