Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Петър Бобев. Парола „Херострат“
ИК „Христо Ботев“, София, 1995
Редактор: Петя Димитрова
Художник: Марта Левчева
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN 954-445-235-4
История
- — Добавяне
Втора част
КАНИБАЛИ
Вече три години Намури помагаше на Георг Крумов. Водеше го до най-затънтените кътчета на острова, показваше му пътеките, показваше му селата и горите. Убеден беше, че цял живот да се мъкне така безсмислено с него, пак няма да се отплати. Георг Крумов го бе спасил от явна смърт и сега целият живот на Намури принадлежеше на Георг Крумов. Беше му станал не слуга, не роб, а направо му принадлежеше цял, сякаш част от него. Както ръцете и краката служеха на Георг, така му служеше и Намури — все едно трета ръка. Каквото му кажеше Георг, това значеше, че трябва да бъде изпълнено.
Сега му бе разрешил, а според Намури му бе заповядал, да търси рода си и да го отведе на брега.
Загиваше джунглата, загиваше дивечът, загиваха и хората. И които можеха, които още имаха сили, бягаха от досегашните си села, бързаха към брега. Защото белите им бяха построили платнени колиби, за всеки род отделна колиба. Отначало пораздалечени една от друга — заради старите вражди. Но напоследък колиба до колиба. Нямаше място. И им раздаваха храна, докарвана с кораби от морето. Ех, не чак до преяждане, но нали не умираха от глад?
Георг Крумов бе забелязал безпокойството на черния си приятел, защото наистина го наричаше така — приятел. И накрая му каза. „Иди и доведи рода си тук! И за него ще се намери колиба, и за него ще има ядене“
Намури преглътна яда си към рода, задето някога го бе прокудил. Гласът на кръвта се оказа по-силен от обидата.
И тръгна с една моторна лодка срещу течението на реката, що водеше до родното му място. Георг му я даде, Георг му показа как се управлява. А то не беше тъй трудно за шофьор на камион като него.
От два дни беше на път по реката.
А тя — река като всяка друга. Ту по-широка, ту по-тясна, ту по-дълбока, ту по-плитка, та понякога се налагаше да гази във водата и да бута. Бреговете обрасли с по-високи от каменните колиби на белите в града дървета. И храсти. И тръстики. И лилии.
Уж същите дървета и храсти, които познаваше. А в действителност не същите. Долу в близост с морето те си бяха все тъй зелени, както си ги знаеше. Но колкото навлизаше по-навътре към планините, сред почващата да повяхва растителност, толкова по-често се виждаха съвсем пожълтели отделни листа, клони и цели дървета.
А от заранта вече плаваше между две жълточервени, грозно шумолящи при всеки полъх на вятъра, рехави стени, нависнали над водата.
При всяко пътуване с Георг ги беше виждал. Уж беше свикнал с тях, а защо сега му изглеждаха тъй зловещи?
Дали затуй, че сред тях трябваше да се намира селото му?
Село без градини, без свине и кокошки, без дивеч.
Как ли живеят там сега те, близките му?
Кажи-речи, през половин час насреща му се задаваше флотилия от еднодръвки с обичайните крокодилски скулптури на носовете и украсени с познатата му резба весла. Натоварени, претоварени с хора така, че едва се задържаха над водата.
Бягаха хората, бягаха от страшното бедствие, което ги бе сполетяло. Зарязали градините си, ловните си полета, селата си, зарязали дори черепите на дедите, скъсали с всичко, що ги е свързвало досега със земята, с обичаите, с вярванията, с духовете на предшествениците.
Сякаш отнесени от невидимо наводнение.
Намури знаеше, че сега, в тази тревога, те бяха забравили старите си вражди, както при бедствие, пожар или наводнение и зверовете забравят враждите си и се спасяват заедно жертви и хищници върху едно и също островче, сякаш без да се забелязват.
Въпреки това, щом ги зърнеше, той бързо кривваше към най-близкия бряг и се притулваше в мрежата на кокилестите коренаци.
За всеки случай.
Защото всъщност те си бяха все още папуаси. И то гладни папуаси. Едва опитали да се отучат от вкуса на човешкото месо.
Гладна страна е Нова Гвинея. Малко плодове и клубени за ядене, малко дивеч. Та нали доскоро главен обект на ловуването беше човекът от другото племе!
По течението се носеха подпухнали, разлагащи се трупове на животни и птици. Кенгура, кускуси, свине, ехидни, казуари, най-различни райски птици, папагали, пеликани, чапли, беседкови птици, торни кокошки.
И хора!
Намури беше папуас. За него смъртта не изглеждаше тъй отблъскваща, както за някой европеец например. От дете беше свикнал с нея. Умираха хората, най-вече децата, от зли магии (белите ги наричат болести), от крокодили. И най-вече от съседските набези.
Символите на смъртта — черепите на предците — пазеха от зли магии всяка колиба.
И въпреки това гледката на всеки появил се на повърхността човешки труп предизвикваше у него ако не тръпка на ужас, то някакво непознато чувство на погнуса.
Още един знак на развихрилото се над страната му бедствие.
Като че ли единствени крокодилите благоденстваха. С претъпкани търбуси, те се приличаха върху тинестите брегове — от преяждане изгубили дори чувството си за самосъхранение.
Не бяха сънували такова ядене. Стигаше само да се натопи във водата, и да докопа някоя плаваща мръвка мърша.
Ех, понякога, изглежда, и те плащаха за безгрижието си.
Както сега.
Намури се бе потулил отново сред панданусите при появата на нова флотилия от лодки. Чакаше ги да отминат, за да продължи пътя си.
Ала те не отминаха. Кривнаха към отсрещния бряг, където царствено се беше изтегнал едър охранен крокодил.
Лодките бързо му преградиха пътя за отстъпление. Мъжете го пресрещнаха с копията си при опита му, малко закъснял, да си пробие път през засадата.
След кратка борба гигантското влечуго беше мъртво.
Мъжете го извлякоха обратно на брега. Насякоха го на късове. Запалиха огньове и оставиха жените да поемат по-нататъшните грижи за обеда.
А Намури беше принуден да чака.
Сега те имаха какво да ядат.
И все пак…
Най-после, след колко ли време стана това, плячката беше оглозгана до последното кокалче. И преситените бежанци отново се накачиха в лодките си.
Продължиха надолу.
Целта на всички беше нататък. Към брега. Слуховете за добрите бели, които хранят черните, бяха стигнали и до най-затънтеното кътче.
Те не се чудеха. Белите са преродените покойници на папуасите, които, както се полага, бързаха да спасят потомците си.
Намури отново пое срещу течението.
Добре, че нямаше други като него.
А околността ставаше все по мрачна, все по-безнадеждна.
Вече не можеше да зърне нито едно зелено листенце.
Някаква невероятна, някаква зловеща гора!
Лишена от всякакъв живот.
Зададоха се нови лодки. Намури пак се притаи до отсрещния бряг.
А беше почти достигнал ловната територия на своя род.
Слънцето бързо се спускаше към хоризонта.
Нима трябваше да нощува тук, дето се казва, на няколко крачи от дома?
И трепна.
Насреща му по течението приближи дълго гъвкаво тяло, като дебел маркуч. Но жив маркуч, три-четири метра дълъг, на чийто преден край се подаваше над водата триъгълната му покрита с люспи глава, а през полуотворената му уста трепкаше като пламъче червено езиче.
Разбра начаса — тайпан!
И преди да съобрази какво може да последва, змията се прехвърли в лодката му. Изглежда, това бе търсила — опора, където да се спаси от водата.
Сгъна се на руло върху бака, вирнатата й опашка затрептя и забръмча като разлютена оса. Вдигна глава и направи няколко нерешителни напада напред.
Досега — все нерешителни.
Досега… А после?
Страшно отровна!
Дори свиня, ухапана от нея, умира почти моментално.
Повече не устоя.
Намури се прехвърли по гръб във водата, заряза лодката си и заплува към брега.
Достигна го безнаказано. Добре, че наблизо нямаше крокодили.
Изруга за скъпата загуба.
Но нямаше що да стори. Лодката вече се носеше надолу, повлечена от течението.
Злополучният корабокрушенец вдигна рамене и тръгна пеша все покрай брега.
Като че ли сега окрайнината на някогашната джунгла беше станала по-проходима. Повечето от листата бяха опадали, а вейките и клоните му се струваха много по-крехки и чупливи.
Все не можеше да приеме станалото — някогашната бухнала зеленина, гъмжаща от живот, и сегашната мъртва пустиня от сух клечалак и проядени от дървоядите стволове.
Може би все още благоденстваха избуялите навред гъби и бръмчащите едри и дребни корояди.
Пък и орлите лешояди.
Те се виеха ниско във въздуха и се спускаха с радостни крясъци, щом зърнеха някое умряло животно: свиня, валаби, варан или птица. Обезлистените клони вече не пречеха на погледа им.
И никаква човешка диря!
С нарастваща тревога Намури ускоряваше ход.
Местността ставаше все по-позната. Позната, но само по форми, по възвишения, по урви, по отделни неповторими разкривени стволове. Не и по цвят. Сякаш гледаше света през жълти очила.
Най-сетне през колонадата от стволове зърна и селото.
Всъщност никакво село! Само мястото му, върху което се чернееха овъглените останки от колибите.
Болка сви гърдите му. Беше закъснял.
Престанал да се владее, той се втурна нататък, взе да рови из пепелта.
А това?
Бял череп!
Това?
Разхвърляни начупени човешки кости!
Втори череп, трети, четвърти.
А в средата не изгоряла колиба, а загаснало огнище.
Огнището, върху което бяха пекли тези, чиито оглозгани кокали се търкаляха наоколо.
Значи така! Такава се бе оказала участта на рода му! Унищожен от други хора, върнали се към старите си привички, този път обаче подтикнати от глада.
Намури съгледа и дирите на камион. До самото огнище. Стигаха и се връщаха обратно.
Значи, не бяха съвсем диви, имаха камион. И го бяха използвали за древните си обичаи. Пък може да са имали и огнестрелно оръжие, защо не?
Дали някой бе успял да избяга, да се спаси?
И къде ли е той сега? Та да разправи.
Е, и какво, като разправи? Щеше ли да върне към живот умрелите?
В такива случаи, при скръб, хората от рода му посипват с пепел главите си. И отрязват някой пръст на ръката си. Да помнят, да не забравят.
А той, какво трябваше да направи той?
Всичките си пръсти ли да отсече? Нали беше отрязал едното кутре?
И си спомни думите на Георг: „Смяташ ли, че духовете на близките ти ще се радват, като те видят така осакатен, с такива болки?“
А имаше и друго. Не го бе викал. То само се бе зародило в главата му. Мъртвите щяха да се преродят в бели. И щяха да заживеят охолно като белите. Трябваше ли да скърби за тях, или да ги облажава?
Разумът му подсказваше, че тази надежда е измамна. Но не можеше другояче. Иначе трябваше да полудее…
А то всъщност дори ако не си отрежеше пръстите, разчиташе ли на нещо, че ще успее да се върне обратно? Така, без лодка. Сам, смазан от мъка.
Дали преди това някои като тези, които бяха унищожили селото му, или самите те, ако го срещнеха, нямаше да го хвърлят върху жаравата, за да заситят глада си…
Оставаше му само едно — да събере костите и да ги погребе.
Да поуспокои душите им…