Петър Бобев
Парола „Херострат“ (3)

СМАЙВАЩАТА ВЕСТ

Лабораторията му беше снабдена с най-съвършена апаратура. Текущата му сметка в банката нямаше ограничения. При това назначените петима лаборанти бяха безупречни. Отлично подготвени и безукорно изпълнителни.

В никакъв случай не можеше да повярва, че някой от тях е допуснал каквато и да е грешка.

Оставаше отчайващият извод — несполуката се дължеше единствено на неговата некадърност.

На неговата неподготвеност и липса на въображение, на неспособността за логични предложения и заключения.

Мозъкът му сякаш вреше. Или по-право се въртеше на празни обороти като електронно-изчислителна машина, на която е поставена ирационална задача.

Беше работил паралелно — едновременно с трансплантирането на азотфиксиращия ген бе провеждал строго селекция за усилване на вирулентността на нужния му рекомбинантен вируид. Нали на това разчиташе — да постигне универсален преносител, способен да предизвика заразяването на всеки вид зелено растение. Или както го бе нарекъл за себе си — способен да предизвика взривоподобна панфития, проникване на вируида във всеки представител на земната флора, подобно на употребяваното в медицината название пандемия за хората или панзоотия за животните.

В съседната постройка бе организирал развъждането на различни насекоми вредители, на които разчиташе да пренесат произведения от него агент върху растенията. Беше избрал особено непридирчиви към гостоприемника цикади, листни въшки и други смучещи и гризещи насекоми.

Надяваше се, след като получи нужната рекомбинантна дезоксирибонуклеинова киселина, с тяхна помощ да я пръсне, най-първо на острова, а сетне — по всички континенти. И то веднага, без никакво бавене.

Надяваше се още нещо — че освен посредством насекоми и животни вируидът ще може да се разпространява и посредством дъжда и вятъра.

Надяваше се…

А както се оказа, трябваше да се примири с рухналата си надежда.

Трябваше! А не можеше!

Болеше! Толкова болеше!

Там нямаше проблеми, там, с разпространителите.

Лаборантът ентомолог беше изряден.

Проблемът оставаше във вируида, в манипулациите с неговия геном. В какво се състоеше силата му да унищожава хлоропластите, носителите на фотосинтезиращото багрило? И заместването му с жълтите и червени каротини и ксантофили, както при листопада.

В стаята влезе, както винаги безшумно, Ким Сен Ву, главният лаборант. Мургав кореец, възпитан и акуратен.

Сдържан както винаги, той застана мълчаливо до вратата.

И Георг Крумов го запита:

— Кажете, Ким Сен?

Лаборантът само посочи с очи към вратата:

— Елате с мен!

Крумов го последва в съседната зала. И там кореецът посочи екрана на електронния микроскоп:

— Успях най-сетне да проследя пътя на вируида. Вижте и вие! Той заобикаля клетъчното ядро и прониква в самия хлоропласт. Там се свързва с ДНК на хлоропласта, а не на клетката.

Крумов се взря в трепкащия, не особено ясен образ.

Наистина имаше нещо подобно.

Скоро след сливането на двете рибонуклеинови киселини започваше разрушаването на хлорофилните плочки в органоида на клетката хлоропласт.

Всички големи открития са прости. Би трябвало още по-рано да се сети за тази възможност. Как така забрави тъкмо хипотезата, че между растителната клетка и хлоропласта съществува истинска симбиоза, при която хлоропластът запазва собствената си ДНК? А тя е, която управлява производството на багрилото хлорофил.

Значи, натам трябваше да насочи вниманието си — към процесите, протичащи в самия хлоропласт.

И неволно си помисли: Ако случайно постигнеше нещо, успехът щеше да бъде приписан само на него, без никой да се интересува от подсказването на някакъв лаборант.

Несправедливо, безсъмнено!

При дадената нова насока мозъкът му заработи още по-трескаво. Мисълта му се изплъзна от устата му:

— Остава… Какво остава тогава?… Не можем ли да допуснем и това? Че азотфиксиращият ген измества гена, отговорен за фотосинтезата. Всъщност за нея отговаря не само един ген. В случая виновникът би трябвало да осъществява само едно звено от тази сложна реакция. Нали?

Ким Сен кимна одобрително. Той също умееше да мисли. Но не каза нищо. Остави шефа си да продължи:

— Един ген — един фермент. Това е азбучна истина! Значи…

Лаборантът продължаваше да мълчи.

— Значи изместваният ген отговаря само за една точно определена реакция. И то във връзка с образуването на хлорофила.

— То е цяла верига от реакции — осмели се да изкаже мнението си Ким Сен Ву.

— Да! — наведе глава ученият. — Верига… Но точно коя брънка от веригата?

Лаборантът присви азиатските си очи:

— Ясно, предстои ни още много чоплене!

Така го каза — „чоплене“. Другояче не би могло да се оприличи очакваното търсене на този мистериозен фактор.

Георг Крумов отпусна рамене. Като че ли целият се смали.

Отново беше почувствал върху иначе здравите си плещи тежестта на тази загадка, която продължаваше да се подиграва с всичките му знания и усилия.

Все пречки! Откак се помнеше. Наследствен неудачник! Както и баща му. Последен семестър в София. Но трябваше да емигрира. Политика. Помнеше горчивите му думи: „Политиката е атавизъм от битките за лидерство в маймунското стадо.“ От страна в страна — все като дърво без корен. Накрая — в Щатите. Но и там от такива учили-недоучили нямат нужда. Постъпва в авиацията — стрелец в бомбардировач. Надява се с възнагражденията след всеки сполучлив полет да посъбере някой и друг долар, та да завърши образованието си. А то? Още при първия рейс японците свалят самолета му. Загиват всички. Единствен той оцелява. Скача през люка, преди горящият самолет да се блъсне в дърветата. Търкаля се из тревата с пламнал комбинезон, докато успее да го изгаси. Тръгва къде да е. Тежко ранен, сам, изоставен в джунглата. Напълно примирен. Накрая припада. Когато се свестява, вижда, че се намира в папуаско село. А е слушал толкова ужасии за канибали и за ловци на глави. Не го изяждат. Напротив, излекуват го със своите първобитни церове. Остава сред тях дълго, от страх да не го намерят японците. Докато един ден пристига някакъв мисионер. И от него научава, че войната вече е свършила.

Тръгва с мисионера. Прехвърля се на континента.

Започва отново — стригач на вълна. Предприемач за стригане на върна. Докато накрая успява да основе сегашната си дребна търговска фирма.

Той внуши на сина си уважение към чернокъдравия народ на острова. Наричаше ги „черните ангели“.

По-късно разбра, че така ги наричали и други спасени от тях летци.

Не прокопса бащата, не прокопса и синът.

Почти двадесет години бе чакал да покаже на какво е способен. С неугасимата си мечта, а всъщност, може би идея фикс на обикновен маниак да направи нещо велико. Може би, най-великото, което би се удало на обикновен смъртен — да коригира едно несъвършенство на природата, да получи от нея повече, отколкото тя е свикнала да дава.

Единственият му шанс в живота беше срещата с доктор Жан Суфло. Сякаш Провидението му го бе изпратило.

Като в приказките за Добрия вълшебник…

Той се сепна. Ким Сен бе излязъл от залата безшумно, деликатен както винаги.

Георг Крумов не успя да овладее раздразнението си. Пусна му мухата и го заряза…

„Един ген — един фермент.“

Ген, който бива изхвърлян от трансплантирания ген. Нещо като „антагонисти“. Гени-антагонисти! А защо не?

Само че кой беше антагонист?

За образуването на хлорофила взимат участие много ферменти.

Кой от тях?

Можеше да започне от най-важния. Този, който свързва магнезиевия атом, стожера на хлорофилната молекула, с порфириновите съставки. Аналогично на железния атом в хемоглобина на кръвта.

Тази идея заслужаваше да се провери въпреки изключителната й сложност. Трябваше! Длъжен беше и пред собствената си съвест, и пред великодушието на доктор Суфло.

И после — да обезвреди антагонизма между двата гена.

Длъжен беше…

Внезапно в стаята влетя Ким Сен Ву. Наистина влетя. Георг друг път не го бе виждал така разстроен.

— Инспектор Колуел — почти пошепна той. — От полицията!

Георг вдигна рамене.

— Да заповяда!

Сякаш чакал само това съгласие, на вратата се почука и вътре влезе самият инспектор.

— Няма нужда да ви се представям. Помощникът ви вече ви осведоми.

Георг Крумов го покани да седне на стола срещу бюрото му.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Инспекторът разпери ръце:

— Длъжен съм да ви задам няколко въпроса. Естествено, неприятни.

— Моля ви!

След кратко премисляне Колуел опита да придаде на гласа си най-доброжелателния тон:

— Кога за последен път се срещнахте с доктор Суфло? — И подчерта: — Разбира се, ако не е дискретно.

— Моля ви! — усмихна се Георг. — Това го знаят всички. Доктор Суфло е мой спонсор. Той финансира изследванията ми. Длъжен съм от време на време да му се отчитам.

— Значи?

— Бях при него вчера.

— А какво говорихте?

— Какво ли? — отново се усмихна запитаният. — Естествено, за моите експерименти. — И добави някак, стори му се, дори гузно: — Длъжен бях да го уведомя за неуспеха си.

— Какъв неуспех?

— Не искам да ви губя времето с моите тясно специални проблеми. Научната задача, която финансира доктор Суфло, е пред провал. И той трябваше да го знае. Да си направи сметка дали заслужава да хвърля парите си на вятъра.

Личеше си, инспекторът не беше особено доволен от отговора.

— Само на тази тема ли говорихте?

— Естествено! Ние нямаме други общи интереси. Доктор Суфло е обаятелен светски човек, път аз…

— Какво?

— Един съвсем невзрачен лабораторен плъх.

Така го нарече момичето, за което не можа да се ожени.

Инспектор Колуел замълча малко. Сетне заговори бавно, като не сваляше очи от учения:

— Слушайте, мистър Крумов! Държа толкова на този разговор с вас, понеже сте човекът, който последен е видял доктор Суфло жив.

Георг Крумов се сепна:

— Какво искате да кажете?

— Нещо неприятно! — сви устни инспекторът. — Веднага след вашето излизане той се е самоотровил с цианкалий.

— Не! — задъха се Крумов. — Това не може да бъде!

— Уви, така е! Той издъхна в ръцете ми. Тъкмо го бях арестувал.

Това вече надхвърляше всяка граница.

— Арестували сте го! Него? Защо?

Инспекторът почука с пръсти по бюрото:

— За какво биват арестувани хората? За престъпления.

— Престъпления!… Този изискан, благороден човек. Този… истински джентълмен.

— Уви, мистър! Понякога сред джентълмените има повече престъпници, отколкото сред дрипльовците под мостовете.

Георг все не можеше да приеме това:

— Но в какво го обвинявате? Един преуспяващ бизнесмен…

Колуел продължи да барабани с пръсти:

— Наследената от чичото мина е била само прикритие. Да отклони вниманието от истинския му бизнес. Престъпният му бизнес!

Георг наистина беше объркан съвсем:

— И все пак… Не мога да повярвам…

— Че и ние отначало не вярвахме. Но доказателствата се оказаха необорими. И трябваше да го арестувам. Но той ме превари. Отрови се.

— Че толкова сериозни ли са били престъпленията му?

— Може би, повече от това, за което сме уведомени.

Въпреки всичко, което бе чул, ученият все не можеше да го повярва:

— Но в какво впрочем го обвинявате? Него?

Гласът на инспектора доби нова метална нотка:

— Имайте предвид, че всеки, който е бил във връзка с покойника, е под подозрение. Затова ще ви съобщя някои факти, за да сте наясно в каква каша сте забъркан.

— Слушам!

— Малко късно се сетихме да го проучим по-основно. Той идва от Хаити. А сведенията оттам са двусмислени. Дори се споменава за някаква връзка с наркотрафика.

— И таз добра!

— Но изглежда, бързо се е отказал от това. Прекалено много внимание се отделя от световната общественост (и полицията!) на този бизнес. Понеже е достатъчно съобразителен, е прехвърлил усилията си в други области, които не са обект на особено любопитство. В дейности — на средата между почтените действия и престъплението.

— А именно?

— Може и да не сте чували. Но съществува и това. Доставка на жени от Югоизточна Азия привидно под най-благовиден предлог за съпруги на преситени от еманципираните си жени европейци. Които понякога се озовават из публичните домове. Прехвърляне на работници, все от същите райони, за задоволяване недостига от евтина работна ръка в плантации и мини навред по света. Естествено, срещу прилична комисионна, понякога надхвърляща печалбите от наркотиците. — И добави: — Също така контрабанда на археологични находки с особена ценност навред, от всички центрове на древните култури.

Георг Крумов мълчеше. Цял живот бе търпял разочарования. Та и сега ли?

Внезапно гласът на инспектора го стресна:

— Казах ви, всеки е под подозрение. Вие също. Затова ви моля да ми съобщите всичко, което е във връзка с изброените деяния. Пък и не само с тях. При евентуална вина от ваша страна, това ще бъде смекчаващо обстоятелство.

Ученият най-сетне се бе опомнил. Той скочи на крака.

— Не намирате ли, че вече прекалявате?

Стана и Колуел:

— Службата ми е такава, да не бъда деликатен. Аз ще ви оставя сега. Но знайте, че сте под наблюдение! И ако се сетите нещо, което може да ни интересува, обадете ми се! Разчитахме на неговите самопризнания, за да се доберем до цялата му организация. Защото със смъртта му постигнахме само едно — обезглавяването на бандата. Но тя е като Лернейската Хидра — на мястото на всяка отрязана глава израства нова. Затова ни е нужно да хванем тялото, а не само главата.

Той тръгна към вратата:

— Повтарям, нужни са ни сведения, каквито и да са, за структурата на организацията, за отделните ръководители и изпълнителите.

Веднага след излизането му в лабораторията влезе Ким Сен Ву.

— Чух заканата му! — рече той. — Иска да ви уплаши. Та в паниката си да предприемете нещо, което да му даде някаква нишка за издирването.

— Каква паника! — вдигна рамене Георг. — Защо паника? Та аз наистина нищо не знам. И да ви кажа, все още не мога да повярвам. Такъв джентълмен…