Петър Бобев
Парола „Херострат“ (20)

КРОКОДИЛИТЕ

Наводнението, както връхлетя, така бързо се и оттегли. Отвлече каквото можа, разкърти дърветата, издави животните и се прибра в предишното корито на реката. По земята, всъщност пласт тиня, дебел една-две педи, останаха да се валят само обрулените клонаци и мъртвите трупове.

Намури, седнал на един невисок клон, погледна кафеза с цикадите. Бяха живи и здрави. По време на стихията той ги бе завил с ризата си и така ги бе предпазил от дъжда.

Вече можеше да изпълни заръката.

Небето се бе изчистило.

Той отвори вратичката. И кротуващите досега насекоми се размърдаха, запълзяха към изхода, заоправяха крила и се подемаха във въздуха. Разлитаха се на всички посоки. Едните, по-уморените може би, кацаха по най-близките листа, други продължаваха полета си.

Беше изпълнил задачата.

Добре.

Сега оставаше другото. Да намери приятеля си.

Наистина вече го смяташе приятел, макар и с бяла кожа. Но нали с къдравата си коса и брада позаприличваше малко на папуас?

Истински папуаски прадядо.

За него, родения и израслия в джунглата, не беше трудно да се ориентира за обратния път, макар че околността след преминаването на ужасната буря се бе променила за неопитно око, кажи-речи, неузнаваемо.

Вървеше и се провикваше:

— Георг! Геооорг! Геоооорг! Геоооооорг!

Лута се доста, шляпайки из тинята и потъвайки в нея понякога дори до колене, докато чу далечен ответ:

— Намури, Намури! Тук съм!

Забърза, доколкото това мъчително газене из лепкавата клопка му позволяваше. И достигна, когато ученият, вече успял да преодолее уплахата си от гнева на природата, се спускаше на земята.

Идеше им да се прегърнат. Но и двамата бяха мъже, успяха да се овладеят.

Крумов само запита:

— Какво стана?

— Пуснах ги.

— Кога, кога ги пусна? Преди или след дъжда? Защото, ако беше преди това, стихията може би ги е отмила, защото не са успели да се впият здраво в листата. И да са загинали.

Намури поклати глава:

— След това! Докато валеше, ги вардех с дрехата.

— Чудесно!

Каза само тази думичка. Но тя беше достатъчна да стопли сърцето на папуаса. Какво по-голямо удоволствие от това да доставиш удоволствие на приятеля си, още повече на преродения си прадядо? Крумов се запита гласно:

— А онези? Бандитите? Какво ли е…

Намури вдигна рамене:

— Отвлякъл ги е злият дух на водата. Смилил се над нас, а тях отвлякъл.

Но този отговор за Крумов още не значеше всичко:

— Какво ще правим ние сега?

— Какво? Ще се махаме!

— А как?

— Пеша не може. Ще търсим лодката.

— Вярваш ли, че водата не я е отнесла?

Намури не вярваше много.

— Ами да видим, бе. Пък може…

Чувстваше, че превъзхожда белия си приятел в джунглата. Затова този път той реши:

— Ти ще стоиш тук! Ще ме чакаш! Аз ще отида да я диря.

Крумов беше съгласен с това решение.

Пък и беше капнал от умора и от напрежение.

Седна върху един повален дънер да чака. А Намури пое уверено в само нему ясната посока.

Шляпаше из калта, затъваше в неоттеклите се локви, измъкваше се и продължаваше.

Не очакваше да я открие толкова скоро.

Видя я обърната с дъното нагоре, заклещена между два клона на височина поне три метра от земята.

Той се затича нататък.

Оставаше му да я свали долу. А как? И да я изтътрузи до реката, която вече се бе отдръпнала на стотина крачки оттук.

Ясно, трябваше да вика Георг.

И чу изстрел. Нещо го парна по рамото.

Намури беше дете на природата. Като диво животно той се просна на земята и изпълзя под близкия шубрак.

Там се надигна и все така, приведен, хукна да бяга.

— Стой! — изкрещя някой подире му.

Позна гласа на Алфонсо.

— Стой! — обади се още един.

Значи, бяха най-малко двама.

Чуха се и нови изстрели. Куршумите зашибаха по листата край него.

Но той не спря, то се знае. Продължи да тича, шибан от въздушните корени и лианите.

И чуваше подире си шляпането на краката на преследвачите и задъханите им гневни викове.

Въпреки че се смяташе по-добър бегач в джунглата от тях, те не изоставаха много.

Пък и да изостанеха, имаха едно преимущество — дирите му в калната земя издаваха недвусмислено посоката му.

И той кривна към съседното поточе. Газейки през него, щеше да прикрие следите си.

Тогава чу откъм ляво някакъв особен шум: ръмжене, хъркане, тракане, подобно на удрящи се в камиона му щайги.

И ги видя.

Не един, не два, не три — а цяла орда, пълчище от шляпащи към него огромни крокодили.

Преселваха се — само това успя да му мине през ума, преди да вземе новото си решение.

Напрегнал последните си сили, той профуча пред тях, пресече им пътя. Превари ги.

Съвсем навреме.

Тичащите подире му бандити не успяха да преценят какво става. Не ги ли видяха, уплашиха ли се?

Намури, то се знае, не остана да се убеди в по-нататъшната им участ. Мерна ги само как подскачаха, обкръжени от освирепялото множество, как ритаха озъбените муцуни с обуща, в напразни опити да избягат.

Продължи през шубраците и локвите.

Загуби доста време, докато заобиколи ръмжащото зловещо сборище. Но все пак успя да открие мястото, където трябваше да го чака Крумов.

Намери го, но проснат възнак, с кървяща рана в гърдите.

Потресен, той се наведе. Опипа го.

Беше жив. Дори се опита да прошепне.

— Удариха ме!

Заблуден куршум от безредната стрелба го бе улучил случайно.

Намури не го остави да приказва повече. Развъртя се наоколо, накъса няколко листа — от тези, които родът му използваше при такива случаи, приклекна отново и ги натъпка в кървящата рана.

Те спираха кръвотечението, предотвратяваха загнояването.

Отпра едно парче от ризата си и превърза листния тампон така, че да не падне.

И отпусна ръце.

Ами сега?

Нямаше какво повече да му мисли.

— Ще те нося, Георг! — рече твърдо той. — Трябва да се махаме оттук!

Раненият отвърна едва чуто:

— Остави ме! Спасявай се поне ти!

— Как така ще те оставя?

— Такава е съдбата ми! — отвърна Крумов. И се усмихна мъчително: — Доволен съм… Че изкупих вината си… Поне от малко…

Намури вече не го слушаше.

Наведе се, хвана го под раменете и го надигна. Не би могъл да го носи на ръце. Колкото и да беше отслабнал, ученият все още тежеше достатъчно. Затова с пъшкане и пухтене го подхвана така, че го метна на гърба си.

И го помъкна. По-право потътри го към реката.

Не към лодката.

Пътя към лодката бяха препречили крокодилите.

А в обратна посока. Но все към реката. Реката беше единственият път, по който можеха да проникнат през иначе непроходимата джунгла.

Все можеха да видят някаква лодка: я полицейска, я с невраждебни хора.

Иначе…