Петър Бобев
Парола „Херострат“ (7)

МНИМИТЕ ПОЛИЦАИ

Едва прекъснал разговора с доктор Жан Суфло, Георг Крумов набра телефонния номер на инспектор Колуел.

— Обръщам се към вас — рече той, — с молба.

— Кажете! Кажете!

— Преди няколко минути бях заплашен по телефона от доктор Жан Суфло…

— Какво? Какво?

— Така се представи. Което, естествено, не е истина. Някой друг се подвизава под негово име.

— И какво поиска?

— Да му продам създадения от мен вируид, носителя на азотфиксиращия ген.

— Колко ви предлага? Крумов дори се усмихна:

— Може и да е луд. Обещава ми…

— Колко?

— Десетки милиарди долари.

Онзи отсреща подметна иронично:

— А отде ще ги намери? Десетки милиарди… — Колуел се върна към началото: — Възможно ли е да е Суфло?

— Как ще е възможно? Нали и вие, и аз бяхме на погребението му? И все пак — повтори дума по дума последния ни разговор.

Инспекторът премисляше на глас:

— А кой присъстваше тогава на срещата ви?

— Никой.

— Значи друг е подслушвал зад някоя врата. Или пък — със скрит микрофон. И сега блъфира от негово име.

Крумов подметна смутен:

— Не съм убеден, че блъфира. Смятам, че има достатъчно сведения за откритието ми. И за възможностите му.

— В смисъл?

— За тероризъм!

Тази идея му хрумна в момента.

— С моя вируид, ясно, няма да се подобри изхранването на човечеството. Но може…

— Какво може?

— Да се унищожи! Пръсне ли се заразата, ще загинат всички фотосинтезиращи организми. А това значи — гибел от глад не само на човечеството, а на цялата земна фауна.

Колуел постави нов въпрос. Може би професионален навик:

— Споделяли ли сте с друг резултатите от изследванията си?

— С никого! Освен с доктор Суфло.

Инспекторът изпъшка:

— Пак Суфло! А не е ли възможно…

— Какво?

— Наистина да е жив.

— Я оставете!

Но Колуел се колебаеше:

— Разказите за „възкресения от мъртвите“ изобилстват във всички митове, легенди, религии.

Крумов възрази:

— Никой сериозен човек, камо ли умен, няма да приеме тази възможност.

Но инспекторът продължаваше да разсъждава гласно:

— Ами индийските факири? Документално е потвърдено, че могат да прекарват заровени в земята в подобно на анабиоза състояние дни наред, та дори седмици.

— То е анабиоза, не клинична смърт.

Инспекторът сякаш не чу възражението му:

— Направих грешка! Погребахме го без аутопсия. Само на доверие. Че бе умрял пред очите ми. И — цианкалият. — И изведнъж се върна към прекия въпрос: — Всъщност щяхте да ме молите за нещо? Пък аз ще искам разрешение за ексхумация на гроба му.

Георг Крумов, вече без никакво колебание, каза:

— Моля ви да ми осигурите надеждна охрана! А вируида и документацията да поставите в сейфовете на банката!

Колуел потвърди:

— Няма съмнение, че това се налага! Дали е Суфло, или друг, няма значение. И двамата са достатъчно умни и достатъчно безскрупулни, за да не им отдадем нужното внимание. — И отсече: — Изпращам ви веднага исканите хора! Чакайте ги!

Крумов затвори телефона с въздишка на облекчение. Трябваше отдавна да направи това. Но както и да е. По-добре късно, отколкото никога.

Можеше да си отдъхне спокоен, че никой няма да злоупотреби с неговия неуспех, който за другиго може да се окаже най-големият шанс в живота.

Само след минута се позвъни. И Ким Сен Ву влезе в кабинета.

Този път с напълно спокоен, дори безстрастен глас, съобщи:

— Търси ви полиция.

— Да влязат! — нареди Крумов.

И си помисли: Каква експедитивност! Просто да не повярваш!

Само след минута лаборантът ги въведе.

Петима полицаи.

Началникът им козирува и се представи:

— Лейтенант Вернер! По нареждане на инспектор Колуел.

Крумов вече можеше да си отдъхне.

— Какво ще правим сега? — запита той усмихнат.

Лейтенантът отвърна кратко:

— Най-първо ще отнесем вируида и документацията в банката.

Георг веднага отключи желязната каса-криостат и подаде на полицая, който бе протегнал ръцете си, добре опакования пакет. А папката с работния дневник и другата документация предаде на втория полицай.

— Сега да вървим! Нямам търпение да ги видя на сигурно място!

— По-сигурно от това няма! — отвърна лейтенантът.

Крумов не усети никаква нотка в отговора му.

Тръгна след двамата. Излезе на улицата. Там те се качиха на една кола с още трима полицаи.

Лейтенант Вернер му посочи решително другата.

— Аз искам с… — поколеба се Крумов.

Вернер отвърна решително:

— Нека охраната бъде по-сигурна! А ние с вас — в следващата!

Смутен, неуверен, ученият седна до шофьора. Зад него — лейтенантът и останалите двама полицаи.

Потеглиха.

Но още след първото кръстовище, в суматохата при изчакването на зелената светлина, първата кола изчезна.

Крумов усети някакво безпокойство. Безпокойството му се усили, когато разбра, че не пътува към банката, а в обратна посока.

И се обърна към седналия зад него лейтенант:

— Ама накъде?

И усети опряното в тила си дуло.

— Стой мирно! Я викнеш, я мръднеш…

Стори му се, че ще полудее от струпалите се в главата му безредни мисли: възмущение, страх, угризения, самообвинения.

Такъв глупак! Да се остави толкова лесно да го измамят!

Цял живот — все така! Само глупости!

И чу воя на полицейската сирена.

Шофьорът натисна педала за газ. Автомобилът сякаш подскочи, втурна се бясно напред. С риск да се блъсне във всяка кола, която не му отстъпваше предимство.

Гонитбата продължи, може би, няколко минути, но на Георг те се сториха безкрайни.

Моторът на бандитите се оказа по-мощен. Изпревари.

Излязоха извън града и се отклониха в някакъв страничен път.

После спряха на една неширока поляна, сред която стоеше готов за излитане хеликоптер с вече засилващи оборотите витла.

Похитителите му го изтикаха от колата и го вмъкнаха насила в самолета, все така с насочени пистолети.

Пропелерът зафуча, зави оглушително.

Когато полицейският автомобил достигна до тях, машината вече се бе вдигнала във въздуха и се бе устремила на юг, към гористите хълмове.

А то хълмове ли бяха, или разлюляно зелено море с гигантски, безредно нагънати вълни, каквито наподобяваха хаотично редуващите се долини и хълмове. Вълна подир вълна, надигащи се все по-нагоре, за да достигнат изникналите пред тях скалисти върхове, над които провлечените отгоре им мъгли приличаха на разбиваща се кипнала бяла пяна. А зад тях, около оплетените хребети, подобни на циклопски гребени от сапфир, рубин и аметист, се виеха подобните на изтърбушени памучни бали облачни кълба.

Сред бухналата зеленина, всъщност неописуема мозайка, преливаща във всички цветове на дъгата: зелено, жълто, виолетово, червено, се появяваха като странни острови, хлътнали надолу, обратно на здравия разум, папуаски селца сред малките им обработваеми полета.

Все подобни една на друга — в средата мъжкият дом, а отстрани — женските колиби, от чиито палмови покриви се издигаха тънки струйки дим, наподобили ги на миниатюрни димящи вулканчета.

Едва сега Крумов успя да заговори с мнимия полицай:

— Какво става?

Лейтенант Вернер отвърна доколкото можеше тихо при воя на витлото:

— Бъдете спокоен! Нищо лошо няма да ви се случи!

— Но какво искате от мен?

— Не съм упълномощен да ви дам обяснение. Казано ми е само да ви отведа невредим.

— Къде?

— Ще видите. При удобства, на каквито, вярвам, не сте свикнали.

Крумов извиси глас:

— Аз не искам удобства. Искам си откритието! Десет години труд!

Не получи отговор. Пилотът се обърна и посочи назад:

— Алфонсо, преследват ни!

Значи, това беше истинското му име — Алфонсо? Крумов трябваше да го запомни! Можеше да му потрябва някога.

Изви и той глава. И видя как друг хеликоптер ги догонваше.

Щом като казваха, че ги преследва — значи, беше полицейски.

Пилотът наведе лоста. Пропелерът зарева още по-оглушително. И се втурна стремглаво напред, доближил земята, почти докосвайки върховете на горските великани.

Листатите клони се размятаха, брулени от струята на витлото, подобно на разпенената диря след отминал скутер.

Разхвърчаха се подплашени гълъби, папагали, райски птици, летящи кучета, пеперуди, едри цикади, тромави бръмбари.

Пилотът пак се обърна:

— По радиото ми заповядват да ги последвам.

— Нека си заповядват! — извика Алфонсо.

Само след минута край кабината просветна светлата диря на сигналната ракета.

Това беше последното предупреждение. Алфонсо изкрещя на съучастника си, който стоеше до отворения люк:

— Стреляй!

Бандитът се наведе навън и изпразни пълнителя на автомата си към преследвачите. Не улучи.

— Негодник! — изруга го главатарят. — Дай на мен!

И се приготви да заеме неговото място със своя автомат.

Не успя.

Насреща им неочаквано се вдигна, сякаш избухна, цял облак от едри скакалци. Машината се вряза в тях. Витлото зарева още по-оглушително от плътната им маса, която го облепи.

Размазана каша се свлече надолу, по стъклата. Ослепи и пътниците, и пилота.

Алфонсо се наведе съвсем извън люка. Оръжието му затрака. Всъщност звукът не се чу. Заискриха само огънчетата, които излитаха от дулото.

В следния миг стана нещо.

Никой не разбра какво.

Само зърнаха през люка как се разхвърчаха като трески някакви отломъци.

Пилотът изкрещя:

— Строшиха пропелера!

Изгубила подемната си сила, машината пропадна надолу.

Зелената бездна се надигаше заплашително.

Корпусът се гмурна в нея, като се блъскаше в препречените клони и лиани, а опашното му витло смилаше като силажорезачка гъстата шума.

Трясък, вой, човешки писъци.

От клон на клон машината се свличаше надолу, премяташе се, смачкана още горе, с изпотрошени прозорци и разкъсана обшивка.

Висока беше гората. А земята — далече долу.

Ето, преметна се на гръб. И Георг Крумов излетя от люка подир Алфонсо, малко преди хеликоптерът да се блъсне в подобния на кула евкалиптов ствол.