Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Петър Бобев. Парола „Херострат“
ИК „Христо Ботев“, София, 1995
Редактор: Петя Димитрова
Художник: Марта Левчева
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN 954-445-235-4
История
- — Добавяне
ПРОБЛЯСЪКЪТ
В изпълнение на изричната заповед от доктор Жан Суфло, Алфонсо беше проследил Георг Крумов и Намури до летището, след което с принадлежащия на организацията хеликоптер се бе спуснал подире им.
То се знае, извънредно предпазливо. Онези не биваше и да допуснат, че са преследвани.
Такава гонитба предизвикваше в него неприятни спомени. За онова, което се бе случило преди няколко години, когато, бягайки с отвлечения учен, витлото на хеликоптера им беше улучено от полицаите. Той бе излетял пръв извън люка, преди Крумов и преди машината да се блъсне в дървото.
И Алфонсо като пленника си се бе оплел в клоните, само че бе предпочел да не мърда оттам по-дълго време, защото очакваше, че полицаите ще дойдат да проверят какво е станало. Каквото и направиха.
Оттам, отгоре, свит в гъстата шума, той бе останал неоткрит, докато в същото време бе видял всичко. Спасението на Крумов и папуаса, огледа на катастрофата и отлитането на самолета им.
Чак тогава, след като главната опасност бе преминала, усети болките от счупеното си ребро и навехнатия крак. Сам си знаеше с какви мъки, с колко болки, почти готов да изгуби съзнание, бе успял, дето се казва, с една ръка и един крак, да се свлече на земята.
И там с един клон, като с патерица, да се добере до реката, където изчака два дни, докато мина лодката на един мисионер, та го върна обратно в града.
Този път това не биваше да се повтори. Затова през цялото време подсещаше пилота да лети ниско, в бръснещ полет, докосвайки върхарите, та онези пред тях да не забележат нищо.
И бяха успели.
Незабелязани, бяха видели как апаратът на Крумов се спусна върху обгорената поляна, как тримата се побавиха малко, след което веднага излетяха обратно.
С изключителна бързина!
Какво всъщност бяха видели? Какво ги бе накарало толкова скоро да се върнат?
Поколеба се за миг. Сетне реши. Те нямаше къде другаде да ходят, щяха да се приберат в летището. А там ги чакаше неговият помощник. Нямаше да ги изпусне.
А в това време Алфонсо трябваше да провери какво бяха видели долу на поляната.
Той даде знак на пилота, който плавно приземи апарата.
Бандитът скочи още преди колесарят да е докоснал земята и притича към купчината току-що изкопана пръст.
Не беше нужна особена прозорливост, за да разбере, че от това място беше изкопано някакво растение.
А защо ще го вадят?
Да дойдат със самолет дотук, за да изкоренят някакво храстче или бурен! Ведно с корена и пръстта.
Какво ли представлява то, каква ли ценност?
Не можеше да си отговори, но се досещаше, че ще да бъде наистина ценно. И че той, Алфонсо, би следвало да докладва за това където трябва.
И то напълно изчерпателно.
С някакво доказателство.
Какво ли?
И както гледаше четвъртитата дупка, забеляза няколко разкъсани, недоизскубани корена.
Коленичи и с пръсти ги изчегърта от земята. Уви ги в носната си кърпа, мушна я в джоба си, след което се подпря с ръка, та да се изправи.
Тогава усети острата болка в дланта си.
И зърна опитващата да избяга змия.
Скочи, настъпи я с крак. Размаза главата й.
Ала каква полза? Тя вече бе впръскала отровата си.
Не се уплаши толкова. Защото я позна.
Пясъчната змия!
Отровата й не е силна. Рядко е смъртоносна.
Но все пак трябваше да побърза!
Можеше да изчака до пристигането си в града, където една инжекция с противозмийски серум нямаше да бъде излишна.
Той изтича към самолета.
Влезе, нагласи се в креслото, даде знак на пилота да поема обратно.
Раната вече не болеше. Даже си помисли дали не се бе убол в някое трънче. Но при тези змии е така — не боли, не се зачервява, не се подува.
Та по това да познаеш колко е сериозно ухапването.
Важното беше да отнесе отскубнатите коренчета.
Досещаше се, че представляват важно доказателство.
Главно за своето усърдие!
То беше най-важното.
Витлото ревеше, фюзелажът се тресеше, всъщност не се тресеше, а вибрираше еднообразно.
Дори приспивно.
Почваше да усеща някаква вялост, особена сънливост, желание да се отпусне. И за нищо да не мисли, за нищо да не се грижи.
Да става каквото ще!
Но се сети — та тъкмо така почваше да действа отровата на такива змии. И при тайпана, и при змията на смъртта, и при черната ехидна.
Само че при тях след първите признаци идва непоправимото.
А тази е много по-безобидна.
При онези след сънливостта настъпват гърчове. И накрая паралич на дишането.
Но какво ставаше?
Защо и неговите крайници почваха да потреперват, защо въздухът взе да не му достига, защо почна да диша тъй учестено?
Нима…
Нима не я бе разпознал?
Нямаше сила нито да извика за помощ, нито да мръдне ръка или дори пръст. Вцепенил се бе целият.
Виждаше всичко, виждаше как пилотът се бе извърнал към него с ококорени очи, как с едната ръка не пускаше лоста, а с другата опитваше да разкопчае яката му, а не можеше да му каже нищо.
Тялото му вече не беше негово.
Чуждо тяло…
В главата му се сблъскаха порои от мисли, едни от други по-объркани, по-необясними.
Чуждо тяло!
Кога беше това?
Чуждо тяло, което той като че ли гледаше отгоре, проснато безжизнено.
Някога…
Почти същото…
Тогава не беше Алфонсо.
Не!
Беше друг, кой ли?
Хуан Дивия!
Да, точно той!
Дивия Хуан! Бездомникът, който не помнеше нито майка, нито баща. Сякаш роден на улицата, роден от улицата, израсъл на улицата. И не само той. А един от многото.
Нищо друго не помнеше. Отначало кражби, я хляб, я банан, за да се нахрани. После — вещи от джобовете на зазяпали се чужденци. Но вече не за да се нахрани, а да даде плячката на главатаря, срещу което разчиташе на своя дял.
Така растеше. И на години, и по положение сред шайките на улицата.
И боеве. Бой с връстниците, които опитваха да му отнемат дела, боеве със съседните банди за завоюване на ловни територии.
Растеше и славата му на побойник.
Докато един ден на улицата го спря един охранен сеньор. И му рече: „Искаш ли да спечелиш повече пари?“
Че кой не иска?
„Тогава вземи това!“ — и му мушна в джоба чудесен пистолет.
— Виждаш ли този?
— Виждам.
— Сега аз ще се махна. А ти ще го проследиш. И след две пресечки ще опреш дулото в гърба му. И ще натиснеш спусъка.
— А парите?
Безмълвно онзи му пъхна пачката в джоба.
— Но ако не изпълниш задачата — закани се непознатият. — Знаеш…
Така започна.
На тринадесет години.
На петнадесет вече беше известен с подвизите си.
Беше „очистил“ десет души.
А с такъв „актив“ всеки може да се гордее.
Имаше пари.
Вече не се мъкнеше босокрак и дрипав. Купуваше си най-модните дрехи, спеше в чиста стая, имаше си мотоциклет, ходеше по дискотеки.
И винаги, преди още да е похарчил единия „хонорар“, тозчас му предлагаха нова работа.
И да си признае, тогава не го блазнеха толкова парите, колкото славата. Да бъде пръв в бандата. Да му се възхищават.
И най-вече — да се боят от него.
Да му отстъпват и дела си, и „клиентите“ си, и момичетата си от дискотеките.
Естествено, на училище не ходеше. А защо му беше училището, като и без него печелеше повече от мнозина други?
Пък имаше и късмет. Освен умението да извади пистолета.
Мнозина от неговите „колеги“ бяха вече по гробищата, улучени от куршумите на по-пъргавите от тях.
То се знае — и от полицаите.
Макар че не те бяха най-опасните. По-опасни бяха съперниците от конкуренцията.
Неусетно попадна в мафията. Не пренасяше наркотиците, не ги продаваше. Той само „разчистваше“ терена за действие.
Може би, се самозабрави. Сметна, че е неуловим.
И една нощ, след сполучлива акция, попадна в полицейска засада. Откри огън. И когато си бе помислил, че се е отървал, добре отправен куршум го шибна в ребрата.
Събуди се в болницата. И скоро разбра, че е полицейска. А той — арестант. И чакат да оздравее, за да го съдят.
Лекарят му каза за какво — за няколко убийства.
Не за всичките, но и тези стигаха…
Включиха го на „система“. Така наричаха резервоарчето с кръв и маркуча, чийто остър наконечник беше забит във вената на ръката му.
И една вечер, когато в стаята нямаше никой, лекарят се наведе над него и му прошепна:
— Ще те отърва! Но после за благодарност ще изпълняваш всичко, което ти поискам!
Беше свикнал да изпълнява заповеди. Съгласи се веднага. Най-важното беше сега да отърве кожата.
— Дадено, бе!
— Изпий това!
Хуан изпи горчилката от подадената му чаша.
И не след дълго усети силни болки в стомаха.
А в това време лекарят измъкна шприца от вената му, махна тампона от раната и плисна на пода флакон кръв.
После излезе.
Хуан усещаше, че умира. Велите му дробове горяха. Не можеше да диша.
И изгуби съзнание.
Но не напълно. Не виждаше, но чуваше всичко.
Ето, влязоха няколко души, заговориха възбудено.
Чу и гласа на лекаря:
— Оставих го само за минута. А той какво направил?
— Какво? — запита някакъв глас.
— Ето какво! Изключил системата. Махнал тампона. Кръвта изтекла.
— И не може да даде показания?
— Какви ти показания, инспекторе! Мъртвец и показания?
Хуан понечи да каже, че не е мъртъв. Ала напразно. Беше парализиран.
Опипваха го, прислушваха го, вдигаха и отпускаха клепачите му.
— Никаква реакция! — отсече лекарят. — Никакъв пулс!
Хуан не помнеше какво стана по-нататък.
Само откъслечни спомени: полагането му в ковчега, заковаването, спускането в гроба, трополенето на нахвърляната с лопатите пръст отгоре по капака.
Имаше само една мисъл: „Вече съм мъртъв! Значи това било то?“
Колко ли време беше стоял?
И пак чу шумове над себе си. Пак ровене с лопати, изчистване на пръстта над капака, изваждането на ковчега, отварянето му.
Удариха му няколко плесници.
И той се свести.
Погледна. Видя, че е отново на белия свят.
И ето го най-страшното!
Страшното, което едва сега, може би, от змийската отрова, осъзна.
Беше забравил кой е, какъв е, какво е правил, защо е бил в гроба.
Сякаш новороден.
Забравил, че е Хуан Дивия.
И когато той попита:
— Кой съм аз?
Един му отговори:
— Алфонсо Перес. От Мусо, в Колумбия. Гуакерос — търсач на изумруди. Не забогатял. Сега частен телохранител — който плати повече. — И натърти: — Повтори!
Оттогава като че ли изгуби своята воля. За всяко свое действие очакваше чуждо нареждане. Изпълняваше го безгрешно. Но само изпълняваше. Нямаше свои желания, нямаше свои планове, нямаше свой живот. Само чакаше заповед.
Дори по заповед отиваше да си пийне, да намери някое момиче (всъщност и това не търсеше той, а му го доставяха), да се поразходи с колата до морето, до планината.
Само заповеди.
Казваха му кого да застреля. И той го застрелваше. Кого да проследи, и той го проследяваше. На кого само да смачка носа, и той го смачкваше.
Без своя воля.
Същински роб.
По-зле — направо жив робот!
Винаги най-черната, най-мръсната работа! Все той „на топа на устата“. Всяка задача — шифрована заповед по радиото…
И изведнъж — змията!
И връщането на паметта му.
И осъзнаването на всичко, което е бил.
Онзи проклет лекар! „После ще изпълняваш всичко, което ти кажа!“
Изпълняваше. Безропотно.
Дори сега, осъзнал, той чувстваше, че все още няма власт да се противопостави на чуждата воля.
А не искаше повече.
Не искаше!
Трепереше от безпомощен гняв.
И все пак…
Нали вече знаеше кой е… И какво е…
И още много друго…