Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Позитронни роботи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robots and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 43 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ І. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 251. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0 (многотомно).

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ ІІ. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak Asimov]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 211. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Глава 6
Екипажът

19

Гладиа стоеше върху земята на Солария. Усети уханието на растенията — не съвсем същото като на Аврора — и в миг премина пропастта от двадесет десетилетия.

Нищо, знаеше тя, не можеше да събуди асоциациите така, както миризмите. Нито гледките, нито звуците.

Беше достатъчна само тази слаба, неповторима миризма, за да се върне отново детството й… свободата да тича нагоре-надолу, докато десетина робота внимателно я наблюдават… възбудата от срещата с други деца от време на време — застиването на място, срамежливите погледи, плахото доближаване с неуверени стъпки, протягането на ръцете и в този миг думите на робота: „Достатъчно, мис Гладиа.“ Тогава я отвеждаха, а тя се обръщаше назад да погледне другото дете, което оставаше заобиколено от свитата подобни опекунстващи роботи.

Спомни си деня, в който й бе съобщено, че отсега нататък ще вижда други човешки същества само по холовизията. „Ще гледа“, бяха казали, не „ще вижда“. Роботите произнасяха „виждам“ шепнешком, сякаш това беше забранена дума. Тях можеше да ги вижда, но те не бяха хора.

Отначало не беше толкова лошо. Образите, с които разговаряше, бяха триизмерни и се движеха свободно. Можеха да говорят, да тичат, да правят цигански колела, ако пожелаеха — но не можеха да бъдат докоснати. После й казаха, че може наистина да види един човек, когото беше гледала често и когото беше харесала. Беше възрастен мъж, доста по-възрастен от нея, макар че изглеждаше съвсем млад, както всички на Солария. Щяха да й позволят да продължи да се вижда с него — ако желаеше — по всяко време. Гладиа поиска. Спомни си ясно — съвсем ясно — какво стана през онзи първи ден. Беше си глътнала езика, той също. Обикаляха се един друг в страха си да се докоснат… Но това беше брак.

Разбира се, че беше. След това се срещнаха отново — видяха се, не се гледаха, защото това беше брак. Най-накрая се докоснаха. Трябваше да го направят.

Беше най-вълнуващият ден в живота й — докато не настана.

Гладиа гневно спря потока от мисли. Какъв смисъл имаше да продължава? Тя — с толкова топлота и нетърпение; той — с толкова студенина и сдържаност. Докрая си остана студен. Идваше да я види през строго определени интервали, за да изпълни ритуала, в резултат на който можеше (или не) да последва забременяване. Правеше го с толкова неприкрито отвращение, че скоро тя не желаеше нищо по-силно от това да е забравил за следващия път. Но той беше мъж с развито чувство за дълг и не пропусна нито веднъж.

После, след дълги години мъчителен живот, дойде и денят, когато го намери мъртъв, с разбит череп, а всички косвени улики водеха към нея. Тогава я спаси Илайджа Бейли, но тя трябваше да напусне Солария и да се пресели на Аврора.

Но ето, че се завърна — сега стоеше тук и вдъхваше аромата на Солария.

Всичко останало бе чуждо. Къщата в далечината нямаше нищо общо с дори най-смътните спомени на Гладиа. Очевидно през изминалите двайсет десетилетия бе променяна, събаряна и строена наново. Даже самата земя не будеше никакви усещания за нещо познато.

Гладиа осъзна, че протяга ръка назад, за да докосне заселническия кораб, който я доведе на тази планета — изпълнена с уханието на роден дом, но роден дом в нито едно друго отношение. Просто искаше да докосне нещо познато за сравнение.

— Виждате ли роботите, мадам Гладиа? — попита Данил, който стоеше до нея в сянката на кораба.

На стотина ярда от тях, сред дърветата на една овощна градина, стояха, без да помръдват, група роботи с тържествен вид. Те блестяха на слънцето с онзи сивкав, излъскан метален гланц, който Гладиа много добре си спомняше.

— Виждам ги, Данил — отвърна тя.

— Познати ли ви изглеждат, мадам?

— Никак. Май са нови модели. Нямам спомен за тях, както съм сигурна, че и те — за мен. Ако Д.Ж. е разчитал, че ще му облекча задачата, като евентуално разпозная някои от тях, ще трябва горчиво да го разочаровам.

— Те май нищо не правят, мадам — отбеляза Жискар.

— Това е съвсем обяснимо — каза Гладиа. — Ние сме неканени гости и те са дошли да ни огледат, за да докладват за нас съгласно текущите разпоредби. Но сега няма на кого да докладват, остава им само безмълвно да наблюдават. Предполагам, че няма да направят нищо повече без по-нататъшни заповеди, но е сигурно, че няма и да престанат да ни следят.

— Мадам Гладиа, може би няма да е зле да се върнем в каютата на кораба. Струва ми се, че в момента капитанът контролира изграждането на защитните системи и все още не е готов да изследва имението. Подозирам, че няма да остане доволен, че сте напуснала каютата без неговото изрично съгласие.

— Нямам намерение да се съобразявам с неговите прищевки, за да стъпя на повърхността на родната си планета — високомерно заяви Гладиа.

— Разбирам, но част от екипажа е ангажирана с работа навън и мисля, че някои от тях забелязват присъствието ви тук.

— И идват насам — добави Жискар. — Ако искате да избегнете евентуална зараза…

— Взела съм мерки — прекъсна го Гладиа. — Филтърът за носа и ръкавиците.

Гладиа не разбираше за какво издигаха разните съоръжения върху равното място около кораба. Повечето членове на екипажа, погълнати от работата, не бяха забелязали Гладиа и двамата й спътника в сянката, където тримата стояха. (В тази част на Солария беше времето на топлия сезон, когато ставаше доста по-топло, отколкото на Аврора, тъй като соларианският ден бе с около шест часа по-дълъг.)

Приближаващите се мъже бяха петима. Единият — най-високият и най-едрият — посочи с ръка към Гладиа. Останалите четирима погледнаха, спряха и известно време останаха неподвижни, сякаш просто им беше станало любопитно. После първият им направи знак и те отново тръгнаха, но промениха посоката си съвсем леко така, че сега вървяха право към тримата аврорианци.

Гладиа ги наблюдаваше мълчаливо, присвила вежди с презрение. Данил и Жискар безстрастно чакаха.

— Не знам къде е капитанът — тихо се обърна Жискар към Данил. — Не го виждам сред членовете от екипажа, където би трябвало да бъде.

— Да се оттеглим ли? — попита високо Данил.

— Би било позорно — отвърна Гладиа. — Това е моята планета.

Тя не помръдна, а петимата мъже приближаваха с безгрижен вид.

Бяха работили много — тежък физически труд (като роботи, помисли си Гладиа с отвращение) — и сега бяха потни. Гладиа усети неприятната миризма, която лъхаше от тях. При други обстоятелства това щеше да я накара да си тръгне по-бързо от каквито и да било заплахи, но сега тя не помръдваше. Сигурна беше, че филтърът за нос смекчава тежката миризма.

Едрият мъж вървеше най-отпред. Кожата му имаше бронзов загар. Голите му, мускулести ръце лъщяха от потта. Беше може би трийсетгодишен (доколкото Гладиа можеше да съди за възрастта на тези краткоживущи същества) и ако се изкъпеше и облечеше както трябва, сигурно щеше да добие съвсем представителен вид.

— Значи вие сте госпожата от Аврора, която сме взели с нас на кораба — каза той. Изговаряше думите доста бавно, очевидно в стремежа си да придаде аристократични нотки на своя галактически. Безуспешно, разбира се — говореше като заселник, при това по-грубо и от Д.Ж.

— Аз съм от Солария, заселнико — поясни Гладиа териториалните си права, но после млъкна объркано и смутено. Бе мислила толкова много за Солария, че двайсетте десетилетия сякаш се бяха стопили и сега тя произнасяше думите с плътен солариански акцент — с отвореното „а“ и с твърдото „р“.

— Аз съм от Солария, заселнико — повтори тя много по-тихо и не така заповеднически, но акцентът на аврорианския университет — стандартният галактически език на всички Външни светове — прозвуча ясно в гласа й.

Заселникът се изсмя и се обърна към другите.

— Говори префърцунено, но на нас такива не ни минават. Нали, момчета?

Другите също се засмяха, а един се провикна:

— Накарай я да поговори още малко, Нис. Може да се научим да приказваме като аврорианските птиченца — той подпря едната си ръка колкото се може по-изящно на хълбока, а другата издаде нелепо напред.

— Млъквайте — извика им Нис, докато все още се хилеше. Моментално настъпи тишина.

— Аз съм Берто Нис, космонавт първи ранг. А как е твоето име, малката?

Гладиа не посмя да продума и дума.

— Държа се съвсем учтиво, малката. Говоря ти кавалерски. Като космолит. Знам, че си достатъчно стара, за да ми бъдеш прапрабаба. На колко години си, малката?

— На четиристотин — извика някой от четиримата зад Нис, — но не изглежда на толкова.

— Не изглежда и на сто — отбеляза друг.

— Още става за оная работа — подвикна трети, — а май отдавна не й се е случвало. Питай я дали иска. Дръж се прилично, питай я дали може да се сменяме.

Гладиа почервеня от гняв и Данил се намеси:

— Космонавт първи ранг Нис, вашите мъже обиждат мадам Гладиа. Бихте ли се оттеглили?

Нис извърна поглед към Данил, досега изобщо не го бе забелязал. Усмивката изчезна от лицето му и той каза:

— Слушай, сега. Тази малка дама е забранена зона. Капитанът каза така. Няма да я закачаме. Само малко безобидни приказки. Онова там е робот. Няма да го закачаме, а той не може да ни направи нищо. Познаваме Трите закона на роботиката. Ще му заповядваме да не ни пречи, нали разбираш. Но ти си космолит, а капитанът не ни е нареждал нищо във връзка с теб. Така че — закани се той с пръст, — стой настрана и не се бъркай, защото ще насиним хубавичката ти кожа и тогава ще има да плачеш.

Данил не отговори нищо.

Нис кимна с глава.

— Добре. Обичам хората, които не се правят на много умни и не се захващат с неща, които после не могат да довършат.

— А сега, малката ми — обърна се той към Гладиа, — ще те оставим на мира, защото капитанът не иска да те закачаме. Ако някой от мъжете тука е казал нещо по-грубичко, това е съвсем естествено. Да си стиснем ръцете и да бъдем приятели — космолит или заселник, има ли разлика, а?

Той протегна ръка към Гладиа, която ужасено се отдръпна. С мълниеносно движение, толкова бързо, че почти не се забеляза, Данил улови китката на Нис.

— Космонавт първи ранг Нис — тихо каза той, — не се опитвайте да докосвате дамата.

Нис погледна ръката си и пръстите, които здраво я бяха сграбчили. После изръмжа тихо и заплашително:

— Ще броя до три и ако не си тръгнал…

Данил отдръпна ръката си.

— Трябва да направя, както казвате, защото не искам да пострадате, но съм длъжен да пазя дамата. А щом тя не иска да я докосват, в което не се съмнявам, може да ме принудите да ви причиня болка. Моля приемете моите уверения, че ще направя всичко възможно тя да е минимална.

Един от мъжете се провикна развеселен:

— Дай му един, Нис. Само знае да плямпа.

— Виж какво, космолит, два пъти ти казах да стоиш настрана. А ти взе да напираш. Казвам ти за трети и последен път. Само една крачка, само една дума и ще те направя на кайма. Ще си стиснем ръцете с малката, това е, като приятели. После всички си отиваме. Ясно ли е?

Гладиа промълви задавено:

— Да не ме е докоснал! Направи каквото трябва.

— Сър — каза Данил, — не се обиждайте, но дамата не желае да бъде докосвана. Трябва да ви помоля — всички вас — да се махнете.

Нис се усмихна и една огромна ръка замахна, за да се стовари върху Данил — при това с всичка сила.

Лявата ръка на Данил проблесна и Нис отново бе уловен за китката.

— Моля ви, сър, вървете си — каза Данил.

Зъбите на Нис все още проблясваха, но той вече не се смееше. Гневно издърпа ръката си нагоре. Ръката на Данил, вкопчена в неговата, я последва, после забави движението и спря. Лицето му не издаваше никакво напрежение. Ръката му тръгна надолу, като повлече и ръката на Нис, която после с рязко движение изви зад широкоплещестия гръб на заселника и я задържа там.

Нис, който неочаквано се оказа с гръб към Данил, протегна свободната си ръка през глава, като се мъчеше да напипа врата на Данил. Свободната му китка бе уловена и изтеглена по-надолу, отколкото би могла свободно да стигне. Нис изръмжа с неприкрита болка.

Другите четирима, които през цялото време наблюдаваха в напрегнато очакване, сега не помръдваха от мястото си и мълчаха с широко отворени уста.

Нис ги изгледа и простена:

— Помогнете ми!

— Те няма да ви помогнат, сър, защото наказанието на капитана ще бъде много по-тежко, ако го направят. Сега ще трябва да ви помоля да ми обещаете, че повече няма да досаждате на мадам Гладиа и че ще си отидете тихо и кротко — това се отнася за всички. В противен случай, много съжалявам, космонавт първи ранг Нис, но ще трябва да ви изтегля ръцете от ставите.

При тези думи той стисна още по-здраво двете му ръце. Нис нададе сподавен стон.

— Моите извинения, сър — каза Данил, — но действам под най-строги заповеди. Мога ли да получа вашите уверения?

Нис ритна назад с внезапна злоба, но още преди тежката му обувка да достигне целта, Данил се наклони на една страна и заселникът загуби равновесие. Той падна тежко по лице.

— Мога ли да получа вашите уверения, сър? — повтори Данил и задърпа леко китките на Нис, така че ръцете му се отделиха от гърба.

Нис изрева и се провикна почти нечленоразделно:

— Предавам се! Пусни ме!

Данил моментално го пусна и отстъпи назад. Нис се преобърна по гръб бавно и с мъчителна болка, раздвижи леко ръце и завъртя китките си с разкривено лице.

И тогава, когато дясната му ръка преминаваше покрай кобура, той сграбчи несръчно дръжката на оръжието си.

Кракът на Данил стъпи върху ръката му и я прикова към земята.

— Не правете това, сър, или ще ме принудите да счупя някоя от фините кости на ръката ви — той се наведе и измъкна бластера на Нис от кобура. — А сега се изправете.

— Е, мистър Нис — долетя друг глас. — Направете каквото ви казват и станете.

До тях стоеше Д.Ж. Бейли с разрошена брада и леко зачервено лице, но гласът му беше зловещо спокоен.

— Вие четиримата — каза той, — дайте ми оръжията си, един по един. Хайде. Малко по-живо. Едно… две… три… четири. Сега не мърдайте оттам и стойте мирно. Сър — обърна се той към Данил, — дайте ми оръжието, което държите. Чудесно. Пет. А сега, господин Нис, мирно! — и той остави оръжията на земята до себе си.

Нис замръзна мирно с налети от кръв очи и разкривено от нескрита болка лице.

— Ще бъде ли някой така добър — попита Д.Ж. — да ми обясни какво става тук?

— Капитане — започна бързо Данил, — двамата с господин Нис поспорихме на шега. Нищо лошо не се е случило.

— Господин Нис обаче не ми изглежда много добре — отбеляза Д.Ж.

— Нищо непоправимо, капитане — отвърна Данил.

— Разбирам. Добре, ще поговорим после за това… Мадам — обърна се той към Гладиа, като се завъртя на пети, — не си спомням да съм ви давал разрешение да напускате кораба. Незабавно се връщайте в каютата си заедно с вашите двама придружители. Тук заповядвам аз и това не е Аврора. Правете каквото ви казвам!

Данил подхвана покровителствено Гладиа за лакътя. Тя вирна брадичка, но се обърна и тръгна по мостика към кораба. Данил вървеше до нея, Жискар ги следваше.

Д.Ж. се обърна към хората от екипажа.

— А вие петимата — продължи той с все така равен и сдържан глас, — елате с мен. Ще разнищим до дъно тази история — или вас — и той направи знак на някакъв низш служител да вземе оръжията и да ги отнесе.

20

Д.Ж. изгледа мрачно петимата. Намираха се в неговата каюта — единственото помещение с прилични размери и някакви наченки на лукс.

— Сега ще направим така — каза той, като ги посочваше един по един. — Ти ще ми кажеш какво точно се случи, дума по дума, действие подир действие. Когато свършиш, ти ще ми кажеш всичко, което не е така или е пропуснато. После ти също, после и ти, а накрая ще стигнем до теб, Нис. Предполагам, че сте нарушили реда и сте направили нещо изключително глупаво, с което всички вие, но най-вече Нис, заслужено сте се унижили. Ако от разказа ви излезе, че не сте направили нищо лошо или че не сте били унижени, ще разбера, че лъжете. Особено като се има предвид, че космолитката със сигурност ще ми каже какво се е случило — а аз смятам да повярвам на всяка нейна дума. Една лъжа ще утежни вашето положение много повече, отколкото всичко, което в действителност сте направили. А сега — излая той, — започвайте!

Първият от тях замънка припряно и неуверено историята, след него вторият с малко корекции и няколко допълнения, после третият и четвъртият. Д.Ж. слушаше с каменно изражение рецитала, сетне даде знак на Берто Нис да се отдалечи.

Накрая се обърна към четиримата:

— А какво правехте вие, докато Нис лежеше, заровил лице в калта в краката на космолита? Гледахте? Не смеехте да мръднете? И четиримата? Срещу сам човек?

Един от мъжете наруши сгъстяващата се тишина.

— Всичко стана толкова бързо, капитане. Тъкмо се канехме да се намесим и всичко свърши.

— А какво щяхте да направите, в случай че някой ден се бяхте наканили да се намесите?

— Ами, щяхме да освободим приятеля си от чужденеца.

— Мислите ли, че щяхте да успеете?

Този път никой не се обади.

Д.Ж. се наведе към тях.

— Ето какво е положението. Не ви е влизало в работата да се занимавате с чужденците, затова всички ви глобявам с по една едноседмична надница. А сега нека се разберем за нещо. Ако кажете какво се е случило на някой друг — от екипажа или не, сега или някога изобщо, трезви или натряскани — ще бъдете понижени, всички до един, в ранг чираци. Без значение кой се е разприказвал — ще бъдете понижени всички, така че си отваряйте очите един за друг. Сега се връщайте към задачите си, но само да сте ме ядосали по време на това пътуване, само да сте изхълцали не по устав, отивате право в карцера.

Четиримата си тръгнаха скръбни, провесили нос, стиснали здраво устни. Нис остана. На лицето му се бе появила синина, ръцете явно го боляха.

Д.Ж. го гледаше заплашително притихнал, докато Нис въртеше очи ту наляво, ту надясно, ту към обувките си — изобщо навсякъде другаде, само не и към лицето на капитана. Едва когато Нис не издържа и срещна гневния му поглед, Д.Ж. заговори.

— Е, добре са те разкрасили след бъркотията с оня изнежен космолит, който при това ти стига едва до кръста. Следващия път, когато видиш да се задава някой от тях, по-добре се скрий някъде.

— Слушам, капитане — каза Нис с нещастен вид.

— Нис, на брифинга преди да тръгнем от Аврора ти чу ли ме, когато казах, че жената и нейните двама придружители не бива по никакъв повод да бъдат обезпокоявани или заговаряни?

— Капитане, исках само да си кажем по едно „здрасти“. Ъъ, щеше ни се да ги видиме по-отблизо. Нямахме лоши намерения.

— Нямали сте лоши намерения, така ли? Питали сте я на колко е години. Това влиза ли ви в работата?

— Просто се чудехме. Искахме да разберем.

— Един от вас й е направил неприлично предложение.

— Не съм аз, капитане.

— Значи някой друг? А ти извини ли се?

— На един космолит? — гласът на Нис прозвуча ужасено.

— Разбира се. Нарушили сте заповедите ми.

— Не исках да й направя нищо лошо — упорито повтори Нис.

— И на мъжа ли не искаше да направиш нищо лошо?

— Той вдигна ръка срещу мен, капитане.

— Зная. Защо?

— Защото се опитваше да ме командва.

— И ти не можа да се примириш с това?

— А вие щяхте ли да се примирите, капитане?

— Добре де. Значи не си се примирил. И затова се просна право по лице. Как стана това?

— Не ми стана много ясно, капитане. Той действаше много бързо. Като на ускорен кадър. И пипаше здраво като с желязо.

— Така, така. А ти какво друго си очаквал, идиот такъв? Той наистина е от желязо.

— Какво искате да кажете, капитане?

— Нис, нима е възможно да не знаеш историята на Илайджа Бейли?

Нис затърка смутено ухото си.

— Знам, че ви се пада някакъв прапрадядо, капитане.

— Всеки може да се досети за това по името ми. Попадала ли ти е някога историята на неговия живот?

— Не съм по тая част, капитане. Не си падам по историята.

Той присви рамене, но изтръпна от болка и понечи да разтрие с ръка рамото си. После реши, че ще е по-добре да не се опитва и се отказа.

— Чувал ли си някога за Р.Данил Оливо?

Нис смръщи вежди.

— Бил е приятел на Илайджа Бейли.

— Точно така. Значи все пак знаеш нещо. А знаеш ли какво означава „Р.“-то?

— Означава „Робот“, нали? Приятел-робот. По него време ги е имало роботите на Земята.

— Имало е, Нис, и все още има. Но Данил не е бил просто робот. Той е бил робот от Външните светове, който е изглеждал като космолит. Помисли си, Нис. Познай кой е космолитът, с когото си налитал да се биеш.

Нис опули очи, лицето му се наля с кръв.

— Искате да кажете, че тоя космолит е роб…

— Това е Р.Данил Оливо.

— Но, капитане, това е било преди двеста години.

— Така е, а жената е била близка приятелка на Праотеца Илайджа Бейли. Тя живее вече двеста трийсет и три години — за твое сведение, ако още те интересува, — а мислиш ли, че и един робот няма да изкара толкова? Опитал си да се биеш с робот, глупак такъв.

— Защо той не каза, че е робот? — попита Нис силно възмутен.

— Защо да казва? Ти пита ли го? Виж какво, Нис. Чу какво казах на другите, ако решат да се разприказват. Същото важи и за теб, но в много по-голяма степен. Те са само обикновени членове на екипажа, докато теб мислех да направя шеф на момчетата. Мислех. Ако ще отговаряш за екипажа, трябва да имаш не само мускули, но и мозък. Така че сега ще ти бъде много по-трудно, защото ще трябва да ми го докажеш — противно на моето твърдо убеждение, че не е така.

— Капитане, аз…

— Стига приказки. Слушай. Ако тази история се разчуе, останалите четирима стават чираци, а ти ставаш нула. Никога повече няма да се качиш на борда на кораб. Нито един кораб няма да те вземе, обещавам ти го. Нито в екипажа, нито като пътник. Помисли си колко пари можеш да изкараш на Бейлиуърлд и при това като какъв? Но само в случай, че се разприказваш за случката или че ядосаш с нещо космолитката, или че дори само задържиш поглед върху нея и нейните роботи повече от половин секунда. Освен това ще се погрижиш никой друг от екипажа да не я обиди и с най-малкото. Ще държа отговорен теб… И те глобявам с двуседмична надница.

— Но капитане — жално поде Нис, — другите…

— Очаквах по-малко от другите, Нис, затова ги глобих по-малко. Изчезвай.

21

Д.Ж. си играеше безцелно с фотокуба, който неизменно стоеше на бюрото му. При всяко завъртане той потъмняваше, а щом стъпеше на някоя от страните си, се избистряше. Тогава се появяваше усмихнатият триизмерен образ на женска глава.

Сред екипажа се носеше слух, че на всяка от шестте страни съответстваше образа на различна жена. Слухът бе напълно основателен.

Джемин Озер наблюдаваше с пълно безразличие как образите ту се появяват, ту изчезват. Сега, когато корабът беше обезопасен — или поне толкова, колкото бе възможно — срещу атаки от всякакъв предполагаем характер, дойде време да се помисли за следващия ход.

Д.Ж. обаче се захващаше с проблема отдалеч — или може би изобщо не се захващаше.

— Разбира се, жената е била виновна — каза той.

Озер присви рамене и прокара ръка по брадата си, сякаш за да си придаде увереност, че той поне не е жена. За разлика от Д.Ж. беше оставил горната си устна богато обрасла.

Д.Ж. продължи:

— Очевидно фактът, че се намира на родната си планета, е заличил у нея и последната следа от благоразумие. Напуснала е кораба, въпреки че я помолих да не го прави.

— Можехте да й заповядате да не слиза.

— Не съм сигурен дали щеше да има полза. Тя е една разглезена аристократка, свикнала да прави каквото си иска и да командва роботите си. Пък и смятам да я използвам, за което искам нейното съдействие, а не цупене. Да не говорим, че е била приятелка на Праотеца.

— А е все още жива — поклати глава Озер. — Направо да ти настръхне кожата. Една стара, стара жена.

— Знам, но изглежда съвсем млада. Все още е привлекателна. И с вирнат нос. Не си тръгнала, когато петимата приближили, не подала ръка… Както и да е, всичко свърши.

— И все пак, капитане, дали беше редно да казвате на Нис, че си е имал работа с робот?

— Нямаше как! Нямаше как, Озер. Ако беше продължил да си мисли, че някакъв си изнежен космолит, два пъти по-дребен от него го е победил и подложил на унижение пред очите на четирима негови другари, той щеше да е безвъзвратно загубен за нас. Мисълта за това щеше да го смаже напълно. И после, не е в наш интерес да допуснем да плъзне слухът, че космолитите — хората космолити — са супермени. Затова им заповядах толкова строго да не приказват по въпроса. Нис ще ги държи всичките под око… а ако все пак се разчуе, ще се разчуе и фактът, че космолитът е бил робот… Но на мен ми се струва, че от цялата тази история имаше някаква полза.

— Каква, капитане? — попита Озер.

— Накара ме да се замисля за роботите. Какво знаем за тях? Какво знаеш ти например?

Озер присви рамене.

— Не съм се замислял много за това, капитане.

— Както и никой друг. Поне от заселниците. Знаем, че космолитите имат роботи, зависят от тях, не отиват никъде без тях, не могат да направят нищо без тях, паразитират върху тях, и сме убедени, че са в упадък заради тях. Знаем също така, че някога на Земята е имало роботи, натрапени от космолитите, но постепенно те изчезват и в земните градове вече изобщо не се срещат, само в провинцията. Знаем, че никъде на Заселническите светове няма и няма да има роботи — нито в градовете, нито в провинцията. Така че заселниците никога не са виждали робот на своите планети, а едва ли някога и на Земята.

(Когато казваше „Земята“, гласът му придобиваше странна интонация; човек сякаш чуваше главната буква, сякаш долавяше и скрития шепот на думите „роден дом“ и „майка“.)

— Какво друго знаем?

— Знаем Трите закона на роботиката.

— Точно така — Д.Ж. бутна фотокуба настрана и се приведе напред. — Особено Първият. „Роботът не бива да наранява човешко същество или с бездействието си да допуска човешко същество да пострада.“ Така ли е? Е, не разчитай на това. То нищо не означава. А пък ние смятаме, че няма защо да се боим от роботите — което е чудесно, щом ни дава увереност, но не и щом ни дава фалшива увереност. Р.Данил нарани Нис, без да му мигне окото — Първи закон, не Първи закон.

— Той е защитавал…

— Точно така. И какво ще излезе, ако трябва да сравним щетите? Какво ще излезе, ако в случая е трябвало да избере или да нарани Нис, или да допусне неговата господарка да пострада? Естествено, тя е на първо място.

— Има логика.

— Разбира се, че има. А ето ни сега и нас на една планета с роботи, няколко стотици милиони. Какви заповеди имат те? Как балансират противоречието между различните видове нараняване? Как можем да сме сигурни, че никой от тях няма да ни докосне? Нещо на тази планета е унищожило вече два кораба.

Озер притеснено отвърна:

— Този Р. Данил е необикновен робот, прилича повече на човек от нас самите. Може би не бива да правим обобщения въз основа на него. Онзи, другият, как му беше името…

— Жискар. Лесно се помни. Моето име е Данил Жискар.

— За мен вие сте капитан, капитане. Както и да е, онзи Р. Жискар просто си е стоял там, без да прави нищо. Той изглежда като робот и се държи като робот. На Солария отвън са се събрали много роботи, които в момента ни наблюдават и също нищо не правят. Просто ни наблюдават.

— Ами ако има и някакви по-специални роботи, които могат да ни навредят?

— Мисля, че сме подготвени за тях.

— Сега вече да. Това е ползата от инцидента с Данил и Нис. Мислехме, че ще имаме неприятности само ако някои от соларианците са още тук. Не е задължително да е така. Може и да ги няма. Може да се окаже, че роботите — или поне някои специално проектирани роботи — представляват опасност. А ако лейди Гладиа може да размърда тукашните роботи — това някога е било нейното имение — и да ги накара да я защитават, а с нея и нас, тогава като нищо ще успеем да неутрализираме всякакви изненади, които може да са ни приготвили.

— Тя може ли да го направи? — попита Озер.

— Ще видим — отвърна Д.Ж.

22

— Благодаря ти, Данил — каза Гладиа. — Добре се справи. — Но имаше измъчен вид. С изтънели и безкръвни устни, с пребледнели страни. След малко добави съвсем тихо: — Иска ми се да не бях идвала.

— Това е едно безсмислено желание, мадам Гладиа — отбеляза Жискар. — Аз и приятелят ми Данил ще застанем пред каютата, за да сме сигурни, че повече няма да ви безпокоят.

Коридорът беше и си остана празен, но въпреки това Данил и Жискар разговаряха на такава звукова честота, която беше под прага на чувствителността за хората. Те обменяха мисли кратко и сбито, както бяха свикнали.

— Мадам Гладиа постъпи неблагоразумно, като отказа да се оттегли — каза Жискар. — Без съмнение.

— Предполагам, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че не си имал никаква възможност да я накараш да промени своето решение.

— Оказа се твърде непоколебимо, приятелю Данил, и твърде спонтанно. Същото важеше и за намеренията на Нис, заселника. Любопитството му по отношение на мадам Гладиа, а също неговата омраза и враждебност към теб бяха прекалено силни, за да ги неутрализирам, без да му причиня сериозно умствено увреждане. С останалите четирима се справих. Имах пълната възможност да ги задържа пасивни. Тяхното изумление от начина, по който ти се справи с Нис, естествено ги смрази на място. От мен се искаше само леко да подсиля чувствата им.

— Добре, че стана така, приятелю Жискар. Ако онези четиримата се бяха присъединили към Нис, щях да се изправя пред трудния избор или да накарам мадам Гладиа позорно да се оттегли, или сериозно да нараня един-двама заселника, за да сплаша останалите. Мисля, че щеше да се наложи да избера първото, но пак щях да се чувствам потиснат.

— А сега добре ли си, приятелю Данил?

— Съвсем. Нараних мистър Нис в минимална степен.

— Физически да, приятелю Данил. Но вътрешно той понесе огромно унижение, което за него беше много по-лошо от физическата болка. А тъй като го усетих, самият аз нямаше да мога да се справя толкова лесно, както ти. И все пак, приятелю Данил…

— Да, приятелю Жискар?

— Безпокоя се за бъдещето. През всичките десетилетия на моето съществувание на Аврора имах пълната възможност да работя бавно и да изчаквам подходящия момент за лека и безобидна умствена намеса. Да засилвам появилите се усещания; да смекчавам други, които вече отслабват; да побутвам леко в посоката на съществуващия импулс. Сега обаче навлизаме в една кризисна ситуация, когато емоциите ще се нагорещяват, решенията ще се взимат бързо и събитията ще препускат с бясна скорост. И за да има някаква полза от мен, аз също ще трябва да действам бързо, а Трите закона на роботиката не ми позволяват това. Необходимо е време, за да претеглиш неуловимото съотношение между физическата и умствената вреда. Ако бях сам с мадам Гладиа, когато дойдоха заселниците, не виждам какво можех да предприема, без според мен да се стигне до сериозни последствия за нея, за един или няколко заселника, за мен — или може би за всички присъстващи.

— Какво можем да направим, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Тъй като е невъзможно да се променят Трите закона, приятелю Данил, за сетен път ще трябва да стигнем до извода, че единственото, което ни остава, е да очакваме провал.