Петър Бобев
Парола „Херострат“ (21)

ЧАСЪТ НА ОТМЪЩЕНИЕТО

И този път му се бе разминало.

И този път както винаги досега.

Откак се помнеше, все се бе опазвал от къде-къде по-големи опасности, та сега ли нямаше да се оправи?

Него ли, родения и израслия сред смъртни заплахи, щяха да уплашат някакви си гущери? Та били три-четири метра дълги.

Не се срещаше за пръв път с такива като тях. В родината си по едно време бе изкарвал прехраната си с контрабанда на каймански кожи. Всъщност с какво ли не се бе занимавал?

При многобройните си операции тук, на острова, бе имал многократни възможности да опознае и тукашните крокодили.

Наистина, по-едри и по-кръвожадни. Но все пак — гущери…

Известно му беше колко са пъргави. Но — във водата. Там не би посмял да мери сили с тях. На сушата обаче положението беше по-различно, на сушата смяташе себе си за по-пъргав. На туй отгоре — безсъмнено по-съобразителен.

При това — въоръжен.

С достатъчно предимства.

Алфонсо бе изстрелял два куршума в устата на най-близкия крокодил, който вече раззинваше челюсти да го захапе, и използувайки моментното му стъписване от неочакваната съпротива, с един скок се бе метнал на гърба му. Оттам — на съседния гръб. После — на третия, четвъртия.

И най-добрият акробат би завидял на еквилибристиката му, посредством която бе успял да използва като трамплини тичащите и подскачащи, бронирани с едри плочи туловища.

От един жив трамплин на друг, от третия — на четвърти.

И се бе озовал извън ръмжащата, тракаща и щракаща с челюсти настървена глутница, наподобила жива лавина от брони, мускули и зъби.

Не се бе застоял, разбира се, та да се наслаждава на успеха си.

Макар че повечето хищници се бяха струпали върху неуспелия да се отърве негов съучастник, заръфали го яростно от всички страни, без да обръщат повече внимание на беглеца, той отново трябваше да бяга.

Защото два крокодила, от ариергарда, не успели да се включат в пиршеството на по-пъргавите си сродници, се бяха втурнали подире му.

А колкото и да изглежда тромав на сушата, крокодилът може да пробяга известно разстояние върху късите си лапи със скоростта на кон. И да настигне бягащ човек.

Алфонсо знаеше и това. Затова се бе обърнал. И бе отправил още един куршум в главата на най-близкия си преследвач.

Късметът му, а може би и умението му да борави с пистолета, и този път си бе казал думата.

Прострелял го бе в окото.

Крокодилът бе изревал от болка. Бе се застоял за миг.

А в този миг досами него бе преминал вторият му сродник. И като не бе могъл да осъзнае кой му бе причинил тази болка, с едно щракване на челюстите си раненият бе докопал задната лапа на съседа си. Бе спрял устрема му.

И бе позволил на човека да вземе преднина.

Алфонсо дори не се бе обърнал да види как се разви избухналата свада между глупавите чудовища.

А с всички сили бе продължил да тича към захвърлената сред клоните своя лодка.

Не бе помислил да се занимава повече с изчезналия в гъсталаците папуас.

А може би нямаше нужда да го гони.

Невероятно му изглеждаше да е останал незасегнат от ожесточената стрелба при преследването му. И навярно умираше някъде от изтичащата си кръв, или пък продължаващите да прииждат откъм планината крокодили вече му бяха видели сметката.

Сега най-важното беше да спасява себе си.

Изглежда, от всички единствен бе оцелял той.

Наводнението бе издавило съучастниците му, а ведно с тях — и доскорошния му пленник.

Нима щеше да се остави да загине така мърцина, да напълни търбусите на някакви примитивни чудовища тъкмо когато се намираше на стотина крачки от спасението?

Накрая я бе видял.

Висеше на същото място така, с вирнат кил, съвсем неуместно сред дървесните клони.

Колко много усилия му беше струвало спускането й на земята! Особено докато освободи омотания в лиани винт.

А тъкмо това като че ли бе улеснило най-много задачата му. Защото с помощта на тази лиана бе успял да спусне лодката долу, без да я натроши.

Бе я обърнал отново в естественото й положение и я бе привлякъл към реката. Този път тинята помогна. Ако не беше тя, ако не облекчаваше хлъзгането на тежкото дървено дъно, по суха земя надали щеше да успее. Особено така, почти изгубил сили.

Най-сетне я бе избутал във водата, бе скочил в нея и се бе проснал изнемощял върху пейката.

Когато се бе свестил, беше видял, че моторницата му се носи по течението неуправляема, обърнала се с кърмата напред.

Той се бе надигнал, бе хванал стартера, бе опитал да запали.

Напразно!

Нещо бе станало. Дали бе изтекъл бензинът, дали се бяха намокрили свещите, или карбураторът се бе напълнил с вода?

Но каквото и да беше, важното беше само това, че моторът не работеше.

Оставаше му да разчита на веслата.

И той се бе заловил за тях.

Нямаше избор. Ако не стигнеше до населено място, или той щеше да умре от глад, или щеше да утоли глада на други: на крокодили или канибали.

Бе чул бученето на хеликоптер. По навик бе предпочел да се притули до брега. Оказа се, че предпазливостта му е основателна. През рехавата шума разпозна полицейски самолет. Навярно тръгнал за Крумов. Нека търси! Ако намери нещо, то ще бъдат или трупове, или оглозгани от крокодилите кокалаци.

А наоколо реката гъмжеше от тези противни твари. Нима са били толкова много в тази страна?

Сякаш изпуснати от Ада.

Плуваха като живи дънери напред-назад, едни се биеха настървено, други се опитваха да захапят борда на лодката, та се налагаше да ги удря здраво по носовете с бухалката на веслото, за да ги прогони.

Така, почти без спиране, за два дни се бе добрал до най-близкото селище на дървари с малко пристанище.

Там се бе нахранил до насита. Бе сменил мотора и бе продължил.

И ето, най-после се бе прибрал у дома.

Оставаше му само да докладва за станалото. После да се просне в леглото и да заспи.

Да спи поне три дни!

Превари го сигналът на радиовидеофона.

Вдигна слушалката. Знаеше, че другият отсреща го вижда, а той отсам не може. И това страшно го дразнеше.

Но нямаше как — така беше наредено.

И чу познатия метален глас:

— Слушаш ли? Слушаш ли?

— Да! — отвърна Алфонсо. — Току-що се връщам от джунглата. Гоних го. Но наводнение издави всички. Оцелях само аз.

Онзи го прекъсна.

— Сега това не ме интересува! Положението е друго. Сериозно!

— Слушам! — по навик рече Алфонсо.

— Пак съм в капан! Домът ми е обграден. Трябва пак старият номер!

— Разбирам!

— Ти ще проследиш събитията! Идвай веднага! И отново — на третия ден операция „Възкресението на Лазар“!

Гласът отсреща отсече:

— Край! Онези разбиват вратата.

И прекъсна връзката.

Алфонсо стоеше слисан. Каква стана тя? Целият му труд, цялото му блъскане из джунглата, загубата на помощниците — всичко се оказваше напразно.

Шефът отново бе сгащен от ченгетата. И както изглежда, нахлули през разкъртената врата, те го бяха арестували.

А той навярно вече се бе преобразил на жив мъртвец.

За да им се изплъзне пак от ръцете.

Със стария фокус.

Щеше…

Ако му помогнеше Алфонсо. Единствен Алфонсо беше посветен в тази тайна. Единствен той знаеше как да го измъкне от гроба и как да го върне отново към живот.

Такава беше сега задачата му. Да проследи къде ще го погребат. И да свърши останалата работа. А подир това да го пренесе другаде, в друга страна, под друго име.

И новото му име, и новата страна, и новата обстановка бяха запечатани в паметта му от дългото повтаряне.

Всичко зависеше сега от него.

Само той можеше да помогне.

Всемогъщият господар, от когото трепереха стотиците му агенти, зависеше изцяло от Алфонсо.

Разчиташе на Алфонсо.

Но Алфонсо вече мислеше друго. Вече не искаше да бъде роб.

Дотегнало му бе сегашното сляпо покорство.

От него сега зависеше всичко — и свободата, и богатството му, и цялото му бъдеще.

Вече го нямаше някогашното послушание. Този път Алфонсо не мислеше да се подчини!

Не и не!

Нямаше да предприеме нищо. С бездействие, без да си мръдне дори пръста, без да си мърси повече ръцете, щеше да се отърве от робията.

Имаше достатъчно пари в банката.

Не му трябваха повече.

Сега му се налагаше само едно — да си обира по-скоро крушите. Не се знае как ченгетата се бяха добрали до шефа. И дали покрай него не са понаучили нещичко и за помагачите му.

А това значеше да изчезне и той!

Незабавно!