Петър Бобев
Парола „Херострат“ (18)

НАВОДНЕНИЕТО

Лъжата на Жан Суфло оказа своето въздействие. Веднага след разговора си с него Георг Крумов взе решението си. Не се обади на инспектор Колуел, а грабна кафеза с цикадите, които вече бе успял да зарази с получения нов вируид антагонист на стария, и изтича до речното пристанище, където Намури с новата си моторница припечелваше прехраната си с превоз на пътници до отсрещния бряг.

Щеше да наеме всеки лодкар, който беше готов за отплаване.

За щастие откри самия Намури.

Скочи в лодката, обади му какви са намеренията му и се отпусна поуспокоен на седалката. Досега всичко бе преминало благополучно.

Намури запали мотора и лодката се понесе срещу течението.

Крумов се оглеждаше все пак боязливо и си мислеше:

Вярно ли беше това, което му подметна онзи злодей? Възможно ли беше самият инспектор да е участвал в кражбата на първия вируид? Под прикритието на блюстител на закона. И оттогава той да го е следил, разчитайки на наивността му. Та нали Георг му даваше всички сведения за хода на проучванията си? Та нали за всяка своя постъпка търсеше неговия съвет и защита?

Този път като че ли бе успял да го надхитри.

Той се обърна към лодкаря:

— Заплашва ме нова опасност.

— Каква?

— По-право не мен, а откритието ми.

— Кой?

— Онзи, същият! Трябва да го преварим! Да пръснем насекомите!

Намури разбра.

— Къде точно?

— Няма значение. Важното е да бъде на границата между още здравите дървета и съхнещите. Да запазим здравите, да излекуваме заразените.

— Добре! — отсече Намури и придаде още газ.

Моторницата едва си проправяше път сред прииждащите откъм вътрешността на острова лодки и салове с бежанци. Сред плаващите подути трупове на животни и хора, на изкоренени дървета.

Тук бреговете все още бяха такива, каквито ги знаеше, бухнали в зеленина. Само тук-там, колкото се отиваше по-нагоре, се мяркаха вече посърнали или напълно пожълтели дървета.

Все по-често и по-често.

Георг Крумов продължаваше да размисля. Ако разполагаше с хеликоптер, вече отдавна да бе свършил работата си. Но как да поиска? Та нали Колуел веднага щеше да разбере?

Трябваше да се примири с това, за сегашното му нетърпение, мудно пътуване.

Щеше да пусне цикадите от кафеза на няколко места. Да обхванат по-голяма площ. Да заразят, но вече не с болест, а със здраве колкото може повече растения.

После щеше да се върне и ако никой не му попречеше, щеше да произведе още по-големи количества насекоми заразоносители. За да ги пръсне по всички краища на страната, да създаде санитарен пояс пред все още незасегнатата флора.

То се знае, не разчиташе единствено на своите цикади. Разчиташе повече на всички смучещи и гризящи насекоми и животни. Тези, които пуснеше сега, щяха да послужат само като пионери, положили началото на оздравителния процес.

Внезапно водата пред лодката завря, кипна в разплискана мътна пяна. И сред нея, сред водните пръски и пенестите парцали се мернаха телата на два вкопчани в яростна схватка крокодила. Бронираните туловища се блъскаха с трясък, трионените опашки шибаха яростно водата, а огромните зъбати челюсти, вплетени в булдожка захапка, в настървението си къртеха взаимно огромните си жълти зъбища.

Друга подобна битка пламна на стотина метра вляво. Там като че ли се бяха сграбчили три чудовища, без да се разбере кой срещу кого се бие. Плясък, водни плиски, концентрични вълни, пъплещи по повърхността, кървава пяна.

Ето, още една битка!

Какво ставаше?

Всъщност не беше нужно особено прозрение, за да се разбере това. Бягащите крокодили от горните течения на реките, които вече пресъхваха, опитваха да намерят нови места за заселване, нови територии за ловуване и размножаване. А заварените съвсем не мислеха да отстъпят правата си мирно, без съпротива.

Хеле, най-сетне като че ли достигнаха целта си.

Брегът беше заприличал на фантастична мозайка от всички преливи между яркозеленото, през виолетовото, оранжевото, червеното, до жълтото и кафявото.

Фантастична, по-право зловеща мозайка!

Предвестник на настъпващата смърт.

Улисан, почти хипнотизиран от своята цел, Крумов не видя, по-право видя, ала не осъзна видяното.

По небосклона бяха изпълзели огромни грамади от зловещо почернели буреносни облаци. Пък и то по тези места не беше нещо необичайно. Напоследък, не тъй често като преди, но все пак почти всекидневно се изливаха обичайните за този район тропически дъждове.

Сега по-важно, по-важно разбира се от някакъв си дъжд, беше да разсели донесените в кафеза цикади.

Само туй! Цикадите!

„Имунизацията“ — както я бе кръстил за по-голяма образност.

Лодката зави към ниския бряг, носът й зари в тинята. И двамата скочиха в плитчината. Намури се пресегна да завърже лодката си в изпречилия се напреде му кокилест корен, а Крумов излезе на сухото.

Огледа се внимателно.

Все пак трябваше да подбере подходящо място. Да не е до съвсем здрави дървета, защото това ще забави разпространението на цикадите към заразените, но в същото време да не е при изсъхнали, където пък може да умрат от глад, преди да намерят сочни листа.

По реката продължаваха да се източват керваните с бежанци.

Те не бяха опасни, ако хората вътре не са съвсем прегладнели, та да не устоят на изкушението да позаситят глада си с месото на двама безоръжни хора.

В последния момент видя полицейския катер, който се бе промъкнал незабелязано през навалицата и приближаваше към вързаната лодка на Намури.

— Полиция! — извика стреснат Георг Крумов.

И тикна клетката в ръцете на другаря си.

— Бягай! И когато се отдалечиш достатъчно, отвори вратичката! Пусни ги на няколко места!

А той остана. За всеки случай. Може да е грешка. Пък ако не е, да ги забави, да даде време на папуаса за изпълнение на поставената му задача.

Дали беше самият Колуел?

Ако беше той, щеше да го наругае, пък после да става каквото ще.

Полицейският катер опря в брега. Някой отвътре извика:

— Стой! Не мърдай!

Но видял, че папуасът се стрелна като змия в шубрака, изкрещя:

— Огън!

Един автомат изграка зловещо.

Но откъм гората не се чу нищо. Ни вик, ни стон.

Какво ли беше станало? Убили ли го бяха мигновено?

Полицаят, който викаше, скочи на сухо.

— Къде е онзи… Оная къдрава маймуна…

Крумов стоеше втрещен. Потресен.

Не мислеше за друго, забравил беше себе си. Какво ставаше с Намури? Какво ставаше с клетката на цикадите?

Едва сега забеляза — не беше инспектор Колуел.

Друг беше.

Но кой? Откъде го познаваше?

И се сети изведнъж:

— Алфонсо!

Беше похитителят му. Тогава. С хеликоптера.

Алфонсо не му отговори. А изкрещя на съучастниците си:

— Бързо, в гората! Настигнете го! — И додаде: — Жив или мъртъв!

Чак тогава се извъртя към учения и без да отклонява от гърдите му дулото на пистолета си, отвърна рязко:

— Стари познати, нали? Не се забравят…

Крумов не можеше да скрие удивлението си:

— Не загинахте ли тогава?

— Бог ме запази — отвърна ехидно бандитът, — та за щастие отново да се срещнем.

Не можа да се доизкаже. Страхотен блясък ги ослепи, разтърсващ гръм ги оглуши.

В следния миг удареното от мълнията сухо дърво, пламнало изведнъж като факла, се строполи с грохот на няколко метра от двамата. При падането му една вейка шибна Алфонсо по главата. Зашемети го.

Георг Крумов понечи да се възползва от тази щастлива случайност.

Хукна към брега, към лодката на Намури.

Но насреща му изскочи от храстите един от завръщащите се бандити. Препречи му пътя.

Крумов се втурна в обратна посока.

Ей в този миг плисна дъждът.

„Плисна“ беше съвсем слаба дума, която да изрази станалото.

Небето отгоре сякаш се раздра като исполински мях, от който върху земята се срина цял потоп от вода.

С такава сила, че го повали в образувалата се начаса кална локва.

Но ученият не се отказа Продължи пълзешком да се примъква към лодката си.

И сякаш вече не пълзеше, а плуваше в някаква лепкава смес от тиня и вода.

В това време се бе опомнил и Алфонсо. Бе разбрал какво става. Бе се спуснал и той подир беглеца. И той по същия начин — с пълзене, с плуване, с валяне в бълбукащата мътилка.

А водните преспи продължаваха да се сриват отгоре им.

Достигна беглеца, докопа с яките си пръсти глезена му.

Спря го. От другата страна допълзя и вторият бандит. Той хвана ръката на учения. Двамата го затътриха обратно, по-далеч от реката.

Намъкнаха го в образуваната от сплитането на дъсковидните корени на фикуса дървена пещера. На сушина.

Никой нищо не казваше. Крумов се бореше с всички сили да се отскубне от здравите им ръце, а те, също тъй мълчаливи, със стиснати зъби, опитваха да го обезвредят.

А стихията не преставаше. Гръмотевиците се редуваха сякаш без прекъсване. Една оглушителна канонада. Същински артилерийски баражен огън. Въпреки нависналите черни облаци, впрочем невидими оттук, светът навън пламтеше в синкави и червени блясъци. Рок-концерт на исполини.

Дъждът, пороят, водопадът не секваше. Напротив, като че ли се усилваше, ако можеше някой да си представи, че не това е пределът му. Треперещи завеси от гигантски оловни ресни шибаха по земята, всъщност по надигналите се огромни локви, и ги превръщаха в кипнали кални вулкани.

Хората дишаха учестено. Задушаваха се. Защото това впрочем вече не беше въздух, а плътна водна пара, все едно рядка вода, от която не се задушаваха, а направо се давеха.

В уплашеното съзнание на Крумов, а дали можеше в този ужас да си помисли за съзнание, се мяркаха раздробени хрумвания, спомени — хаос от представи и откъслечни думи.

По-страшно… От… Това… Не можеше… Да си представи…

Ясно… От обезлесената земя… Няма я гората… Която да попие…

Нямаше… По-страшно…

Оказа се, че има!

Не го чуха. Че как можеше да се чуе нещо в този адски рев?

Усетиха го.

През отвора на дървената им пещера нахлу като срината от страшен земетръс скала водата. Блъсна ги, превъртя ги, запремята ги, като ги тласкаше в стените.

Крумов нямаше време да осъзнава какво е станало, нямаше време да вземе решение. Вместо съзнанието рефлексите му поеха управлението на натъртеното тяло.

Ръцете му сами се размятаха, пръстите му сами, без негово участие, опипаха стените, налучкаха отвора, краката му сами дадоха нужния тласък.

И тялото му излетя навън, повлечено начаса от внезапно връхлетялото наводнение.

Главата му успя да се подаде над повърхността. А то каква повърхност? Нещо средно между въздух и безредни водни пръски. И мътна пяна.

Но все пак в тази смес имаше въздух. Той го пое жадно. Втори път. Трети…

Опомняше се. Съзнанието му се връщаше на мястото си.

Очите му почваха да се ориентират в обстановката, мозъкът — да преценява.

Ръцете и краката му работеха лудо в борбата да го задържат над клокочещата и мятаща се на всички страни водна стихия, да го предпазят от сблъсък с някой изпречил се насреща му дънер.

Не успяха.

И това може би беше благосклонната усмивка на съдбата.

Когато след удара Крумов се опомни, се видя метнат, провиснал по корем като дрипа върху един напречен клон.

А водата досами него продължаваше да го облива с мътните си струи.

Най-сетне той си даде сметка какво е станало. И какво може да последва.

Водата да се надигне още повече. И да го повлече отново в неудържимия си бяс.

С нечовешки усилия той успя да се извърти, да обкрачи клона и да запълзи по него към дънера. Клонът беше грапав. Облепен с плесени и гъби. Хлъзгав. Обливан от дъжда.

Крумов най-сетне достигна стъблото. Изправи се. Обгърна го с ръце.

Вече беше на по-сигурно.

Но не за дълго.

Наводнението набъбваше. Вече заливаше глезените му. Скоро коленете му. Сетне — и бедрата.

Повече не можеше да остане.

Човекът, забравил кой е, забравил дали е човек, или животно, едно от тези, които преминаваха под него, повлечени от пороя, борещи се с него или вече премятащи се трупове, затърси трескаво с опипващи ръце нова опора.

И напипа по-горния клон.

Отде се намериха в него толкова сили?

Ето, успя да се покатери върху му.

Но не се задържа. Продължи още по-нагоре. И още.

Най-сетне се спря.

Смяташе се на сигурно. Смяташе, че водата няма да го догони и тук.

Сгърчи се в тройния чатал на дървото, откъдето дори ако изгубеше съзнание, нямаше да падне. Опита се да си даде сметка какво става.

Ясно, поне засега изглеждаше, че се бе спасил.

От най-страшното.

Но какво го очакваше още? Бурята продължаваше да беснее. Вода отдолу, вода отгоре, отстрани, отвред!

И мълнии. Мълнии подир мълнии.

Докога щеше да продължи това?

И какво щеше да прави, след като стихията утихнеше?

Тогава чак се сети. А уж то беше най-важното.

Цикадите!

Кафезът с цикадите! И Намури, който трябваше да ги освободи.

Дали бе успял да ги пусне, или те бяха потънали, отвлечени с кафеза от водата?

Какво бе станало с Намури?

Какво бе станало и с бандитите?