Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
hammster (2009)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране
Петър Копанов

Издание:

Петър Бобев. Парола „Херострат“

ИК „Христо Ботев“, София, 1995

Редактор: Петя Димитрова

Художник: Марта Левчева

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN 954-445-235-4

История

  1. — Добавяне

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО

Захвърлиха го в същата колиба. Само че този път без никакво уважение. Омотан с въжета от ръцете до краката. Захвърлиха го, все едно непотребен вързоп.

И го оставиха сам.

Намури вече не се съмняваше — всичко това не предвещаваше нищо добро.

Никой не се отнася така с тачен гост.

Всъщност той не искаше от тях почит, искаше само едно — свобода.

А те тъкмо от това го бяха лишили.

Не се съмняваше — така се връзва само враг. А всеки враг у папуасите може да очаква една-единствена участ.

Знаеше какъв отговор ще получи, ала въпреки това искаше да попита. С друг не можеше да разговаря. Само с Увайзо.

И той почна да вика. Нали устата му не беше запушена.

— Увайзо! Увайзо! Увайзо!

Най-сетне повиканият се появи на входа.

Намури едва го изчака да влезе, и го посрещна с най-важния въпрос:

— Какво ще правите с мен?

Увайзо се поколеба.

— Пури-пури ще каже.

— Защо ме вързахте?

Увайзо пак позабави отговора си:

— Да не бягаш.

Намури трябваше най-сетне да издума всичко, което бе премислял:

— Кажи защо ме отвлякохте? Защо ме гонихте? Защо ме вързахте?

Увайзо:

— Така трябва! Така казва пури-пури. Да не мрат прасетата, трябва талисман. Ето талисман — Намури!

— Ама прасетата пак мрат.

— Да, мрат. И не само те. Нощес умряха едно дете и един старец.

Намури вече не се съмняваше в ориста си. Млъкна примирен.

А Увайзо се доизказа:

— Намури направи лоша магия. Направи хората болни. Да мрат като прасетата.

— Увайзо, ти знаеш, че това не е вярно.

— Пури-пури казва така.

Значи е вярно.

И тръгна да излиза. Намури го спря:

— Къде беше досега, Увайзо?

— Подготвях празненството за момчетата — отвърна той. — Да станат мъже. — После добави тъжно: — Сега няма празненство. Няма прасета за ядене. Няма здрави момчета за изпитание. Целият род печален.

Повече не се обърна. Излезе.

Намури всъщност нямаше за какво повече да го пита. Всичко беше толкова ясно.

Не биваше да се надява на милост.

Няма по-тежка вина от тази — черна магия.

Той беше папуас. И го знаеше. Но и като папуас не биваше да издаде страха, който бе сковал сърцето му. Можеше да понесе несправедливата им омраза, не можеше да понесе презрението.

Ако покажеше малодушие.

Нали затова всеки младеж преминава през най-жестоките изпитания, за да докаже, че е непоколебим.

Той — също.

Спомняше си го, като че ли е било вчера. А как да не го помни?

Първото изпитание беше сам, с усукана остра трева, да си пробие дупка в хрущялната преграда на носа, където се пъхат бамбукови клечки, перата и другите украшения.

После го накараха да натика през хранопровода си прегъната на две жилава пръчка, докато стигне стомаха и почне да повръща слуз и кръв.

А накрая, вече съвсем обезсилен, трябваше да премине през тълпата от жени, които го удряха с каквото им попадне: тояги, камъни, копачки.

Оцеля. Който не издържи, по-добре. Родът не се нуждае от страхливи или хилави мъже.

Селото беше притихнало. Нямаше я обичайната гълчава. Не дигаха врява децата, не излайваха кучетата, не кудкудякаха кокошките. Само глухи стонове. Стенеха умиращите прасета; стенеха, бълнуваха в треската си заболелите хора.

А извън селото джунглата продължаваше своя живот, сякаш нищо не е станало. Призивно къткаха гълъби, като зли духове се кикотеха птици носорози, програкваха хрипливо райски птици, надвикваха се оглушително папагали.

Джунглата не се интересуваше от мъките на болните хора и от страха на обречения.

Когато късчето небе, което прозираше през отвора на колибата, взе да почервенява, вътре влязоха трима души начело с магьосника. И мълчаливо, без да издадат ни звук, подчинени само на безмълвните му знаци, намацаха пленника си с бяла глина. От главата до петите.

И излязоха. Пак го оставиха сам.

Мракът отново заля света. Причерня и светлият доскоро отвор на колибата. Други шумове взеха да долитат от гората. Записукаха кускуси, заврещяха тръгнали на лов за плодове летящи кучета, изфуча дървесно кенгуро, захапало пърхаща в ужас птичка, закрякаха дървесни жаби, заскърцаха щурци, зажужаха бръмбари, досадно записукаха москити, като че ли в колибата повече, отколкото навън.

Всяко зло за добро! Той се усмихна горчиво. Бялата глина, цветът на смъртта, поне го предпазваше от техните ужилвания. А в селото, от колибите продължаваха да се носят мъчителните стонове на мятащите се в огън нещастници.

Намури лежеше, скован от въжетата. И мислеше, мислеше. Макар и напълно уверен, че няма никаква полза от това мислене. Че трябва да затъпее, ако иска да остане мъж. Поне да се покаже пред убийците си като мъж.

Бяла глина! Цветът на смъртта!

Така намазват осъдените на смърт.

Вече нямаше никакво съмнение.

Щяха да го убият, щяха да го изядат, за да омилостивят злите сили. Разгневените духове искат човешка жертва.

Кой можеше да му помогне?

Само не и човек!

Кой?

Духовете на прадедите ли?

Ами че те отдавна са му обърнали гръб. Не го смятат за свой потомък. Целият свят, всичко, което става в него, е подчинено на свръхестествените сили. С огромна власт, но безлична, без име, без образ. Някакво излъчване — манна от духовете на прадедите. Оттам идва и доброто, и злото.

Те искат жертвоприношение. А как да ги омилостиви той така, вързан, като нямаше ни прасе, ни кокошка дори?

Не, не биваше да очаква помощ от тях!

Тогава?

Защо не от Христос? Нали бе ходил на училище при мисионерите, които го научиха да чете? И които непрекъснато му втълпяваха вярата във всемогъщия Бог.

А той още там, без да се издава, не можеше да повярва в басните им. Щом като е толкова всемогъщ, защо се е оставил да го убият?

Той себе си не успял да опази, та другите ли?

В тази борба между старите вярвания и натрапваната нова религия неусетно се зараждаше нещо средно. Няма защо да се боиш от смъртта. Защото всички умрели папуаси ще възкръснат и на небето ще получат бяла кожа. А белите хора наоколо всъщност са възкръснали папуаси. Затова богатствата са в техни ръце, затова цялата власт е в техни ръце. Знаят някаква магия.

Но къде да намеря сега бял човек, та да помогне с мощната си магия?

В такива убийствено мъчителни мисли изкара нощта.

На разсъмване пред колибата му се струпаха малцината жители, които все още се държаха на крака. Двамина влязоха при него и го развързаха, след което го изтикаха навън, като го подпираха под мишниците, докато се размърдат скованите му от обездвижването крака.

Сред тълпата от въоръжени с лъкове мъже и жени с тояги се беше изпъчил магьосникът, пури-пури, още по-тържествено нагизден. Наметнат с кожа от питон, със забучени в отворите на черепа върху главата му черни пера от казуар, бели — от какаду, и пъстри — от райска птица. В плетения му пояс от тънки лиани беше окачен бамбуков нож, а в ръката си държеше ритуалния дървен тризъбец.

Тризъбецът служи само за човешко месо.

Пури-пури каза нещо и посочи с ръка напред.

Барабанът забумтя. Барабан от сагово дърво с изстъргана вътрешност, върху който беше опъната кожа от варан.

Множеството заприглася монотонно с хрипливи, носови гласове.

И пое по пътеката. Пак към реката.

Поведоха и осъдения в средата на процесията, точно зад магьосника.

Все така — с бумтежа на барабана и зловещия припев на тълпата.

Слънцето вече се бе издигнало високо, когато се измъкнаха от зеления тунел в джунглата.

Насреща блесна реката, оградена с двете нависнали стени от листа. Лилии, тръстики, пандануси, палми, евкалипти — всичко омотано с лиани, роголистна папрат, епифити, нацъфтели орхидеи. Така че под тях едва се провиждаше решетката от разкривените въздушни и кокилести корени.

Подплашени от хората, се разлетяха безредно пеликани, фламинга, жерави, патици, змиешийки. Зацамбуркаха във водата жаби, изхлузиха се от брега и заплуваха големи и малки водни змии и костенурки.

Изправиха Намури до самия бряг с гръб към реката. А насреща му се разположи в полукръг настръхналият замълчал кортеж. Отпред — мъжете с дългите лъкове, отзад жените, още по-освирепели от тях.

До замръзналия като статуя магьосник застана Увайзо.

— Намури! — рече той. — Ти знаеш какво те очаква.

Намури вирна глава.

— Не знам!

— Осъден си. За лошата магия. Който прави лоша магия, умира. Знаеш ли?

— Знам.

— Законът на прадедите нарежда. За лоша магия — Намури да умре. И народът на Увайзо да го направи каи-каи.

Намури беше папуас. Беше някогашен воин. Беше минал през обряда на инициацията.

И се изпъчи.

— Добре! Какво чакате?

Увайзо се обърна към пури-пури. Размениха някакви думи.

После продължи:

— Белите не дават да правим каи-каи хора. Хващат. Вкарват в каменни колиби с железни пръти на вратите. Хранят добре, не искат да работиш. Само че не пускат да излезеш. Трябва да стоиш там, докато те решат. Тяхна магия.

Така беше, белите бяха забранили човекоядството. Под каквато и да е форма. Наказваха със затвор.

От кашлиците на околните думите не се чуваха добре. Затова Увайзо надигна глас:

— Тогава пури-пури реши друго. Понякога така са правили и прадедите.

И посочи с пръст реката:

— Изпитание!

Намури го гледаше неразбиращ.

— Намури ще влезе във водата! Ще премине по брода до другия бряг! Ако не е виновен, ще стигне дотам. И може да си ходи.

Пак замълча, обърнал се към магьосника в очакване на новата му заповед.

И като видя рязко вдигната му ръка, извиси заповедно глас:

— Тръгвай! Изпитанието започва!

Намури все не можеше да разбере този странен обрат на събитията. И стоеше като вкопан в земята. Какво ли означаваше това?

— Тръгвай! — повтори Увайзо. — Иначе…

Не се доизказа. Беше ясно какво ще последва. Мъжете поставиха стрелите, опънаха докрай тетивите.

Намури продължаваше да се колебае. Нали тъкмо тук предната вечер го нападна големият крокодил?

Но нямаше какво да стори. Забелязваше, че пури-пури всеки миг може да даде заповедта си за стрелба. Затова се обърна безмълвно (убеден, че всякаква молба за милост е излишна) и нагази. До глезените, до коленете, до пояса.

Наистина беше брод. Дълбочината остана все такава.

И той продължи все по-самоуверено.

Още десетина крачки.

И изведнъж усети как пясъкът под нозете му почва да се свлича, подронван от течението.

И додето се усети, се озова във вира, който започваше след плитчината.

Естествено, не се уплаши. За разлика от съплеменниците си той умееше да плува.

И заплува.

За кратко само обърна глава към изостаналия зад него бряг. И мерна стъписаните там папуаси, останали с отворени уста при вида на това чудо — човек да не потъне в дълбокото.

Изглежда, бяха забравили лъковете и стрелите.

Намури продължи да плува към отсрещния бряг, като преценяваше само къде е по-удобно да излезе, на по-достъпно място, неоплетено толкова гъсто от плетеницата на корените.

Вече си бе избрал подходяща тясна пясъчна площадка, от която почваше някакъв нисък проход през зеленината. Може би, пътека на горски свини.

Как го чу?

От останалия зад него бряг Увайзо викаше с все гърло:

— Пук-пук! Крокодил! Пук-пук!

Като че ли сърцето му се преметна.

Намури се извърна назад.

И видя.

Подире му пореха речната повърхност четири едри брадавици: две ноздри отпред и две вторачени очи зад тях.

Обезумял от ужас, той размаха лудо ръце.

А не можеше да се сдържи да не погледне още веднъж.

Знаеше, човек не може да избяга от крокодила. Във водата. Наистина го настигаше. И уверен вече в сполуката си, беше подал глава над водата.

Каква глава! Какво главище!

Покрито с рогови плочи като напечена тиня.

А мордата му? Сякаш се усмихваше. Някаква тъпа, зловеща усмивка.

Почти до него!

Не, нямаше надежда за спасение!

Толкова…

Проклятието на пури-пури го бе настигнало.