Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Позитронни роботи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robots and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 43 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ І. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 251. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0 (многотомно).

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ ІІ. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak Asimov]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 211. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Част четвърта
Аврора

Глава 11
Старият лидер

42

Келдън Амадиро не бе имунизиран против спомени. Дори им бе подвластен далеч повече от болшинството хора. На всичко отгоре неговата памет бе обременена със съдържание, необичайно по силата на своя дълбок, нестихващ гняв и чувството за неудовлетвореност.

Преди двайсет десетилетия всичко вървеше толкова добре! Той основа и оглави Института по Роботика (както си беше и досега). В един блестящ, победоносен момент му се струваше, че нищо няма да му попречи, за да получи пълна власт над Съвета и да разгроми най-големия си враг, Хан Фастълф, като го превърне в безпомощна опозиция.

Ако беше… само ако беше…

(Амадиро се опитваше всячески да не мисли за това, но паметта му го връщаше отново и отново към онзи момент, сякаш мъката и отчаянието нямаха край.)

Ако беше спечелил, Земята щеше да остане изолирана и сама, а той щеше да се погрижи за нейната разруха, упадък и постепенна гибел. Защо не? За еднодневките от онзи болен, пренаселен свят беше по-добре да не живеят — стотици пъти по-добре, отколкото да водят съществуванието, на което сами се бяха обрекли.

Тогава, спокойни и незастрашавани от нищо, Външните светове щяха да продължат експанзията си. Фастълф все се оплакваше, че космолитите живеели твърде дълго и твърде удобно на гърба на своите роботи, за да бъдат пионери. Но Амадиро щеше да му докаже, че не е прав.

И все пак Фастълф спечели. В мига, в който поражението му изглеждаше неизбежно, по някакъв абсолютно невероятен и необясним начин победата му падна в ръцете, така да се каже, направо от небето.

Зад всичко стоеше, разбира се, онзи землянин, Илайджа Бейли…

Но при мисълта за землянина иначе безмилостната памет на Амадиро като че ли изключваше и се извръщаше настрани. Той не можеше да си представи онова лице, да чуе онзи глас, да си спомни онези дни. Стигаше му само името. И двайсет века нямаше да се окажат достатъчни, за да заглушат омразата или да смекчат поне малко болката, която го терзаеше.

А когато Фастълф застана начело на политическия живот, жалките земляни побягнаха от своя гниещ свят и започнаха да заселват планета след планета. Стремглавият напредък на Земята зашемети Външните светове и ги хвърли в пълна парализа.

Колко пъти Амадиро се бе обръщал към Съвета и бе изтъквал, че Галактиката се изплъзва от ръцете на Външните светове, че Аврора наблюдава безучастно как някакви получовеци завземат планета след планета, че всяка поредна година, изпълнена с апатия, сковава духа на космолитите все по-здраво?

— Събудете се! — бе ги призовал той. — Събудете се. Вижте как нараства тяхната численост. Вижте как се увеличава броят на Заселническите светове. Какво чакате? Да ви хванат за гърлото ли?

И всеки път Фастълф му отвръщаше с онзи негов умилителен като приспивна песен гласец, а аврорианците и останалите космолити (които винаги следваха Аврора, когато тя откажеше да води) се отпускаха удобно и отново потъваха в дрямка.

Сякаш бяха слепи за очевидното. Оставаха равнодушни пред фактите, цифрите и безспорното влошаване на положението от десетилетие на десетилетие. Как беше възможно мнозинството да следва неотклонно Фастълф като стадо овце, при все че Амадиро крещеше истината в лицата им и всяко негово предсказание се сбъдваше?

Как беше възможно самият Фастълф да вижда с очите си как буквално всяка негова дума се оказваше пълна глупост, но въпреки това да не прави никакъв завой в политиката си? Грешките му дори не се дължаха на упорство, той просто изобщо не забелязваше, че греши.

Ако Амадиро беше от хората, склонни да се впускат в разни фантазии, той сигурно щеше да заподозре, че Външните светове са станали жертва на някаква магия, на някакво апатично заслепение. Щеше да реши, че някой някъде притежава магическата власт да приспива иначе будни умове и да заслепява пред истината иначе остри очи.

И като капак на неистовите му страдания хората съжаляваха Фастълф за това, че умрял в разочарование. В разочарование, казваха те, защото космолитите не били завладели нови планети.

Та нали точно политиката на Фастълф им пречеше да го направят! Какво право имаше той да изпитва разочарование? А как тогава щеше да се чувства на мястото на Амадиро — винаги да вижда и да казва истината, без да може да накара космолитите — поне една достатъчна част от тях — да се вслушат в неговите думи?

Колко пъти си беше казвал, че за Галактиката щеше да е по-добре, ако запустее, вместо да се окаже подвластна на онези полухора. Де да имаше някаква магическа власт да унищожи Земята — планетата на Илайджа Бейли — с едно помръдване на пръста, с какво удоволствие би го направил!

Но търсенето на спасение в подобни фантазии беше просто израз на неговото пълно отчаяние. То подклаждаше непрестанно безплодното му желание да вдигне ръце и да приветства смъртта — ако роботите му биха допуснали подобно нещо.

И ето че дойде мигът, когато властта да унищожи Земята му бе дадена — дори натрапена против неговата воля. Това стана преди около седем и половина години, когато срещна за пръв път Левюлър Мандамъс.

43

Спомени! Преди седем и половина години…

Амадиро повдигна очи и видя, че Малуун Чичиз е влязъл в кабинета му. Той несъмнено беше сигнализирал, но тъй като не бе получил отговор, се бе възползвал от правото си да влезе направо.

Амадиро въздъхна и остави малкия си компютър. Чичиз бе неговата дясна ръка още от времето, когато създадоха Института. Той остаряваше, служейки на Амадиро. Не се забелязваха драстични промени, човек оставаше просто с общото впечатление за постепенно повяхване. И носът му изглеждаше малко по-несиметричен отпреди.

Амадиро потри своя малко камбест нос и се замисли колко ли повяхнал изглежда самият той. Някога беше висок 1.95 — приличен ръст дори за стандартите на космолитите. Без съмнение стойката му беше все така изправена и все пак, когато наскоро се премери, не можа да достигне повече от 1.93. Нима започваше да се изгърбва, да се съсухря и да се смалява?

Той пропъди мрачните мисли, които бяха много по-сигурен признак на остаряване, отколкото физическите белези.

— Какво има Малуун? — попита той.

Чичиз бе следван по петите от нов личен робот — много модернистичен и натруфен. Това също бе признак на остаряване. Ако човек не може да поддържа тялото си младо, то поне винаги може да си купи нов, млад робот. Амадиро бе решил никога да не става жертва на подобна самоизмама и съответно да си спести усмивките на младите. Особено след като Фастълф, който бе осем десетилетия по-възрастен от Амадиро, никога не го бе правил.

— Пак онзи Мандамъс, шефе — отвърна Чичиз.

— Мандамъс?

— Онзи, който все иска да ви види.

Амадиро се замисли за миг.

— Имаш предвид онзи идиот, който е потомък на соларианката ли?

— Да, шефе.

— Не желая да го виждам. Не му ли обясни вече това, Малуун?

— Обясних му го пределно ясно. Той ме помоли да ви предам една бележка и твърди, че след като я прочетете, ще промените решението си.

— Не ми се вярва, Малуун — бавно рече Амадиро. — Какво пише в бележката?

— Не мога да я разбера, шефе. Не е на галактически.

— Как тогава ще я разбера аз?

— Не зная, но той ме помоли да ви я предам. Хвърлете й, ако може, един поглед и ако кажете, ще се върна да го изгоня за пореден път.

— Е, добре, дай да я видя — поклати глава Амадиро. После изгледа бележката с отвращение.

Там пишеше: „Ceterum censeo, delenda est Carthago.“

Амадиро прочете посланието и хвърли гневен поглед към Малуун, после отново сведе очи към бележката. Накрая каза:

— Трябва да си я погледнал, щом знаеш, че не е на галактически. Попита ли го какво означава?

— Да, шефе, попитах го. Той каза, че е на латински, но това не ми помогна особено. Каза, че вие ще разберете. Много е упорит и заяви, че ако трябва, няма да мръдне от мястото си цял ден, докато не я прочетете.

— Как изглежда?

— Слаб. Сериозен. Вероятно без чувство за хумор. Висок, но не чак колкото вас. Искрящи, хлътнали очи и тънки устни.

— На колко е години?

— Ако съдя по вида на кожата му, бих казал, че е на около четири десетилетия. Много е млад.

— В такъв случай ще трябва да проявим снизхождение към младостта. Прати го при мен.

Чичиз зяпна от изумление.

— Ще го приемете?

— Мисля, че току-що казах! Прати го в кабинета ми.

44

Младежът влезе в стаята едва ли не с маршова стъпка. Застана вдървено пред бюрото и каза:

— Благодаря ви, сър, че се съгласихте да ме приемете. Ще позволите ли да влязат и моите роботи?

Амадиро повдигна вежди.

— Ще се радвам да ги видя. Ще ми позволите ли да задържа моите?

От дълги години не бе чувал някой да произнася старата формула. Изразът представляваше остатък от добрите стари обичаи, които потъваха в забрава ведно с проявите на учтивост, след като постепенно се бе наложила представата, че личните роботи са част от собствената ти същност.

— Да, сър — каза Мандамъс и два робота влязоха.

Но не преди да получат разрешение, забеляза Амадиро. Бяха нови модели, очевидно с много възможности и по всичко личеше, че са добре изпипани.

— Сам ли сте ги проектирал, мистър Мандамъс? — Роботите, проектирани от своите собственици, винаги придобиваха особена ценност.

— Да, наистина, сър.

— Значи сте роботик?

— Да, сър. Имам научна степен от университета в Еос.

— Ръководител ви е…

— Не д-р Фастълф, сър — меко довърши Мандамъс. — Доктор Маскелник.

— Аха, но не сте член на Института.

— Подал съм молба за постъпване, сър.

— Разбирам — Амадиро понамести листата на бюрото си и без да вдига поглед, бързо изстреля: — Къде сте учили латински?

— Не зная латински говоримо или писмено, но достатъчно, за да познавам този цитат, както и къде да го намеря.

— Само по себе си това е забележително. Как се постига?

— Не мога да посвещавам цялото си време на роботиката, така че имам някои странични интереси. Един от тях е планетологията, със специален акцент върху Земята. Това ме отведе към земната история и култура.

— Не е много популярно сред космолитите.

— Така е, сър, за голямо съжаление. Човек трябва да познава враговете си — като вас, сър.

— Като мен ли?

— Да, сър. Сигурен съм, че познавате Земята в много отношения и че сте по-компетентен от мен по този въпрос, защото по-дълго сте се занимавал с него.

— Откъде знаете?

— Опитах се да науча колкото се може повече за вас, сър.

— Защото също съм един от вашите врагове?

— Не, сър. Защото искам да станете мой съюзник.

— Да стана ваш съюзник? Значи смятате да ме използвате? Не ви ли се струва, че сте малко нагъл?

— Не, сър, защото съм убеден, че ще искате да станете мой съюзник.

Амадиро втренчи поглед в него.

— Все пак на мен ми се струва, че сте не малко, а доста нагъл… Кажете, разбирате ли цитата, който сте избрал за мен?

— Да, сър.

— Преведете го тогава на галактически.

— „Впрочем аз смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен.“

— И как смятате вие, какво означава това?

— Тези думи са казани от Марк Порций Катон, сенатор на Римската република — политическа единица в древното минало на Земята. Тя победила главния си съперник, Картаген, но не го разрушила. Катон твърдял, че над Рим щяла да тегне вечна заплаха, докато Картаген не бъде разрушен напълно — което, сър, впоследствие станало.

— Но какво значение има за нас Картаген, младежо?

— Съществуват такива неща като аналогиите, сър.

— Което значи?

— Че и Външните светове имат свой главен съперник, който според мен трябва да бъде унищожен.

— Назовете врага.

— Планетата Земя, сър.

Амадиро леко забарабани с пръсти по бюрото.

— И искате да ви стана съюзник в това начинание. Мислите си, че ден и нощ само това жадувам… Кажете, д-р Мандамъс, кога в някоя от многобройните си речи по този въпрос съм твърдял, че Земята трябва да бъде унищожена?

Мандамъс присви тънките се устни, ноздрите му се разшириха.

— Не съм дошъл тук — каза той, — за да се опитвам да изкопча от вас нещо компрометиращо. Не съм изпратен от д-р Фастълф, нито от някой друг в неговата партия. Нито пък аз съм от тях. И не се опитвам да ви кажа какво смятате вие. Казвам ви какво смятам самият аз. Според мен Земята трябва да бъде унищожена.

— И как предлагате да бъде унищожена Земята? Може би искате да я бомбардираме с ядрени бомби, докато експлозиите, радиацията и облаците от прах унищожат планетата? Защото в такъв случай как предлагате да попречим на заселническите кораби да отмъстят, като постъпят по същия начин с Аврора и останалите Външни светове, до които успеят да се доберат? Земята можеше да бъде взривена безнаказано само допреди петнайсет десетилетия. Сега вече е невъзможно.

Мандамъс изглеждаше отвратен.

— Нямам предвид подобно нещо, д-р Амадиро. Не бих си цапал напразно ръцете с човешка кръв, дори когато става дума за земляни. Съществува обаче начин да се унищожи Земята без непременно да се избива цялото й население — и без риск от разплата.

— Вие сте фантазьор — каза Амадиро. — Или може би сте побъркан.

— Позволете да ви обясня.

— Не, младежо. Времето ми е малко, а вече си позволих да ви отделя прекалено много от него заради любопитството, което събуди в мен вашият цитат — който впрочем отлично разбрах.

Мандамъс стана.

— Разбирам, д-р Амадиро, и моля да ме извините, че ви отнех повече време, отколкото сте в състояние да ми отделите. Помислете си обаче за това, което ви казах. Ако то събуди вашето любопитство, защо не ми се обадите някой друг път, когато ще разполагате с повече време? Но не изчаквайте прекалено дълго, защото ако трябва, ще потърся помощ отдругаде. Аз непременно ще унищожа Земята. Както виждате, държа се с вас съвсем откровено.

Младежът се опита да изобрази на лицето си усмивка, но освен разтягането на тънките му бузи друга видима промяна в него не настъпи.

— Довиждане — каза той, — и още веднъж благодаря.

След това се обърна и излезе.

Известно време Амадиро гледа замислено след него, после натисна един бутон отстрани на бюрото.

— Малуун — каза той, когато Чичиз влезе, — искам този младеж да се следи денонощно и да ми се докладва за всички, с които говори. Всички до един. Да се проучи самоличността им и да бъдат разпитани. Онези, които посоча, да ми бъдат доведени… Това обаче трябва да стане съвсем тихо, Малуун, с любезно и приятелско събеседване. Както знаеш, все още не съм господарят тук.

Но впоследствие щеше да стане. Фастълф бе на трийсет и шест десетилетия и явно губеше сили, а Амадиро бе с осем десетилетия по-млад.

45

През следващите девет дни Амадиро получаваше исканите доклади.

Мандамъс бе разговарял с роботите си, от време на време с колегите си от университета, а още по-рядко с хората от съседните имения. Разговорите се бяха оказали съвсем тривиални и още преди да изтекат деветте дни, Амадиро вече бе разбрал, че не може да спечели играта на изчакване с младежа. Мандамъс бе в началото на своя дълъг живот и пред него имаше още близо трийсет десетилетия. На Амадиро — в най-добрия случай — му оставаха още девет-десет.

Докато обмисляше казаното от младежа, Амадиро чувстваше с нарастващо безпокойство, че не е в състояние да пренебрегва вероятността за съществуването на някакъв начин, по който да се унищожи Земята. Нима щеше да допусне събитието да се случи едва след неговата смърт и да се лиши от възможността да го види с очите си? Или пък да доживее унищожението на Земята, само че като гледа как някой друг взима решенията, как някой друг натиска копчето?

Не, той трябваше да го види, да го доживее и да го извърши; защо иначе е търпял дългите години на разочарование? Мандамъс можеше да се окаже глупак или ненормален, но в такъв случай Амадиро трябваше да се убеди със сигурност в това.

След като стигна в размишленията си дотам, той извика Мандамъс в своя кабинет.

Амадиро разбираше, че по този начин се унижава. Но се налагаше да заплати тази цена, за да се убеди, че не съществува дори най-минималната вероятност Земята да бъде унищожена без неговото участие. И той бе склонен да я плати.

Примири се дори с мисълта, че Мандамъс можеше да се появи със самодоволна усмивка и победоносно презрение, изписано по лицето. Налагаше се да изтърпи и това. Ако, разбира се, предложението на младежа се окажеше глупаво, той щеше да се погрижи Мандамъс да получи възможно най-тежкото наказание, което бе допустимо в едно цивилизовано общество, но в противен случай…

Така че той остана доволен, когато Мандамъс влезе в кабинета му с доста смирено изражение и му благодари с неподправена искреност за тази втора среща. Амадиро почувства, че ще трябва да прояви любезност от своя страна.

— Д-р Мандамъс — каза той, — миналия път проявих неуважение, като ви отпратих, без да изслушам вашия проект. Кажете сега какво имате предвид, а аз ще ви изслушам, освен ако не се оправдае подозрението ми, че вашият план е по-скоро плод на ентусиазъм, отколкото на трезви разсъждения. Тогава отново ще ви отпратя, без излишно да изразявам презрение. Надявам се, че от своя страна вие ще приемете това спокойно.

— Няма защо да се сърдя, стига да ме изслушате внимателно и търпеливо, д-р Амадиро — отвърна Мандамъс. — Но какво ще кажете, ако планът ми се окаже смислен и обещаващ?

— В такъв случай — бавно рече Амадиро — ние двамата бихме могли да се сработим.

— Това би било чудесно, сър. Заедно ще постигнем много повече, отколкото поотделно. Но няма ли да последва нещо по-веществено от привилегията да работим заедно? Ще има ли някаква отплата?

Амадиро погледна недоволно.

— Ще ви се отплатя, разбира се, но аз съм само един редови член на Съвета и директор на Института по Роботика. Възможностите ми да направя нещо за вас са ограничени.

— Разбирам, д-р Амадиро. Но дали не мога да получа нещо предварително в рамките на тези възможности? Още сега? — той прониза с поглед Амадиро.

Амадиро се намръщи срещу тези две немигащи, решително нетрепващи очи. В тях нямаше нито капка смирение.

— Какво имате предвид? — хладно попита той.

— Нищо, което да не е по силите ви, д-р Амадиро. Направете ме член на Института.

— Ако отговаряте на изискванията…

— Не се безпокойте. Отговарям.

— Не можем да оставим кандидатът сам да преценява това. Трябва да…

— Хайде, д-р Амадиро, така не се изграждат добри отношения. При положение че ме наблюдавате непрекъснато, откакто си тръгнах миналия път, не ми се вярва да не сте проучили внимателно досието ми. Следователно би трябвало сам да знаете, че отговарям на изискванията. Ако по някаква причина бяхте сметнал, че нямам необходимия ценз, нямаше изобщо да се надявате, че съм способен да измисля някакъв план за унищожението на нашия Картаген, и аз нямаше да съм тук в отговор на вашето повикване.

За миг Амадиро усети, че пламва. В този миг му се стори, че дори в името на унищожението на Земята не си заслужава да търпи подобно нагло отношение от някакво хлапе. Но само за миг. После всичко си дойде на мястото и той дори можа вътрешно да се убеди, че точно това е човекът, който му трябва — млад, но дързък и ледено самоуверен. Освен това той наистина беше проучил досието на Мандамъс — нямаше никакво съмнение, че притежава необходимия ценз за постъпване в Института.

— Прав сте — изрече с равен тон Амадиро (за сметка на кръвното си налягане). — Отговаряте на изискванията.

— Тогава ме впишете. Сигурен съм, че разполагате с необходимите формуляри в компютъра си. Трябва само да въведете моето име, досегашно образование, годината на завършване и останалите необходими статистически подробности, а после се подпишете.

Без да каже нито дума в отговор, Амадиро се обърна към компютъра. Въведе необходимата информация, разпечата формуляра, подписа го и го подаде на Мандамъс.

— С днешна дата. Вече сте член на Института.

Мандамъс разгледа листа и го подаде на един от роботите си, който го прибра в малка папка и я мушна под мишница.

— Благодаря ви — каза Мандамъс, — това е много мило от ваша страна. Надявам се, че няма да ви разочаровам или да ви накарам да съжалявате за любезната оценка на моите способности. Сега обаче остава още нещо.

— Наистина ли? Какво?

— Дали не може да обсъдим естеството на крайното възнаграждение — разбира се, само в случай на успех. Пълен успех.

— Дали не може да оставим това, съвсем логично, за по-късно, когато въпросният пълен успех е вече постигнат или на път да бъде достигнат?

— От рационална гледна точка, да. Но аз съм човек на мечтите, не само на разума. Бих искал да си помечтая.

— Добре — каза Амадиро, — за какво бихте искал да си помечтаете?

— Д-р Амадиро, струва ми се, че д-р Фастълф никак не е добре. Той поживя доста и не му остава много до гроба.

— Е, и?

— Когато той умре, вашата партия ще стане по-агресивна и вероятно повечето от апатичните членове в партията на Фастълф ще побързат да сменят убежденията си. Без Фастълф, следващите избори със сигурност ще бъдат ваши.

— Възможно е. И какво от това?

— De facto вие ще оглавите Съвета и ще застанете начело на външната политика на Аврора, тоест на всички Външни светове. И ако моят план успее, вашето управление ще бъде така успешно, че Съветът няма да се поколебае да ви избере за Председател при първа възможност.

— Много високо се зареяхте, млади момко. Но ако вашите предсказания се сбъднат, тогава какво?

— Едва ли ще имате време да ръководите и Аврора, и Института по роботика. Така че ви моля, когато в крайна сметка решите да се оттеглите от своя сегашен пост на директор на Института, да подкрепите моята кандидатура за ваш приемник. Вашият собствен избор едва ли ще бъде отхвърлен.

— Съществува така нареченият ценз за този пост — отбеляза Амадиро.

— Ще го получа.

— Нека изчакаме и ще видим.

— Склонен съм да изчакам и да видя, но вие сам ще поискате да изпълните моята молба още много преди да сме постигнали пълен успех. И затова ви моля отсега да свиквате с тази мисъл.

— Всичко това, преди още да съм чул една дума — промърмори Амадиро. — Добре, вие сте член на Института и аз ще се постарая да свикна с вашите съкровени мечти, но нека вече приключим с тези предварителни преговори и да минем на въпроса как смятате да унищожите Земята.

Почти машинално Амадиро даде знак на роботите си, че не бива да запаметяват нищо от разговора. С лека усмивка Мандамъс направи същото за своите.

— Тогава нека започваме — рече Мандамъс.

Но не успя да продължи, защото Амадиро мина в настъпление.

— Сигурен ли сте, че нямате проземни убеждения?

Мандамъс изглеждаше смаян.

— Идвам при вас с предложение как да се унищожи Земята.

— Но все пак сте потомък на соларианката — от пета степен, доколкото разбрах.

— Да, сър, това е отбелязано в официалните документи. Какво от това?

— Жената от Солария е — и дълго време е била — близка… приятелка… протеже на Фастълф. Затова ми е странно, че не симпатизирате на проземните му убеждения.

— Заради моя произход ли? — Мандамъс бе искрено изумен. За миг ноздрите му се разшириха сякаш в изблик на раздразнение или дори гняв, но после всичко премина и той тихо добави: — Вие самият имате една също толкова дългогодишна близка… приятелка… протеже, а именно д-р Василия Фастълф, която е дъщеря на д-р Фастълф. Тя е потомък от първа степен. Струва ми се странно, че не симпатизира на възгледите му.

— В миналото и на мен ми се струваше странно — отвърна Амадиро, — но тя наистина не ги споделя и що се отнася до нея, отдавна престанах да се съмнявам в това.

— За мен също можете да не се съмнявате, сър. Аз съм космолит и искам да видя космолитите начело на Галактиката.

— Много добре тогава. Продължавайте с описанието на вашия план.

— Така и ще направя, но — ако не възразявате — ще започна от самото начало.

Д-р Амадиро, астрономите са единодушни, че в нашата Галактика има милиони планети, подобни на Земята; планети, на които хората могат да живеят след съответното приспособяване на околната среда, но без да е необходимо геоложко преоформяне на терена. Атмосферата им е годна за дишане, има океани с вода, почвата и климатът са подходящи, съществува живот. Наистина, ако най-малкото в океаните няма планктон, атмосферата няма да съдържа свободен кислород.

Земите често са пустеещи. Но веднъж подложени на биологично тераформиране заедно с океаните, т.е. облагородени със земната флора и фауна, животът в тях започва да процъфтява и тогава те стават годни за обитаване. Стотици такива планети са регистрирани и изследвани, а около половината от тях са заети от заселниците.

Ала нито една от откритите до този момент планети не притежава огромното земно разнообразие и изобилие от форми на живот. На нито една няма по-голям или по-сложно устроен организъм от шепата безгръбначни от рода на червеите или насекомите, а в растителния свят — от папратовите храсталаци. За разум или някакво негово подобие не може и дума да става.

Амадиро слушаше подредените изречения и си мислеше: „Говори наизуст. Запаметил е всичко предварително.“ Размърда се в стола и рече:

— Аз не съм планетолог, д-р Мандамъс, но бъдете сигурен, не ми казвате нищо ново.

— Както споменах, д-р Амадиро, започвам от самото начало… Астрономите твърдят с нарастваща убеденост, че вече разполагаме с една представителна извадка на обитаемите планети в Галактиката. Всички тези планети — или почти всички — се различават осезаемо от Земята. По една или друга причина се оказва, че Земята е изумително уникална планета — еволюцията на нея е протекла с невероятна скорост и по изключително необичаен начин.

— Най-често споменаваният довод в подкрепа на това е — отбеляза Амадиро, — че ако в Галактиката имаше други разумни същества, достигнали нашата степен на развитие, те щяха отдавна да са забелязали експанзията ни и да са реагирали по един или друг начин.

— Точно така, сър — каза Мандамъс. — Всъщност ако в Галактиката имаше по-високо развити от нас същества, ние нямаше да имаме никакъв шанс за разрастване. Следователно, изглежда че ние сме единствените в цялата Галактика, които владеем пътуването през хиперпространството. Че сме единствените разумни същества, обаче не е съвсем сигурно, макар че съществува голяма вероятност да е така.

Амадиро слушаше уморено с някакво подобие на усмивка. Младежът изпадаше в дидактика и заприличваше на човек, който отмерва тягостния ритъм на своята мономания. Това беше един от признаците на маниакалност и слабата надежда на Амадиро, че Мандамъс може да разполага с нещо, с което да се обърне хода на историята, започна да се изпарява.

— Д-р Мандамъс — каза той, — вие продължавате да ми излагате всеизвестни неща. Всички знаят, че Земята е уникална и че ние сме вероятно единствените разумни същества в Галактиката.

— Но като че ли никой не си задава въпроса „Защо?“. Земляните и заселниците не си го задават. Те просто приемат факта за даденост. Изградили са си направо мистично отношение към Земята и я смятат за свещен свят, чиято необичайност е нещо съвсем естествено. Колкото до нас, космолитите, ние също не си задаваме този въпрос. Ние го пренебрегваме изцяло. Правим всичко възможно изобщо да не мислим за Земята, защото иначе съществува опасност да се увлечем и да решим, че сме потомци на земляните.

— Не виждам никакъв смисъл от подобен род въпроси. Няма нужда да търсим сложните отговори на това „Защо?“. Случайността играе важна роля в еволюцията, а до известна степен и във всичко останало. Ако съществуват милиони обитаеми светове, еволюцията на всеки един от тях може да протече с различна скорост. В повечето случаи скоростта ще бъде някаква средна величина; в едни ще бъде подчертано ниска, а в други — подчертано висока; може би в един от случаите ще е изключително бавна, а в друг — изключително висока. Случило се е така, че Земята е точно онази планета, където еволюцията е протекла извънредно бързо, и на това дължим факта, че ни има. Ако попитаме: „Защо?“, естественият и напълно достатъчен отговор е: „Случайност“.

Амадиро очакваше неговият събеседник да издаде манията си, като изпадне в ярост от блестящо обоснованите му аргументи, представени нарочно в шеговита форма, за да разклатят тезата на младежа из основи. Мандамъс обаче просто го изгледа малко по-продължително с хлътналите си очи, после тихо каза:

— Не.

Отмери мълчаливо една двутактова пауза и продължи:

— За да се ускори еволюцията хилядократно, е необходимо нещо повече от щастлива случайност. Навсякъде освен на Земята скоростта на еволюцията е тясно свързана с потока космическа радиация, на който е изложена планетата. Тази скорост изобщо не е резултат от случайност, а от космическата радиация, която предизвиква бавни мутации. На Земята мутации настъпват много по-често, отколкото на останалите обитаеми планети, и това няма нищо общо с космическите лъчения, защото нито в техния интензитет, нито в спектъра им се наблюдават някакви ненормални отклонения. Може би сега вече ви се поизясни важното значение на въпроса „Защо?“.

— Е, добре, д-р Мандамъс, докато все още ви слушам с търпение, каквото впрочем не съм очаквал от себе си, бъдете така добър да отговорите на въпроса, който толкова настойчиво задавате. Или може би разполагате само с него, но не и с отговора?

— Имам отговор — отвърна Мандамъс — и той е свързан с факта, че Земята е уникална в още едно отношение.

— Позволете да ви изпреваря. Имате предвид нейния голям спътник. Надявам се, д-р Мандамъс, че не смятате това за свое откритие.

— Съвсем не — сковано изрече Мандамъс. — Но не забравяйте факта, че на пръв поглед големите спътници изглеждат нещо обичайно. Нашата слънчева система има пет, земната — седем и така нататък. Обаче всички известни големи спътници обикалят около газови гиганти — с изключение на един. Единствено спътникът на Земята, Луната, обикаля около планета, не много по-голяма по размери от самата нея.

— Ще позволите ли отново да спомена думата „случайност“, д-р Мандамъс?

— Това вече може да е случайност, но независимо от всичко Луната си остава уникална.

— Дори и да е така. Каква връзка би могло да има между този спътник и изобилието от форми на живот на Земята?

— Връзката може да не е очевидна и дори да е малко вероятна. Но далеч по-малко вероятно е два толкова необичайни примера за уникалност по отношение на една и съща планета да нямат никаква връзка помежду си. Аз открих такава връзка.

— Наистина ли? — Амадиро застана нащрек. Ако младежът страдаше от психически отклонения, сега бе моментът истината да блесне по недвусмислен начин. Амадиро хвърли небрежен поглед към лентата на стената. Не му оставаше много време за губене, колкото и голямо любопитство да изпитваше.

— Луната — продължи Мандамъс, — постепенно се отдалечава от Земята поради приливния ефект върху планетата. Големите приливи и отливи на Земята представляват уникалното следствие от огромните мащаби на този спътник. Земното слънце също оказва подобен ефект, който обаче е три пъти по-слабо изразен, отколкото в случая с Луната — също както и нашето слънце предизвиква малки приливи и отливи на Аврора.

Тъй като вследствие на ефекта, който оказва върху Земята, Луната постепенно се отдалечава от нея, в началото тя естествено е била много по-близо до планетата. Колкото по-близо се е намирала Луната до Земята, толкова по-високи са били приливите и отливите на планетата. Тези приливи и отливи са имали две важни последствия за Земята. Постепенно те са нагънали земната кора и са забавили нейното въртене около собствената й ос — отчасти в резултат на същото това нагъване и отчасти в резултат на триенето между океанските приливни вълни и плитките морски дъна. И така ротационната енергия се е преобразувала в топлина.

Следователно Земята притежава най-тънката кора от всички обитаеми планети, които познаваме. Тя е единствената обитаема планета с активна вулканична и тектонична дейност.

Амадиро го прекъсна:

— Но всичко това не може да има нищо общо с изобилието от форми на живот на Земята. Струва ми се, д-р Мандамъс, че или трябва да преминете по същество, или да напуснете.

— Моля ви, д-р Амадиро, имайте още съвсем малко търпение. Много важно е да вникнем добре в нещата. Направил съм прецизна компютърна симулация на химическото развитие на земната кора, като съм отчел въздействието на приливите и отливите, както и на тектоничната дейност. Смея да твърдя, че никой никога не го е правил толкова добросъвестно и толкова обстойно като мен — ако ми позволите нескромността.

— О, непременно — промърмори Амадиро.

— Резултатите показват съвсем недвусмислено — мога да ви запозная с всички необходими данни, когато пожелаете, — че в земната кора и в най-горния слой на мантията са се натрупали уран и торий в концентрации, хилядократно надвишаващи тези на всички останали обитаеми планети. Нещо повече, те се натрупват неравномерно, така че на отделни места тяхната концентрация е дори още по-висока.

— И доколкото разбирам, радиоактивността също?

— Не, д-р Амадиро. Уранът и торият са много слабо радиоактивни и дори когато тяхната концентрация е относително висока, това не е така в абсолютни величини… Повтарям, че всичко това се дължи на присъствието на огромната Луна.

— В такъв случай предполагам, че макар радиоактивността да не е толкова висока, че да представлява опасност за живота, все пак е достатъчна, за да ускори мутациите. Така ли е, д-р Мандамъс?

— Точно така. Понякога тя може да предизвика преждевременна гибел, но като цяло осигурява по-бързо развитие на новите видове. В резултат се е стигнало до огромното разнообразие и изобилие от форми на живот. А в крайна сметка са се появили разумни същества и цивилизация — единствено на Земята.

Амадиро кимна. Младежът не беше никак откачен. Можеше да греши, но не беше откачен. А можеше и да се окаже прав.

Амадиро не беше планетолог. Трябваше да направи справка в литературата, за да провери дали Мандамъс не е открил вече известен факт, както често се случва с повечето ентусиасти. Преди това обаче трябваше да се убеди в нещо много по-важно.

— Споменахте за някаква възможност да се унищожи Земята — меко започна той. — Съществува ли някаква връзка между това и нейните уникални свойства?

— Човек може да се възползва от уникалните свойства по уникален начин — също толкова меко отвърна Мандамъс.

— В нашия случай — как именно?

— Преди да обсъдим метода, д-р Амадиро, съм длъжен да ви предупредя, че въпросът, дали унищожението е физически възможно, зависи донякъде от вас.

— От мен?

— Да — каза Мандамъс твърдо. — От вас. Защо иначе щях да ви досаждам с тази дълга история, ако не за да ви убедя, че знам какво говоря, и съответно да ви склоня да ми окажете съдействие, което ще е решаващо за моя успех?

Амадиро пое дълбоко дъх.

— Ако бях отказал, щеше ли да свърши работа някой друг?

— Възможно е да успея да намеря други, ако вие откажете. Отказвате ли?

— Вероятно не, но се чудя доколко съм незаменим за вас.

— Не повече, отколкото съм аз за вас — това е отговорът. Вие просто трябва да ми съдействате.

— Трябва?

— Бих искал да го направите — ако предпочитате да се изразя така. Но ако желаете победата на Аврора и космолитите над Земята и заселниците — сега и завинаги, — вие трябва да ми съдействате, независимо дали изразът ви се харесва или не.

— Кажете какво точно трябва да направя? — попита Амадиро.

— Първо ми кажете вярно ли е, че в миналото Институтът е проектирал и конструирал хуманоидни роботи?

— Да, така е. Всичко на всичко петдесет. Беше някъде преди петнайсет-двайсет десетилетия.

— Толкова отдавна? И какво стана с тях?

— Оказаха се пълен провал — отвърна Амадиро с безразличие.

Мандамъс се отпусна в стола си ужасен.

— Унищожени ли са?

Веждите на Амадиро подскочиха нагоре.

— Унищожени? Никой не унищожава скъпи роботи. Пазят се на склад. Енергийните им блокове са свалени и специални дълготрайни батерии поддържат минимално ниво на активност в позитронните им връзки.

— Значи е възможно отново да бъдат активирани?

— Сигурен съм, че да.

Дясната ръка на Мандамъс забарабани отсечено и равномерно по страничната облегалка на стола.

— Значи можем да спечелим! — мрачно възкликна той.