Айзък Азимов
Роботите и империята (6)

20

Д.Ж. изгледа мрачно петимата. Намираха се в неговата каюта — единственото помещение с прилични размери и някакви наченки на лукс.

— Сега ще направим така — каза той, като ги посочваше един по един. — Ти ще ми кажеш какво точно се случи, дума по дума, действие подир действие. Когато свършиш, ти ще ми кажеш всичко, което не е така или е пропуснато. После ти също, после и ти, а накрая ще стигнем до теб, Нис. Предполагам, че сте нарушили реда и сте направили нещо изключително глупаво, с което всички вие, но най-вече Нис, заслужено сте се унижили. Ако от разказа ви излезе, че не сте направили нищо лошо или че не сте били унижени, ще разбера, че лъжете. Особено като се има предвид, че космолитката със сигурност ще ми каже какво се е случило — а аз смятам да повярвам на всяка нейна дума. Една лъжа ще утежни вашето положение много повече, отколкото всичко, което в действителност сте направили. А сега — излая той, — започвайте!

Първият от тях замънка припряно и неуверено историята, след него вторият с малко корекции и няколко допълнения, после третият и четвъртият. Д.Ж. слушаше с каменно изражение рецитала, сетне даде знак на Берто Нис да се отдалечи.

Накрая се обърна към четиримата:

— А какво правехте вие, докато Нис лежеше, заровил лице в калта в краката на космолита? Гледахте? Не смеехте да мръднете? И четиримата? Срещу сам човек?

Един от мъжете наруши сгъстяващата се тишина.

— Всичко стана толкова бързо, капитане. Тъкмо се канехме да се намесим и всичко свърши.

— А какво щяхте да направите, в случай че някой ден се бяхте наканили да се намесите?

— Ами, щяхме да освободим приятеля си от чужденеца.

— Мислите ли, че щяхте да успеете?

Този път никой не се обади.

Д.Ж. се наведе към тях.

— Ето какво е положението. Не ви е влизало в работата да се занимавате с чужденците, затова всички ви глобявам с по една едноседмична надница. А сега нека се разберем за нещо. Ако кажете какво се е случило на някой друг — от екипажа или не, сега или някога изобщо, трезви или натряскани — ще бъдете понижени, всички до един, в ранг чираци. Без значение кой се е разприказвал — ще бъдете понижени всички, така че си отваряйте очите един за друг. Сега се връщайте към задачите си, но само да сте ме ядосали по време на това пътуване, само да сте изхълцали не по устав, отивате право в карцера.

Четиримата си тръгнаха скръбни, провесили нос, стиснали здраво устни. Нис остана. На лицето му се бе появила синина, ръцете явно го боляха.

Д.Ж. го гледаше заплашително притихнал, докато Нис въртеше очи ту наляво, ту надясно, ту към обувките си — изобщо навсякъде другаде, само не и към лицето на капитана. Едва когато Нис не издържа и срещна гневния му поглед, Д.Ж. заговори.

— Е, добре са те разкрасили след бъркотията с оня изнежен космолит, който при това ти стига едва до кръста. Следващия път, когато видиш да се задава някой от тях, по-добре се скрий някъде.

— Слушам, капитане — каза Нис с нещастен вид.

— Нис, на брифинга преди да тръгнем от Аврора ти чу ли ме, когато казах, че жената и нейните двама придружители не бива по никакъв повод да бъдат обезпокоявани или заговаряни?

— Капитане, исках само да си кажем по едно „здрасти“. Ъъ, щеше ни се да ги видиме по-отблизо. Нямахме лоши намерения.

— Нямали сте лоши намерения, така ли? Питали сте я на колко е години. Това влиза ли ви в работата?

— Просто се чудехме. Искахме да разберем.

— Един от вас й е направил неприлично предложение.

— Не съм аз, капитане.

— Значи някой друг? А ти извини ли се?

— На един космолит? — гласът на Нис прозвуча ужасено.

— Разбира се. Нарушили сте заповедите ми.

— Не исках да й направя нищо лошо — упорито повтори Нис.

— И на мъжа ли не искаше да направиш нищо лошо?

— Той вдигна ръка срещу мен, капитане.

— Зная. Защо?

— Защото се опитваше да ме командва.

— И ти не можа да се примириш с това?

— А вие щяхте ли да се примирите, капитане?

— Добре де. Значи не си се примирил. И затова се просна право по лице. Как стана това?

— Не ми стана много ясно, капитане. Той действаше много бързо. Като на ускорен кадър. И пипаше здраво като с желязо.

— Така, така. А ти какво друго си очаквал, идиот такъв? Той наистина е от желязо.

— Какво искате да кажете, капитане?

— Нис, нима е възможно да не знаеш историята на Илайджа Бейли?

Нис затърка смутено ухото си.

— Знам, че ви се пада някакъв прапрадядо, капитане.

— Всеки може да се досети за това по името ми. Попадала ли ти е някога историята на неговия живот?

— Не съм по тая част, капитане. Не си падам по историята.

Той присви рамене, но изтръпна от болка и понечи да разтрие с ръка рамото си. После реши, че ще е по-добре да не се опитва и се отказа.

— Чувал ли си някога за Р.Данил Оливо?

Нис смръщи вежди.

— Бил е приятел на Илайджа Бейли.

— Точно така. Значи все пак знаеш нещо. А знаеш ли какво означава „Р.“-то?

— Означава „Робот“, нали? Приятел-робот. По него време ги е имало роботите на Земята.

— Имало е, Нис, и все още има. Но Данил не е бил просто робот. Той е бил робот от Външните светове, който е изглеждал като космолит. Помисли си, Нис. Познай кой е космолитът, с когото си налитал да се биеш.

Нис опули очи, лицето му се наля с кръв.

— Искате да кажете, че тоя космолит е роб…

— Това е Р.Данил Оливо.

— Но, капитане, това е било преди двеста години.

— Така е, а жената е била близка приятелка на Праотеца Илайджа Бейли. Тя живее вече двеста трийсет и три години — за твое сведение, ако още те интересува, — а мислиш ли, че и един робот няма да изкара толкова? Опитал си да се биеш с робот, глупак такъв.

— Защо той не каза, че е робот? — попита Нис силно възмутен.

— Защо да казва? Ти пита ли го? Виж какво, Нис. Чу какво казах на другите, ако решат да се разприказват. Същото важи и за теб, но в много по-голяма степен. Те са само обикновени членове на екипажа, докато теб мислех да направя шеф на момчетата. Мислех. Ако ще отговаряш за екипажа, трябва да имаш не само мускули, но и мозък. Така че сега ще ти бъде много по-трудно, защото ще трябва да ми го докажеш — противно на моето твърдо убеждение, че не е така.

— Капитане, аз…

— Стига приказки. Слушай. Ако тази история се разчуе, останалите четирима стават чираци, а ти ставаш нула. Никога повече няма да се качиш на борда на кораб. Нито един кораб няма да те вземе, обещавам ти го. Нито в екипажа, нито като пътник. Помисли си колко пари можеш да изкараш на Бейлиуърлд и при това като какъв? Но само в случай, че се разприказваш за случката или че ядосаш с нещо космолитката, или че дори само задържиш поглед върху нея и нейните роботи повече от половин секунда. Освен това ще се погрижиш никой друг от екипажа да не я обиди и с най-малкото. Ще държа отговорен теб… И те глобявам с двуседмична надница.

— Но капитане — жално поде Нис, — другите…

— Очаквах по-малко от другите, Нис, затова ги глобих по-малко. Изчезвай.

21

Д.Ж. си играеше безцелно с фотокуба, който неизменно стоеше на бюрото му. При всяко завъртане той потъмняваше, а щом стъпеше на някоя от страните си, се избистряше. Тогава се появяваше усмихнатият триизмерен образ на женска глава.

Сред екипажа се носеше слух, че на всяка от шестте страни съответстваше образа на различна жена. Слухът бе напълно основателен.

Джемин Озер наблюдаваше с пълно безразличие как образите ту се появяват, ту изчезват. Сега, когато корабът беше обезопасен — или поне толкова, колкото бе възможно — срещу атаки от всякакъв предполагаем характер, дойде време да се помисли за следващия ход.

Д.Ж. обаче се захващаше с проблема отдалеч — или може би изобщо не се захващаше.

— Разбира се, жената е била виновна — каза той.

Озер присви рамене и прокара ръка по брадата си, сякаш за да си придаде увереност, че той поне не е жена. За разлика от Д.Ж. беше оставил горната си устна богато обрасла.

Д.Ж. продължи:

— Очевидно фактът, че се намира на родната си планета, е заличил у нея и последната следа от благоразумие. Напуснала е кораба, въпреки че я помолих да не го прави.

— Можехте да й заповядате да не слиза.

— Не съм сигурен дали щеше да има полза. Тя е една разглезена аристократка, свикнала да прави каквото си иска и да командва роботите си. Пък и смятам да я използвам, за което искам нейното съдействие, а не цупене. Да не говорим, че е била приятелка на Праотеца.

— А е все още жива — поклати глава Озер. — Направо да ти настръхне кожата. Една стара, стара жена.

— Знам, но изглежда съвсем млада. Все още е привлекателна. И с вирнат нос. Не си тръгнала, когато петимата приближили, не подала ръка… Както и да е, всичко свърши.

— И все пак, капитане, дали беше редно да казвате на Нис, че си е имал работа с робот?

— Нямаше как! Нямаше как, Озер. Ако беше продължил да си мисли, че някакъв си изнежен космолит, два пъти по-дребен от него го е победил и подложил на унижение пред очите на четирима негови другари, той щеше да е безвъзвратно загубен за нас. Мисълта за това щеше да го смаже напълно. И после, не е в наш интерес да допуснем да плъзне слухът, че космолитите — хората космолити — са супермени. Затова им заповядах толкова строго да не приказват по въпроса. Нис ще ги държи всичките под око… а ако все пак се разчуе, ще се разчуе и фактът, че космолитът е бил робот… Но на мен ми се струва, че от цялата тази история имаше някаква полза.

— Каква, капитане? — попита Озер.

— Накара ме да се замисля за роботите. Какво знаем за тях? Какво знаеш ти например?

Озер присви рамене.

— Не съм се замислял много за това, капитане.

— Както и никой друг. Поне от заселниците. Знаем, че космолитите имат роботи, зависят от тях, не отиват никъде без тях, не могат да направят нищо без тях, паразитират върху тях, и сме убедени, че са в упадък заради тях. Знаем също така, че някога на Земята е имало роботи, натрапени от космолитите, но постепенно те изчезват и в земните градове вече изобщо не се срещат, само в провинцията. Знаем, че никъде на Заселническите светове няма и няма да има роботи — нито в градовете, нито в провинцията. Така че заселниците никога не са виждали робот на своите планети, а едва ли някога и на Земята.

(Когато казваше „Земята“, гласът му придобиваше странна интонация; човек сякаш чуваше главната буква, сякаш долавяше и скрития шепот на думите „роден дом“ и „майка“.)

— Какво друго знаем?

— Знаем Трите закона на роботиката.

— Точно така — Д.Ж. бутна фотокуба настрана и се приведе напред. — Особено Първият. „Роботът не бива да наранява човешко същество или с бездействието си да допуска човешко същество да пострада.“ Така ли е? Е, не разчитай на това. То нищо не означава. А пък ние смятаме, че няма защо да се боим от роботите — което е чудесно, щом ни дава увереност, но не и щом ни дава фалшива увереност. Р.Данил нарани Нис, без да му мигне окото — Първи закон, не Първи закон.

— Той е защитавал…

— Точно така. И какво ще излезе, ако трябва да сравним щетите? Какво ще излезе, ако в случая е трябвало да избере или да нарани Нис, или да допусне неговата господарка да пострада? Естествено, тя е на първо място.

— Има логика.

— Разбира се, че има. А ето ни сега и нас на една планета с роботи, няколко стотици милиони. Какви заповеди имат те? Как балансират противоречието между различните видове нараняване? Как можем да сме сигурни, че никой от тях няма да ни докосне? Нещо на тази планета е унищожило вече два кораба.

Озер притеснено отвърна:

— Този Р. Данил е необикновен робот, прилича повече на човек от нас самите. Може би не бива да правим обобщения въз основа на него. Онзи, другият, как му беше името…

— Жискар. Лесно се помни. Моето име е Данил Жискар.

— За мен вие сте капитан, капитане. Както и да е, онзи Р. Жискар просто си е стоял там, без да прави нищо. Той изглежда като робот и се държи като робот. На Солария отвън са се събрали много роботи, които в момента ни наблюдават и също нищо не правят. Просто ни наблюдават.

— Ами ако има и някакви по-специални роботи, които могат да ни навредят?

— Мисля, че сме подготвени за тях.

— Сега вече да. Това е ползата от инцидента с Данил и Нис. Мислехме, че ще имаме неприятности само ако някои от соларианците са още тук. Не е задължително да е така. Може и да ги няма. Може да се окаже, че роботите — или поне някои специално проектирани роботи — представляват опасност. А ако лейди Гладиа може да размърда тукашните роботи — това някога е било нейното имение — и да ги накара да я защитават, а с нея и нас, тогава като нищо ще успеем да неутрализираме всякакви изненади, които може да са ни приготвили.

— Тя може ли да го направи? — попита Озер.

— Ще видим — отвърна Д.Ж.

22

— Благодаря ти, Данил — каза Гладиа. — Добре се справи. — Но имаше измъчен вид. С изтънели и безкръвни устни, с пребледнели страни. След малко добави съвсем тихо: — Иска ми се да не бях идвала.

— Това е едно безсмислено желание, мадам Гладиа — отбеляза Жискар. — Аз и приятелят ми Данил ще застанем пред каютата, за да сме сигурни, че повече няма да ви безпокоят.

Коридорът беше и си остана празен, но въпреки това Данил и Жискар разговаряха на такава звукова честота, която беше под прага на чувствителността за хората. Те обменяха мисли кратко и сбито, както бяха свикнали.

— Мадам Гладиа постъпи неблагоразумно, като отказа да се оттегли — каза Жискар. — Без съмнение.

— Предполагам, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че не си имал никаква възможност да я накараш да промени своето решение.

— Оказа се твърде непоколебимо, приятелю Данил, и твърде спонтанно. Същото важеше и за намеренията на Нис, заселника. Любопитството му по отношение на мадам Гладиа, а също неговата омраза и враждебност към теб бяха прекалено силни, за да ги неутрализирам, без да му причиня сериозно умствено увреждане. С останалите четирима се справих. Имах пълната възможност да ги задържа пасивни. Тяхното изумление от начина, по който ти се справи с Нис, естествено ги смрази на място. От мен се искаше само леко да подсиля чувствата им.

— Добре, че стана така, приятелю Жискар. Ако онези четиримата се бяха присъединили към Нис, щях да се изправя пред трудния избор или да накарам мадам Гладиа позорно да се оттегли, или сериозно да нараня един-двама заселника, за да сплаша останалите. Мисля, че щеше да се наложи да избера първото, но пак щях да се чувствам потиснат.

— А сега добре ли си, приятелю Данил?

— Съвсем. Нараних мистър Нис в минимална степен.

— Физически да, приятелю Данил. Но вътрешно той понесе огромно унижение, което за него беше много по-лошо от физическата болка. А тъй като го усетих, самият аз нямаше да мога да се справя толкова лесно, както ти. И все пак, приятелю Данил…

— Да, приятелю Жискар?

— Безпокоя се за бъдещето. През всичките десетилетия на моето съществувание на Аврора имах пълната възможност да работя бавно и да изчаквам подходящия момент за лека и безобидна умствена намеса. Да засилвам появилите се усещания; да смекчавам други, които вече отслабват; да побутвам леко в посоката на съществуващия импулс. Сега обаче навлизаме в една кризисна ситуация, когато емоциите ще се нагорещяват, решенията ще се взимат бързо и събитията ще препускат с бясна скорост. И за да има някаква полза от мен, аз също ще трябва да действам бързо, а Трите закона на роботиката не ми позволяват това. Необходимо е време, за да претеглиш неуловимото съотношение между физическата и умствената вреда. Ако бях сам с мадам Гладиа, когато дойдоха заселниците, не виждам какво можех да предприема, без според мен да се стигне до сериозни последствия за нея, за един или няколко заселника, за мен — или може би за всички присъстващи.

— Какво можем да направим, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Тъй като е невъзможно да се променят Трите закона, приятелю Данил, за сетен път ще трябва да стигнем до извода, че единственото, което ни остава, е да очакваме провал.