Айзък Азимов
Роботите и империята (17)

79

На Гладиа й се струваше, че при всяка нейна нова поява пред публика нещата прогресивно се влошаваха — все повече и повече хора, повече шум, повече дразнещи светлини, повече посегателства върху всичките й сетива.

Навън крещяха. Гладиа различи сред виковете собственото си име. С мъка преодоля инстинктивното си желание да се оттегли и да замръзне на място. Размаха високо ръка и се усмихна, при което крясъците се усилиха. Някой започна да говори. Гласът му отекваше във високоговорителите, а изображението му се появи на голям екран над главите им, за да може да го вижда цялата тълпа. Виждаха го несъмнено и на безброй други екрани из безбройните фоайета навсякъде във всички Градове на планетата.

Гладиа въздъхна с облекчение, когато прожекторът се измести от нея. Опита се да се смали, като остави говорещия да отвлече вниманието на тълпата от нея.

Подобно на нея, Генералният секретар също потърси прикритие зад гласа на оратора. Беше безкрайно доволен, че този път не му се налага да говори — Гладиа имаше предимство. Изведнъж се сети за съобщението, което беше прибрал в джоба си.

Андрев се смръщи, внезапно обезпокоен какво ли може да се е случило, за да прекъсват толкова важна церемония. После, напротив, обзе го силно раздразнение при мисълта, че съобщението сигурно ще се окаже съвсем маловажно.

Натисна с възглавничката на десния си палец леката вдлъбнатина, предназначена да поеме натиска, и капсулата се отвори. Извади тънкия пластмасов лист и прочете съобщението, което след това се разпадна пред очите му. Андрев изтръска фините прашинки от ръката си и повелително махна към Д.Ж.

Едва ли имаше смисъл да шептят сред несекващия шум на площада.

— Казахте, че сте срещнал аврориански боен съд в границите на Слънчевата система — каза Андрев.

— Да. Предполагам, че земните радари са го уловили.

— Естествено. Казахте още, че нито от едната, нито от другата страна е имало враждебни действия.

— Не се стигна до употреба на оръжие. Те поискаха мадам Гладиа и нейните роботи. Аз отказах и те си тръгнаха. Мисля, че вече ви обясних.

— Колко време трая всичко?

— Не много. Няколко часа.

— Искате да кажете, че Аврора е изпратила цял боен кораб само за да се надлъгва два-три часа с вас, след което да си тръгне, така ли?

Д.Ж. присви рамене.

— Не са ми известни мотивите им, господин Генерален секретар. Мога само да доложа какво се случи.

Генералният секретар го изгледа изпепеляващо.

— Но не сте доложил всичко. Компютърният анализ на информацията от радарите е приключил и от него става ясно, че вие сте атакувал.

— Не съм изстрелял и един киловат енергия, сър.

— Май не броите кинетичната енергия. Използвал сте самия кораб за снаряд.

— Може би така им се е сторило. Те обаче предпочетоха да се оттеглят, така че не успяха да разберат дали не блъфирам.

— Наистина ли блъфирахте?

— Възможно е.

— Струва ми се, капитан Бейли, че сте бил готов да унищожите два кораба в границите на Слънчевата система и по всяка вероятност да предизвикате военна криза. Поел сте ужасен риск.

— Не смятах, че ще се стигне до действителен сблъсък, както и се оказа.

— Но цялата операция ви е забавила и е отвлякла вниманието ви.

— Да, предполагам, но какво значение има това вече?

— Огромно, защото нашите радари са забелязали нещо, което вие не сте — или поне не докладвате за него.

— Какво е било то, господин Генерален секретар?

— Радарите са засекли катапултирането на орбитален модул, вероятно с двама души на борда, който се е спуснал към Земята.

Двамата се бяха откъснали от всичко, което ставаше наоколо. Никой от останалите хора на балкона не им обръщаше внимание. Само двата робота, обградили Д.Ж. от двете му страни, внимателно ги наблюдаваха и слушаха.

Точно в този момент говорещият млъкна. Последните му думи бяха: „лейди Гладиа, космолит, родом от Солария и с местожителство Аврора, но след посещението си на Бейлиуърлд — гражданин на Галактиката“. Той се обърна към нея и направи енергичен жест с ръце.

— Лейди Гладиа…

Множеството нададе продължителен въодушевен рев и многоликата тълпа се превърна в гора от размахани ръце. Гладиа усети леко докосване по рамото.

— Моля ви, милейди. Само няколко думи — прошепна някакъв глас в ухото й.

— Граждани на Земята — вяло започна тя. Думите отекнаха и последва неестествена тишина.

— Граждани на Земята — повтори Гладиа малко по-уверено, — обръщам се към вас просто като човек, каквито сте всички вие. Аз наистина съм малко по-стара, така че ми липсва вашата младост, вашият оптимизъм и неизчерпаем ентусиазъм. В момента обаче този мой минус се компенсира от факта, че във ваше присъствие се заразявам от младежкия ви плам. Наметалото на годините ми се смъква…

Площадът избухна в аплодисменти.

— Кара ги да се радват, че не живеят дълго — каза някой от балкона на съседа си. — Тази космолитка има направо сатанинска безочливост.

Андрев не обръщаше внимание на нищо наоколо.

— Цялата разправия с теб вероятно е била само за да могат да изпратят тези хора на Земята — каза той на Д.Ж.

— Не съм и подозирал — отвърна Д.Ж. — Нямах време да мисля за нищо друго освен за спасението на лейди Гладиа и моя кораб. Къде са кацнали?

— Не знаем. Не са се приземили в нито един от Градските космодруми.

— Предполагам — отбеляза Д.Ж.

— Това всъщност няма кой знае какво значение — продължи Андрев, — освен че силно ме дразни. През последните години имаше няколко подобни кацания, макар и не толкова старателно подготвени. Така и нищо не последва, затова не им обръщаме внимание. В края на краищата Земята е отворен свят. Тя е люлката на човечеството и всеки може свободно да идва и да си отива — дори космолитите, ако пожелаят.

Д.Ж. застърга брадата си.

— Все пак едва ли са добронамерени — заяви той.

(— Пожелавам ви всичко най-хубаво на тази планета, където се е родило човечеството, в този изключителен свят на традициите и в този чудесен Град… — казваше в този момент Гладиа. Тя се усмихна и помаха с ръка в отговор на засилващите се аплодисменти, като остави ентусиазмът да пламне — и да се разгори.)

Андрев повиши глас, за да може да надвика тътена на тълпата.

— Каквото и да са намислили, нищо няма да излезе. Нищо не може да наруши мира, който настъпи на Земята след оттеглянето на космолитите и започването на заселническия процес — нито с външни, нито с вътрешни усилия. Десетилетия наред вече земляните с по-гореща кръв се отправят към Заселническите светове, така че на Земята почти не останаха хора с дух като вашия, капитане, които да рискуват унищожението на два космически кораба на територията на Слънчевата система. Нивото на престъпността и насилието на планетата спадна значително. Охраната, осигурена за тази тълпа, не е въоръжена, защото не се нуждае от оръжие.

В мига, в който изричаше тези думи, от морето на анонимната тълпа някой насочи бластер към балкона и внимателно се прицели.

80

Последваха няколко неща почти едновременно.

Внезапно привлечен от нещо, Жискар се обърна към тълпата и прикова поглед в нея.

Данил проследи с очи погледа му, видя насочения бластер и с нечовешка бързина се хвърли напред.

Отекна звук от изстрела на бластера.

Хората от балкона замръзнаха на място, после нададоха бурни възгласи.

Д.Ж. сграбчи Гладиа и я дръпна настрана.

Шумът на тълпата прерасна в ужасяващ, неистов рев.

Данил бе скочил към Жискар и го бе повалил на земята.

Изстрелът от бластера беше прогорил част от тавана в помещението зад балкона. Мислената линия, която свързваше бластера с дупката, минаваше през пространството, което само преди секунда бе запълнено от главата на Жискар.

— Не е човек. Робот е — промърмори Жискар, притиснат към земята.

Данил го пусна и бързо се огледа наоколо. Балконът се намираше на около шест метра от земята, под него нямаше никой. Сред тълпата се забелязваше раздвижване — около мястото, откъдето атентаторът бе стрелял. Охраната си пробиваше път натам.

Данил се прехвърли през парапета и скочи долу. Металната му конструкция пое удара с лекота, немислима за човешкия скелет.

После хукна към тълпата.

Данил нямаше избор. Никога по-рано не се беше сблъсквал с нещо подобно. Най-важното бе да стигне до робота с бластера, преди да са го унищожили. Погълнат от тази мисъл, той осъзна, че като никога досега не може да се съобразява с такива подробности като личната невредимост на хората от тълпата. Налагаше се малко да ги поразбута.

Всъщност той направо ги блъскаше встрани, докато се врязваше сред тях и с мъка си пробиваше пътя напред.

— Дайте път! Дайте път! — гръмогласно ревеше той. — Човекът с бластера трябва да бъде разпитан!

Охраната изостана зад него. Най-сетне откриха „човека“, който лежеше на земята със следи от побой.

Дори и сега, когато Земята претендираше, че е изградила общество без насилие, избликът на гняв срещу един несъмнен убиец не можеше да отмине току-така. Явно хората се бяха нахвърлили върху атентатора, бяха го ритали и били безмилостно. И само фактът, че тълпата бе наистина непроходима, го беше спасила от разкъсване. Пречкайки се един на друг, многобройните нападатели не бяха успели да постигнат кой знае какво.

Охраната с усилие избута хората назад. До проснатия на земята робот лежеше бластерът. Данил не му обърна внимание.

Той коленичи до тялото.

— Можеш ли да говориш? — попита той.

Атентаторът вдигна към него ясните си очи.

— Мога — отвърна той със слаб, но иначе нормален глас.

— От Аврора ли си?

Атентаторът не отговори.

— Знам, че е така — каза бързо Данил. — Нямаше нужда да питам. Къде се намира базата ви на тази планета?

Атентаторът не отговори.

— Базата — повтори Данил. — Къде се намира? Трябва да отговориш. Заповядвам ти да отговориш.

— Не можеш да ми заповядаш — отвърна атентаторът. — Ти си Р. Данил Оливо. Казаха ми за теб и не съм длъжен да ти се подчинявам.

Данил вдигна поглед и леко побутна най-близкия човек от охраната.

— Сър, бихте ли попитали този човек къде се намира базата му?

Стреснат, гардът се опита да каже нещо, но от устата му излезе само някакво дрезгаво грачене. Той смутено преглътна и си прочисти гърлото.

— Къде е базата ти? — излая накрая той.

— Забранено ми е да отговарям на този въпрос, сър — отвърна атентаторът.

— Длъжен си — твърдо заяви Данил. — Пита те правителствено лице… Сър, бихте ли му заповядали да отговори?

— Заповядвам ти да отговориш, арестант — отекна гардът.

— Забранено ми е да отговарям на този въпрос, сър.

Гардът се наведе с намерение да разтърси атентатора за раменете, но Данил бързо се намеси:

— Предлагам ви да не използвате сила, сър. Няма никакъв смисъл.

После се огледа. Глъчката на тълпата беше поутихнала. Атмосферата беше някак напрегната, като че ли милиони човешки същества със затаен дъх очакваха да видят какво ще направи Данил.

Той се обърна към неколцината мъже от охраната, които се бяха струпали около него и проснатия на земята робот.

— Бихте ли ми проправили път, господа? — попита той. — Трябва да заведа арестанта при лейди Гладиа. Може би тя ще го накара да отговори.

— Да потърсим ли медицинска помощ за арестувания? — попита един от охраната.

— Не е необходимо, сър — отвърна Данил. Не обясни защо.

81

— Да се случи такова нещо! — процеди Андрев през зъби, устните му нервно потрепваха. Намираха се в стаята зад балкона и той погледна към дупката в тавана, която зееше като безмълвно свидетелство на проявеното насилие.

— Нищо не се е случило — каза Гладиа с овладян глас. — Не съм пострадала. Има само една дупка в тавана, която ще трябва да се ремонтира, вероятно заедно с някои допълнителни повреди в горната стая. Това е всичко.

Докато изричаше тези думи, отгоре се разнесе шум от разместване на предмети — по всяка вероятност изчисляваха щетите.

— Не, това далеч не е всичко — не мирясваше Андрев. — Провалят се плановете ни за утрешното ви появяване, когато щяхте да направите своето официално обръщение към планетата.

— Напротив — отвърна Гладиа. — Планетата ще очаква с още по-голямо нетърпение да ме чуе, след като за малко не станах жертва на опита за покушение.

— Но има опасност от нов опит.

Гладиа само леко сви рамене.

— Това само ми вдъхва увереност, че съм на прав път… Господин Генерален секретар, неотдавна открих своята мисия в живота. Досега не се бях замисляла, че тя може да крие опасности за мен. Но щом е така, явно вече постигам желания резултат — иначе нямаше да ме грози опасност и никой нямаше да желае смъртта ми. Ако приемем, че опасността е мерило за успеха на моята мисия, готова съм да поема риска.

— Мадам Гладиа — намеси се Жискар, — пристигна Данил заедно с един индивид, който предполагам е насочил бластера насам.

На вратата се появи не само Данил, който носеше някаква отпусната, несъпротивляваща се фигура, но и половин дузина мъже от охраната. Шумът на тълпата отвън като че ли намаляваше и заглъхваше в далечината. Очевидно хората започваха да се разотиват; по високоговорителите периодично съобщаваха: „Пострадали няма. Положението е овладяно. Прибирайте се по домовете си.“

Андрев отпрати охраната с ръка и рязко запита:

— Това ли е той?

— Няма никакво съмнение, че това е индивидът с бластера, сър — отвърна Данил. — Оръжието беше на земята до него, а хората наоколо са видели с очите си действията му. Той самият също си призна.

Андрев изгледа арестувания с недоумение.

— Колко е спокоен. Направо не прилича на човек.

— Той не е човек, сър. Робот е, хуманоиден робот.

— Но на Земята няма хуманоидни роботи… Освен теб.

— Този робот, господин Генерален секретар, е произведен на Аврора като мен — обясни Данил.

Гладиа се намръщи.

— Но това е невъзможно. Те не могат да заповядат на един робот да ме убие.

— Аврориански робот, програмиран специално… — избоботи Д.Ж. сърдито, свойски прегърнал Гладиа през раменете.

— Глупости, Д.Ж. — прекъсна го Гладиа. — Невъзможно е. Аврориански или не, специално програмиран или не, никой робот не може да направи умишлен опит да нарани човешко същество. Ако този робот действително е стрелял по мен, трябва нарочно да не ме е улучил.

— Но защо? — недоумяваше Андрев. — Защо да не улучва, мадам?

— Нима не разбирате? — възкликна Гладиа. — Който и да е инструктирал робота, явно е съзнавал, че дори само един опит за покушение би бил достатъчен, за да осуети плановете ми на Земята. А те са целели именно това. Не могат да заповядат на един робот да ме убие, но могат да му заповядат да не ме улучи. И щом така са щели да провалят програмата ми, друго не им е трябвало… Само че няма да стане. Няма да го допусна!

— Не се прави на герой, Гладиа — каза Д.Ж. — Не знам какво ще опитат следващия път, а за нищо, абсолютно нищо на света не бих искал да те загубя.

Гладиа поомекна.

— Благодаря ти, Д.Ж. Ценя твоите чувства, но ние трябва да поемем риска.

Андрев задърпа ухото си очевидно объркан.

— Какво ще правим? Земляните няма да преглътнат лесно факта, че хуманоиден робот е използвал бластер сред цяла тълпа народ.

— Няма никакво съмнение — съгласи се Д.Ж. — Затова по-добре да не им казваме.

— Неколцина поне би трябвало вече да знаят, че става дума за хуманоиден робот — или поне се досещат.

— Не можете да спрете слуховете, господин Генерален секретар, но няма защо да ги потвърждавате официално.

— Ако Аврора е готова на такива крайности, за да… — започна Андрев.

— Не Аврора — прекъсна го бързо Гладиа. — Само някои среди на Аврора, само пожарлиите. Знам, че и сред заселниците има такива войнствени екстремисти, а вероятно ги има дори и на Земята. Не наливайте вода в мелницата им, господин Генерален секретар. Аз отправям апел към огромното мнозинство здравомислещи хора и от двете страни; не бива да предприемаме нищо, което да отслаби въздействието му.

Данил, който през цялото време търпеливо изчакваше, най-после намери достатъчно дълга пауза, за да се включи.

— Мадам Гладиа, господа, много е важно да разберем от този робот къде се намира базата му. Възможно е да има и други като него.

— Ти не го ли попита? — каза Андрев.

— Попитах го, господин Генерален секретар, но аз съм робот. Един робот не е длъжен да отговаря на въпросите на друг. Нито е длъжен да изпълнява заповедите ми.

— Добре, тогава аз ще го попитам — каза Андрев.

— Това едва ли ще помогне, сър. Роботът е получил най-строги заповеди да не отговаря, които вероятно няма да бъдат изместени от вашите. Вие не познавате съответната фразеология и интонация. Мадам Гладиа е аврорианка и знае как да го направи. Мадам Гладиа, бихте ли попитали робота къде се намира базата му?

Жискар се обърна към Данил съвсем тихо, така че никой друг не го чу.

— Вероятно е невъзможно. Сигурно са му заповядали да изключи необратимо, в случай че започнат да го разпитват прекалено настойчиво.

Данил извърна рязко глава към Жискар.

— Можеш ли да го предотвратиш? — прошепна той.

— Едва ли — каза Жискар. — Фактът, че е стрелял с бластер срещу човешки същества, е увредил мозъка му физически.

Данил се обърна отново към Гладиа.

— Мадам, бих ви посъветвал само да пробвате, а не да го притискате грубо.

— Ами… да видим — колебливо рече Гладиа. Обърна се към робота, пое дълбоко въздух и попита тихо, но категорично:

— Как да се обръщам към теб?

— Наричат ме Р. Ърнет Втори, мадам — отвърна роботът.

— Позна ли, че съм аврорианка, Ърнет?

— Наистина говорите като аврорианка, мадам, но не съвсем.

— Родена съм на Солария, макар че съм живяла двайсет десетилетия на Аврора и съм свикнала да ме обслужват роботи. От най-ранно детство разчитам на ежедневните им грижи и подчинение. Никога не съм оставала разочарована.

— Приемам този факт, мадам.

— Ще отговаряш ли на въпросите ми, Ърнет? Ще изпълняваш ли заповедите ми?

— Да, мадам, стига да не противостоят на други, противоположни.

— Ще ми отговориш ли, ако те попитам къде се намира базата ви на Земята?

— Не мога, мадам. Същото важи и за всякакви други въпроси, които засягат господаря ми. Всякакви.

— Разбираш ли, че твоят отказ да отговориш ще ме разочарова силно и ще разколебае законното ми право да очаквам от роботите преданост?

— Разбирам напълно, мадам — отвърна роботът едва чуто.

Гладиа погледна към Данил.

— Да опитам ли?

— Нямаме друг избор, мадам Гладиа — каза Данил. — Ако опитът се окаже неуспешен, положението няма да стане по-лошо.

— Ърнет, нямаш право да ми причиняваш болка, като отказваш да ми разкриеш местоположението на вашата база — гласът на Гладиа отекна повелително. — Заповядвам ти да го кажеш!

Роботът се вцепени. Устата му се отвори беззвучно. После още веднъж и накрая той прошепна дрезгаво: „… миля…“. Третият път отворената уста остана безмълвна и повече не се затвори, блясъкът в очите на атентатора угасна и те безизразно се изцъклиха. Леко повдигнатата му ръка се отпусна.

— Позитронният му мозък изключи — каза Данил.

— Необратимо! — прошепна му Жискар. — Направих всичко възможно, но не успях да го удържа.

— Останахме с празни ръце — отбеляза Андрев. — Не знаем къде се намират останалите роботи.

— Той каза „миля“ — подхвърли Д.Ж.

— Не познавам такава дума — каза Данил. — Не е на стандартния галактически, който се говори на Аврора. Думата означава ли нещо на Земята?

— Може да се е опитвал да каже „мисля“ — изтърси Андрев, — или например Мили. Навремето познавах един човек, който се казваше Мили.

— Не виждам каква връзка може да има някоя от тези думи с отговора на въпроса или дори само с част от него — възрази Данил сериозно. — Нито пък долових следа от други звуци в думата.

Един възрастен землянин, който до момента беше мълчал, плахо се намеси.

— Струва ми се, че миля е древна мярка за разстояние, роботе.

— Какво разстояние покрива, сър? — попита Данил.

— Не знам — каза землянинът. — Мисля, че повече от километър.

— Не се ли използва вече, сър?

— Не, излязла е от употреба след предхиперпространствената епоха.

Д.Ж. замислено подръпна брадата си.

— Понякога се използва. Поне ние, на Бейлиуърлд имаме една стара поговорка, която гласи: „На косъм или на миля, разминало се.“ Означава, че ако си се разминал с някакво нещастие, все едно дали е било в последния миг или преди това. Винаги съм смятал, че под „миля“ се има предвид нещо много голямо. Ако наистина е мярка за разстояние, фразата става по-ясна.

— Щом е така — каза Гладиа, — атентаторът може да се е опитвал да каже именно това. Сигурно е искал да изрази своето задоволство, че всичко се е разминало; че нарочно се е разминал с целта, с което е успял да изпълни нарежданията на своите господари… Или е имал предвид, че тъй като нямаше пострадали, разминаването с целта е било равносилно на това, ако изобщо не беше стрелял.

— Мадам Гладиа — каза Данил, — надали робот, произведен на Аврора, ще използва изрази, които може и да се срещат на Бейлиуърлд, но за които на Аврора определено никой не е чувал. Освен това едва ли би философствал в критичното си състояние. Беше му зададен въпрос и единственото, което той може да се е опитвал да направи, е било да отговори.

— Да, да — съгласи се Андрев, — може би наистина се е опитвал да отговори. Сигурно е искал да каже, че базата се намира на някакво определено разстояние оттук. Еди колко си мили.

— Но тогава защо е използвал архаична мярка за разстояние? — възрази Д.Ж. — За тази цел аврорианците използват единствено километри, същото важи и за техните роботи. Всъщност — продължи той малко припряно — роботът много бързо изпадна в състояние на пълна дезактивация и може просто да е издавал случайни звуци. Безполезно е да търсим смисъл, след като такъв просто отсъства… А сега искам да осигуря на мадам Гладиа възможност малко да си почине или поне да я изведа от тази стая, преди целият таван да се е срутил.

Хората бързо излязоха. Данил изостана малко назад и се обърна към Жискар.

— Отново провал! — прошепна той.

82

Животът в Града никога не замираше напълно, но имаше периоди, когато светлините помръкваха, денонощният шум на експресните магистрали заглъхваше, а вечният тътен на машини и хора стихваше. В десетки милиона апартаменти хората спяха.

Гладиа се мушна в леглото, притеснена от липсата на определени удобства, което можеше да я принуди да излезе в коридора посред нощ.

Дали на повърхността беше нощ, зачуди се тя точно преди да заспи. Или това бе някакъв регламентиран за конкретната стоманена пещера „период за спане“ за разлика от природния навик, създаван в течение на стотици милиони години, през които хората и техните прадеди са живели на повърхността.

И тя заспа.

Данил и Жискар не спяха. Данил бе открил в апартамента компютърен терминал и прекара половин час пред него, погълнат от разучаването на непознатата система по метода на опита и грешките. Нямаше никакви инструкции (на кой ли му трябваха, след като всяко хлапе ги научаваше още в началното училище?), но за щастие се оказа, че разликите с аврорианската система не са съществени. Най-сетне той успя да се включи в справочния отдел на Градската библиотека и да извика енциклопедията. Изминаха часове.

Хората бяха потънали в най-дълбок сън, когато накрая Жискар заговори.

— Приятелю Данил — рече той.

Данил откъсна поглед от компютъра.

— Да, приятелю Жискар?

— Трябва да поискам обяснение за твоите действия на балкона.

— Ти погледна към тълпата, приятелю Жискар. Аз проследих погледа ти, видях оръжието, насочено към нас, и незабавно реагирах.

— Точно така, приятелю Данил — каза Жискар, — и с известни допускания мога да разбера защо се хвърли да предпазиш точно мен. Да започнем с факта, че атентаторът беше робот. В такъв случай, както и да е програмиран, той не би могъл да се прицели в никое човешко същество с намерението да го улучи. Отпада и вариантът да се е целил в теб, защото човешкият ти вид е достатъчен, за да активира Първия закон. Дори атентаторът предварително да е знаел, че на балкона ще има хуманоиден робот, той не би могъл да е сигурен, че това си точно ти. Следователно щом роботът е възнамерявал да унищожи някой на балкона, този някой можех да бъда единствено аз — очевидно робот — и затова ти моментално се хвърли към мен.

Или да започнем с факта, че атентаторът е аврорианец — все едно дали робот или човек. Заповедта за покушението идва най-вероятно от д-р Амадиро, тъй като той е склонен към екстремални прояви на своите антиземни възгледи. Освен това ние го подозираме, че участва в заговор за унищожението на Земята. С основание можем да смятаме, че д-р Амадиро е научил от мадам Василия за моите по-особени способности. Следователно съвсем логично е, че той се стреми към моето унищожение на първо място, тъй като естествено аз представлявам за него по-голяма заплаха от всеки друг — било човек, било робот. Разсъждавайки по този начин, ти решаваш да ме предпазиш… И наистина смятам, че ако не ме беше съборил на земята, изстрелът щеше да ме унищожи.

Но, приятелю Данил, не е възможно да си знаел, че атентаторът е робот или дори аврорианец. Тъкмо бях доловил някаква странна аномалия сред общия фон от човешки емоции и тъкмо я бях определил като типична за мозъчната дейност на един робот, когато ти се нахвърли върху ми. Едва по-късно успях да ти го кажа. В началото не е било възможно да си помислил друго, освен че някой е насочил към нас оръжие и че този някой неминуемо е землянин. Но в такъв случай логичната мишена е мадам Гладиа, както всъщност всички останали на балкона и си помислиха. Тогава защо я пренебрегна и защити мен вместо нея?

— Приятелю Жискар, ето какво си помислих аз — отвърна Данил. — Генералният секретар бе споменал, че аврориански двуместен модул е кацнал на Земята. Веднага предположих, че д-р Амадиро и д-р Мандамъс са дошли на планетата. А това би могло да има само едно обяснение. Независимо в какво точно се състои, техният план е вече напълно или почти напълно узрял. След като ти пристигна на Земята, приятелю Жискар, те също са хукнали насам — за да се погрижат незабавно да осъществят плана си, преди да си имал възможност да го осуетиш благодарение на телепатичните си способности. Те биха се опитали да те унищожат, с цел да се подсигурят. Затова когато видях насочено оръжие, веднага скочих да те изместя от прицела.

— Първият закон би трябвало да те накара да се погрижиш за мадам Гладиа — възрази Жискар. — Независимо от всичките ти разсъждения, независимо от всичките ти догадки.

— Не, приятелю Жискар. Ти си по-важен от мадам Гладиа. Всъщност в този миг ти си по-важен от всички останали човешки същества. Ако някой изобщо може да предотврати унищожението на Земята, това си ти. И понеже съзнавам потенциалната ти значимост за човечеството, когато съм изправен пред избор, Нулевият закон изисква от мен да защитавам на първо място теб.

— И не те безпокоеше фактът, че действаш в противоречие с Първия закон?

— Не, защото действах съгласно Нулевия, който го превъзхожда.

— Но Нулевият закон не е закодиран в теб.

— Приех го като естествено продължение на Първия закон, защото най-добрият начин да предпазиш едно човешко същество е като осигуриш на обществото като цяло сигурност и възможност да функционира.

Жискар помисли малко.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш, но… представи си, че докато действаше в моя защита — а следователно и в защита на човечеството — се беше оказало, че не са стреляли по мен, и мадам Гладиа я бяха убили? Как щеше да се чувстваш тогава, приятелю Данил?

— Не зная, приятелю Жискар — каза тихо Данил. — Но ако се бях хвърлил на помощ към мадам Гладиа, а се беше оказало, че тя така или иначе е в безопасност; ако по този начин бях допуснал да унищожат теб, а заедно с теб и бъдещето на човечеството, как щях да преживея тогава този удар?

Двамата се спогледаха и останаха дълго време така, всеки потънал в мисли.

— Може би си бил прав, приятелю Данил — каза накрая Жискар, — но съгласен ли си, че в такива случаи преценката е трудна?

— Съгласен съм, приятелю Жискар.

— Достатъчно трудно е да избираш набързо между отделни хора — да преценяваш кой от тях би понесъл — или би причинил — по-голяма вреда. Но ако трябва да избираш между някое отделно човешко същество и човечеството — при положение че не си сигурен какво точно разбираш под човечество, — задачата става толкова сложна, че подлага на съмнение самата валидност на законите на Роботиката. Щом се намеси абстрактната идея за човечество, законите на роботиката започват да се сливат със законите на Хуманиката, които може дори да не съществуват.

— Не те разбирам, приятелю Жискар.

— Не се учудвам. Самият аз не съм сигурен, че разбирам. Но помисли малко… Под спасение на човечеството ние разбираме спасение на земляните и заселниците. Те са по-многобройни от космолитите, по-жизнени и по-дейни. Проявяват повече инициативност, защото са по-малко зависими от роботите. Имат по-големи възможности за биологична и социална еволюция, защото животът им е кратък — но все пак достатъчно дълъг, за да може всеки от тях да допринесе за общия напредък.

— Така е — съгласи се Данил. — Ти се изрази съвсем точно.

— И все пак земляните и заселниците като че ли изпитват някаква мистична, дори направо безразсъдна вяра в святостта и неприкосновеността на Земята. Дали тази мистичност няма да се окаже също толкова фатална за тяхното развитие, колкото мистичността на роботите и дълголетието, която спъва напредъка на космолитите?

— Не съм мислил за това — отвърна Данил. — Не знам.

— Ако можеше да усещаш човешкото съзнание като мен, неизбежно щеше да си помислиш… Как можем да направим избор? — продължи Жискар с внезапно настървение. — Представи си, че човечеството е съставено от два биологични вида: космолити, подвластни на една очевидно фатална мистичност, и земляни плюс заселници, подвластни на друга — евентуално фатална. Възможно е в бъдеще да се появят нови видове, които да притежават още по-неприятни качества.

Значи не е достатъчно просто да се направи избор, приятелю Данил. Трябва да умеем да моделираме. Трябва да можем да моделираме желаните видове и след това да ги пазим, а не да ни се налага да избираме между два нежелани варианта. Но как бихме могли да постигнем желаните без помощта на психоисторията — недостижимата наука на моите мечти?

— Явно не съм осъзнавал трудностите, свързани с умението да се усеща и да се влияе на човешкото съзнание — каза Данил. — Не мислиш ли, че съществува вероятност да научиш толкова много, че Трите закона да престанат да действат гладко?

— Такава вероятност е съществувала винаги, приятелю Данил, но едва след последните събития тя се превърна в реалност. Познавам позитронната схема, на която се дължи умението ми да усещам и да влияя върху съзнанието. Десетилетия наред се изучавах внимателно, за да я открия и за да мога да ти я предам. Така ти би могъл да се програмираш като мен… но успях да потисна желанието си да ти я прехвърля. Щеше да е жестоко спрямо теб. Достатъчно е, че аз трябва да нося бремето.

— Въпреки всичко, приятелю Жискар, ако някога прецениш, че в името на човечеството се налага, аз ще поема това бреме. Всъщност съгласно Нулевия закон ще бъда длъжен да го направя.

— Но този спор е безсмислен — каза Жискар. — Кризата очевидно почти е настъпила. И тъй като не успяхме да разберем в какво се състои…

— Тук поне грешиш, приятелю Жискар — прекъсна го Данил. — Аз знам в какво се състои кризата.

83

Не би могло да се очаква, че Жискар ще покаже учудване. Лицето му естествено не беше способно да изразява чувства. Гласът му имаше тембър, затова говорът му приличаше на човешкия и не беше нито монотонен, нито неприятен. Този тембър обаче никога не се променяше доловимо под влиянието на емоциите.

Затова, когато попита: „Сериозно ли говориш?“, въпросът му прозвуча така, сякаш изразяваше съмнение по повод някаква забележка на Данил за времето през следващия ден. Но начинът, по който извърна глава към Данил, движението, което описа едната му ръка, не оставяха никакво съмнение, че той е изненадан.

— Да, приятелю Жискар — отвърна Данил.

— Как се добра до тази информация?

— Отчасти ми помогна казаното от заместник-министър Квинтана на масата в столовата.

— Но нали твърдеше, че не си успял да разбереш нищо полезно от нея? Смяташе, че не си задал правилните въпроси?

— Така си мислех непосредствено след разговора. После обаче се оказа, че мога да направя някои полезни изводи от нейните думи. През последните няколко часа разучавах централната енциклопедия на Земята от компютърния терминал…

— И изводите ти се потвърдиха?

— Не съвсем, по-скоро не открих нищо, което да ги опровергава, а това е почти също толкова обнадеждаващо.

— Дали обаче отрицателният резултат е достатъчно потвърждение на изводите?

— Не. Затова и не съм сигурен. Но все пак нека ти изложа моите предположения, а ако те ти се сторят неверни, кажи ми.

— Започвай, приятелю Данил.

— Енергията от ядрения синтез, приятелю Жискар, се използва на Земята още от времето преди хиперпространствените пътешествия, когато човешките същества са обитавали само една-единствена планета. Това е добре известно. Контролируем ядрен синтез е бил осъществен на практика много след появата на теоретичните разработки и научното му обосноваване. Главното затруднение при реализацията на идеята е било свързано с необходимостта да се поддържа една сравнително висока температура в среда от сгъстен газ, за да може да се получи термоядреното възпламеняване.

Но десетилетия преди да се овладее ядреният синтез са съществували термоядрени бомби, които действат на принципа на неконтролируемата термоядрена реакция. Контролируем или не, ядреният синтез обаче не може да се осъществи без наличието на изключително висока температура от порядъка на милиони градуси. След като хората не са били в състояние да осигурят необходимата температура за протичането на контролируема термоядрена реакция, как тогава са я осигурявали за неконтролируемите термоядрени експлозии?

Мадам Квинтана ми каза, че преди откриването на термоядрения синтез на Земята широко са използвали друг вид ядрена реакция — атомното деление. При него енергията се получава от разцепването, или делението на тежки ядра, като тези на урана или тория. Помислих си, че това може да е един от начините за достигане на висока температура.

В енциклопедията, където търсих информация тази нощ, се говори много малко за ядрени бомби от какъвто и да е вид и естествено няма никакви съществени подробности. Доколкото разбирам, тази тема е табу не само тук, но и на всички останали планети. На Аврора също не съм срещал подобни описания, макар че ядрени бомби все още съществуват. Хората се срамуват или се страхуват от този епизод на своята история, а може би и двете. Струва ми се, че не без основание. Така или иначе, в оскъдната информация, която открих по въпроса за термоядрените бомби, не срещнах нищо, което да противоречи на моята хипотеза, че за възпламеняването им е служела атомна бомба. Затова подозирам, че е било именно така.

Но как се е възпламенявала самата атомна бомба? Атомните бомби са измислени преди термоядрените. Но ако са се възпламенявали при такава свръхвисока температура, както и водородните бомби, тогава не е съществувал начин тя да бъде подсигурена. Ето защо, макар че в енциклопедията не се споменава нищо по този въпрос, стигнах до извода, че атомните бомби се възпламеняват при сравнително ниски температури — може би дори при стайна температура. Имало е някакви трудности, защото след откриването на делението на атома са били необходими дълги години усилна работа по осъществяването на проекта за бомбата. Каквито и да са били обаче тези трудности, те едва ли са били свързани с осигуряването на свръхвисоки температури… Какво ще кажеш, приятелю Жискар?

— Мисля, че тази концепция има сериозни слабости, приятелю Данил — отвърна Жискар, който през цялото време бе слушал, без да свали поглед от другия робот, — и едва ли е много надеждна… Но дори и да беше идеално обоснована, какво общо може да има тя с настъпващата криза, която се опитваме да проумеем?

— Ще те помоля за търпение, приятелю Жискар — каза Данил, — и ще продължа нататък. Факт е, че и синтезът, и атомното деление спадат към слабите взаимодействия — едно от четирите вида взаимодействия, които са основа на всички явления във Вселената. Следователно ядреният мултипликатор, който може да взриви термоядрен реактор, може да взриви и атомен.

Има обаче известна разлика. Синтезът протича само при свръхвисоки температури. Мултипликаторът взривява онази свръхнагрята част от горивото, която се намира в процес на синтез, плюс някаква друга част, която в първоначалния миг на експлозията се загрява дотолкова, че в нея също започва синтез. После веществото експлодира навън, а топлинната енергия се разсейва и останалото количество гориво не може да се възпламени. С други думи, взривява се само известно количество от термоядреното гориво, докато значителна част — може би дори почти всичката — не. Но дори и при това положение, разбира се, взривът е достатъчно силен, за да унищожи термоядрения реактор, както и всичко останало в непосредствена близост до него — като например кораба, който носи на борда си подобен реактор.

От друга страна, атомният реактор може да функционира при ниски температури, вероятно не много по-високи от температурата на кипене на водата, а може би дори при стайна температура. Тогава действието на ядрения мултипликатор ще засегне цялото налично атомно гориво. Всъщност дори атомният реактор да не е в действие, мултипликаторът ще го взриви. Доколкото успях да подразбера оттук-оттам, атомното гориво освобождава много по-малко енергия от термоядреното. Но въпреки това атомният реактор би предизвикал по-силен взрив, тъй като при него се взривява по-голяма част от горивото, отколкото при термоядрения.

Жискар кимна бавно с глава и каза:

— Всичко това може и да е така, приятелю Данил, но има ли на Земята атомни електроцентрали?

— Не, няма — нито една. Така твърдеше заместник-министър Квинтана, а енциклопедията, изглежда, потвърждава нейните думи. И наистина на Земята има устройства с термоядрено захранване, но не съществува нищо — абсолютно нищо, което да се захранва от атомен реактор, бил той голям или малък.

— Значи един ядрен мултипликатор не би могъл да постигне нищо, приятелю Данил. Дори да са безпогрешни, разсъжденията ти водят в задънена улица.

— Не съвсем, приятелю Жискар — възрази Данил сериозно. — Има още един, трети вид ядрена реакция, който трябва да се вземе предвид.

— Така ли? — запита Жискар. — Не се сещам за него.

— Не е лесно за сещане, приятелю Жискар, защото в кората на планетите от Външните и Заселническите светове почти не се срещат уран и торий, поради което естествената им радиоактивност е много ниска. Съответно въпросът не представлява голям интерес и никой не се занимава с него с изключение на някои специалисти по теоретична физика. Мадам Квинтана обаче ми каза, че на Земята уранът и торият са сравнително често срещани. А следователно естественият радиоактивен фон би трябвало да представлява важен фактор за екологията на планетата. Това е третият вид ядрена реакция, който трябва да се вземе предвид.

— В какъв смисъл, приятелю Данил?

— Естествената радиоактивност също е проява на слабите взаимодействия. Предполагам, че ядреният мултипликатор, който може да взриви термоядрен или атомен реактор, е в състояние също така да ускори процесите на естествен радиоактивен разпад до такава степен, че част от земната кора да се взриви — при наличие на достатъчно уран или торий.

Жискар изгледа Данил мълчаливо, без да помръдне. Накрая каза с притихнал глас:

— Значи според теб д-р Амадиро възнамерява да взриви земната кора и да направи планетата необитаема, като по този начин осигури на космолитите господство над Галактиката.

Данил кимна.

— Или ако няма достатъчно уран или торий, за да настъпи мощна експлозия, поне ще се стигне до повишаване на радиоактивността. От своя страна, това ще доведе до образуване на излишък от топлина, което ще промени климата, и на излишък от радиация, което пък ще предизвика ракови заболявания и уродства. Макар и по-бавно, целта ще бъде постигната.

— Това е ужасяващ план — заяви Жискар. — Смяташ ли, че той наистина може да се осъществи?

— Вероятно. Мисля, че от няколко години на Земята има аврориански хуманоидни роботи — като неуспелия атентатор. Те могат да изпълняват сложни задачи, а също и при нужда да влизат в Градовете, за да си набавят необходимите технически приспособления. По всяка вероятност те поставят ядрени мултипликатори на местата, където почвата е богата на уран и торий. Вероятно досега са поставили вече значителен брой. Д-р Амадиро и д-р Мандамъс са дошли, за да контролират изпълнението на последните детайли и за да активират мултипликаторите. Вероятно са уредили нещата така, че да имат време да се измъкнат, преди планетата да бъде унищожена.

— В такъв случай — каза Жискар — на всяка цена трябва да информираме Генералния секретар. Органите на сигурността на Земята трябва незабавно да бъдат мобилизирани; д-р Амадиро и д-р Мандамъс трябва веднага да бъдат заловени, за да им бъде попречено да осъществят проекта си.

— Не мисля, че това може да се направи — възрази Данил. — Генералният секретар най-вероятно няма да ни повярва — широко разпространената мистична вяра в неприкосновеността на планетата. Ти вече я отчете като явление, което работи против интересите на човечеството, и подозирам, че в този случай ще стане точно така. Ако подложим на съмнение вярата му в уникалния характер на Земята, Генералният секретар няма да позволи да бъде разколебан в убеждението си, колкото и нерационално да е то. Той ще реши проблема, като откаже да ни повярва.

А дори и да ни повярва, всички контраприготовления ще трябва да минат през одобрението на бюрократичния правителствен апарат. Колкото и да се ускори, процедурата все едно ще отнеме твърде дълго време.

Нещо повече — дори да предположим, че Земята незабавно ще мобилизира всичките си сили, не вярвам земляните да успеят да открият двама души сред огромната пустош. Стотици десетилетия наред жителите на планетата живеят в Градовете и почти никога не ги напускат. Добре си спомням това още от времето, когато работих за първи път с колегата Илайджа тук, на Земята. Дори ако земляните си наложат да пребродят откритите пространства, много малко вероятно е да попаднат на двамата аврорианци навреме. Освен при някакво невероятно стечение на обстоятелствата, а на това не бива да се разчита.

— Заселниците лесно биха сформирали разузнавателна група — предположи Жискар. — Те не се боят от открити или непознати пространства.

— Но те са не по-малко убедени в неприкосновеността на планетата. И те ще откажат категорично да ни повярват. Нямат по-големи шансове да открият двамата космолити достатъчно бързо, за да спасят положението — дори ако ни повярват.

— Ами земните роботи? — попита Жискар. — Пространствата между Градовете гъмжат от тях. Някои от тях сигурно вече са забелязали, че навън има човешки същества. Трябва да ги разпитат.

— Въпросните човешки същества са експерти по роботика. Те определено са се постарали никой от роботите наоколо да не усети присъствието им. По същата причина няма защо да се страхуват от роботите, които биха участвали в разузнавателните групи. Просто ще им заповядат да се махат и да забравят. И което е още по-лошо, земните роботи са сравнително прости модели, предназначени главно за изпълнение на някои специализирани дейности в земеделието, животновъдството или минното дело. Едва ли могат лесно да бъдат пригодени към изпълнение на по-общи задачи, каквато представлява едно задълбочено разузнаване.

— Ти май отхвърли всички възможности за действие, приятелю Данил. — каза Жискар. — Какво друго остава?

— Трябва сами да открием двамата космолити и да ги спрем — отвърна Данил. — И то веднага.

— Знаеш ли къде се намират те, приятелю Данил?

— Не зная, приятелю Жискар.

— Но щом цяла разузнавателна група от земляни, заселници или роботи — или от всички тях взети заедно — може да се справи със задачата само по едно най-невероятно стечение на обстоятелствата, как тогава ще го направим ние двамата?

— Не зная, приятелю Жискар, но трябва да го направим.

— Необходимостта сама по себе си не е достатъчна, приятелю Данил — заяви Жискар с глас, в който се промъкваха сурови нотки. — Ти постигна много. Разкри наличието на криза и стъпка по стъпка разгада нейната същност. Но ето, че това се оказа безполезно. Отново сме безпомощни да предприемем каквото и да било.

— Имаме една последна възможност — възрази Данил, — която може да звучи невероятно и почти безсмислено, но не ни остава нищо друго, освен да опитаме. Амадиро изпрати един робот да те убие, защото се страхува от теб, но това може да се окаже голяма грешка от негова страна.

— Ами ако този почти безсмислен вариант се провали, приятелю Данил?

Данил спокойно погледна Жискар.

— Тогава сме безпомощни, Земята ще бъде унищожена, а човешката история ще залезе безвъзвратно.