Айзък Азимов
Роботите и империята (5)

14

Гладиа се озова на борда на космически кораб за пети път в живота си. Преди доста време бяха ходили със Сантирикс на планетата Евтерпа. Тропическите й лесове се смятаха за неповторими, особено под романтичния блясък на нейната ярка луна, наречена Бисер.

Тропическите лесове наистина се оказаха потънали в пищна зеленина, дървета бяха старателно засадени в стройни редици, а безобидните представители на животинския свят грижливо подбрани така, че да допълват колорита и естетическата наслада от природата.

Сателитът с диаметър цели 150 километра обикаляше толкова близо до Евтерпа, че искреше със сияйния блясък на диамант. Разстоянието наистина беше нищожно малко, дори позволяваше да се види как сателитът преминава по небосклона от запад на изток, изпреварвайки планетата, която се въртеше с много по-бавно. Когато заставаше в зенита си, Бисер засияваше силно и помръкваше, когато се спускаше към хоризонта. Първата нощ туристите следяха изгрева на луната очаровани, втората — не чак толкова, а третата с леко раздразнение — при положение че въпросните нощи бяха ясни, което обикновено не се случваше.

Местните жители никога не поглеждаха към луната, бе забелязала Гладиа, макар че, разбира се, шумно я превъзнасяха пред туристите.

Общо взето, пътуването й хареса, но най-ярко си спомняше радостта от тяхното завръщане на Аврора. Тогава Гладиа реши да не пътува повече никога освен в крайно наложителни случаи. (Като се замисли, трябва да е било най-малко преди осем десетилетия.)

Известно време тя живя преследвана от страха, че мъжът й може да настои да направят още едно пътешествие, но той никога не спомена подобно нещо. Може би, често си мислеше тя в онези години, беше решил за себе си същото и сигурно се е опасявал от своя страна, че тя може да пожелае да попътува.

Нежеланието им да пътуват не ги правеше странни. Като цяло аврорианците — всъщност космолитите изобщо — бяха по-скоро домашари. Техните планети, техните имения бяха твърде уютни. В крайна сметка нима имаше нещо по-хубаво от това за теб да се грижат твоите собствени роботи — роботите, които разбират всеки твой знак, а съответно познават и всичките ти навици, дори желанията, които не е нужно да изказваш на глас.

Гладиа се размърда неспокойно. Може би Д.Ж. бе имал предвид именно това, когато говореше за декадентството на роботизираните общества?

И така, след всичките тези години тя отново бе в космоса. При това на борда на един земен кораб.

Не беше видяла много от него, но малкото, което успя да зърне, ужасно я потисна. Изглежда, тук не признаваха друго освен правите линии, острите ъгли и гладките повърхности. Очевидно нарочно избягваха всичко, което можеше да изглежда по-раздвижено. Като че ли само функционалното имаше право на съществуване. Макар че нямаше представа какво всъщност съответства на понятието функционалност по отношение на предметите в един кораб, Гладиа имаше чувството, че то се изчерпва само с най-необходимото, с възможността да стигнеш от една точка до друга по най-краткия път.

На Аврора (а би могло да се приеме, че и на Външните светове като цяло, макар че Аврора беше най-напред в това отношение) съществуваше градация в изискванията към предметите. В основата лежеше функционалността — нямаше отърване от нея, освен при чисто декоративните предмети, — после задължително идваше ред на естетическата стойност за физическите сетива и накрая — на реалната способност за духовно удовлетворение.

Колко далеч по-добър вариант!… А може би всъщност това беше белег на такова неудържимо развихряне в областта на човешкото творчество, че космолитите едва ли биха могли да се върнат към живота в суровата и неразкрасена Вселена… и дали това водеше към добро? Нима бъдещето щеше да принадлежи на тези ограничени привърженици на геометрията? Или просто заселниците все още не бяха открили сладостта на живота?

Но всъщност, ако в живота наистина имаше толкова много сладости, защо тогава тя самата бе изпитала толкова малко?

Гладиа нямаше никакви задължения на кораба и не й оставаше нищо друго, освен да си блъска главата в порочен кръг над подобни въпроси. Този Д.Ж., този произлязъл от Илайджа Бейли варварин й бе предал хладната си увереност, че Външните светове загиват, макар че дори за своя кратък престой на Аврора той би могъл (или поне би трябвало) да види, че отвсякъде е заобиколен от богатство и спокойствие.

Тя се помъчи да избяга от своите мисли с гледане на холофилмите, които й бяха дали. Взираше се не без известно любопитство в трепкащите, подскачащи образи на прожекционния екран. Действието в приключенската история (всички филми бяха приключенски) се развиваше със стремителна бързина, която оставяше малко време за разговори и никакво за размисъл — както и за наслаждение. Както в случая с мебелировката им.

Д.Ж. намина по средата на един филм, който тя отдавна беше престанала да следи. Не успя да я изненада. Роботите, които пазеха на вратата, сигнализираха своевременно за идването му и нямаше въобще да го пуснат, ако тя не желаеше да го приеме. Данил влезе заедно с него.

— Как сте? — попита Д.Ж. — Няма нужда да го изключвате. Ще погледам с вас — добави той, когато Гладиа докосна с ръка едно копче, при което образите избледняха, сгърчиха се и изчезнаха.

— Не се налага — каза тя. — Писна ми вече.

— Добре ли се чувствате?

— Не съвсем. Малко съм… изолирана.

— Съжалявам. Но пък на Аврора се чувствах изолиран аз. Не позволиха на никой от моите хора да дойде с мен.

— Да не би сега да си отмъщавате?

— Съвсем не. Преди всичко, позволих ви да вземете два робота по ваш избор. И после не аз, а хората от екипажа наложиха това положение. Не харесват нито космолитите, нито роботите… Но защо недоволствате? Изолацията не ви ли помага да преодолеете страха от евентуална зараза?

Гладиа го изгледа високомерно, но в гласа й прозвучаха нотки на умора.

— Чудя се дали не съм остаряла прекалено много, за да се страхувам от инфекции. В много отношения ми се струва, че съм живяла достатъчно дълго. Пък и нали нося ръкавици и филтър за нос… Мога да си сложа и маска, ако се наложи. Освен това се съмнявам, че ще рискувате да ме докоснете.

— Както и никой друг на кораба — решително заяви Д.Ж., посягайки с ръка към някакъв предмет, който висеше окачен на десния му хълбок.

Гладиа проследи с поглед движението му.

— Какво е това? — попита тя.

Д.Ж. се усмихна, при което брадата му сякаш проблесна на светлината. Тук-там между кафявите косми имаше червеникави.

— Оръжие — отвърна той и го извади. Държеше го за излятата ръкохватка, която се издуваше над дланта му, сякаш беше направена от нещо меко и при стискането се бе деформирала. Отпред, насочен към Гладиа, стърчеше на около петнадесет сантиметра тънък цилиндър. Не се виждаше никакъв отвор.

— Това може ли да убива хора? — попита Гладиа и протегна ръка към оръжието.

Д.Ж. светкавично го отдръпна.

— Никога не посягайте към чуждо оръжие, милейди. Това е много по-страшно от лошите обноски, защото всеки заселник е обучен да реагира безмилостно на подобни движения и в резултат можете да пострадате.

С широко отворени очи Гладиа отдръпна ръката си и скръсти ръце зад гърба.

— Не ме заплашвайте, че мога да пострадам — каза тя. — Данил няма никакво чувство за хумор в това отношение. На Аврора никой не е такъв дивак, че да носи оръжие.

— Е — отвърна Д.Ж., без да се трогне от квалификацията, — ние нямаме роботи, които да ни пазят… А това устройство не е предназначено за убиване. В известен смисъл то е дори още по-страшно. Излъчва вибрации, които възбуждат нервните окончания, отговарящи на усещането за болка. Причинява много по-силна болка, отколкото можете да си представите. Никой не би помислил да се подложи повторно на подобно изпитание, а на онези, които носят такова оръжие, рядко им се налага да го използват. Наричаме го неврокамшик.

Гладиа направи гримаса.

— Отвратително! Ние имаме роботи, но те никога не нараняват хора, освен в случай на крайна необходимост, а дори и тогава във възможно най-малка степен.

Д.Ж. присви рамене.

— Това звучи много цивилизовано, но малко болка, дори малко насилствена смърт, е за предпочитане пред духовния упадък, който причиняват роботите. Освен това неврокамшикът не е предназначен да убива, а вашите хора имат на корабите си оръжия, които могат да причинят масова смърт и разрушения.

— Това е така, защото в зората на нашата история и ние сме водили войни… когато наследствената ни обремененост от Земята е била все още твърде тежка. Но по-късно сме се променили.

— Използвали сте въпросните оръжия на Земята даже и след като ужким сте се променили.

— Не е… — започна тя и прехапа език.

Д.Ж. кимна.

— Знам. Искахте да кажете: „Не е същото.“ Спомнете си какво ви казах, милейди, ако ви се случи да се зачудите защо моите хора не обичат космолитите. Или защо аз не ги обичам… Но от вас ще имам полза, милейди, и няма да се оставя чувствата да ми попречат.

— Каква полза ще имате от мен?

— Вие сте соларианка.

— Повтаряте все същото. Минали са повече от двайсет десетилетия. Не знам в какво се е превърнала Солария. Как е изглеждал Бейлиуърлд преди двайсет десетилетия?

— Тогава не е съществувал за разлика от Солария, а мога да се обзаложа, че все ще си спомните нещо полезно.

Той стана, кимна насмешливо с глава ужким в знак на вежливост и излезе.

15

Известно време Гладиа остана замислена и с разтревожен вид, после каза:

— Той не се държа никак любезно, не мислиш ли?

— Мадам Гладиа, заселникът очевидно е много напрегнат — отвърна Данил. — Отправил се е към планетата, където са били унищожени два кораба, подобни на неговия, а също и екипажите им. Той е изправен пред голяма опасност, както и екипажът му.

— Готов си да защитиш всеки човек, Данил — в гласа на Гладиа се долавяха нотки на обида. — Голямата опасност съществува и за мен, при това няма да я посрещна доброволно, но аз не се държа грубо.

Данил не отговори.

— Е, може би не е съвсем така — продължи Гладиа. — Всъщност и аз се държах малко грубо, нали?

— Не мисля, че заселникът е обърнал внимание — отбеляза Данил. — Ако ми разрешите, мадам, бих ви предложил да се приготвите за лягане. Стана много късно.

— Чудесно, Данил. Ще се приготвя за лягане, но не мисля, че ще мога да заспя.

— Приятелят ми Жискар е убеден, че ще заспите, мадам, а той обикновено не греши за подобни неща.

Тя наистина заспа.

16

Данил и Жискар останаха в тъмнината насред каютата на Гладиа.

— Тя ще спи дълбоко, приятелю Данил — каза Жискар. — Трябва да си почине. Предстои й опасно пътуване.

— Струва ми се, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че ти повлия на решението й да тръгне. Предполагам, че си имал основания.

— Приятелю Данил, ние знаем толкова малко за кризата, която заплашва Галактиката, че трябва да използваме всяка възможност да научим нещо повече. Трябва да разберем какво става на Солария и единственият начин да го направим е като отидем там. А единственият начин да отидем е като направим така, че мадам Гладиа да отиде. Колкото до нейното решение, от моя страна се искаше съвсем минимална намеса. Въпреки шумните й протести тя всъщност искаше да отиде. Мадам Гладиа изпитваше непреодолимо желание да види Солария. Нейната вътрешна болка нямаше да утихне, ако тя не беше заминала.

— Щом ти го твърдиш, значи е така, но все пак съм озадачен. Нали тя често пъти даваше ясно да се разбере, че животът й на Солария е бил нещастен, че е приела Аврора напълно за свой дом и че никога не би пожелала да се върне на родната си планета?

— Да, имаше го и това. Беше съвсем ясно изразено в нейното съзнание. И двете емоции, и двете чувства съществуваха успоредно и едновременно. Често съм забелязвал подобни неща при човешките същества — едновременното наличие на две противоположни чувства.

— Такова състояние не ми се струва логически оправдано, приятелю Жискар.

— Съгласен съм и единственият извод, до който мога да стигна, е че невинаги или не във всяко едно отношение човешките същества са логични. Ето една от причините, поради които е толкова трудно да се установят Законите, управляващи човешкото поведение… В случая с мадам Гладиа от време на време съм долавял нейния копнеж по Солария. Обикновено той оставаше добре скрит, замъглен от далеч по-силната й неприязън към планетата. Когато дойде новината, че Солария е изоставена, чувствата й се промениха.

— Защо? Какво общо има изоставянето на Солария с преживяното в младежките години от мадам Гладиа, което е предизвикало нейната неприязън? Или друго — след като е потискала своя копнеж по планетата през цялото време, докато там е имало изградено общество, защо изведнъж тези задръжки падат при изоставянето на Солария? И защо мадам Гладиа ще изпитва нов копнеж по един свят, който сигурно се е променил до неузнаваемост за нея?

— Не мога да ти обясня, приятелю Данил, защото колкото по-отблизо опознавам човешкото съзнание, толкова повече се отчайвам от невъзможността да го разбера. Да проникваш в съзнанието на хората има своите добри, но и лоши страни. Често ти завиждам за простия начин, по който определяш своето поведение и който е резултат на твоята неспособност да виждаш под повърхността.

— Не си ли правил догадки, приятелю Жискар? — настояваше Данил.

— Предполагам, че й е мъчно за изоставената планета. Тя е напуснала преди двайсет десетилетия…

— Била е прогонена.

— Сега го възприема като дезертьорство. Сигурно се измъчва с болезнената мисъл, че първа е дала пример; че ако не е било нейното заминаване, никой друг не би я последвал и планетата все още би била щастливо обитавана. Тъй като не мога да чета мислите й, само налучквам нещата — вероятно не много коректно — въз основа на нейните чувства.

— Но тя не може да е послужила за пример, приятелю Жискар. Тъй като от нейното заминаване са минали двайсет десетилетия, не може да съществува доказуема причинна връзка между това много по-ранно събитие и другото, станало по-късно.

— Съгласен съм, но понякога хората намират удоволствие в подхранването на болезнени емоции; в безпричинното или противното на здравия разум самообвинение… Във всеки случай мадам Гладиа изпитваше толкова силно желание да се завърне, че ми се стори необходимо да отслабя инхибиторния фактор, който я възпираше да се съгласи да тръгне. Нужна бе съвсем лека намеса. Аз самият смятам, че тя трябва да отиде, тъй като това означава, че ще заведе и нас. Но ме притеснява смътното чувство, че е много вероятно пътуването по-скоро да ни създаде неприятности, отколкото да ни донесе полза.

— В какъв смисъл, приятелю Жискар?

— Съветът с готовност пусна мадам Гладиа да придружи заселника. Може би тяхната цел е да си осигурят отсъствието на мадам Гладиа от Аврора в един критичен период от време, когато се подготвя поражението на Земята и Заселническите светове.

Данил сякаш се бе замислил над думите му. Във всеки случай мълча доста дълго, преди да попита:

— Но според теб какво точно са целели с отсъствието на мадам Гладиа?

— Не мога да разбера, приятелю Данил. Искам да чуя твоето мнение.

— Не съм мислил по въпроса.

— Помисли сега! — ако Жискар беше човек, думите му щяха да прозвучат като заповед.

Последва една още по-дълга пауза, след което Данил каза:

— Приятелю Жискар, до мига, в който д-р Мандамъс се появи в имението на мадам Гладиа, тя не е проявявала никакъв интерес към политиката. Беше приятелка на д-р Фастълф и Илайджа Бейли, но това приятелство се крепеше от личната привързаност, а не от идеологически схващания. Още повече те и двамата вече си отидоха от този свят. Мадам Гладиа изпитва неприязън към д-р Амадиро, която е споделена, но и това е на лична основа. Взаимните им чувства са на възраст два века, но на практика никой от тях не е предприел нищо, с което да промени положението. Напротив, и двамата упорито подхранват омразата си. Не може да съществува никаква причина, поради която д-р Амадиро, който в момента има доминиращо влияние в Съвета, да се страхува от мадам Гладиа или да си прави труда да я отстранява.

— Пропускаш факта — отбеляза Жискар, — че като отстрани мадам Гладиа, той отстранява и нас двамата. Вероятно е бил съвсем сигурен, че тя няма да тръгне без нас. И така не е ли възможно ние да му се струваме опасни?

— За цялото наше съществувание, приятелю Жискар, ние никога и по никакъв начин не сме давали повод на някой да се съмнява, че можем да застрашаваме с нещо д-р Амадиро. Той няма причини да се страхува от нас. Не знае нито за твоите способности, нито как си се възползвал от тях. Защо тогава ще си прави труда да ни отстранява временно от Аврора?

— Временно ли, приятелю Данил? Защо смяташ, че намеренията му са да ни отстрани временно? Той сигурно знае по-добре от заселника какво става на Солария и освен това знае, че заселникът и неговият екипаж ще бъдат унищожени, а заедно с тях и мадам Гладиа, и аз, и ти. Може би унищожението на кораба на заселника е главната му цел, но смъртта на приятелката на д-р Фастълф и неговите роботи би представлявала за него една допълнителна награда за усилията.

— Но той не би рискувал да избухне война със Заселническите светове — възрази Данил, — защото унищожението на техния кораб би могло като нищо да я предизвика. А моментното удоволствие от това, че ни е унищожил, няма да направи риска по-оправдан.

— А не можем ли да допуснем, приятелю Данил, че д-р Амадиро се стреми именно към война; че той не предвижда никакъв риск, а си доставя само допълнителното удоволствие да се отърве от нас двамата?

— Приятелю Жискар — спокойно отвърна Данил, — в това няма логика. При сегашните условия заселниците биха спечелили всяка война. Психологически те са по-подготвени за несгодите на войната. Разпръснати са на повече планети и следователно могат да приложат по-успешно тактиката на убождането с игла. Няма какво толкова да загубят на относително примитивните си планети, докато космолитите има за какво да съжаляват на своите удобни, високо организирани светове. А ако заселниците са склонни да приемат унищожението на една от техните планети в замяна на унищожението на един от Външните светове, космолитите моментално ще се предадат.

Но дали една такава война би се разиграла при „сегашните условия“? Ами ако космолитите имат някакво ново оръжие, с помощта на което бързо биха победили заселниците? Дали кризата, пред която се изправяме, не се състои именно в това?

В такъв случай, приятелю Жискар, победата би била по-сигурна и по-пълна, ако се атакува неочаквано. Защо да си правят труда да провокират една война, която би могла да започне с внезапно нападение на заселниците по Външните светове и да предизвика големи разрушения?

— Може би новото оръжие се нуждае от изпробване и разрушаването на поредицата кораби на Солария представлява някакъв тест?

— Ако не можеха да измислят такъв начин на тестване, който би запазил в тайна съществуването на оръжието, космолитите щяха да са най-безпросветните човешки същества.

Сега дойде ред на Жискар да се замисли.

— Добре тогава, приятелю Данил, как ще обясниш това наше пътуване? Как ще обясниш готовността, направо нетърпението, с което Съветът ни изпрати да придружим заселника? Заселникът каза, че те ще наредят на мадам Гладиа да тръгне, и те в действителност го направиха.

— Не съм мислил по въпроса, приятелю Жискар.

— Тогава помисли сега — думите му отново носеха оттенък на заповед.

— Така и ще направя — отвърна Данил.

Проточи се дълго мълчание, но докато чакаше, Жискар не даваше никакви признаци на нетърпение.

Най-после Данил заговори — бавно, сякаш налучкваше пътя сред неведомия лабиринт на мислите си.

— Не смятам, че Бейлиуърлд или въобще който и да било от Заселническите светове има право да присвоява роботите на Солария. Въпреки че самите соларианци са заминали или може би измрели, Солария си остава един от Външните светове — макар и пуст. Сигурно на останалите четиридесет и девет Външни свята се смята така. И най-вече Аврора — в качеството си на командваща положението.

Жискар се замисли.

— Искаш да кажеш, приятелю Данил, че с унищожаването на двата заселнически кораба космолитите са искали да демонстрират своите собственически права над Солария?

— Не, те нямаше да действат така, ако Аврора — водещата сила на космолитите — командваше положението. В такъв случай Аврора просто щеше да обяви, че на Солария, празна или не, няма да се допускат заселнически кораби и че ако те дръзнат да се доближат до нея, техните родни планети ще бъдат жестоко санкционирани. Щяха да разположат кордон от кораби и сензорни станции около планетата. Но те нито отправиха подобно предупреждение, нито предприеха подобни действия, приятелю Жискар. Защо тогава ще унищожават тези кораби, които съвсем лесно биха могли да бъдат спрени иначе?

— Но корабите наистина са били унищожени, приятелю Данил. Значи единственото обяснение, което ни остава, се крие във фундаменталната нелогичност на човешките постъпки.

— Не е задължително. Нека приемем за момент унищожаването просто като даденост. А сега да разгледаме последвалите събития… Капитанът на един-единствен заселнически кораб се обръща към Аврора, иска разрешение да обсъди положението със Съвета и настоява да вземе един аврориански гражданин със себе си, за да разследва случилото се на Солария. Съветът послушно се съгласява с всичко. Унищожаването на двата кораба без предварително предупреждение е твърде силен ход от страна на Аврора, докато малодушното съгласяване с исканията на капитана е твърде слаб. Далеч от мисълта за война, Аврора показва с отстъпките си, че е готова на всичко, за да предотврати избухването й.

— Да — съгласи се Жискар, — виждам, че е възможно събитията да се изтълкуват по този начин. Но какво следва?

— Струва ми се — продължи Данил, — че Външните светове все още не са толкова слаби, че да се налага подобна сервилност в поведението им. А дори и да бяха, гордостта от тяхното вековно господство не би им позволила да го допуснат. Нещо друго ги кара да се държат така, не слабостта им. Вече споменах, че не е възможно предумишлено да разпалват война, така че е по-вероятно да се опитват да спечелят време.

— С каква цел, приятелю Данил?

— Те искат да унищожат заселниците, но все още нямат готовност. Дали са на този заселник всичко, което е поискал, защото искат да избягнат войната, докато не са готови да я поведат по техните правила. Даже съм учуден, че не са му предложили да изпратят и един аврориански боен кораб с него. Ако не се лъжа, а мисля, че е така, Аврора не би могла да има нищо общо с произшествията на Солария. Те не биха се забъркали в подобни дребни заяждания, които могат само да накарат заселниците да застанат нащрек, преди самите аврорианци да са готови за опустошителни действия.

— Тогава как обясняваш тези дребни заяждания, както сам ги нарече, приятелю Данил?

— Може би ще разберем, когато кацнем на Солария. Възможно е Аврора да е не по-малко любопитна да узнае от заселниците. А това е още една причина, поради която са били готови да съдействат на капитана, и то дотолкова, че да позволят на мадам Гладиа да го придружи.

Дойде ред на Жискар да потъне в мълчание. Накрая той попита:

— А какви са тези загадъчни опустошителни действия, които те замислят?

— Преди стана дума за кризата, която се заражда вследствие на желанието на космолитите да победят Земята, но тогава имахме предвид Земята в най-общ смисъл, подразбирайки всички земляни, включително и техните потомци на Заселническите светове. Но щом можем сериозно да подозираме, че се подготвя опустошителен удар, благодарение на който космолитите биха разгромили своя противник с един замах, вероятно трябва да уточним нашите представи. И така, те не могат да планират удар срещу една от Заселническите планети, които поотделно нямат стратегическа стойност, защото останалите веднага биха отвърнали на удара. Нито пък може да става дума за планиран удар върху няколко или върху всичките Заселнически светове. Те са прекалено много и са прекалено разпръснати. Малко вероятно е всички атаки да се окажат успешни, а в отчаянието и яростта си оцелелите заселници биха опустошили Външните светове.

— Значи според теб, приятелю Данил, те замислят удар срещу самата Земя.

— Да, приятелю Жискар. На Земята се намира преобладаващото мнозинство от краткоживущи човешки същества; тя е непресъхващият източник на емигранти към Заселническите светове и е основната суровинна база за основаването на нови; тя е свидната родина на всички заселници. Ако по някакъв начин се унищожи Земята, заселническото движение може никога да не се съвземе от удара.

— Но тогава Заселническите светове биха си отмъстили също толкова безмилостно и ожесточено, колкото и ако унищожат някой от тях. Това ми изглежда неминуемо.

— На мен също, приятелю Жискар. Затова ми се струва, че освен ако Външните светове не са обезумели, ударът трябва да е много прикрит — такъв, за който Външните светове привидно няма да носят никаква отговорност.

— Защо да не нанесат същия прикрит удар срещу Заселническите светове, където се намира най-голямата част от военния потенциал на земляните?

— Или защото космолитите усещат, че ударът срещу Земята ще бъде по-опустошителен психологически, или защото естеството на удара е такова, че позволява той да бъде нанесен само срещу Земята. Подозирам, че е по-скоро второто, тъй като Земята представлява един уникален свят и нейното общество не прилича на никое друго — нито на обществото на заселниците, нито на обществото на космолитите.

— Тогава да обобщим, приятелю Данил. Ти стигаш до извода, че космолитите планират прикрит удар срещу Земята, който ще я унищожи, без да останат доказателства, че те имат нещо общо. Удар, който не е приложим спрямо никоя друга планета и който те още не са готови да нанесат.

— Да, приятелю Жискар, но скоро сигурно ще са, а станат ли веднъж готови, ще трябва незабавно да действат. Всяко едно отлагане би засилило опасността от изтичане на информация и те биха се разкрили.

— Наистина е достойно за възхищение, приятелю Данил, че от оскъдните данни, с които разполагаме, ти успя да стигнеш до тези изводи. Кажи ми сега какво представлява този удар. Какво точно планират космолитите?

— Приятелю Жискар, успях да стигна дотук, без да имам почти нищо, на което да се опра, и без да съм сигурен, че разсъжденията ми са напълно верни. Но дори и да предположим, че е така, повече не мога да продължа. Опасявам се, че не зная и не мога да си представя какво представлява този удар.

— Но при това положение ние не можем да вземем съответните контрамерки за разрешаването на кризата — каза Жискар. — Ако трябва да чакаме последствията от удара, за да ни стане ясно какво представлява той, тогава ще бъде твърде късно да се направи каквото и да било.

— Ако сред космолитите някой изобщо има представа за събитията, които предстоят, това е Амадиро — отвърна Данил. — Не можеш ли да го принудиш да го обяви на всеослушание? Така заселниците ще бъдат предупредени и космолитите няма да могат да направят нищо.

— Не бих могъл да го направя, приятелю Данил, без на практика да разруша неговия мозък. Дори се съмнявам, че бих могъл да поддържам целостта му поне докато той направи изявлението. Не бих могъл да извърша подобно нещо.

— В такъв случай — рече Данил, — може би ще трябва да се утешим с мисълта, че моите разсъждения са погрешни и че не се готви никакъв удар срещу Земята.

— Не — възрази Жискар. — Имам чувството, че си прав и че просто трябва да изчакаме… Друг избор нямаме.

17

Гладиа очакваше да завършат последния Скок с почти болезнено предчувствие. След това щяха да са достатъчно близо до Солария, за да се види дискът на нейното слънце.

Разбира се, то щеше да бъде просто един диск, едно безлично петно светлина, притъпена от съответния филтър до степен, че човек можеше да гледа към нея, без да мигне.

Видът му с нищо нямаше да е неповторим. Всички звезди, сред чиито планети имаше обитаеми в човешкия смисъл на думата, трябваше да отговарят на редица изисквания, които в крайна сметка ги правеха почти еднакви. Всичките бяха единични и близки по размери до Земното слънце. Не бяха нито прекалено активни, нито прекалено стари, нито прекалено млади, нито прекалено горещи, нито прекалено студени, нито прекалено необичайни по химически състав. Всичките до една имаха слънчеви петна, изригвания и протуберанси, на външен вид изглеждаха съвсем еднакви. Едва с помощта на внимателен спектрохелиографски анализ можеха да се открият детайлите, които ги правеха уникални.

Въпреки това, когато Гладиа се изправи пред кръглото петно светлина, което действително не беше нищо повече от едно кръгло петно светлина, очите й се напълниха със сълзи. Никога не беше обръщала внимание на слънцето, докато бе живяла на Солария — то бе просто вечният източник на светлина и топлина, изгряващо и залязващо в неизменен ритъм. Когато напускаше Солария, Гладиа го бе изпратила с поглед, в който се четеше единствено благодарност. Нямаше никакви спомени, свързани с него…

Но ето че сега тихичко плачеше. Срамуваше се от себе си, че може да се вълнува толкова много без видима причина, но това не спираше сълзите й.

Гладиа направи по-явно усилие да се овладее, когато сигналната лампичка светна. Трябваше да е Д.Ж., никой друг не би приближил нейната каюта.

— Да го пуснем ли, мадам? — попита Данил. — Изглеждате развълнувана.

— Така е, Данил, развълнувана съм, но нека влезе. Предполагам, че няма да остане изненадан.

Но се случи обратното. Или поне той влезе с усмивка върху брадатото си лице, която се стопи почти мигновено. Пристъпи назад и тихо промълви:

— Ще дойда по-късно.

— Останете! — рязко извика Гладиа. — Няма нищо. Просто глупава моментна реакция — тя подсмъркна и затърка ядосано очи. — Какво има?

— Исках да поговорим за Солария. Ако се справим с микронастройката, утре ще кацнем. Ако моментът не е много подходящ…

— Съвсем подходящ е. Всъщност искам да ви попитам нещо. Защо трябваше да правим три Скока, за да стигнем дотук? Един щеше да е достатъчен. Поне така беше, когато преди двайсет десетилетия пътувах от Солария за Аврора. Техническите възможности за космическо пътуване определено не са претърпели обратно развитие.

Усмивката се завърна върху лицето на Д.Ж.

— Заблуда на противника. Може би ни е следвал някой аврориански кораб. Да речем, че съм искал да… го объркам.

— Защо да ни проследяват?

— Чисто предположение, милейди. Стори ми се, че Съветът прояви прекалено голяма готовност да ми помогне. Предложиха ми да изпратят и един аврориански кораб, който да се присъедини към нашата експедиция до Солария.

— Това можеше да се окаже полезно или греша?

— Може би… ако бях съвсем сигурен, че в дъното на всичко не стои Аврора. Заявих пред Съвета категорично, че ще мина и без… или по-точно… — той посочи с пръст Гладиа — … само с вас. Но въпреки всичко Съветът би могъл да изпрати след мен кораб — да речем от най-чистосърдечна загриженост. Както и да е, техният кораб не ми трябва; подозирам, че ще си имам достатъчно грижи и без да ми се налага непрекъснато да се озъртам назад. Така че се постарах да не могат да ни проследят толкова лесно… Какво знаете за Солария, милейди?

— Докога да ви повтарям? Нищо! Минали са цели двайсет десетилетия.

— Чакайте, милейди, става дума за психологическата страна на въпроса. Това не може да се промени за някакви си двайсет десетилетия… Кажете ми защо соларианците са изоставили своята планета.

— Чух да казват — невъзмутимо отвърна Гладиа, — че било, защото населението непрекъснато намалявало. Очевидно причината се крие в комбинацията от преждевременна смъртност и ниска раждаемост.

— Това звучи ли ви убедително?

— Разбира се. Раждаемостта винаги е била ниска — споменът изкриви лицето й. — На Солария не е лесно да се забременее, било то по естествен, изкуствен или ектогенетичен път.

— Никога ли не сте имала деца?

— Не и на Солария.

— А преждевременната смъртност?

— Мога само да гадая. Предполагам, че е предизвикана от чувството за провал. На Солария нещата явно не вървяха добре. Макар че соларианците най-ревностно защитаваха тезата, че били изградили на своята планета идеалното общество — не само най-доброто в сравнение с всички, които са съществували на Земята, но и най-съвършеното от останалите Външни светове.

— Да не искате да кажете, че Солария е загинала вследствие на колективен душевен разрив на обществото?

— Ако държите на този абсурден начин на изразяване — отвърна Гладиа с явно неодобрение.

Д.Ж. сви рамене.

— Така излиза от думите ви. Но наистина ли биха заминали? Къде биха отишли? Как биха живели?

— Не знам.

— Но мадам Гладиа, добре известно е, че соларианците са свикнали да разполагат с огромни площи земя и да бъдат обслужвани от десетки хиляди роботи, за да може всеки един от тях да живее в почти пълна изолация. Ако изоставят Солария, къде другаде ще намерят условия, в които ще могат да се глезят по такъв начин? Да не са отишли на някой от другите Външни светове?

— Не, доколкото ми е известно. А както знаете, не съм тяхна довереничка.

— Възможно ли е да са намерили нова планета? Но в такъв случай тя би била абсолютно неприспособена и би отнела много усилия за тераформирането. Те биха ли се справили?

Гладиа поклати глава.

— Не знам.

— Може би всъщност не са си отишли.

— Доколкото разбрах, Солария дава всички признаци, че е опустяла.

— И какви са тези признаци?

— Прекратени са междупланетните връзки. Прекратено е електромагнитното излъчване — освен неизбежно съпровождащото дейността на роботите и характерното за природните източници.

— Откъде знаете?

— Така казаха по новините на Аврора.

— Аха! Новините! А не може ли някой просто да лъже?

— С каква цел някой ще лъже? — хладно запита Гладиа.

— За да подмами нашите кораби на планетата и да ги унищожи.

— Това е абсурдно, Д.Ж. — тонът й ставаше все по-рязък. — Какво печелят космолитите, унищожавайки два търговски кораба с такава сложна машинация?

— Нещо е унищожило два заселнически кораба на една предполагаемо пуста планета. Как ще обясните това?

— Не мога да го обясня. Струва ми се, че отиваме на Солария именно за да намерим някакво обяснение.

Д.Ж. я изгледа мрачно.

— Ще успеете ли да ни насочите към онази част от планетата, която сте владеели, докато сте живяла на Солария?

— Моето имение? — отвърна му Гладиа с изумен поглед.

Сърцето й пропусна един удар.

— Не ви ли се иска да го видите отново?

— Да, иска ми се, но защо точно моето имение?

— Предишните два кораба са кацнали на две съвсем различни и отдалечени места, но независимо от това и двата са били унищожени доста бързо. Макар че всяко едно място може да се окаже гибелно, вашето имение ми се вижда най-безопасното.

— Защо?

— Защото там можем да получим помощ от роботите. Вие ще ги познаете, нали? Предполагам, че те биха издържали и повече от двайсет десетилетия. Както Данил и Жискар. А онези, които са били в имението по ваше време, няма да са ви забравили, нали? Ще ви посрещнат като своя господарка и ще ви засвидетелстват своето подчинение, което са длъжни да проявят към вас в много по-голяма степен, отколкото към едно обикновено човешко същество.

— В имението ми имаше десет хиляди робота — отвърна Гладиа. — На външен вид познавах може би трийсетина от тях. Повечето от останалите не съм виждала никога, може би и те мен. Селскостопанските роботи са сравнително примитивни, както горските или минните. Домашните ще ме помнят, ако не са били продадени или прехвърлени след заминаването ми. Да не говорим, че стават нещастни случаи и някои роботи не издържат двайсет десетилетия. Освен това, не знам какво си мислите за паметта на роботите, но човешката не е безпогрешна и може да не позная нито един от тях.

— Дори и да е така — настоя Д.Ж., — ще можете ли да ми покажете как да стигна до вашето имение?

— С точните координати? Не.

— Разполагам с карти на Солария. Те могат ли да ви помогнат?

— Може би донякъде. Имението се намира в центъра на южната част на северния континент Хелиона.

— Щом намерим приблизително мястото, ще можете ли да се ориентирате по терена с по-голяма точност, ако се плъзнем над повърхността на Солария?

— Искате да кажете по бреговите очертания и реките?

— Да.

— Мисля, че да.

— Чудесно! Междувременно, вижте дали няма да си спомните имената или външния вид на някои от своите роботи. Въпросът може да се окаже на живот и смърт.

18

Д.Ж. Бейли изглеждаше друг човек в компанията на своите офицери. Нямаше я широката усмивка, нито спокойното безразличие към опасността. Той седеше, погълнат от картата, с неимоверно съсредоточен вид.

— Ако жената не греши — заяви накрая той, — разполагаме с очертанията на имението в много тесни граници. И ако преминем в летателен режим, би трябвало да го достигнем съвсем скоро.

— Ще загубим много енергия, капитане — промърмори Джемин Озер, който заемаше длъжността помощник-капитан. Беше висок и също като Д.Ж. добре брадясал. Брадата му имаше жълтеникаво-кафяв цвят, както и веждите, надвиснали над яркосините му очи. Изглеждаше доста стар, но човек оставаше с впечатлението, че това бе в резултат по-скоро на натрупан опит, отколкото на изминали години.

— Няма как — отвърна Д.Ж. — Ако имахме антигравитацията, която техничарите ни обещават вече цяла вечност, щеше да е съвсем друго.

Той се вгледа отново в картата.

— Тя твърди, че трябва да е на около шейсет километра нагоре по течението от мястото, където тази река се влива в тази, по-голямата. Ако не греши.

— Продължавате да се съмнявате — отбеляза Чандръс Надирхаба, чиито отличителни знаци издаваха, че той е навигаторът, от когото зависи корабът да кацне на точното място — или поне на указаното място. Тъмната кожа и спретнатият мустак подчертаваха красотата на волевото му лице.

— Тя си припомня местността след една пауза от цели двайсет десетилетия — каза Д.Ж. — Ти какво щеше да си спомняш за някое място, ако не си го виждал дори само три десетилетия? Тя не е робот. Може да е забравила.

— Тогава за какво изобщо я взехме с нас? — измърмори Озер. — И онзи другият, и роботът? Екипажът негодува, пък и на мен не ми харесва особено.

Д.Ж. вдигна поглед от картата и смръщи вежди.

— Какво не харесваш ти и какво не харесва екипажът няма никакво значение на този кораб, господине — тихо отсече той. — Аз нося отговорността и аз взимам решенията. Почти сигурно е, че за броени часове след кацането всички ние ще сме мъртви, освен ако тази жена не ни спаси.

— Щом ще се мре, ще се мре — хладно натърти Надирхаба. — Какви Търговци сме, ако не ни е ясно, че внезапната смърт е обратна страна на големите печалби. А за тази мисия всички сме доброволци. Все едно, не е зле да се знае откъде ще дойде смъртта, капитане. Тайна ли е, ако имате някаква идея по въпроса?

— Не, не е. Смята се, че соларианците са напуснали, но да допуснем, че неколкостотин са останали — за всеки случай, така да се каже.

— И какво могат да направят на един въоръжен кораб, капитане? Имат ли някакво тайно оръжие?

— Не е толкова тайно — каза Д.Ж. — Солария е задръстена от роботи. Това всъщност представлява и причината, поради която заселнически кораби са кацнали въобще на Солария. Всеки останал соларианец може да разполага с цял милион роботи. Една огромна армия.

Ибън Калая отговаряше за съобщенията. Досега не беше продумал и дума с ясното съзнание за своя по-нисък ранг, който се подчертаваше още повече от факта, че сред четиримата офицери той единствен имаше голо лице. Ибън се осмели да проговори.

— Роботите — отбеляза той — не могат да нараняват човешките същества.

— Така казват — сухо отвърна Д.Ж., — но какво знаем ние за роботите? Със сигурност знаем само едно — че два кораба са били унищожени и че около стотина човешки същества — всички до един добри заселници — са били убити в две съвсем различни части на една планета, задръстена от роботи. Как иначе би могло да стане това, ако не с тяхна помощ? Не знаем какви заповеди може да даде един соларианец на роботите си, нито с какви трикове може да бъде заобиколен Първият закон на роботиката.

— Така че — продължи той — и ние ще трябва да позаобиколим малко. Доколкото можем да съдим по съобщенията от другите кораби, които стигнаха до нас, преди да бъдат унищожени, всички хора на борда са слезли след кацането. В края на краищата, нали Солария била празна планета — искали са да се поразтъпчат, да подишат чист въздух и да поразгледат роботите, за които са дошли. Когато са ги атакували, корабите са били незащитени, а те самите — неподготвени.

— Този път това няма да се случи. Ще сляза само аз, а всички други трябва да останат на борда или в непосредствена близост до кораба.

В тъмните очи на Надирхаба проблесна недоволство.

— Защо вие, капитане? Ако ви трябва някой за стръв, по-добре да рискуваме някой друг.

— Оценявам идеята ти, навигаторе — каза Д.Ж., — но аз няма да бъда сам. С мен ще дойдат жената-космолит и нейните придружители. Тя е най-важна. Може да познае някои от роботите. Във всеки случай някои от тях могат да познаят нея. Може да са им заповядали да атакуват нас, но едва ли биха нападнали и нея.

— Искате да кажете, че ще си спомнят старата гос’жа и ще паднат в краката й — сухо рече Надирхаба.

— Щом предпочиташ. Затова съм я взел с нас и затова кацнахме в нейното имение. А с нея трябва да отида аз, защото аз я познавам — донякъде — и защото ще разбера дали ще се държи както трябва. Ще я използваме за щит, а веднъж оцелеем ли и веднъж разберем ли с какво точно си имаме работа, ще можем да продължим и сами. Няма да имаме повече нужда от нея.

— И тогава какво ще я правим? — попита Озер. — Ще я изхвърлим в открития космос?

— Ще я върнем обратно на Аврора! — изрева Д.Ж.

— Длъжен съм да ви уведомя, капитане, че за екипажа това би било едно разточително и излишно пътуване. Ще решат, че нищо не ни пречи да я зарежем на тая скапана планета. В края на краищата, това е родното й място.

— Да — каза Д.Ж. — И ще настъпи денят, в който ще започна да изпълнявам заповедите на екипажа, така ли?

— Сигурен съм, че няма да стане така — отвърна Озер, — но екипажът си има своето мнение, а един недоволен екипаж може да направи пътуването опасно.