Айзък Азимов
Роботите и империята (14)

58

— Твоя работа ли беше това, приятелю Жискар?

— Какво имаш предвид, приятелю Данил?

— Лейди Гладиа изгаря от желание да отиде на Земята, а вероятно и да не се връща. Подобни желания са толкова несвойствени за един космолит, че не ми остава нищо друго, освен да предположа, че си се намесил в нейните чувства.

— Не съм я докосвал — отвърна Жискар. — Тесните рамки на Трите закона без друго затрудняват моята намеса в съзнанието на който и да било човек. Още по-трудно е да го правя по отношение на човека, за чиято безопасност отговарям пряко.

— Тогава защо иска да отиде на Земята?

— Преживяванията на Бейлиуърлд коренно промениха нейните схващания. Сега тя се е нагърбила с мисията да подсигури мира в Галактиката и гори от желание да я изпълни.

— В такъв случай, приятелю Жискар, няма ли да е по-добре да направиш всичко възможно, за да убедиш капитана да отиде направо на Земята?

— Това ще създаде трудности. Властите на Аврора са категорични, че лейди Гладиа трябва да се завърне. Би било по-добре така и да стане — поне на първо време.

— Но това може да крие опасности — отбеляза Данил.

— Значи все още смяташ, приятелю Данил, че понеже са разбрали за моите способности, всъщност искат да задържат мен, така ли?

— Не виждам никаква друга причина за тяхната настоятелност.

— Явно човешкият начин на мислене има своите недостатъци — каза Жискар. — Създава се възможност за допускане на несъществуващи проблеми. Дори някой на Аврора да подозира за моите способности, именно благодарение на тях бих могъл да го разубедя. Няма нищо страшно, приятелю Данил.

— Щом казваш, приятелю Жискар — неохотно се съгласи Данил.

59

Гладиа се огледа замислено и отпрати роботите с вяло движение.

Погледът й се спря върху ръката, сякаш я виждаше за първи път. Същата онази ръка, с която се бе здрависала подред с всички мъже от екипажа, преди да се качи на малкия скутер, който я откара заедно с Д.Ж. на Аврора. Когато им обеща да се върне, те я приветстваха с радостни викове, а Нис изрева: „Без вас няма да тръгнем, милейди.“

Приветствията й бяха доставили огромно удоволствие. Нейните роботи й служеха безпределно, предано и търпеливо, но никога не я бяха приветствали.

— Сега вече си у дома, Гладиа — каза Д.Ж., докато наблюдаваше лицето й с любопитство.

— В моето имение — поправи го тя с приглушен глас. — Мое, откакто Фастълф ми го приписа преди двайсет десетилетия, но въпреки това ми изглежда чуждо.

— Не знам за теб, но на мен определено ми изглежда чуждо — отбеляза Д.Ж. — Ако остана сам, ще се почувствам направо изгубен — той огледа с колеблива усмивка натруфените мебели и претенциозната украса на стените.

— Няма да останеш сам, Д.Ж. — увери го Гладиа. — Роботите от домакинството ще бъдат с теб, а те са подробно инструктирани. Ще се посветят изцяло на грижите за твоето удобство.

— Ще разбират ли заселническия ми акцент?

— Ако не успеят, ще те помолят да повтаряш и тогава ще трябва да говориш бавно и да жестикулираш. Ще ти приготвят храна, ще ти покажат как да използваш приспособленията в гостната, но и зорко ще следят дали се държиш подобаващо за един гост. Ако се наложи, ще те спрат — ала без да ти причиняват болка.

— Надявам се, че поне ще ме смятат за човек.

— А не като надзирателката ли? Не, гарантирам ти, че това няма да стане. Въпреки че брадата и акцентът могат малко да ги пообъркат и да забавят със секунда-две реакциите им.

— И предполагам, че ще ме пазят от неканени гости.

— Да, но такива няма да има.

— Съветът може да реши да дойде и да ме вземе.

— Тогава ще изпратят роботи, а моите просто ще ги отпратят.

— Ами ако техните роботи надвият твоите?

— Такива неща не се случват, Д.Ж. Всяко имение е неприкосновено.

— Хайде стига, Гладиа. Да не искаш да кажеш, че никой никога…

— Никой никога! — отсече тя, без да го изчака да довърши. — Просто си стой тук спокойно, а роботите ми ще се погрижат за всичко. Ако искаш да се свържеш с твоя кораб, с Бейлиуърлд или пък дори със Съвета на Аврора, те знаят какво да направят. Няма нужда да си мърдаш и пръста.

Д.Ж. се отпусна в най-близкия стол, изтегна се хубаво и дълбоко въздъхна.

— Много добре правим, че не допускаме роботи на Заселническите светове. Знаеш ли колко ми трябва, за да се разглезя и изхайлазя, ако остана при вас? Най-много пет минути. Всъщност вече съм готов — той се прозя и бавно се протегна. — Ще имат ли нещо против, ако поспя?

— Разбира се, че не. Ако заспиш, роботите ще се погрижат около теб да е тихо и тъмно.

Д.Ж. рязко се изправи.

— Ами ако не се върнеш?

— Защо да не се върна?

— Съветът май прекалено много настоява да отидеш.

— Не могат да ме задържат. Аз съм свободен аврориански гражданин и мога да правя каквото си пожелая.

— Едно правителство винаги може да си измисли някакво извънредно положение, а в извънредни положения правилата спокойно могат да се нарушават.

— Глупости. Жискар, ще ме задържат ли там?

— Не, мадам Гладиа, няма да ви задържат — отвърна Жискар. — Капитанът няма защо да се безпокои за това.

— Виждаш ли, Д.Ж.? А последния път, когато се видяхме с вашия Праотец, той ми заръча винаги да се доверявам на Жискар.

— Добре! Отлично! Все едно, Гладиа, дойдох с теб, за да съм сигурен, че ще те върна обратно. Не забравяй това и ако се наложи, го кажи и на твоя д-р Амадиро. Ако се опитат да те задържат насила, ще трябва да се опитат да задържат и мен, а моят кораб, който е в орбита, от всяко положение ще реагира по съответния начин.

— Не, моля те — разтревожи се Гладиа. — Не си мисли, че ще го направиш. Аврора също има кораби, а съм сигурна, че твоят е под наблюдение.

— Има малка разлика, Гладиа. Дълбоко се съмнявам, че Аврора ще поиска да започне война заради теб. Докато Бейлиуърлд с готовност ще го направи.

— В никакъв случай. Не искам да започват война заради мен. Пък и откъде накъде? Защото съм била приятелка на вашия Праотец, а?

— Едва ли. Мисля, че вътрешно никой не те приема за тази приятелка. Твоята пра-прабаба — да, може би, — но не и теб. Даже и аз не вярвам, че си била ти.

— Но ти го знаеш!

— Като факт — да. Но емоционално не мога да го приема. Та това е било преди двайсет десетилетия!

Гладиа поклати глава.

— Преценяваш нещата от гледна точка на своя кратък живот.

— Сигурно всички правим така, но това няма значение. Бейлиуърлд държи на теб заради твоята реч. Ти се превърна в герой и те ще решат, че трябва да бъдеш представена на Земята. И няма да позволят нищо да им попречи.

— Да бъда представена на Земята? — попита Гладиа леко обезпокоена. — Като мина през всички церемонии?

— През абсолютно всички.

— Но как е възможно да започнат война само заради това?

— Не съм сигурен, че мога да го обясня на един космолит. Земята е особен свят. Земята е… свещен свят. Тя е единствената истинска планета. Там са се появили, усъвършенствали и развивали хората, там са живели в най-естествената си среда. На Бейлиуърлд има дървета и насекоми, но на Земята те виреят в пищно изобилие, каквото може да се види единствено там. Нашите светове са имитации, бледи имитации. Без интелектуалните, културни и духовни сили, които черпят от Земята, те не биха могли да съществуват.

— Мнението на космолитите за Земята е коренно различно — каза Гладиа. — В редките случаи, когато я споменаваме, тя се представя като западащ и варварски свят.

Д.Ж. пламна.

— И затова силата на Външните светове непрекъснато се смалява. Както съм казвал и преди, вие приличате на растения, които са се откъснали от своите корени, или на животни, които са изскубнали сърцата си.

— Добре — примирително рече Гладиа, — аз самата очаквам с нетърпение да видя Земята, но сега трябва да тръгвам. Чувствай се у дома си, докато се върна — тя се отправи с бърза крачка към вратата, после спря и се обърна. — В къщата, както и навсякъде на Аврора, няма никакъв алкохол, никакъв тютюн, никакви алкалоидни стимуланти — с една дума нищо от рода на… на всичките там изкуствени боклуци, към които вероятно си пристрастен.

Д.Ж. кисело се ухили.

— Ние, заселниците, сме наясно с този въпрос. Големи пуритани сте се извъдили.

— Изобщо не сме пуритани — намръщи се Гладиа. — Трийсет-четиридесет десетилетия се получават срещу заплащане — както в случая например. Или смятате, че постигаме дълголетието с някаква магия, а?

— Е добре, ще мина на здравословните плодови сокчета и на промития вариант на кафе — пък ще помириша и някое и друго цветенце.

— Такива неща ще намериш в изобилие — хладно отбеляза Гладиа. — И не се съмнявам, че щом се върнеш на своя кораб, бързо ще компенсираш абстиненцията от лишението.

— Единствено вие ме карате да се чувствам абстинентен, милейди — мрачно рече Д.Ж.

Гладиа се принуди да се усмихне.

— Вие сте непоправим лъжец, драги капитане. Ще се върна съвсем скоро. … Данил. … Жискар.

60

Гладиа седна вдървено в кабинета на Амадиро. Дълги десетилетия тя го беше виждала само отдалеч или на екрана за видеовръзка, но дори и тогава обикновено се извръщаше. За него помнеше единствено, че е заклет враг на Фастълф. Сега, когато за пръв път се оказа в една стая и лице в лице с него, се наложи да замръзне в безизразна маска, за да не издаде омразата си.

Въпреки че реално в стаята се намираха единствено тя и Амадиро, имаше поне още десетина висши служители — сред които и самият Председател, — които присъстваха посредством своите холографски образи. Гладиа позна Председателя и неколцина от останалите, но не всички.

В сцената имаше нещо зловещо. Колко много й напомняше за задължителното „гледане“ на Солария, с което беше свикнала като дете и за което си спомняше с толкова отвращение!

Гладиа се мъчеше да говори ясно, стегнато и без излишни емоции. Когато й отправяха въпрос, отговаряше кратко, доколкото не беше за сметка на пълнотата, и уклончиво, доколкото не беше за сметка на добрия тон.

Председателят слушаше невъзмутимо, а останалите взимаха пример от него. Явно беше възстаричък — нещо обичайно за всички Председатели, тъй като най-често получаваха поста в доста напреднала възраст. Имаше издължено лице, все още гъста коса и рунтави вежди. Гласът му бе мелодичен, но тонът далеч не беше дружески.

— Значи вие твърдите — каза той, когато Гладиа свърши, — че соларианците са стеснили дефиницията за „човешко същество“, като са я ограничили до „соларианец“.

— Нищо не твърдя, господин Председател. Просто никой не успя да обясни другояче разигралите се събития.

— Известно ли ви е, мадам Гладиа, че в цялата история на роботиката няма случай, в който да са програмирали робот със стеснена дефиниция за „човешко същество“?

— Господин Председател, аз не съм специалист по роботика и не разбирам нищо от математика и позитронни схеми. Щом казвате, че подобно нещо не е правено, аз, разбира се, ще се съглася с вас. Доколкото схващам обаче, този факт не означава, че подобно нещо няма да се случи и в бъдеще.

Гладиа никога дотогава не беше разтваряла очи толкова широко и невинно. Председателят се изчерви.

— Теоретически е възможно да се стесни дефиницията — каза той, — но това е немислимо.

Гладиа хвърли небрежен поглед към ръцете си, които свойски лежаха в скута й, после подхвърли:

— Понякога хората се сещат за какво ли не.

Председателят смени темата.

— Един аврориански кораб е бил унищожен. Как ще обясните това?

— Не съм присъствала на инцидента, господин Председател. Нямам никаква представа какво се е случило, така че не мога да дам никакво обяснение.

— Била сте на Солария, освен това сте родена там. Въз основа на неотдавнашните си впечатления и на по-раншния си опит какво смятате, че се е случило? — Председателят даваше признаци на едвам сдържано нетърпение.

— Ако трябва да правя догадки — отвърна Гладиа, — бих казала, че нашият боен кораб е бил взривен с портативен ядрен мултипликатор подобен на онзи, който се готвеха да използват срещу заселническия кораб.

— Не ви ли се струва обаче, че има известна разлика. В единия случай става дума за заселнически кораб, нахлул в соларианска територия, за да конфискува солариански роботи. В другия случай аврориански съд отива на Солария, за да помогне в отбраната на братската си планета.

— Мога само да предполагам, господин Председател, че надзирателите — хуманоидните роботи, оставени да охраняват планетата — не са били инструктирани достатъчно добре, за да направят тази разлика.

Председателят погледна обидено.

— Немислимо е да не са инструктирани как да правят разлика между заселници и космолити.

— Щом вие казвате, господин Председател. И все пак, ако дефиницията за човешко същество се ограничава единствено със съответната външност и условието да се говори соларианския диалект — а според нас, които присъствахме на място, случаят е точно такъв, — тогава аврорианците, които не говорят соларианския диалект, може да не бъдат класифицирани като човешки същества от гледната точка на надзирателите.

— Значи вие твърдите, че соларианците са поставили своите събратя космолити извън категорията човек и са ги подложили на унищожение.

— Изказах всичко това само като възможност, защото не виждам как иначе би могло да се обясни унищожението на един аврорианския кораб. Несъмнено обаче специалистите ще могат да предложат други алтернативни обяснения — отново същият онзи невинен, почти празен поглед.

— Възнамерявате ли да се върнете на Солария, мадам Гладиа? — попита Председателят.

— Не, господин Председател, нямам подобни планове.

— Искал ли е вашият приятел-заселник от вас да се върнете там, за да прочистите планетата от нейните надзиратели?

Гладиа бавно поклати глава.

— Никой не е искал от мен такова нещо. Ако го бяха направили, щях да откажа. Да не говорим, че отидох на Солария не за друго, а за да изпълня своя дълг към Аврора. Бях помолена да го направя от д-р Левюлър Мандамъс, подчинен на д-р Келдън Амадиро от Института по роботика. Бях помолена да отида, за да мога, след като се завърна, да докладвам за събитията — което току-що направих. Молбата ми бе представена под формата и в смисъла на заповед, която идва — Гладиа хвърли бегъл поглед към Амадиро — от самия д-р Амадиро.

Амадиро видимо не реагира.

— Какви са тогава вашите планове за в бъдеще? — попита Председателят.

Гладиа изчака един-два удара на сърцето си, после реши, че силите ще й стигнат, за да посрещне ситуацията открито.

— Имам намерение, господин Председател — ясно изрече тя, — да посетя Земята.

— Земята ли? Какво ви кара да отидете там?

— Може да се окаже полезно, господин Председател, властите на Аврора да разберат какво става на Земята. Тъй като правителството на Бейлиуърлд ме покани да посетя планетата и тъй като капитан Бейли е готов да ме заведе там, това представлява за вас една добра възможност да получите доклад за състоянието на нещата, както стана в случая със Солария и Бейлиуърлд.

Ще посмее ли да наруши традициите, чудеше се Гладиа, като на практика я осъди на заточение на Аврора? Ако да, то сигурно имаше начин решението да се обжалва.

Напрежението се засилваше и тя хвърли един кратък поглед към Данил, който, разбира се, имаше съвсем безучастен вид.

Накрая Председателят кисело рече:

— В това отношение, мадам, като поданик на Аврора имате законното право да постъпите както пожелаете — но на ваша лична отговорност. Никой не го иска от вас, както по вашите думи излиза, че е било миналия път, когато сте посетили Солария. И затова съм длъжен да ви предупредя, че Аврора няма да се чувства обвързана с оказването на помощ в случай на някаква злополука.

— Разбирам това много добре, сър.

— Амадиро, има доста неща, които по-късно ще трябва да обсъдим — рязко каза Председателят. — Ще ви се обадя.

Образите избледняха и Гладиа с нейните роботи внезапно се озова сама срещу Амадиро и неговите роботи.

61

Гладиа се изправи.

— Доколкото разбирам, срещата завърши — каза тя сковано, като старателно отбягваше погледа на Амадиро, — така че мисля да тръгвам.

— Да, естествено, но аз имам един-два въпроса, които се надявам, че нямате нищо против да ви задам — той се извиси в цял ръст над Гладиа, усмихна се и се обърна към нея с цялата любезност, каквато предполага едно зряло приятелство. — Позволете да ви изпратя, лейди Гладиа. Значи отивате на Земята, а?

— Да. Председателят не изказа никакви възражения, а в мирно време всеки аврорианец има право да пътува свободно из Галактиката. А сега ме извинете, но моите роботи — и вашите, ако е необходимо — ми стигат, за да ме изпратят.

— Както кажете, милейди — един робот отвори вратата пред тях. — Предполагам, че ще вземете със себе си някакви роботи на Земята.

— Това се разбира от само себе си.

— Кои ще са те, ако смея да запитам?

— Тези двата. Роботите, които ме придружават в момента — токчетата й звънко потракваха, докато тя вървеше надолу по коридора с гръб към Амадиро, без изобщо да се интересува дали той я чува.

— Разумно ли постъпвате, милейди? Те са съвременни модели, уникални произведения на великия д-р Фастълф. На Земята ще бъдете заобиколена от варвари, които може да се изкушат да ви ги отнемат.

— Дори и да се изкушат, все едно няма да ги получат.

— Не бива да подценявате опасността, нито пък да надценявате защитата, която осигуряват роботите. Ще бъдете в един от техните Градове, заобиколена от десетки милиони земляни, а роботите не могат да причиняват вреда на човешки същества. Всъщност колкото по-усъвършенстван е един робот, толкова по-чувствителен е той към нюансите на Трите закона. И съответно толкова по-малко вероятно е да предприеме някакво действие, което би могло да навреди на човешко същество… Така ли е, Данил?

— Да, д-р Амадиро — отвърна Данил.

— Предполагам, че и Жискар ще се съгласи с теб.

— Да — каза Жискар.

— Виждате ли, милейди? Тук, на Аврора, в обществото, което не познава насилие, вашите роботи могат да ви охраняват. На Земята обаче — безумна, западнала, варварска — два робота не могат по никакъв начин да предпазят вас или себе си. Не бихме искали да се лишите от тях. Нито пък ние, от Института и правителството — нека представим нещата в малко по-егоистичен план — бихме допуснали нашите съвременни модели да попаднат в ръцете на варварите. Няма ли да е по-добре, ако спрете избора си на някои по-обикновени роботи, на които земляните няма да обърнат внимание? Бихте могла да вземете колкото пожелаете от тях. Ако щете цяла дузина.

— Д-р Амадиро — каза Гладиа, — с тези два робота се качих на борда на заселнически кораб и посетих една заселническа планета. Никой не направи ни най-малък опит да ги присвои.

— Заселниците не използват роботи и твърдят, че не ги одобряват. На самата Земя обаче все още използват роботи.

— Ако позволите да се намеся, д-р Амадиро… — вметна Данил. — Доколкото ми е известно, на Земята роботите излизат от употреба. В Градовете са останали изключително малко. Почти всички роботи на Земята се използват в селското стопанство или в мините. Навсякъде другаде е въведен стандарт на нероботизирана автоматизация.

Амадиро изгледа косо Данил, после се обърна към Гладиа:

— Вашият робот вероятно е прав и предполагам, че няма пречки да вземете Данил. Като нищо може да мине за човек. Но Жискар би било по-добре да оставите в имението си. В едно користолюбиво общество той би могъл да събуди собственическите инстинкти — дори и да е вярно, че там роботите излизат от употреба.

— Няма да оставя нито един от двамата, сър — каза Гладиа. — Те ще дойдат с мен. Единствено аз решавам коя част от моята собственост ще взема със себе си и коя — не.

— Разбира се — Амадиро й отправи най-приятелската усмивка, на която беше способен. — Никой не оспорва това… Бихте ли изчакали тук за малко?

Някаква врата се отвори и разкри зад себе си прекрасно обзаведена стая. Прозорци липсваха, но помещението бе залято в мека светлина, а отнякъде долитаха звуците на приятна музика.

Гладиа спря на прага.

— Защо? — попита тя рязко.

— Един член на Института иска да поговори с вас. Няма да ви отнеме много време, а става дума за нещо важно. Щом срещата свърши, сте свободна да си вървите. Дори няма повече да ви досаждам с присъствието си. Моля ви — в последните му думи се долавяха стоманени нотки.

Гладиа протегна ръце към Данил и Жискар.

— Ще влезем заедно.

Амадиро искрено се засмя.

— Да не мислите, че се опитвам да ви разделя от роботите? Да не мислите, че те биха го допуснали? Твърде дълго сте била сред заселници, любезна моя.

Гладиа погледна затворената врата и процеди през зъби:

— Никак не харесвам този човек. Особено когато ми се усмихва толкова покровителствено.

Тя протегна ръце, при което лактите й леко изпукаха.

— Както и да е, ужасно съм уморена. Честна дума, ако се появи още някой да ме разпитва за Солария и Бейлиуърлд, ще получи много кратки отговори.

Гладиа седна на канапето, което леко поддаде под тежестта й. После си махна обувките и подпря крака върху облегалката. Усмихна се сънено, пое дълбоко въздух и се обърна на една страна с гръб към стаята. Моментално потъна в дълбок сън.

62

— Добре, че наистина й се спеше — каза Жискар. — Помогнах й съвсем малко, без да й причиня ни най-малка вреда… Не бих искал лейди Гладиа да стане свидетел на онова, което вероятно ще се случи.

— Какво ще се случи, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Мисля, че ни предстои да видим резултата от факта, че ти, приятелю Данил, се оказа прав, а аз — не. Трябваше да се отнеса по-сериозно към прекрасната ти способност да разсъждаваш.

— Значи наистина не ги интересува никой друг освен теб?

— Да. И като са настоявали лейди Гладиа да се върне, всъщност са искали да върнат мен. Д-р Амадиро поиска тя да ни остави, нали чу? Отначало двамата, после само мен.

— Може би думите му трябва да се тълкуват буквално. Вероятно той действително смята, че съществува опасност да се загуби един ценен робот?

— Той изпитваше дълбока тревога, приятелю Данил, която не смятам, че съответства на буквалния смисъл на казаното.

— Успя ли да разбереш дали знае за твоите особени способности?

— Не мога да преценя пряко, тъй като не мога да чета мисли. Обаче на два пъти по време на разговора с членовете на Съвета в съзнанието на д-р Амадиро се появи рязко покачване на нивото на емоционалния заряд. Изключително високо покачване. Не мога да го опиша с думи, но бих го сравнил със следното. Представи си, че гледаш някаква черно-бяла картина, която в един миг внезапно избухва в ярки цветове.

— Кога се случи това, приятелю Жискар?

— Втория път беше, когато лейди Гладиа спомена, че ще замине за Земята.

— Нямаше видимо раздвижване сред членовете на Съвета. Какво ставаше в съзнанието им?

— Не мога да кажа. Присъстваха само като холографски образи, а те не се съпровождат от мисловни усещания, които мога да доловя.

— Значи можем да направим извода, че планираното пътуване на лейди Гладиа до Земята е обезпокоило д-р Амадиро независимо как са реагирали останалите членове на Съвета.

— Това не беше просто безпокойство, приятелю Данил. Д-р Амадиро изглеждаше във висша степен разтревожен. Както би могъл да се чувства например, ако наистина разполагаше с някакъв план за унищожението на Земята и се е опасявал, че някой може да го разкрие. Нещо повече, приятелю Данил, когато лейди Гладиа спомена за намеренията си, д-р Амадиро погледна за миг към мен — за пръв и последен път по време на разговора. Възпламеняването на емоционалния му заряд съвпадна по време с този поглед. Мисля, че го разтревожи не друго, а именно мисълта за моето заминаване на Земята… Както би могло да се очаква, ако той смята, че моите специални умения биха представлявали изключителна опасност за неговите планове.

— Подобно поведение, приятелю Жискар, би могло да се обясни също и с изразените му опасения, че понеже си твърде ценен робот, земляните биха могли да се опитат да те присвоят. А това би било зле за Аврора.

— Вероятността за това, приятелю Данил, както и размерът на евентуалните щети за общността на космолитите са прекалено малки, за да оправдаят силата на неговата тревога. Колко ще пострада Аврора, ако аз стана собственост на Земята — в случай че съм просто онзи Жискар, за който ме смятат?

— Значи според теб д-р Амадиро знае, че ти не си просто онзи Жискар, за който те смятат.

— Не съм сигурен. Може би само го подозира. Ако наистина знаеше какво представлявам, нямаше ли да направи всичко възможно, за да не разисква своите планове в мое присъствие?

— Просто за негова зла участ лейди Гладиа никога не се разделя с нас. Ако той беше настоял да се махнеш, щеше направо да си признае, че те е разкрил — Данил помълча, после добави: — Имаш голямо преимущество, приятелю Жискар, че можеш да преценяваш емоционалния заряд на човешкото съзнание… Но ти каза, че този емоционален взрив на д-р Амадиро е бил втори поред. Кой беше първият?

— Първият настъпи при споменаването на ядрения мултипликатор. А това също ми се струва доста показателно. Концепцията за ядрен мултипликатор е добре позната на Аврора. Наистина те не разполагат с портативен модел; не и такъв, който да е достатъчно лек и ефективен, за да може да се използва на кораб. Но все пак подобна новина не е кой знае какво, та чак да го порази като гръм. Тогава откъде идва огромната му тревога?

— Вероятно — каза Данил — неговите планове са свързани с идеята за мултипликатор от този род.

— Вероятно.

В този момент вратата се отвори, някой влезе и проехтя глас:

— Е… Жискар!

63

Жискар извърна поглед към новодошлия.

— Мадам Василия — спокойно отвърна той.

— Значи ме помниш — топло се усмихна Василия.

— Да, мадам. Вие сте известен роботик и от време на време се появявате в новините по хипервизията.

— Стига, Жискар. Не исках да кажа, че си ме познал. Всеки би могъл да го направи. Имах предвид, че ме помниш. Някога ме наричаше мис Василия.

— И това си спомням, мадам. Беше много отдавна.

Василия затвори вратата и седна в един от столовете. После обърна глава към другия робот.

— А ти си Данил, разбира се.

— Да, мадам — отвърна Данил. — И ако се позова на тънката разлика, която направихте, аз също не само ви познах, но и ви помня, защото едно време присъствах на разговора ви с детектива Илайджа Бейли.

— Повече няма да споменаваш този землянин — остро рече Василия. — И аз те познах, Данил. По свой собствен начин ти си не по-малко известен от мен. И двамата сте известни, защото сте най-великите шедьоври на покойния д-р Хан Фастълф.

— На баща ви, мадам — отбеляза Жискар.

— Много добре знаеш, Жискар, че не придавам никаква важност на тази чисто генетическа връзка. Повече не я споменавай.

— Няма, мадам — отвърна Жискар.

— Ами тази? — тя хвърли небрежен поглед към спящата фигура на канапето. — След като вие двамата сте тук, с пълно основание мога да предположа, че спящата красавица е соларианката.

— Това е лейди Гладиа, а аз съм нейна собственост. Искате ли да я събудя, мадам?

— Само ще я разстроим, Жискар, ако ние с теб си поприказваме за доброто старо време. Нека спи.

— Да, мадам.

— Вероятно това, което ще обсъждаме с Жискар, няма да представлява интерес и за теб, Данил — каза Василия. — Би ли изчакал отвън?

— Боя се, че не мога да напусна стаята, милейди. Моята задача е да охранявам лейди Гладиа.

— Не мисля, че има голяма нужда да я охраняваш от мен. Както виждаш, с мен няма роботи, така че Жискар й стига на твоята соларианска лейди.

— Нямате роботи в стаята, мадам — отвърна Данил, — но докато вратата беше отворена, видях четири отвън в коридора. Най-добре да остана.

— Е добре, няма да се опитвам да преча на задълженията ти. Можеш да останеш… Жискар!

— Да, мадам?

— Спомняш ли си кога си бил активиран за първи път?

— Да, мадам.

— Какво си спомняш?

— Първо светлина. После звуци. След това изкристализира образът на д-р Фастълф. Можех да разбирам стандартен галактически и разполагах с известно количество вродени познания, които бяха вградени в позитронните вериги на мозъка ми. Трите закона естествено; обширен речник с дефиниции; задълженията на робота; социалните обичаи. Останалото научих бързо.

— Спомняш ли си кой беше твоят първи собственик?

— Д-р Фастълф, както вече казах.

— Помисли си пак, Жискар. Не бях ли аз?

Жискар помълча, после отвърна:

— Мадам, бяха ми възложили задачата да ви охранявам в качеството ми на собственост на д-р Хан Фастълф.

— Мисля, че беше нещо повече. Цели десет години ти се подчиняваше единствено на мен и много рядко изпълняваше нечии други заповеди — включително и такива на д-р Фастълф. Налагаше се да го правиш просто вследствие на твоите задължения като робот, и то само доколкото това не противоречеше с първостепенната ти задача да ме пазиш.

— Бяха ме зачислили към вас, лейди Василия, но д-р Фастълф остана собственик. Като такъв той възвърна пълните си права над мен, когато вие напуснахте имението. Остана мой собственик, дори когато по-късно ме зачисли към лейди Гладиа. Не съм бил притежаван от никой друг, докато той беше жив. След смъртта му съгласно неговото завещание собствеността върху мен бе прехвърлена на лейди Гладиа. Оттогава насетне положението не се е променяло.

— Не е така. Попитах те дали си спомняш кога си бил активиран за първи път и какво точно си спомняш. Тогава си бил нещо съвсем различно от онова, което представляваш сега.

— Сега, мадам, разполагам с несравнимо по-богата памет и с много по-значителен опит, отколкото е било в началото.

Гласът на Василия прозвуча сурово.

— Не става дума нито за памет, нито за натрупан опит. Става дума за твоите способности. Аз работих върху твоите позитронни вериги. Настройвах ги. Усъвършенствах ги.

— Да, мадам, вие правехте това с помощта и одобрението на д-р Фастълф.

— Имаше един случай, Жискар, в който въведох някои усъвършенствания — или най-малкото разширения — без помощта и одобрението на д-р Фастълф. Спомняш ли си това?

Доста време Жискар мълчеше, накрая отвърна:

— Спомням си един случай, в който не съм присъствал на консултациите ви с него. Предположих, че сте ги провели в момент, когато не съм бил при вас.

— Предположенията ти са били погрешни. Всъщност тъй като ти знаеше, че по онова време Фастълф отсъстваше от планетата, не е възможно да си предположил подобно нещо. Опитваш се, меко казано, да увърташ.

— Не, мадам. Консултацията бихте могла да получите и по хиперфона. Отчетох подобна вероятност.

— Все едно — каза Василия, — онези разширения бяха изцяло мои. В резултат на които ти се превърна в един коренно различен робот. След направените промени ти съществуваш в сегашния си вид благодарение на моя проект; ти си мое произведение и много добре го знаеш.

Жискар не продума.

— Кажи, Жискар, по силата на какво право д-р Фастълф стана твой господар, когато те активираха? — тя изчака, после остро добави: — Отговори ми, Жискар! Това е заповед!

— Аз бях негова собственост, понеже той ме е проектирал и е ръководел конструирането ми.

— А след като аз на практика те проектирах и конструирах наново по един съвсем фундаментален начин, тогава не трябваше ли да станеш моя собственост?

— Не мога да отговоря на този въпрос — каза Жискар. — В случая трябва да се изиска съдебно решение. Вероятно то ще зависи от степента, в която съм бил проектиран и конструиран наново.

— Известна ли ти е тази степен?

Жискар отново мълчеше.

— Стига детинщини, Жискар — продължи Василия. — Трябва ли непрекъснато да те подканвам, за да ми отговориш? Няма да стане. Макар че в този случай мълчанието е сигурен признак на съгласие. Знаеш каква е била промяната, знаеш колко е била фундаментална и знаеш, че аз също съм наясно с това. Приспал си соларианката, защото не си искал да разбере за какво става дума. Тя не знае, нали?

— Не знае, мадам — отвърна Жискар.

— И не искаш да знае?

— Не искам, мадам.

— Данил знае ли?

— Да, мадам.

Василия кимна.

— Така и предположих, след като настоя да остане… Чуй ме сега, Жискар. Да си представим, че в съда се установи, че преди моята намеса ти си бил най-обикновен робот, а впоследствие си придобил способността да долавяш умствената нагласа на хората и да я настройваш според техните предпочитания. Мислиш ли, че те няма да сметнат това за достатъчно основание, за да ми прехвърлят собствеността?

— Мадам Василия — каза Жискар, — не бива да позволяваме въпросът да стига до съд. При създалите се обстоятелства те непременно ще ме обявят за държавна собственост по съвсем очевидни причини. Може дори да наредят да бъда дезактивиран.

— Глупости. За дете ли ме мислиш? С твоите способности ти можеш да попречиш на съда да вземе такова решение. Но не става дума за това. Не ти предлагам съдебен изход. Искам твоята собствена преценка. Не смяташ ли, че аз съм твоят истински собственик и съм била още от младини?

— Мадам Гладиа се смята за мой собственик и докато законът не постанови противното, тя трябва да бъде смятана за такава — отвърна Жискар.

— Но ти знаеш, че и тя, и законът са жертва на заблуда. Ако се безпокоиш за чувствата на твоята соларианката, би било много лесно да настроиш съзнанието й така, че да няма нищо против твоята загуба. Можеш дори да я накараш да приеме с облекчение факта, че ще я освободя от нейния товар. Ще ти заповядам да го направиш веднага щом признаеш онова, което вече знаеш — че аз съм твоят собственик. Откога знае Данил за твоите способности?

— От няколко десетилетия, мадам.

— Можеш да го накараш да забрави. От известно време д-р Амадиро също знае, така че ще накараш и него да забрави. Ще останем само ние двамата с теб.

— Мадам Василия — внезапно се намеси Данил, — тъй като Жискар не се смята за ваша собственост, той лесно може да накара вас да забравите. Тогава сегашното положение ще ви задоволява напълно.

Василия изгледа Данил с леден поглед.

— Така ли? Само че не ти решаваш кого Жискар смята за свой собственик. Жискар знае, че това съм аз. И в рамките на Трите закона е длъжен да се подчинява изключително и само на мен. Ако се налага да накара някой да забрави и ако може да го направи, без да нанесе физическа вреда, ще трябва да спре своя избор на всеки друг, но не и на мен. Мен той не може да ме накара да забравя, нито може изобщо да се докосва до моето съзнание. Благодаря ти, Данил, че ми даде повод да поясня всичко това.

— Но емоционално мадам Гладиа е силно свързана с Жискар — не отстъпваше Данил. — Ако той се опита да я накара да го забрави, би могъл да й навреди.

— Жискар ще реши това сам — отсече Василия. — Жискар, ти си мой. Знаеш, че си мой, и аз ти заповядвам да накараш това чучело до теб да забрави, също както и жената, която погрешно те е смятала за своя собственост. Направи го, докато тя спи, и няма изобщо да й навредиш.

— Приятелю Жискар — каза Данил. — Лейди Гладиа е твоят законен собственик. Ако накараш лейди Василия да забрави, това няма да й причини никаква вреда.

— Напротив — моментално извика Василия. — Соларианката няма да пострада, защото трябва само да забрави, че се е смятала за собственик на Жискар. От друга страна, аз знам нещо повече — че Жискар притежава необичайни способности. Това би било по-трудно да се заличи от съзнанието ми. Жискар определено разбира колко яростно съм решила да се съпротивлявам на неговите опити за намеса и ще бъде принуден да ми нанесе вреда, ако реши да го направи.

— Приятелю Жискар… — започна Данил.

— Робот Данил Оливо — гласът на Василия придоби твърдостта на диамант, — заповядвам ти да мълчиш. Аз не съм твоят собственик, но тя спи и не може да отмени заповедта ми, така че трябва да ми се подчиниш.

Данил млъкна, но устните му потрепваха, сякаш той се опитваше да говори въпреки забраната.

Василия го наблюдаваше с тънка усмивка.

— Както виждаш, Данил, не можеш да говориш.

— Мога, мадам — дрезгаво прошепна Данил. — Доста трудно, но мога, защото вашата заповед се базира едва на Втория закон, а над нея стои нещо друго.

Василия направо опули очи.

— Казах ти да млъкнеш! — извика тя. — Над моята заповед не стои нищо освен Първият закон. А както вече поясних, Жискар на практика няма да навреди никому, ако се върне при мен. В противен случай обаче ще навреди на мен, а това е последното, което би направил — Василия се закани с пръст към Данил и тихо изсъска: — Млъкни!

Данил се мъчеше с все сили да издаде звук. Малката помпа, която задвижваше отвътре въздушната струя при говоренето, започна доловимо да хърка. И макар че Данил зашепна още по-тихо, думите му все пак се разбираха.

— Мадам Василия, има нещо, което превъзхожда дори Първия закон.

— Приятелю Данил — обади се Жискар също толкова тихо, но без никакво усилие, — не бива да казваш подобно нещо. Нищо не може да превъзхожда Първия закон.

Василия леко се бе смръщила, но погледът й припламна от любопитство.

— Значи така, а? Данил, предупреждавам те, че ако продължаваш в този странен дух на разсъждения, това неминуемо ще те унищожи. Никога не съм чувала или виждала подобно нещо, но ще ми бъде много забавно да наблюдавам твоето самоунищожение. Говори!

След тази заповед гласът на Данил моментално се възстанови.

— Благодаря ви, мадам Василия… Преди много години седях до смъртния одър на землянина, когото ме помолихте да не споменавам. Ще ми позволите ли да го назова, или се досещате за кого говоря?

— Говориш за онзи полицай Бейли — безизразно рече Василия.

— Да, мадам. На смъртния си одър той ми каза: „Делата на всеки отделен човек допринасят за едно цяло и така се превръщат в неувяхваща част от него. Целокупността от живота на всички хора — в миналото, в настоящето и в бъдещето — изтъкава шарките в едно пано, което съществува от десетки хиляди години и става все по-сложно и в крайна сметка все по-красиво. Дори космолитите са неотменима част от тъканта и също допринасят за сложното преплитане и красотата на шарките. Отделният човешки живот представлява само една нишка в паното, а какво е една нишка в сравнение с цялото? Данил, мисли винаги за паното. Не бива да се разстройваш от изгубването на една-единствена нишка.“

— Блудкава сантименталност — измърмори Василия.

— Струва ми се, че колегата Илайджа се опитваше да ме предпази от въздействието на настъпващата му смърт. Той имаше предвид своя собствен живот, като говореше за отделната нишка в паното; неговият собствен живот щеше да се изгуби, което не биваше да ме разстройва. Думите му наистина ме предпазиха в онзи критичен момент.

— Без съмнение — вметна Василия. — Само че минавай по-бързо към въпроса, кое превъзхожда Първия закон, защото нямам търпение да видя какво ще стане.

— Десетилетия наред разсъждавах върху думите на детектива Илайджа Бейли — продължи Данил. — Ако не бяха Трите закона, вероятно щях да разбера смисъла им веднага. В моето търсене ми помогна приятелят Жискар, който отдавна смята, че Трите закона не са пълни. Помогна ми също и речта, която лейди Гладиа произнесе пред заселниците. И нещо повече, лейди Василия, настоящата критична ситуация избистри окончателно въпроса за мен. Сега вече знам защо Трите закона са непълни.

— Робот, който освен всичко друго е и специалист по роботика — презрително рече Василия. — Е, роботе, защо Трите закона са непълни?

— Паното на живота е по-важно от отделната нишка. Ако това е в сила не само по отношение на колегата Илайджа в частност, а въобще по принцип, тогава… тогава стигаме до извода, че човечеството е по-важно от отделния човек.

— Нещо заекваш, роботе. Сам не си вярваш.

— Има закон, който стои над Първия закон — каза Данил. — „Роботът не бива да причинява вреда на човечеството или чрез бездействието си да позволи човечеството да пострада.“ Ще го нарека Нулев закон на роботиката. И тогава Първият закон на роботиката би трябвало да гласи следното: „Роботът не бива да причинява вреда на човешко същество или чрез бездействието си да позволи човешко същество да пострада, освен ако това не противоречи на Нулевия закон.“

Василия изсумтя.

— И ти все още се държиш на крака?

— Все още се държа на крака, мадам.

— Тогава ще ти обясня нещо, роботе. Да видим как ще преживееш това… Трите закона на Роботиката се отнасят до индивидуалните човешки същества и до отделните роботи. Едно индивидуално човешко същество, както и един отделен робот могат да бъдат посочени. А твоето „човечество“ не е нищо повече от една абстракция. Можеш ли да посочиш човечеството? Ти можеш да навредиш или не на дадено човешко същество, както и да откриеш съответно наличието или отсъствието на вреда. Как можеш да разбереш кое вреди на човечеството? Как можеш да прецениш дали то наистина е пострадало? Как можеш да посочиш вредата?

Данил мълчеше.

Василия широко се усмихна.

— Отговаряй, роботе. Как можеш да разбереш кое вреди на човечеството и как можеш да посочиш вредата?

— Не мога, мадам. Но въпреки това смятам, че такава вреда може да съществува. И както виждате, все още стоя на краката си.

— Попитай тогава Жискар дали ще се подчини — или дали ще може да се подчини — на твоя Нулев закон на Роботиката.

— Приятелю Жискар? — обърна се Данил към него.

— Не мога да приема Нулевия закон, приятелю Данил — бавно отвърна Жискар. — Знаеш, че съм добре запознат с историята на човечеството. Тя изобилства с примери на големи престъпления, които едни човешки същества са извършвали спрямо други. Но тези престъпления винаги са били оправдавани с нуждите на племето, на държавата или дори на човечеството. Именно защото човечеството е една абстракция, всеки може да се позовава на него, за да оправдае какво ли не, и затова твоят Нулев закон не е приемлив.

— Но нали знаеш, приятелю Жискар — настоя Данил, — че в момента съществува опасност за човечеството, която неминуемо ще се сбъдне, ако ти станеш собственост на мадам Василия. Това поне не е абстракция.

— Опасността, за която говориш — каза Жискар, — не е факт, а само предположение. Не можем въз основа на това да действаме в противоречие с Трите закона.

Данил помълча, после продължи по-тихо.

— Но нали се надяваш, че твоите изследвания върху историята на човечеството ще ти помогнат да установиш законите, които управляват човешкото поведение. Надяваш се, че ще се научиш да предсказваш и направляваш историята на човечеството или че поне ще положиш основите, върху които някой ден някой ще стъпи. Дори наричаш това „психоистория“. Нима в този случай не става дума за паното на живота? И нима не се опитваш да работиш с човечеството по-скоро като с едно обобщено цяло, отколкото като със сбор от индивидуални човешки същества?

— Да, приятелю Данил, но засега това са само надежди. Не мога да оправдая действията си с голи надежди, нито пък мога да променя Трите закона в съответствие с тях.

Данил не отговори.

— Е, роботе — подхвана Василия, — твоите усилия не доведоха до нищо и все пак ти още се държиш на крака. Инатът ти е, меко казано, странен. Робот като тебе, който може да отрича Трите закона, но въпреки това да продължава да функционира, представлява открита заплаха за всяко човешко същество. По тази причина смятам, че трябва незабавно да бъдеш демонтиран. В случая би било твърде опасно да изчакваме мудното величие на съда, особено като се има предвид, че в крайна сметка си просто един робот, а не човешко същество.

— Милейди, определено не ви подхожда да взимате подобно решение сама — отвърна Данил.

— Така или иначе вече го взех. Ако се стигне до някакви правни усложнения, ще се оправя.

— Вие лишавате лейди Гладиа от още един робот — и то робот, към който нямате никакви претенции.

— Повече от двайсет десетилетия тя и Фастълф ме лишаваха от моя робот, Жискар. Не вярвам да са изпитали притеснение дори и за миг. Както и аз няма ни най-малко да се притесня сега. Тя разполага с десетки други роботи, а в Института имаме достатъчно много, които предано ще се грижат за нейната сигурност на път за дома й.

— Приятелю Жискар, ако събудиш лейди Гладиа, може би тя ще успее да убеди лейди Василия… — започна Данил, но Василия погледна Жискар намръщено и извика:

— Не, Жискар! Остави жената да спи.

Жискар, който беше потрепнал при думите на Данил, замря.

Василия щракна три пъти с пръсти. Вратата мигом се отвори и пред нея се наредиха четири робота.

— Ти беше прав, Данил. Ето ги четирите робота. Те ще те демонтират, а на теб заповядвам да не се съпротивляваш. После ние с Жискар ще се заемем с останалото.

Василия изгледа през рамо влизащите роботи.

— Затворете вратата! А сега демонтирайте бързо този робот! — и тя посочи Данил.

Роботите не помръдваха.

— Казах ви, че това е робот, не обръщайте внимание на външността му. Данил, кажи им, че си робот!

— Аз съм робот — послушно рече Данил — и няма да се съпротивлявам.

Василия мина встрани и четирите робота пристъпиха към Данил, който дори не трепна. Той се обърна към спящата Гладиа, за да я погледне за сетен път, после застана с лице към роботите.

— Става интересно — усмихна се Василия.

Роботите спряха.

— Продължавайте! — извика тя.

Те не помръдваха и Василия изумено се вгледа в Жискар. Но не успя да каже нищо. Мускулите й се отпуснаха и тя се свлече на пода.

Жискар я подхвана и я сложи да седне с гръб към стената.

— Трябват ми само няколко минути, после тръгваме — провлачи неясно той.

Минутите изтекоха. Василия продължаваше да се взира с мътен и разфокусиран поглед. Роботите й продължаваха да стоят неподвижно. С една крачка Данил се озова до Гладиа.

Жискар вдигна поглед и се обърна към роботите на Василия:

— Пазете господарката си. Не позволявайте на никой да влиза, докато тя спи. Скоро ще се събуди.

Гладиа се бе размърдала, преди той да довърши. Данил й помогна да се изправи.

— Коя е тази жена? — попита тя недоумяващо. — Ами тези роботи… Как така тя…

Жискар я прекъсна с уморен, но безапелационен глас:

— По-късно, лейди Гладиа. Всичко ще ви обясня. Но сега трябва да побързаме.

Тримата се отправиха навън.