Петър Бобев
Парола „Херострат“ (16)

БЛАГОСЛОВЕНАТА МУТАЦИЯ

Георг Крумов се залови трескаво за работа още щом влезе в лабораторията. Постави папрата в специална оранжерия, да я запази от възможно увреждане. А от всяка тъкан взе по няколко тънки срезове, които постави в термостата за получаване на нужните му тъканни култури. Не можеше да си позволи другото — да хаби органите на самото растение, които можеха и да не достигнат за целите му, а които при подобни операции бяха заплашени от неочаквана зараза или друга повреда.

И добре, че Ким Сен Ву единствен не го бе напуснал въпреки досегашните неуспехи. Та благодарение на неговата сръчност и схватливост успя с допустимо най-малките по количество проби и в най-кратки срокове да се добере до някакви резултати, които да послужат за уточняване посоките на бъдещите му търсения.

Включи в действие всички изследователски устройства, които притежаваше. И технически, и биологически. За проникване в пространствената микроструктура на клетъчните ядра особено важни данни му предоставяха сканиращият електронен микроскоп, освен рентгеновия микроанализатор, ехографията и множеството други, нужни за всяка подобна лаборатория апаратури. А за биологичните функции на различните ядрени организми естествено на първо място оставаха многобройните методи за имунологични реакции и наборът от клетъчни разрязващи, комбиниращи и съшиващи ензими, с които разполагаше.

Паметта на компютъра му вече беше натрупала огромен запас от информация за всички извършени експерименти, които можеха да бъдат осмислени веднага, щом бъдеше даден алгоритъмът — всъщност идеята, за която да бъдеше използван този запас от данни.

Но алгоритъмът липсваше, липсваше и основната идея, за която ученият да се залови, която да проследи като ариадна нишка, за да се измъкне от лабиринта на натрупания фактически материал.

Да даде логичната насока.

Всеки ден, когато чакаха резултата от поредния експеримент, той и лаборантът опитваха да обменят мисли относно всичко, което бяха постигнали. И главно — което не бяха постигнали.

Така и днес.

Подпрял глава с две ръце, Георг Крумов за кой ли път преглътна мъчително:

— Не върви!

Беше отслабнал, под стопените тъкани кожата му се бе отпуснала, сбръчкваше се състарена. Очите му бяха изгубили някогашния си жизнен блясък, под тях тъмнееха дълбоки синкави петна.

А как другояче, щом като почти не излизаше от лабораторията. Там Ким Сен Ву му носеше някой сандвич, колкото да залъже стомаха, там бе пренесъл и походното си легло, та да не губи време за прибиране в къщи и за връщане.

Ким наведе поглед към земята:

— Това е ваша работа! Само вие можете да вземете такова решение. Аз обаче на ваше място бих се отказал.

— Да се откажа! Чувате ли се какво говорите?

— Нямам вашата воля — добави Ким, — аз съм обикновен човек, който обаче се съобразява с възможностите си.

Както и друг път при подобен отговор, Крумов се разгорещи отново:

— Но аз нямам право, разбирате ли? Нямам право!

— Вие направихте всичко, на което е годен един простосмъртен.

— Не и не! — натърти ученият. — Нямам право да спра! Докато съм жив. Аз предизвиках това бедствие, аз трябва да изкупя вината си!

— Една лабораторна грешка не значи вина. Както виждате, никой не ви е потърсил отговорност. Тя, полицията, не успя да опази вируида, та вие ли?

Тази мисъл не му даваше покой.

— Съдебна отговорност не ми е потърсена. Но друга, морална! Не виждам ли как ме отбягват познатите, колегите, как ме сочат с пръст непознатите. И знам какво си шепнат подире ми: „Този е, който причини всичко това!“

— Виновен е другият! — почти пошепна лаборантът. — Който ни ограби. Това чудовище! Този гений на злото!

Крумов се замисли. За кой ли път?

— Защо му беше нужно това? За началото разбирам. Искаше да изнуди човечеството. За пари. Толкова зло е натворено все заради тези милиони и милиарди. Но след това… Защо изпълни заканата си?

— Да не стане за смях! Да запази престижа си.

Крумов стискаше устни:

— Престиж! Това престиж ли е?

— Престижът на злия човек.

Ученият мислеше на глас:

— Уж го познавах. Такъв възпитан, благороден джентълмен! А то? — И добави: — Всъщност злите хора са душевно болни: садисти и параноици. Първите изпитват наслада от причиняваното от тях нещастие, вторите — самите те нещастници, които, без да изпитват удоволствие, правят другите нещастни… Какъв е впрочем Жан Суфло?

Ким поклати глава със съмнение:

— Болест? Не ми се ще да го повярвам.

— А какво е болестта? Отклонение в състоянието на организма извън нормата.

— Нима садизмът и параноята могат да бъдат включени в нормата?

— У всеки у нас дреме и садист, и параноик. Всичко зависи от степента… — И отново се запита: — Какъв е Жан Суфло?

Спря центрофугата.

— И ако наистина е все същият? Ако не е друг, приел неговото име?

Възможна ли беше такава сатанинска омраза към човешкия вид, към живота въобще?

Ученият повтори решително:

— Ще продължа! Додето имам сили. Няма да спра насред път.

Погледна дори усмихнат:

— Особено сега, когато проблясва някаква искрица на надежда.

Ким Сен Ву вдигна рамене:

— Не разбрахте ли? Природата сама е поставила преграда пред вашата цел. Тя не иска да стане това.

— Но защо? Защо?

— Отде можем ние да проникнем в нейните замисли?

Крумов продължаваше да си говори, повече на себе си:

— Щом едно зелено растение е успяло да оцелее…

— Ние още не знаем дали е съвсем здраво. Дали при него инфекцията няма да се развие по-бавно? Както „смеещата се смърт куру“ сред туземците.

Ученият не отстъпваше:

— Ами ако е успяло да си изработи специфични антитела?

— Защо не ги откриваме?

— Защо де? Нали това се питам и аз? — Замисли се: — Цяла нощ, в безсъницата, в главата ми се е въртяла все тази мисъл: „скачащ ген“. Никой вече не оспорва възможността някой плазмид от ДНК да съществува самостоятелно. И понякога да преминава от клетка в клетка. И не само в един организъм, а от организъм в друг организъм, дори в друг вид. Още един фактор на еволюцията.

Ким Сен Ву го разбра:

— Но откъде се е взел тогава този именно ген?

— Откъде? — Крумов въздъхна тежко: — Все това си мисля. Все този въпрос. Има ли някакъв организъм, при който двата гена: азотфиксиращият и хлорофилообразуващият, да се понасят?

— Е, има ли?

— Опитвам да си представя хода на еволюцията. Еволюцията на хлоропластите.

— За симбигенезата ли?

Георг се усмихна:

— Разбрахте ме. Нали такава е хипотезата? Произлезли от синьо-зелени водорасли в симбиоза с някои ядрени микроорганизми.

— А това значи…

Георг пак се замисли:

— Какво ли може да значи? Че… — И скочи: — Точно това ми трябваше! Има синьо-зелени водорасли цианобактерии, които, от една страна, фотосинтезират, асимилират въгледвуокиса, а от друга, притежават едновременно с това и способността да фиксират молекулярния азот.

— А защо хлоропластите не усвояват азота?

— В хода на еволюцията са изгубили тази способност. Чисто и просто се е оказала излишна. Природата е скъперница.

Ким Сен Ву го гледаше искрено възхитен:

— И все пак… Дори да е така… Щом като природата е поставила тази забрана…

— Човешкият разум е затова — да преодолява природните забрани.

Ким неволно изпусна следните думи:

— Нали така ни сполетя бедствието? Че преодоляхме забраната.

При това напомняне ентусиазмът на учения като че ли мигом се изпари. Той млъкна. Клюмна.

Ким Сен Ву се обърна, отвори вратата. Върна се в своята лаборатория.

Но в подсъзнанието на Крумов остана някаква бледа следа. Като че ли бе видял искрица на доволство, пробегнало неуловимо по иначе безстрастното азиатско лице на помощника си.

Не му обърна внимание.

Мозъкът му работеше вече на други обороти. Като електронна машина, която е получила очаквания алгоритъм.

Значи азотфиксиращият ген на синьо-зелените водорасли не е антагонист на гена, отговорен за свързването на магнезия в хлорофила.

Притежава древна поносимост.

Кое пречеше да приеме, че „скачащ“ ген от някоя цианобактерия е „прескочил“ в генома на папратовия хлоропласт?

Оставаше само да го открие, да го извлече и да го вмъкне в използвания вече вируид, който да го препредаде на обикновените растения.

Да развие нужната му поносимост между двата доскоро антагонистични гена.

Как не се бе сетил досега?

Трябваше да започне веднага експериментите в тази насока!

Без никакво отлагане!

Не беше пресилено — да спре надигащия се апокалипсис…