Айзък Азимов
Роботите и империята (2)

5а

Корабът беше малък — по-малък, отколкото Гладиа си представяше. От една страна, изглеждаше уютен, но от друга, плашеше. В края на краищата беше толкова малък, че като нищо можеше да не е снабден с необходимото оборудване за псевдогравитация, а усещането за безтегловност, макар винаги да я изкушаваше да се посвети на забавните физически упражнения, същевременно неизменно я подсещаше, че се намира в ненормална среда.

Тя беше космолит. На петдесет планети бяха разпръснати над пет милиарда космолити, горди с това име. Но колко от тези така наречени космолити в действителност бяха космически пътешественици? Много малко. Може би осемдесет процента от тях никога не бяха напускали родните си планети. А дори от останалите двадесет процента едва ли някой беше пътувал в космоса повече от два-три пъти.

Тя самата определено не беше космолит в истинския смисъл на думата, мрачно се замисли Гладиа. Един (един!) единствен път беше пътувала през космоса — от Солария до Аврора преди седем години. Сега тя прекрачваше за втори път в космоса на борда на малка частна яхта — за малка екскурзия само отвъд атмосферата, някакви си жалки сто хиляди километра, в компанията на един единствен човек… дори не и човек.

Тя хвърли още един поглед към Данил в малката пилотска кабина. Седнал пред таблото за управление, той не се виждаше целият.

Гладиа никога и никъде не беше оставала само с един робот под ръка. На Солария разполагаше неизменно със стотици, дори с хиляди. На Аврора обикновено бяха по няколко десетки, ако не и повече.

Сега имаше само един.

— Данил! — извика тя.

— Да, мадам Гладиа — отвърна той, без да отклонява вниманието си от таблото за управление.

— Доволен ли си, че ще видиш Илайджа Бейли отново?

— Не знам как най-добре да опиша вътрешното си състояние, мадам Гладиа. Може би то съответства на това, което човешките същества биха определили като задоволство.

— Но все пак трябва да усещаш нещо.

— Усещам, че мога да взимам решения по-бързо от обикновено; реакциите ми сякаш са улеснени; движенията ми като че ли изискват по-малко енергия. Като цяло бих могъл да кажа, че се чувствам прекрасно. Поне съм чувал хората да употребяват тази дума и ми се струва, че тя означава нещо подобно на усещанията, които изпитвам сега.

— Ами ако ти кажа, че искам да го видя насаме? — попита Гладиа.

— Тогава така и ще стане.

— Дори това да означава, че ти няма да го видиш?

— Да, мадам.

— Няма ли да се почувстваш разочарован? Искам да кажа, няма ли да изпиташ усещане, противоположно на сегашното? Няма ли да взимаш решения по-бавно, реакциите ти няма ли да се затруднят, движенията ти няма ли да изискват повече енергия и така нататък?

— Не, мадам Гладиа, защото ще се чувствам прекрасно поради това, че съм изпълнил вашите заповеди.

— Да се чувстваш добре ти самият следва от Третия закон, а да изпълняваш моите заповеди — от Втория, като Вторият закон има предимство, така ли?

— Да, мадам.

Гладиа се бореше със собственото си любопитство. Никога нямаше да й хрумне да разпитва един обикновен робот за такива неща. Роботът е машина. Но тя не можеше да мисли за Данил като за машина, точно както преди пет години не можа да мисли за Джендър като за машина. Но при Джендър всичко се изчерпваше с пламъка на страстта, който угасна заедно със самия него. С цялата си прилика с него Данил не можеше да разпали отново пепелта. При него оставаше място и за интелектуално любопитство.

— Не те ли притеснява — попита тя, — че си обвързан от Законите?

— Не мога да си представя нищо друго, мадам.

— През целия си живот съм била подвластна на притеглянето на гравитацията, дори по време на предишното ми пътуване с космически кораб, но мога да си представя, че не съм. И ето че сега наистина не съм.

— А харесва ли ви, мадам?

— В известен смисъл, да.

— Не се ли чувствате притеснена?

— В известен смисъл и това е така.

— Понякога, мадам, мисълта, че хората не са обвързани от Закони, ме притеснява.

— Защо, Данил? Опитвал ли си се някога да си обясниш защо мисълта за Беззаконието те кара да се чувстваш притеснен?

За момент Данил не каза нищо.

— Опитвал съм се, мадам, но не мисля, че бих си задавал подобни въпроси, ако не беше краткото ми познанство с колегата Илайджа. Той някак си…

— Да, зная — прекъсна го тя. — Той се замисляше над всичко. Сякаш нещо не му даваше мира и го караше непрекъснато да задава въпроси за всевъзможни неща.

— Така изглеждаше. Понякога се опитвах да бъда като него и да си задавам въпроси. Така си зададох и въпроса, какво може да представлява Беззаконието, и открих, че не мога да си представя друго, освен че то е може би същото, като да бъдеш човек, а това ме притесни. И се запитах, както вие сега ме попитахте, защо това ме притеснява.

— И как си отговори?

— След дълго време реших, че Трите закона управляват действието на позитронните ми връзки. Винаги, независимо от вида на дразнителя, Законите определят посоката и интензитета на позитронния поток по връзките, така че във всяка ситуация знам какво да направя. Но степента на увереност невинаги е една и съща. Понякога това, което трябва да направя, не е така безусловно определено, както друг път. Забелязал съм, че колкото по-нисък е позитронният потенциал на дадена мотивация, толкова по-ниска е и степента на увереност кое действие да предприема. А колкото по-далеч съм от чувството за увереност, толкова по-близо съм до усещането, че ми е зле. Ако трябва да решавам какво да направя за една милисекунда, вместо за една наносекунда, се чувствам така, че не бих искал това усещане да продължи дълго.

„Ами ако за мен нямаше Закони, помислих си тогава, мадам, както е при хората? Ами ако не можех да направя ясен избор как да реагирам при даден набор условия?“ Би било непоносимо и никак не ми се мисли за това.

— Но го правиш, Данил — отбеляза Гладиа. — В момента мислиш за това.

— Само поради познанството си с колегата Илайджа, мадам. Наблюдавах го в ситуации, когато той не беше в състояние веднага да реши какво да направи заради объркващото естество на проблемите, пред които се изправяше. В резултат на това той очевидно не се чувстваше добре, а заради него и аз, защото не можех да направя нищо, с което да облекча положението му. Възможно е да съм доловил съвсем малка част от онова, което е изпитвал тогава. Ако бях доловил повече и ако бях разбрал по-добре последствията от неспособността му да реши какво да прави, може би щях… — той се поколеба.

— Да престанеш да функционираш? Да излезеш от строя? — попита Гладиа, като за миг с болка си спомни за Джендър.

— Да, мадам. Това, че не успях да разбера нещата, вероятно представлява вграден защитен механизъм против увреждане на позитронния ми мозък. Но съм забелязал, че колкото и болезнено да беше за колегата Илайджа неговото колебание, той продължаваше да се опитва да реши проблема. Възхищавах му се силно за това.

— Значи можеш да изпиташ възхищение, така ли?

— Използвам тази дума в смисъла, в който съм чувал да я използват хората — сериозно отвърна Данил. — Не зная коя е точната дума, с която да изразя реакцията, която подобни действия на колегата Илайджа предизвикват у мене.

Гладиа кимна с глава.

— И все пак съществуват някакви правила, на които се подчиняват човешките действия — определени инстинкти, нагони, учения.

— Същото смята и моят приятел Жискар, мадам.

— Така ли било?

— Но ги намира прекалено сложни, за да ги анализира. Чуди се дали някой ден няма да може да се разработи математическа система за анализ на човешкото поведение, въз основа на която да се изведат неопровержими закони, изразяващи правилата на това поведение.

— Съмнявам се — рече Гладиа.

— Приятелят Жискар също не е много оптимистично настроен. Той смята, че такава система може да бъде разработена едва след дълго време.

— Много дълго време, бих казала.

— А сега — обърна се Данил към нея — наближаваме Земния кораб и ни предстои процедурата по скачването, която никак не е проста.

5б

На Гладиа й се стори, че скачването им отне много повече време, отколкото навлизането в орбитата на Земния кораб.

Данил запази спокойствие до края, но пък другояче не можеше и да бъде. Уверяваше я, че всички човешки кораби могат да се скачват един с друг, независимо от размера и модела си.

— Също като при хората — отбеляза Гладиа с измъчена усмивка, но Данил не отвърна нищо. Беше съсредоточил внимание върху фината настройка, която трябваше да се извърши. Сигурно скачване можеше да се осъществи винаги, но очевидно невинаги лесно.

Гладиа започна да става неспокойна. Земляните имаха кратък живот и бързо остаряваха. Бяха изминали пет години от нейната последна среща с Илайджа. Колко ли можеше да се е състарил? Дали тя щеше да успее да прикрие своя шок или ужас от промяната?

Както и да изглежда, той си оставаше все същият онзи Илайджа, към когото нейната признателност не можеше да познава граници.

Това ли беше всичко? Признателност?

Гладиа забеляза, че ръцете й са се вплели здраво една в друга, усещаше болка чак в раменете. Само с усилие на волята си успя да ги накара да се отпуснат.

Веднага разбра кога приключи скачването. Земният кораб беше достатъчно голям, за да има генератор на псевдогравитационно поле, и в момента на скачването полето обхвана и малката яхта. Появи се малък ротационен ефект, когато посоката към пода внезапно стана „надолу“, и Гладиа усети пропадането с два инча, от което на човек можеше да му прилошее. Коленете й се огънаха и изкривиха и тя падна към стената.

Изправи се малко трудно и с раздразнение си помисли, че можеше да предвиди промяната и да се подготви за нея.

— Скачихме се, мадам Гладиа — ненужно обяви Данил. — Колегата Илайджа иска разрешение да се качи на кораба.

— Нека влезе, Данил.

Чу се леко бръмчене и част от стената се нави като на руло. Някаква приведена фигура мина оттам, а зад нея стената се разви и изпъна.

Фигурата се изправи.

— Илайджа! — прошепна Гладиа, изпълнена с радост и облекчение. Стори й се, че косата му е посивяла още повече, но иначе той си беше същият. Никакви други доловими промени не се забелязваха, никакви белези на остаряване.

Той й се усмихна и известно време жадно я поглъщаше с поглед. След това вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Почакай!“, и тръгна към Данил.

— Данил! — Бейли сграбчи робота за раменете и го разтърси. — Не си се променил. Йосафате! Ти си константата в живота на всички ни.

— Колега Илайджа. Хубаво е, че ви виждам.

— Хубаво е, че ме наричат отново колега, и ми се иска това да беше така. Виждам те за пети път, но за пръв път нямам проблем, който да разрешавам. Дори вече не съм детектив. Напуснах работа и сега емигрирам на една от новите планети. Кажи ми, Данил, защо не дойде с д-р Фастълф, когато той посети Земята преди три години?

— Така реши д-р Фастълф. Реши да вземе Жискар.

— Бях разочарован, Данил.

— Щеше да ми бъде приятно да ви видя, колега Илайджа, но след като се върна, д-р Фастълф ми каза, че пътуването е било изключително успешно, така че решението му вероятно е било правилно.

— Наистина беше успешно, Данил. Преди посещението му Земното правителство се опасяваше да сътрудничи в заселническите операции, но сега цялата планета ще се пръсне и стотици хиляди горят от нетърпение да тръгнат. Нямаме достатъчно кораби за всички тях — въпреки помощта от Аврора. Нито имаме достатъчно планети, които да ги поемат, защото всяка трябва да бъде пригаждана. Нито една не е подходяща за живот в непроменен вид. На тази, на която отивам, няма достатъчно свободен кислород и цяло едно поколение ще трябва да живее в покрити градове, докато планетата бъде обхваната от земната растителност.

Погледът му все по-често и по-често се отклоняваше към Гладиа, докато тя седеше и се усмихваше.

— Това може да се очаква — каза Данил. — Доколкото знам от историята на човечеството, Външните светове също са минали през период на тераобразуване.

— Несъмнено! И благодарение на техния опит сега процесът може да протече много по-бързо… Но се чудя, Данил, дали би изчакал малко в пилотската кабина? Трябва да поговоря с Гладиа.

— Разбира се, колега Илайджа.

Данил престъпи прага на сводестата врата, която водеше към пилотската кабина, и Бейли погледна Гладиа въпросително, докато с ръката си правеше отпращащ жест.

Отлично изтълкувала жеста, тя отиде до контакта, който с едно докосване безшумно задейства механизма на плъзгащата се врата. Те бяха сами и свободни да правят каквото си пожелаят.

Бейли протегна ръце.

— Гладиа!

Тя ги пое в своите, без нито за миг да се замисли, че не носи ръкавици.

— И да беше останал, Данил нямаше да ни пречи — отбеляза тя.

— Физически да. Но психологически щеше! — Бейли се усмихна тъжно и добави: — Прости ми, Гладиа. Трябваше да поговоря първо с него.

— Познаваш го по-отдавна — меко отвърна тя. — Той има предимство.

— Не, но… Той е толкова беззащитен. Ако те ядосам, Гладиа, можеш да си позволиш и да ме удариш. Данил не може. Аз мога да го пренебрегна, да му заповядам да се махне, да се държа с него като с робот, а той ще е принуден да ми се подчини, без да се оплаква и да си остане същият верен колега.

— Но той наистина е робот, Илайджа.

— Не и за мен, Гладиа. С разума си разбирам, че е робот и че няма чувства в човешкия смисъл на думата, но със сърцето си го смятам за човек и съм длъжен да се отнасям с него като с такъв. Щях да помоля д-р Фастълф да ми позволи да го взема с мен, но на новите Заселнически планети не се допускат роботи.

— Щеше ли да се сетиш да вземеш мен, Илайджа?

— Космолити също.

— Изглежда вие, земляните, сте същите безразсъдни шовинисти като нас, космолитите.

Бейли кимна с глава.

— Чисто безумие и от двете страни. Но дори и да бяхме с всичкия си, не бих те взел. Няма да издържиш на онзи живот, а аз никога няма да съм сигурен, че имунните ти механизми сработват както трябва. Вечно ще ме е страх, че или ще умреш бързо от някаква незначителна инфекция, или ще живееш прекалено дълго и поколенията ни ще измират пред очите ти… Прости ми, Гладиа.

— За какво, скъпи Илайджа?

— За… това — той протегна ръце с длани, обърнати нагоре. — Че пожелах да те видя.

— Но аз се радвам, че го направи. Аз самата исках да те видя.

— Зная — каза той. — Опитах се да избегна срещата, но се разкъсвах при мисълта, че ще изляза в космоса и няма да спра на Аврора. Впрочем и сега няма да стигнем до нищо добро, Гладиа. Срещата ни просто ще означава още едно сбогуване, мисълта за което също ме разкъсва. Именно затова така и никога не ти писах; никога не пробвах да се свържа с теб по хипервълновата мрежа. Сигурно си се чудила защо.

— Всъщност не. Съгласна съм, че нямаше смисъл. Само щеше да усложни безкрайно нещата. Но все пак ти писах много пъти.

— Наистина ли? Не съм получил нито едно писмо.

— Защото никога не ги изпращах. Пишех ги, после ги унищожавах.

— Но защо?

— Защото, Илайджа, всички лични писма от Аврора за Земята минават през цензура, а моите до едно не бяха такива, които бих оставила да бъдат прочетени от тях. Уверявам те, че дори и да ми беше пратил писмо, то никога нямаше да стигне до мен — колкото и невинно да би било. Мислех си, че затова не съм получила нито едно. Но сега, като знам, че не си бил наясно с положението, съм изключително доволна, че не си допуснал глупостта да се опитваш да държиш връзка с мен. Щеше да изтълкуваш погрешно мълчанието ми.

Бейли се вторачи в нея.

— Но тогава как успя да дойдеш сега?

— Не и легално, уверявам те. Използвам частния кораб на д-р Фастълф, така че минах през граничните постове, без да ме проверят. Но ако корабът не беше на д-р Фастълф, щяха да ме спрат и да ме върнат обратно. Предполагах, че знаеш и това и че по тази причина си се свързал с него, а не направо с мен.

— Нищо не знаех. Не мога да се начудя на двойното невежество, което ме е предпазило. Дори тройно, защото не знаех хипервълновия ти номер, а не можех да рискувам, като пробвам да го науча на Земята. Не можех да го направя като частно лице, а нас двамата ни обсъждаха вече достатъчно из цялата Галактика, благодарение на онази тъпа хипервълнова драматизация, която пуснаха по субетера след Солария. Можеш да бъдеш сигурна, че иначе щях да опитам. Имах обаче номера на д-р Фастълф и щом навлязох в орбита около Аврора, веднага се свързах с него.

— Както и да е, ето ни тук — Гладиа седна в края на койката и протегна ръце.

Бейли ги пое и се опита да седне на един стол, който придърпа на няколко крачки, но тя настойчиво го затегли към койката и той седна до нея.

— Как вървят нещата при теб, Гладиа? — смутено попита той.

— Доста добре. А при тебе, Илайджа?

— Остарявам. Тъкмо преди три седмици отпразнувах петдесетия си рожден ден.

— Петдесет не е… — Гладиа спря.

— За землянин е много. Ние не живеем дълго, нали знаеш.

— Дори и за землянин петдесет не е много. Не си се променил.

— Много мило от твоя страна, но аз си знам къде се е пропукало дървото. Гладиа…

— Да, Илайджа?

— Трябва да те питам. Вие със Сантирикс Гремионис…

Гладиа се усмихна и кимна.

— Той е мой съпруг. Послушах съвета ти.

— Как ти се вижда?

— Твърде задоволително. Животът е приятен.

— Добре. Надявам се да е задълго.

— Нищо не трае векове, Илайджа, но би могло да продължи години, дори може би десетилетия.

— Някакви деца?

— Още не. А какво ще кажеш за твоето семейство, женени приятелю. Как е синът ти? Жена ти?

— Бентли се премести в Заселническите колонии преди две години. Всъщност аз отивам при него. Заема важен пост на планетата, към която съм се отправил. Той е само на двадесет и четири, а вече му имат уважението — погледът на Бейли заигра. — Мисля, че ще трябва да се обръщам към него с Ваше Благородие. Поне на обществени места.

— Прекрасно. А мисис Бейли? Тя с теб ли е?

— Джеси? Не. Не иска за нищо на света да напусне Земята. Обясних й, че отначало дълго ще живеем в покрити градове, така че няма да е много по-различно от Земята. Примитивно, разбира се. Но след време може да промени решението си. Ще се устроя колкото се може по-добре и щом веднъж го направя, ще помоля Бентли да отиде до Земята и да я доведе. Дотогава може да се почувства толкова самотна, че да дойде. Ще видим.

— Но междувременно ще си сам.

— На кораба има повече от сто други емигранти, така че всъщност не съм сам.

— Но те са от другата страна на скачващата стена. А аз също съм сама.

Бейли неволно хвърли кратък поглед към пилотската кабина.

— Като изключим Данил, разбира се — добави Гладиа, уловила погледа му, — който пък е от другата страна на онази врата и който е робот, колкото и да си го представяш като човек… А предполагам, че не си искал да се видим само за да си поговорим за нашите семейства, нали?

Лицето на Бейли стана сериозно, почти разтревожено.

— Не мога да искам от теб…

— Тогава аз искам от теб. Тази койка май са я правили, без да имат предвид, че може да послужи и за сексуални занимания, но, надявам се, ще рискуваш едно евентуално падане.

— Гладиа, не мога да отрека, че… — колебливо започна Бейли.

— О, Илайджа, недей да го усукваш само за да дадеш дължимото на вашия морал на Земята. Аз ти се предлагам съгласно аврорианските обичаи. Имаш пълното право да ми откажеш, а аз нямам никакво право да те питам защо… Само че ще те питам, и то най-настоятелно. Реших, че право на отказ имат само аврорианците. Няма да приема отказ от един землянин.

Бейли въздъхна.

— Аз вече не съм землянин, Гладиа.

— Още по-малко ще го приема от един нещастен емигрант, тръгнал за варварска планета, където ще трябва да се крие в някакви си покрити градове… Илайджа, винаги сме имали толкова малко време и сега пак е така, а аз може никога повече да не те видя. Тази среща е толкова абсолютно неочаквана, че би било космическо престъпление да не се възползваме от нея.

— Гладиа, наистина ли желаеш един стар мъж?

— Илайджа, наистина ли искаш да ти падна на колене?

— Но аз се срамувам.

— Тогава си затвори очите.

— Искам да кажа от себе си… от грохналото си тяло.

— Тогава страдай. Глупашкото ти мнение за теб самия няма нищо общо с мен — и тя го обви с ръце, докато шевът на роклята й бавно се разтваряше.

5в

Гладиа си даваше сметка за няколко неща едновременно.

Съзнаваше чудесата на неизменчивостта, защото Илайджа си беше такъв, какъвто го помнеше. Изтеклите пет години не бяха променили нищо. Тя не беше живяла в светлината от блясъка на разкрасени спомени. Това беше Илайджа.

Съзнаваше също така загадката на различието. Засили се чувството й, че Сантирикс Гремионис, когото не можеше да обвини и в една-единствена съществена грешка, беше грешка като цяло. Сантирикс беше предан, нежен, разумен, умерено интелигентен и… скучен. Защо беше скучен, тя не можеше да си обясни, но нищо от нещата, които той правеше или казваше, не можеше да я предизвика така, както успяваше Бейли — дори без нищо да прави или да казва. Бейли беше по-стар на години, значително по-стар физиологично, не толкова хубав като Сантирикс и най-вече — Бейли носеше със себе си неописуемата атмосфера на разложение, дъха на бързото остаряване и краткотрайния живот, на които бяха обречени земляните. И все пак…

Съзнаваше глупостта на мъжете — как Илайджа неуверено пристъпваше към нея, без изобщо да оценява въздействието, което й оказваше.

Съзнаваше отсъствието му, защото той беше отишъл да поговори с Данил, който щеше да бъде последен, както беше и първи. Земляните се страхуваха от роботите и ги мразеха и все пак Илайджа, който прекрасно знаеше, че Данил е робот, се държеше с него винаги като с човек. Космолитите, от друга страна, които обичаха роботите и никога не се чувстваха спокойни в тяхно отсъствие, никога не биха ги смятали за нещо повече от машини.

И най-вече съзнаваше как тече времето. Тя знаеше, че откакто Илайджа се качи на малкия скутер на Хан Фастълф, бяха изминали точно три часа и двадесет и пет минути, както и че не биваше да позволи да измине повече време.

Колкото по-дълго отсъстваше от Аврора и колкото по-дълго корабът на Бейли оставаше в орбита, толкова по-вероятно беше някой да забележи. Или ако вече бяха забелязали, което изглеждаше почти сигурно, все по-вероятно ставаше някой да започне да любопитства и да проучва. А тогава Фастълф щеше да се озове оплетен в цял куп досадни неприятности.

Бейли се появи от пилотската кабина и тъжно погледна Гладиа.

— Трябва вече да тръгвам, Гладиа.

— Зная това много добре.

— Данил ще се грижи за теб — каза той. — Ще бъде твой приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел — заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се намръщи.

— Защо той? Не съм сигурна, че го харесвам.

— Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.

— Но защо, Илайджа?

— Не мога да ти кажа това. Трябва просто да ми повярваш.

Те се спогледаха и не казаха нищо повече. Сякаш тишината накара времето да спре, позволи им да се вкопчат в секундите и да ги задържат.

Но това не можеше да продължи дълго.

— Нали не съжаляваш… — започна Бейли.

— Как мога да съжалявам — прошепна Гладиа, — когато може никога повече да не те видя?

Бейли понечи да й отговори, но тя докосна с присвитото си юмруче устата му.

— Безсмислено е да лъжеш — каза тя. — Може никога повече да не те видя.

И тя наистина не го видя повече. Никога!

6

Гладиа с болка усети как я изтеглят от мъртвите отломки на миналото отново в настоящето.

„Никога повече не го видях, мислено продължаваше тя. Никога!“

Толкова дълго се беше предпазвала от тази горчиво-сладка тръпка, а ето че сега потъна дълбоко в нея — повече горчива, отколкото сладка, защото се срещна с този човек, Мандамъс… защото Жискар я помоли да го направи и защото тя беше принудена да слуша Жискар. Това беше неговото последно желание.

Гладиа се съсредоточи в настоящето. (Колко ли време беше изминало?)

Мандамъс я гледаше хладно.

— Доколкото разбирам от вашата реакция, мадам Гладиа, това е вярно — каза той. — Едва ли можехте да го изразите по-ясно с думи.

— Кое е вярно? За какво говорите?

— Че сте видели землянина Илайджа Бейли пет години след посещението му на Аврора. Корабът му е бил в орбита около Аврора; вие сте се качили догоре, за да го видите и сте била с него горе-долу по времето, когато сте заченали вашия син.

— Какви доказателства имате?

— Мадам, това не е останало в пълна тайна. Земният кораб е бил забелязан в орбита. Яхтата на Фастълф е била засечена в полет. Наблюдавали са скачването. На борда на яхтата не е бил Фастълф, така че са предположили, че сте била вие. Влиянието на д-р Фастълф е било достатъчно случаят да не влезе в архивите.

— Щом не е в архивите, значи няма доказателства.

— Независимо от това д-р Амадиро е прекарал последните две трети от живота си в недоброжелателно следене на ходовете на д-р Фастълф. Винаги е имало държавни служители, които духом и телом са следвали политиката на д-р Амадиро да запази Галактиката за космолитите. Тихичко са му докладвали за всяко нещо, което са смятали, че той би желал да узнае. Д-р Амадиро е научил за вашата малка авантюра още в мига, когато това се е случило.

— Но и това не представлява доказателство. Голите думи на някакъв дребен чиновник, който се подмазва, не значат нищо. Амадиро не е предприел нищо, защото дори той е разбирал, че няма доказателства.

— Няма доказателства, с които да уличи някого дори в дребно престъпление; няма доказателства, с които да създаде неприятности на Фастълф; но има достатъчно доказателства да подозира, че съм потомък на Бейли и следователно да провали кариерата ми.

— Можете да не се притеснявате — заяви Гладиа с горчивина. — Синът ми е син на Сантирикс Гремионис и е истински аврорианец, а вие сте потомък на този син на Гремионис.

— Убедете ме, че е така, мадам. Нищо повече не искам. Убедете ме, че сте се изстреляла в орбита и че сте прекарала часове наред сама със землянина и че през това само време сте си приказвали — за политика например, припомняли сте си доброто старо време и общите приятели… разказвали сте си вицове… и не сте се докосвали с пръст. Убедете ме.

— Няма значение какво сме правили, така че ми спестете вашия сарказъм. Когато се видях с него, аз вече бях бременна от моя тогавашен съпруг. Носех в утробата си тримесечен зародиш — аврориански зародиш.

— Можете ли да го докажете?

— Защо трябва да го доказвам? Датата на раждане на сина ми е в архивите, а Амадиро трябва да знае датата на посещението ми при землянина.

— Знаел я е навремето, както казах, но оттогава са изминали почти двадесет десетилетия и той не си спомня точно. Посещението не е регистрирано в архивите и затова не може да се провери в документите. Опасявам се, че д-р Амадиро ще предпочете да вярва, че сте били със землянина девет месеца преди раждането на сина ви.

— Шест месеца.

— Докажете го.

— Давам ви честната си дума.

— Не е достатъчно.

— Добре тогава… Данил, ти беше с мен. Кога се видях с Илайджа Бейли?

— Мадам Гладиа, това стана сто седемдесет и три дни преди раждането на сина ви.

— Което прави по-малко от шест месеца преди раждането.

— Не е достатъчно — каза Мандамъс.

Гладиа вирна брадичка.

— Паметта на Данил е отлична, което лесно може да бъде показано, а показанията на роботите се приемат за доказателство във всички съдилища на Аврора.

— Това не е и няма да бъде работа за пред съд, а паметта на Данил не е меродавна за д-р Амадиро. Данил е бил създаден от Фастълф и е бил поддържан от Фастълф в продължение на почти два века. Не може да се каже какви изменения са били направени или как Данил може да е бил инструктиран да третира въпросите, свързани с д-р Амадиро.

— Тогава помислете малко, човече. Земляните са генетически твърде различни от нас. Ние представляваме буквално два различни вида. Генетически не можем да се кръстосаме.

— Не е доказано.

— Добре тогава, съществува генетическа документация. И за Даръл, и за Сантирикс. Сравнете ги. Ако бившият ми съпруг не е негов баща, генетическите различия ще го покажат.

— Генетическата документация не е достъпна за всеки. Знаете това.

— Амадиро не страда чак толкова от морални предразсъдъци. Има достатъчно влияние за легален достъп… Или може би се страхува да не опровергае своята хипотеза?

— Каквато и да е причината, мадам, той няма да поругае аврорианското право на лична неприкосновеност.

— Добре, тогава, вървете в открития космос и се пукнете във вакуума. Ако вашият Амадиро отказва да бъде убеден, това изобщо не е моя работа. Вие поне би трябвало да се убедите, а си е ваша работа да убеждавате на свой ред Амадиро. Щом не можете и щом вашата кариера не върви така, както бихте желали, бъдете така любезен да разберете, че това изобщо и никак не ме засяга.

— Не се учудвам. Нищо повече не очаквам. И като стана въпрос, аз съм убеден. Чисто и просто се надявах, че бихте ми предоставили някакво веществено доказателство, с което да убедя д-р Амадиро. Но вие не го направихте.

Гладиа презрително сви рамене.

— Тогава ще използвам други средства — заяви Мандамъс.

— Радвам се, че разполагате с такива — студено отбеляза Гладиа.

— Аз също — каза Мандамъс тихо, сякаш не забелязваше присъствието на никой около себе си. — Остават ми някои мощни средства.

— Много добре. Предлагам ви да опитате да изнудите Амадиро. Сигурно може да бъде изнудван за доста неща.

Мандамъс вдигна поглед и внезапно направи гримаса.

— Не говорете глупости — каза той.

— Можете да си вървите — отвърна Гладиа. — Мисля, че достатъчно ви търпях. Напуснете имението ми!

Мандамъс вдигна ръка.

— Почакайте!… В началото ви казах, че съществуват две причини да ви видя — една лична и една от държавно естество. Изгубих много време с първата, но трябва да ви помоля за пет минути да обсъдим втората.

— Давам ви не повече от пет минути.

— Има още един човек, който иска да ви види. Някакъв землянин — или поне жител на една от Заселническите планети, потомък на земляни.

— Кажете му — отвърна Гладиа, — че нито земляните, нито техните потомци от Заселническите планети се допускат на Аврора, и го отпратете. Защо трябва да се срещам с него?

— За нещастие, мадам, през последните два века съотношението на силите малко се промени. Тези земляни държат повече планети, отколкото ние — и винаги са имали далеч по-многобройно население. Разполагат с повече кораби, макар че те не са така усъвършенствани, както нашите, а поради кратката продължителност на живота си и своята плодовитост те очевидно са далеч по-готови да умрат, отколкото ние.

— Това, последното, не го вярвам.

Мандамъс се усмихна с присвити устни.

— Защо не? Осем десетилетия са по-малко, отколкото четиридесет. Във всеки случай, трябва да се отнасяме с тях учтиво — далеч по-учтиво, отколкото се налагаше по времето на Илайджа Бейли. За ваше успокоение, именно политическата линия на Фастълф създаде това положение.

— От чие име говорите, между другото? Да не би сега Амадиро да е принуден насила да проявява учтивост към заселниците?

— Не, всъщност става дума за Съвета.

— Вие ли сте говорителят на Съвета?

— Официално не, но ме помолиха да ви информирам за положението… неофициално.

— А ако се видя с този заселник — какво от това? Защо иска да се срещне с мен?

— Ето това не знаем, мадам. Разчитаме на вас да ни кажете. Вие трябва да се видите с него, да разберете какво иска и да ни докладвате.

— Какво значи „ни“?

— Както казах, това значи на Съвета. Заселникът ще дойде тук, в имението ви, тази вечер.

— Изглежда смятате, че нямам друг избор, освен да приема ролята на доносник?

Мандамъс се изправи на крака, очевидно приключил с мисията си.

— Няма да сте „доносник“. Не сте длъжна с нищо на този заселник. Просто докладвате на своето правителство, както един верен гражданин на Аврора с готовност — дори с желание — би направил. Предполагам не бихте искали Съветът да сметне, че вашето соларианско потекло разводнява патриотизма ви на аврорианка.

— Сър, аз съм аврорианка от над четири пъти по толкова, колкото са ви годините.

— Несъмнено, но сте родена и възпитана на Солария. Вие сте една необикновена аномалия — аврорианка с чуждо потекло, което много трудно може да се забрави. Особено след като от всички останали на Аврора заселникът е избрал да се види точно с вас — именно защото сте родена на Солария.

— Откъде знаете?

— Лесно е да се предположи. Той ви нарече „жената от Солария“. Любопитни сме да разберем какво значение има това за него — сега, когато Солария вече не съществува.

— Питайте него.

— Предпочитаме да попитаме вас — след като вие го попитате. А сега ви моля за разрешение да си тръгна и ви благодаря за гостоприемството.

Гладиа кимна сковано.

— Давам ви разрешение да си тръгнете с много повече добра воля, отколкото ви дадох своето гостоприемство.

Мандамъс се запъти към коридора, който извеждаше към главния вход, следван по петите от роботите си.

Малко преди да напусне стаята, той спря, обърна се и каза:

— За малко щях да забравя…

— Да?

— По някакво странно съвпадение името на заселника, който иска да ви види, е Бейли.