Петър Бобев
Парола „Херострат“ (5)

ЗОМБИ

Доктор Жан Суфло не беше умрял.

Дори не бе и помислял да умира.

И все пак като че ли би било по-добре да беше мъртъв. Защото това положение, в което се намираше, живот ли беше?

Все едно труп! Един мислещ труп!

С парализирани дясна ръка и крак, в инвалидна количка, макар и автоматизирана, и на всичкото отгоре — ням.

Чува, но не може да отговори.

Мислеше се по-силен, отколкото е бил. Мислеше, че е изучил до най-малката тънкост действието на отровата, а се оказа, че и тук се бе излъгал.

Не бе изчислил точно нужната доза. Толкова пъти я бе проверявал върху другите. И…

Научил бе всички подробности там, в родния остров, на Хаити. Роден в семейството на креоли, бе се възползвал от възможностите си да получи солидно образование.

Още от дете бе мечтал да прави добро. В католическия пансион бе обзет от неудържимия порив да се посвети на вярата. Да стане светец. Да прави само благодеяния на хората. С възмъжаването си предпочете другото. Стана лекар. Но все със същия порив — човеколюбието.

Помагаше, доколкото му позволяваха силите и познанията, на всекиго, който потърсеше помощта му. И с хонорар, и безплатно. На бедни и богати, на бели и черни.

Както винаги, и този път случайността тикна в ръцете му най-голямата му мощ. Нали това е модерният сега закон за неопределеността?

Точно пред неговата кола се сблъскаха два движещи се насреща автомобила. Той скочи и изтича на помощ.

Само единият беше пострадал сериозно. Силен, добре облечен, добре гледан негър.

В безсъзнание.

Доктор Суфло го прегледа набързо. И установи причината. При сблъсъка се бе пукнал черепът и една частица кост беше хлътнала навътре, беше притиснала мозъка.

Нямаше време да го извози до болница.

С тази рана човекът щеше да умре само след минута.

Опитният лекар взе веднага решението си.

Не разполагаше с хирургически инструменти. Затова му се наложи да използва джобното си ножче. Избърса го със спирт, сряза кожата, изчопли костицата и я нагласи на мястото й. После превърза раната с бинт от санитарния си пакет. С помощта на останалите почти непострадали хора го натовари в колата си и с най-голяма скорост го откара в болницата.

На другия ден отиде да го види.

Намери го в пълно съзнание. Усмихнат, разговорлив.

Не можеше да изприказва благодарностите си. Лекарите му казали, че ако не е била онази примитивна намеса там, на мястото на катастрофата, ако не е бил доктор Суфло, той вече е щял да бъде покойник.

Така се създадоха връзките им. Почти приятелски.

Така, в тази дружба, вече излезлият от клиниката пациент постепенно посвети в своята тайна спасителя си.

Една удивителна мистерия, за която Жан Суфло само беше слушал, без да повярва, че е възможна.

Пренесена отдавна с чернокожите роби от далечната им африканска родина на новата им родина Хаити.

Доктор Суфло отначало съвсем не замисляше да приложи на дело новото си знание. Прекалено зловещо му изглеждаше, напълно противоречеше на лекарското му призвание.

Докато дойде обвинението.

Убеден беше, че всеки човек има право сам да определи деня и часа на смъртта си. Но повечето от колегите му отричаха евтаназията. Обвиниха го, че се бе вслушал в молбите на деветима безнадеждно болни да прекрати страданията им. А той само бе изпълнил желанията им. Сърцето му не можеше да понесе вида на излишно понасяните от тях болки и мъки.

Това провали кариерата му. Дори стана дума за съдебна отговорност. И доктор Суфло биде принуден да напусне родината си.

Запиля се в другия край на света, в Нова Гвинея.

Изборът му не беше съвсем случаен. На този остров живееше чичо му, собственик на мина.

Но и тук мекосърдечието промени начина му на мислене.

Промени живота му.

Намери го в един ужасен момент. При автомобилна катастрофа загинали жена му и двете му деца. Той направил опит да се самоубие. Но го измъкнали от смъртта. За негово нещастие. Племенникът го намери в това състояние на духа. Отчаян до полуда. Жан Суфло не можеше да понася чуждата мъка. Трябваше да го изскубне от ноктите й. Но не с евтаназия! Не!

Тогава за първи път се сети за хаитянина.

Беше „виду“ — магьосник, владеещ и бялата, и черната магия.

Най-голямата му сила беше тази, която бе предал на Жан Суфло. Наричат я „зомби“ — тайната на мнимия мъртвец.

И племенникът реши да я приложи над чичо си, да го избави от непосилната болка.

Вместо обикновения чай му даде да изпие една чаша от питието на „виду“.

И само след час чичо му беше мъртъв. Истинска клинична смърт.

За да заблуди напълно познатите и полицията, Жан Суфло беше оставил до леглото му кутийка с цианкалий. След първия му опит за самоубийство всички приеха, че нещастникът бе направил и втори.

Погребаха го.

На третия ден наследникът му нае двама нехранимайковци и срещу богато за тях заплащане изкопа ковчега. В къщи приложи съживителните процедури. И наистина го съживи.

Но в особено състояние. Жив, но забравил цялото си минало.

Забравил всичко, забравил най-важното — мъката си.

Доктор Суфло му купи разкошна вила на съседния остров, където не го познаваха, и го остави да живее там. В лукс, безгрижен. С прекрасен плувен басейн, с прислуга, с възможности за приятни спортни забавления.

Забрава — това е то щастието!

Заплати за полученото наследство с това, че му осигури забравата.

Направи го „зомби“ — жив мъртвец. Но щастлив.

Истинските „виду“ злоупотребяват с умението си. Те продават „живите мъртъвци“ като безволеви роби на плантации и мини.

А Жан Суфло беше превърнал един отчаян нещастник в безгрижен полумъртвец. Безгрижен като дете.

И другите, които „зомбифицира“, както казваха, трябваше да му благодарят. Алфонсо например спаси от електрическия стол, корееца — от отмъщението на измамен съпруг, италианеца — от вражеската мафия.

Винаги беше правил само добро, по-право, искаше да прави добро.

А с какво му отговори обществото?

С черната си неблагодарност.

С преследване, със заплахи от затвор, от смъртно наказание.

И той почна да го ненавижда.

В сърцето му се загнездваше змийчето на омразата.

И жаждата за мъст.

Беше мечтал да стане благодетел на човечеството, сега ламтеше за друго — отмъстител.

И щеше да го стори!

Трябваше да го стори!

Онзи наивен учен, който не можеше да допусне до какво оръжие се е добрал, щеше да му го даде направо в ръцете.

Суфло бе харчил парите си, за да постигне благополучие за хората. При неуспеха на Георг Крумов неговото откритие щеше да послужи за унищожението им.

Нямаше защо повече да се бави.

Тялото му беше останало напълно без сили, направо дрипа. Но нали разумът му бе на мястото си? Този разум щеше да докаже, че струва повече от най-силното тяло.

Сгреши. Всеки допуска грешка.

Неговата се оказа фатална. Уж беше проверил всичко, бе предвидил и най-дребната подробност, бе го моделирал на компютъра си от началото до края.

Уж беше проучил основно състава и пропорциите.

Особено главната съставка — тетродотоксинът, отровата, която предизвиква честите смъртни случаи в Япония след употребата на рибата фугу.

Тетродотоксинът предизвиква пълна парализа, която придава мъртвешки вид на жертвата. Тази парализа след време изчезва. Ала за беда не такъв се оказа случаят с доктор Жан Суфло. Неговата парализа остана, не пълна, за щастие, но все пак достатъчна да го прикове на легло и да го лиши от дар-слово.

Но нали го спаси от съда? И от онова, което щеше да последва.

Когато полицаите нахлуха във вилата му, той вече бе изпил „питието виду“. А на масичката, за да ги заблуди, беше оставил капсулката с цианкалия, без да се е докосвал до кристалчетата й.

И успя.

А тайнственият Дик О’Нийл, на когото по телефона бе наредил да „подготви подходящо погребение“, беше Алфонсо, зомбифицираният му най-послушен, а се надяваше и най-верен помощник.

В изпълнение на това нареждане, Алфонсо го бе извадил от гроба след три дни и по дадените му преди това указания го бе възвърнал към истинския живот.

Всъщност полуистински.

Веднага го бе пренесъл със самолет отсреща, на континента. Бе му наел една усамотена вила, то се знае, на чуждо име. И го бе снабдил с всичко необходимо за живота на един инвалид.

Доктор Жан Суфло за местното общество и за властите вече представляваше оттеглил се от деловия свят нещастник, жертва на мозъчен инсулт вследствие на преумора.

Наистина предвидлив се оказа той. Защото цялото си имущество освен наследството от чичото беше прехвърлил на сегашното си име. Притежаваше всички необходими документи както за собственост, така и за самоличност, притежаваше и шифъра на банковата сметка.

И най-важното — запазил бе цялата си организация, в която и преди това не знаеха кой е шефът, тъй като получаваха само кодирани нареждания и планове за действия, а възнагражденията за свършената работа се превеждаха направо по чековите сметки.

Всъщност сътрудниците му не се интересуваха от друго — единствено от чековите сметки. Да растат, да не изтъняват.

И то при по-малка опасност. А анонимният им предишен шеф, както и сегашният, успяваха да им осигуряват тази сигурност.

Доктор Суфло доказваше и на дело, че наистина най-важното е разумът, заместил почти изцяло всички умения, които може да има човек със здраво тяло.

Цялата вила беше автоматизирана и роботизирана. Като се започне от управляемата му инвалидна количка, та се свърши с безупречното сервиране на храната, приспособено за обслужване само с лявата ръка.

Прислугата беше сведена до минимум, до тези хора, без които съвсем не можеше да мине един подобен дом.

Особено внимание бе отделено на охраната. На сложните алармени устройства и десетината добре въоръжени телохранители, които естествено не се числяха към организацията му, а за да не будят съмнение, бяха препоръчани от местните полицейски власти.

Това не правеше особено впечатление. Богат човек, пази се. Те другите, не толкова заслужаващи вниманието на престъпния свят, се бяха оградили с пазачи, та какво оставаше за такъв като него?

Когато решеше, доктор Жан Суфло не се колебаеше повече.

Така и сега.

Натисна бутона на количката си и тя го отнесе до разговорния му компютър. Това беше хоби на покойния му чичо — да изобретява. По специалност електронен инженер, между другите си сполуки беше успял да създаде и този компютър, предназначен за неми хора. Като естествено никога не бе допускал, че той ще послужи така добре на племенника му.

Немият трябваше само да натрака на клавиатурата мисълта си и след сложна обработка в електроните схеми написаното се превръщаше в жива реч, предавана от вградения репродуктор.

С това устройство докторът общуваше с прислугата си. Но особено полезно се оказваше то при деловите му връзки. Като за целта го включваше към радиовидеофонния си апарат. От една страна, защото и без това не можеше да разговаря другояче, а от друга — да не бъде идентифициран гласът му при този метален тембър.

Убеден, че в стаята няма никой и че линията не е подслушвана, за която цел съществуваше специална анализираща апаратура, той набра номера на намиращия се на стотици километри оттук Георг Крумов.

В слушалката прозвуча познатият глас:

— Георг Крумов слуша.

Суфло се позабави с въпроса си:

— Ще се учудите ли много, ако ви кажа, че говорите с доктор Жан Суфло?

И чу в слушалката някакво заекване, след което последва рязък отговор:

— Моля, не си правете такива груби шеги!

Суфло тозчас продължи. Да не би онзи оттатък да прекъсне.

— Вярно е, драги Крумов. Наистина говоря аз.

И пак същото:

— Престанете с черния си хумор! Имам достатъчно работа.

— Ами ако ви припомня нещо от последния ни диалог — рече докторът, — ще повярвате ли?

— То се знае, не! — отсече Крумов. — Доктор Суфло е мъртъв. Поне това знам. Бях на погребението му.

— Да, видях ви.

— От ковчега ли?

— Естествено!

Слушалката затрептя от задъханото дишане на другия отсреща.

И Суфло добави:

— Потупах ви по рамото, помните ли? И ви казах: „Горе главата!“ А преди това: „Повтарям, вярвам напълно в успеха ви.“ И ви препоръчах да си починете няколко дни, например на плажа. После с нови сили на работа!

— Това е невъзможно! — изхриптя Крумов. — Вие сте подслушвали разговора ни. — И сякаш се досети: — О, разбирам! Вие сте от полицията. И ме провокирате. Дано научите нещо от мен. Навярно инспектор Колуел?

— Никакъв инспектор! А истинският Жан Суфло. И ви се обаждам не от онзи свят, а от този, нашия, на Земята. Само че по понятни причини не мога да кажа къде точно.

Крумов изглеждаше разколебан:

— Това съвсем не е вашият глас.

— Естествено! Това е механически. Все по същите разбираеми съображения.

Крумов отново си възвърна самоувереността:

— Това е изключено! Само не ми е ясно е каква цел разигравате тази зловеща сценка.

— В качеството си на човек, който финансира вашите проучвания.

— Вече никой не ги финансира. Доктор Суфло си отиде.

— А погледнахте ли в банката дали е закрита сметката ви?

— Не!

— Тогава проверете! И ще видите, че съм ви поставил на разположение нови средства.

Крумов отново бе изгубил самообладание:

— Ако това е така, то защо…

— Защото очаквам от вас ново споразумение.

— Аз? С кого?

— Споразумение между Георг Крумов и доктор Жан Суфло. Който сега е известен под друго име. Но това няма значение.

Крумов заговори по-уверено:

— Знам, че не сте той. Но който и да сте, какво всъщност искате от мен? И с какво право?

— Затова, че сте ми задължен. И още затова, че ще ви възнаградя добре. Което ви е известно от досегашните ни отношения. — И добави друго: — Дори да не съм доктор Суфло, аз съм този, който продължава неговото дело. С всичките му права и задължения.

Крумов се сопна:

— В престъпленията ли?

— Ако наричате така моя бизнес…

— Ако е за вашия така наречен бизнес — заявявам го направо: отказвам всякакво сътрудничество!

— Трябва да чуете, а след това да вземете решението си!

— Нищо не искам да слушам! Дали сте Суфло, или друг като него, който и да сте, отказвам. Не участвувам в престъпления.

— А кое според вас е престъпление?

— Как кое? Всичко, което ми изброи инспектор Колуел.

— Например?

— Например наркобизнесът.

Металният глас не можеше да издаде предизвиканото огорчение, но смисълът му трябваше да бъде почувстван от събеседника:

— Знаете ли какво точно съм правил? Не, разбира се. Изкупувах листата от коката. Вие наричате това престъпление. А известно ли ви е какво се постига с това престъпление? Хиляди хора там горе, в Андите, където нищо друго не може да вирее освен коката, ме считат благодетел. Готови са живота си да жертват за мен. Защото аз им давах възможност да живеят. Единствената. Там нищо друго не вирее. Престанем ли да изкупуваме коката, те трябва или да измрат от глад, или да се изселят в градовете. И там да напълнят въшливите хавели.

— А наркоманите? — засече го Крумов.

— Наркоманите ли? Ако не им доставим нужните дози, ще полудеят или ще се самоубият. На производителите осигуряваме хляб, на консуматорите — блаженство.

— Убийствено блаженство!

— По-добре кратък живот, но щастлив, отколкото дълъг, но злочест.

Крумов явно не остана доволен от това обяснение. Затова опита да го засече:

— Ами търговията с жени от Азия?

— То не е търговия, то е все едно бюро за женитби. Сватосвам ги с европейци, които им осигуряват охолен живот.

— Всички ли?

— Не всички. Но и онези, които остават на улицата, са все пак по-добре, отколкото в родината си. Където са обречени на гладна смърт. Или пак на проституция, но по-ниско платена.

— Циничен сте, доктор Суфло! — Но се поправи: — Вие, който се представяте за него. А какво ще кажете за търговията с органи за присаждане?

— Аз не търгувам, аз посреднича. Има богаташ, който се нуждае от бъбрек за трансплантиране. А някъде на другия края на света — бедняк, който ще умре от глад, макар и с два бъбрека. И той с радост продава единия, за да заживее човешки с другия.

— А доставката на роби за плантациите в Южна Америка, пък и другаде, в изумрудените мини, в каменоломните, в дърводобива?

— Същото, Крумов! Аз само коригирам недостатъците на трудовата борса. В едни страни — мизерстваща безработица, а в други — недостиг на работна ръка. Аз пренасям тази работна ръка където е нужна.

— Срещу богата комисионна, нали?

— Разбира се! Никой не дава нищо даром. Важното е, че са ми благодарни и едните, и другите.

— А контрабандата с археологични находки?

— Същото, драги Крумов! Съвсем същото! Правя добро на хората. А такива като вас ме оклеветяват по най-нечестен начин. Знаете ли кои са доставчиците ми? В Египет изсъхналите от глад фелахи претърсват гробниците, за които никой не се сеща, за да припечелят някоя лира. В Перу, Боливия, Чили — още по-бедни индианци. Защо да не се възползват и те от благата на своите далечни прадеди?

Крумов не можеше да намери други думи. Бе смаян от порочната диалектика на събеседника си:

— Повтарям, вие сте циник!

— Аз съм благодетел, драги Крумов! Навред посрещат моите хора с обич и благодарност. Не слушайте полицаите! Те си създават престъпления, за да си осигурят работа с разкриването им.

— Това вече надхвърля всяка граница!

— Не, това е естествената логика на нещата. Щом съществуват — значи има нужда от тяхното съществуване. — И промени темата: — По тези въпроси може да дискутираме и друг път. Сега…

— Какво сега?

— Сега — моето предложение!

— Какво? Пак ли престъпление, което е благодеяние?

Суфло помълча малко и след това решително изтрака върху клавиатурата предложението си:

— Преустановете по-нататъшните проучвания!

— Защо?

— Излишни са. И ми предайте както рекомбинантния вируид, така и цялата документация за получаването му!

Сега пък Крумов замълча. Но отново отсече решително:

— Не мога! То не бива да попадне в други ръце!

— Защо?

— Защото е страшна, зловеща заплаха. По-страшна от чума. Затова я държа в касата си, никой да не се добере до нея.

Суфло, с металния глас на компютъра, натърти:

— Замислил съм нещо. Нещо грандиозно. Несравнимо с нищо друго на този свят. Предлагам ви половината от това, което ще получа срещу него.

— Не, не! Само това не!

— Представяте ли си какво значи половината? Става дума не за милиони, а за десетки, стотици милиарди.

Крумов почти изкрещя:

— Не разбрахте ли, че няма цена, срещу която да си позволя това. Все едно да изпусна злия дух от бутилката. — И повтори: — По-страшно от чума! Та какво е чумата? Драскотина, която човечеството като цяло дори не усеща.

— Тъкмо затова го искам, защото знам какво представлява. Нали ми обяснихте всичко за него?

Крумов само повтаряше:

— Не го давам! Не го давам!

Суфло сви здравото си рамо. Друго не му оставаше:

— Иначе сам ще си го взема. Без да ви дам нищо в замяна.

При тази заплаха Георг Крумов се поколеба. Но тозчас добави:

— Няма да ви оставя! Ще ви издам на полицията!

— Ха! — прокънтя с металния си тон компютърът. — Какво ще кажете на полицията? Че доктор Суфло ви се е обадил, така ли? За да станете за смях, че общувате с духове. Ха, ха!

И докато другият отсреща мълчеше, смазан от думите му, Суфло повтори предложението си:

— Съгласен ли сте? Да станете милиардер?

— Не, не!

— Тогава не ми остава друго, освен да си го взема сам! — Изтрака последната дума: — Съжалявам!

И затвори телефона.