Сандра Браун
Тайната (7)

СЕДМА ГЛАВА

Дрю искаше да бъде убеждаван. Ардън знаеше това. Тръгнаха си от плажа и се върнаха в апартамента, а той бе нервен и възбуден, не можеше да си намери място. Докато тя миеше Мат от пясъка, Дрю кръстосваше банята.

— Не знам дали съм готов.

— Може би не си… — Би се съюзила с дявола, за да го накара да играе. Ако се опиташе да го окуражава, той щеше да се заинати и да възразява на всичко, което му каже. И ако после паднеше, щеше да я обвинява.

— От друга страна, никога няма да разбера дали съм готов, преди да започна отново да се състезавам.

— Така е.

— Но, Господи! Утре! Защо не можеше да е следващата седмица?

— Жалко наистина. Тогава щеше да имаш цяла седмица да се терзаеш.

Всъщност не я слушаше, иначе щеше да долови иронията в гласа й. Намръщи се:

— Обаче ако имах цяла седмица да мисля, сигурно щях да се откажа.

— Най-вероятно — съгласи се тя, криейки усмивката си.

— Може би е по-добре, че трябва да реша бързо.

— Да, може би.

Едва не се блъсна в нея, докато Ардън носеше Мат към спалнята да го облече.

— Трябва да се обадя на Хам. От месеци ме преследва да започна да играя, дори да е в някое дребно турнирче. Но може и да не му хареса много идеята за този демонстрационен мач.

— Да, твърде е вероятно.

— Все пак трябва да му кажа — реши той и тръгна към телефона. — Веднага ще му се обадя.

Менажерът му се разтрепери от вълнение и обеща да се опита да вземе утре първия самолет от Лос Анджелис, за да стигне навреме за мача.

— И трябваше ли да бъде точно Гонсалес? — Дрю си бе поръчал сочно говеждо филе, ала не бе хапнал почти нищо. Тя поръча за себе си и за Мат, като го видя, че бе прекалено погълнат от мислите си, за да се сети. — Последния път, когато играх с него, той ми се смя. Копелето се обърна към тълпата на трибуните, разпери слисано ръце и се разкикоти!

Ако търсеше съжаление, трябваше да го потърси някъде другаде. Според нея това бе последното, което му трябваше.

— Жалко, че не можеше да е някой не толкова страшен, колкото Гонсалес. Тогава хората, спортните коментатори и всички останали щяха да кажат, че играеш разсъдливо и без рискове, че не смееш да лапнеш лъжица, която не е за твоята уста.

— Щяха да кажат, че съм страхливец! — Дрю яростно набоде парче месо на вилицата си и го размаха пред лицето й: — Не, може пък да е добре, че е Гонсалес. Поне не могат да ме обвинят, че ме е страх да играя.

Очите му светнаха отмъстително, ала като видя разбиращата усмивка на Ардън, изражението му се смекчи и наведе заплашителната вилица към чинията си.

— Кога ще се обади твоят приятел?

— В осем часа.

— Тогава по-добре да се връщаме в апартамента — предложи тя и избърса картофеното пюре от устата на Мат.

Бяха вечеряли рано, за да го сложат навреме в леглото. Уморен от дългия ден, той бе повече от готов да си ляга, още щом се върнаха в апартамента. И докато помагаше на Ардън да го приготви за сън, Дрю си блъскаше главата над своята дилема. Загасиха лампата в спалнята, върнаха се в хола и в същия момент телефонът иззвъня.

Дрю замръзна, гледа го няколко секунди, после нарочно бавно прекоси стаята и вдигна слушалката:

— Ало! — извика той. — О, здравейте, госпожо Лаани… Ардън забеляза как раменете му се отпуснаха от облекчение, но и тя усети, че напрежението й спада.

— Много се радвам да го чуя. Липсвахте ни, ала Ардън чудесно се оправя с Мат… — Дрю я погледна през рамо и й намигна. — Е, само ако сте сигурна, че сте съвсем добре. Не бързайте заради нас… Не, това ме устройва. Всъщност, утре може да имам мач, така че ще е хубаво да има кой да се грижи за него… Добре… Починете си тази нощ и ще се видим утре. — Той затвори. — Госпожа Лаани каза, че утре може да се върне. Ще дойде сутринта и ще отидат с Мат на пазар. Сестра й ще ги кара.

Ардън почувства как я пробожда остро разочарование. С удоволствие би отишла с тях на пазар. Никога не бе имала възможност да избира дрехи за сина си. Но знаеше, че няма как да го уреди. Освен това, ако Дрю бе решил да изиграе въпросния мач — нещо, в което тя бе сигурна, — искаше да бъде там.

— Ще ти кажа лека нощ, Дрю.

Той се спря и я погледна изненадано:

— Сега? Ами то още няма…

— Знам, обаче ти имаш нужда да останеш сам, за да помислиш.

Дрю прекоси стаята и обви ръце около кръста й.

— Държа се като луд, откакто говорих с Джери. Извинявай, не исках да те пренебрегвам. Нали не се сърдиш?

— Разбира се, че не. Вярвай ми поне малко. Ти се опитваш да вземеш съдбоносно решение. Съвсем разбираемо е, че си отвлечен.

— Но аз не искам да се отвличам от теб — прошепна той и скри лице във врата й. — Имам нужда от твоя съвет и подкрепа. Остани с мен…

— Не. За такова нещо никой не може да ти помогне.

Колко добре знаеше Ардън какво значи да вземеш толкова важно решение! Нощта, през която бе кръстосвала стаята си от залез до изгрев, опитвайки се да реши дали да приеме предложението на Рон, бе най-самотната и най-страшна нощ в живота й. Отговорността тежеше единствено върху нейните рамене. Никой тогава не можеше да реши вместо нея, както никой сега не можеше да реши вместо Дрю. И тя нямаше да му служи за патерица. Този път трябваше да се изправи сам, иначе можеше никога вече да не се изправи.

— Какво да правя, Ардън? — попита той и зарови глава в косата й.

Тя го отблъсна.

— Искаш ли отново да играеш професионален тенис?

— Да, докато се оттегля на върха на славата, а не защото вече не ме бива. Спортният живот е кратък. Винаги има други по-млади и по-добри. Примирил съм се с това. Ала не исках да си отида с подигравки.

— В такъв случай мисля, че знаеш какво трябва да направиш.

— Трябва да играя! — По лицето му се разля широка усмивка. — Ще играя!

Телефонът отново иззвъня и сега вече нямаше съмнение кой се обажда.

— Лека нощ — каза Ардън, вмъкна се в стаята и затвори вратата зад себе си.

Не чуваше какво говори Дрю, но долови твърдостта в гласа му. Усмихна се, взе бележника и химикалката си и започна да нахвърля идеи за статия за кулинарния раздел на „Лос Анджелис Таймс“ върху някои прости полинезийски рецепти.

 

 

Когато се събуди, кошчето на Мат бе празно. Ардън седна в леглото и бързо премигна, опитвайки се да се ориентира в непознатата стая. Отметна завивките, отиде до прозореца и погледна иззад завесата. Още не бе разсъмнало. Спокойният океан отразяваше розово-виолетовото небе.

Вратата на спалнята бе отворена. Тя мина на пръсти през хола и надзърна през зеещата врата на другата спалня, в която вместо две единични имаше голямо двойно легло. Мат се бе сгушил до баща си. И двамата спяха дълбоко.

Подтикната от нещо по-дълбоко от здравото чувство за благоприличие, Ардън влезе в стаята и се доближи до леглото. Мат беше от по-далечната страна. Дупето му, закръглено и несъразмерно голямо заради нощния памперс под пижамата, бе опряно в гърдите на баща му. Похъркваше тихичко през полуразтворените си устни.

Ръката на Дрю бе прехвърлена през рамото на сина му. Бледата утринна светлина позлатяваше косъмчетата по нея.

Очите й се плъзнаха по ръката към широките му рамене. Той бе обърнат на другата страна и тя се възхити от мускулестия му загорял гръб, който й се искаше да докосне с върховете на пръстите си… или може би с устните си?

Бе завит до съвсем малко под кръста, ала и там тенът му бе почти същият, както по гърба. По тялото й се разля топлина — такъв равномерен загар можеше да се постигне само на нудистки плаж.

Русите му кичури бяха разпилени по възглавницата. Ардън заобиколи да огледа лицето му и хареса правилния му нос, устните, които издаваха чувствената му природа, мъжествената му брадичка. Миглите му бяха гъсти и извити, почти черни, но изсветлели по краищата. Това бе лице, което жените забелязват, независимо дали са чували името му или не.

Винаги, когато излизаха заедно, тя усещаше завистливите погледи на другите жени. Хищните им очи поглъщаха мъжа, жената до него и детето между тях. Ардън знаеше, че повечето ги мислеха за семейство. Наистина, биологически те бяха семейство. Ала всъщност…

Още веднъж си напомни, че не й е тук мястото и безшумно се обърна. Направи две крачки и не можа да продължи, спряна от бързо дръпване. Дрю се бе събудил, бе се претърколил до ръба на леглото и стискаше края на дългата й до петите нощница.

Очите му бяха сънени и лениви, както и движенията, с които започна бавно да навива плата около юмрука си и да скъсява разстоянието между тях, докато накрая коленете й опряха в матрака. Държеше я здраво, но не по-малко здраво я приковаваше погледът му, докато със свободната си ръка той бавно отметна завивките.

Ударите на сърцето й, оглушителни и неравномерни, закънтяха в ушите й. Крайниците й натежаха като от умора, ала в същото време се чувстваше изпълнена с енергия.

С едно гъвкаво движение Дрю седна на ръба на леглото, без да се стеснява от голотата си. Очите му все още бяха приковани към нейните и сякаш никой не можеше да откъсне поглед от другия.

Той притисна краката й между разтворените си колене. Поддавайки се на импулсивното желание, което изпитваше от първия път, когато го видя, Ардън вдигна ръка и зарови пръсти в разрешената му от съня коса. Дрю хвана ръката й и я поднесе към устните си.

Целувката му отначало бе плаха, само леко докосване, после езикът му погъделичка кожата й и тя настръхна. По цялото й тяло се разляха чувствени импулси, докато достигнаха сърцевината на нейната женственост.

Той целуваше всяко пръстче, китките й и изпращаше горещи вълни нагоре по ръцете й, по раменете и към гърдите й.

След като ги обгърна с очи, Дрю ги обхвана с длани и тялото й запламтя от копнеж. Пръстите му леко я галеха, после той се наведе, започна да ги целува и вдъхна сънения й топъл аромат.

Плъзна ръка зад гърба й и опъна нощницата назад. Тънкият найлон се прилепи за кожата й, карайки я да се чувства по-гола, отколкото ако нямаше нищо. Очите му я облизаха като огнени пламъци. Дрю намери с поглед вдлъбнатината на пъпа й и го обиколи със стремителния си език. Коленете й се разтрепериха. Главата му се спусна още по-надолу и ръцете й, опрени на раменете му, се вплетоха в косата му.

Ардън затаи дъх, за да не простене от страст, когато той прокара пръст по вътрешната страна на бедрото й. Тя оброни глава и инстинктивно се изви към него. После той повтори същото от другата страна и целуна мястото, където се събираха. Целият свят се срути под краката й. Ардън впи ръце в косата му и извика името му.

Дрю се изправи и устните му, горещи и гладни, се спуснаха върху нейните. С едно бързо движение я грабна и я понесе през хола към другата спалня.

Тя знаеше, че ще бъде прекрасно. Бе сигурна в това. И точно толкова бе сигурна, че не можеше да си го позволи.

Желаеше го. Всяка клетка на тялото й се молеше за спасение от ужасния огън, в който изгаряше. Копнееше той да запълни болезнената празнота, която ставаше все по-огромна с всеки път, когато се докосваха. Но не беше сега времето. Ако се поддадеше, щеше да е гибелно и за двамата.

Без да усеща колебанието й, Дрю я остави изправена до леглото и отново започна да я гали. Ръцете му се обвиха около кръста й и я привлякоха. Искаше й се да се извие към него, ала устоя.

Имаше прекалено много причини да откаже. Първо, предстоеше му толкова важен мач днес следобед. Второ, ако правенето на любов с нея се окажеше не толкова хубаво, колкото е било с жена му, нямаше ли той после да чувства само отвращение? А ако се окажеше по-хубаво, щеше ли да чувства вина? И в двата случая щеше да мисли за това, а не за играта си.

По-късно, когато му разкриеше коя е, Дрю никога не би повярвал, че просто не бе продала тялото си, за да бъде със сина си. Не, не можеше да прави любов с него, преди той да знае всичко за нея.

А ако все пак отстъпеше пред ласките му, после какво? Да предположим, че Дрю спечелеше днес следобед, след като е правил секс с нея. Можеше да й благодари, задето му бе помогнала отново да стъпи на крака и весело да се сбогува с нея. А ако загубеше, можеше да я обвини, че го е разсеяла. И в двата случая щеше да го загуби. Щеше да загуби Мат.

Не. Не, не! Не можеше отново всичко да рискува, въпреки че отчаяно го желаеше.

— Колко си красива — шепнеше той в шията й, докато смъкваше презрамките на нощницата й. — Сънувах те, събудих се и те желаех. И после, изведнъж те виждам наведена над мен, как ме гледаш, докато спя… Господи, Ардън…

— Дрю… не… Не, моля те… — Тя опря ръце на раменете му и го отблъсна. Той не помръдна.

— Прекрасна си… — Устните му докосваха гърдите й. — Знаех, че ще си прекрасна. Нека те видя цялата… — Опита се да смъкне нощницата до долу.

— Не! — изохка Ардън, отскубна се от него и се опита да вдигне хлъзгавите найлонови презрамки. — Не — повтори по-меко и го погледна предпазливо. Можеше да се закълне, че отказът й не бе стигнал до съзнанието му.

— Не? Какво значи не?

Тя скръсти ръце пред гърдите си. Веднъж вече го бе отблъснала и споменът не беше приятен.

— Не мисля, че ние трябва… че ти… преди мача. Чувала съм, че за спортистите е лошо… ъъъ, нали знаеш… преди…

Той се засмя и пристъпи към нея.

— Ако беше така, на света щеше да има много по-малко спортисти. Ардън…

— Не, Дрю, моля те, недей — промълви тя и се отдръпна от ръката му.

— Какво ти става? — За пръв път Ардън усети нотка на грубост в гласа му, обтегнат от нетърпение. — Не ми казвай, че не си в настроение. Аз по-добре знам. Ако не си искала да правиш любов с мен, защо се промъкна в спалнята ми?

Тя се вбеси от нахално вирнатата му брадичка и от заповедническия му тон.

— Търсех Мат. Събудих се и се разтревожих, като не го видях в кошчето.

— Знаеш, че може да излиза сам от кошчето си. Освен това, един бърз поглед щеше да ти покаже, че спи при мен. Нямаше нужда цели пет минути да стоиш до леглото ми и да дишаш тежко, за да се убедиш, че Мат е там.

— Да дишам… Ти… Аз… — заекна Ардън.

— Точно така. Признай го. Повярвай ми, ако аз те бях видял гола в леглото, и аз щях да дишам тежко. Мисля, че и за двама ни не е тайна, че усещаме един към друг сексуално привличане. Е, тогава какъв е проблемът?

— Вече ти казах. Мисля, че не е добре, когато днес имаш да играеш мач.

— Защо? Да не би да те е страх да се отдадеш, преди да знаеш дали се отдаваш на победител или на победен?

В нея се надигна гняв. Дори косъмчетата на врата й настръхнаха. Ръката й се залепи върху бузата му със звучна плесница. Настъпилата след нея тишина отекна в стаята, докато тя се овладя дотолкова, че да отвърне:

— Това беше нечестно към мен, Дрю. Жестоко, егоистично и нечестно.

— Е, ти също не играеш съвсем честно, госпожице Джентри — просъска той. — Да дойдеш в един момент при мен като някоя нимфоманка, а в следващия да се държиш като обидена девственица — и то, бих могъл да кажа, два пъти — не е точно моята представа за честна игра.

Ардън се разтресе от яд.

— Е, очевидно играта не доставя удоволствие нито на теб, нито на мен.

— Започвам да мисля, че за теб всичко наистина е само игра. Какво се крие зад този маскарад, който разиграваш?

Бе толкова близо до истината, че я обзе паника. Тя го погледна, искрено уплашена, че може неволно да я улучи. Отне й доста време, преди да осъзнае, че чукането, което ехтеше в апартамента, не бе от сърцето й, а от някой до вратата.

Дрю се извърна от нея, грабна от закачалката в банята една кърпа, уви я около кръста си и отиде да отвори. Ардън се втурна към тоалетната и се заключи вътре, преди да я е видяла икономката.

След пет минути бе събрала вещите си от стаята на Мат. Госпожа Лаани седеше в хола и гледаше телевизия в очакване Мат да се събуди. В банята на Дрю се чуваше шуртенето на душа.

— Радвам се, че се чувствате по-добре — подзе Ардън с изкуствена усмивка и се насочи към вратата. Госпожа Лаани можеше да е общителна и обикновено много симпатична, но Ардън точно сега нямаше да може да изтърпи бъбренето й. — Кажете на Дрю, че му пожелавам успех на мача.

— Но, госпожице Джентри, той…

— Ще се видим по-късно.

Скри се в относителната безопасност на стаята си, взе душ и бързо облече лятната си рокля. Сложи си сламената шапка и слънчевите очила и след по-малко от петнадесет минути излезе. Цяла сутрин работи върху статията си — взе интервюта от главните готвачи на няколко известни ресторанта. И през цялото време поглеждаше часовника си.

Дрю бе прав. Днес тя не игра честно. Не трябваше да го ядосва преди мача му. Онова, което той не знаеше, бе че Ардън през цялото време не играеше честно. Още след първата им среща трябваше да му се довери, да му каже коя е. Вместо това се вмъкна в живота му, в личния и професионалния му живот. Не й беше мястото нито в единия, нито в другия.

Но се влюби в него. Това не беше го предвидила.

„О, Господи, какво ще правя сега“, запита се тя.

На обед спря в едно кафене и си поръча сандвич с яйце и салата, който не докосна, и студен чай, който се разводни от топящия се лед.

Нямаше друго разрешение, освен да си отиде. Да напусне Дрю. Да напусне сина си. Каква полза имаха те от нея? Дрю я искаше в леглото си, ала все още обичаше жена си. Ардън бе живяла години наред с мъж, който не я обичаше. Ако някога заживееше с друг мъж, нямаше да е с несподелени чувства. Никога вече.

Мат бе щастливо здраво момче, което имаше майка в лицето на госпожа Лаани. Дрю се измъкваше от доброволното си изгнание и се връщаше в света на професионалния си тенис. Той бе добър баща на сина си. Тя би могла само да обърка живота им.

Бе получила онова, за което бе тръгнала първоначално. Разбра кой е нейният син. Може би щеше да се обажда периодично на баща му и да пита как е Мат. Той би могъл дори понякога да й идва на гости на континента и да води със себе си Мат.

Дрю щеше да помисли, че си е тръгнала заради „любовната“ им кавга. Толкова по-добре. Това щеше да е нейното обяснение, ако я попиташе. Просто от цялата работа нищо не е излязло. „Извинявай, Дрю, но нали разбираш, непрекъснато се случват такива неща. Въпреки това бих искала да си останем приятели, да поддържам връзка с теб и с Мат.“ Да, по-добре беше да си тръгне сега, преди да е научил истината.

Остави чашата от кафето. Вече бе решила. Щеше да се върне на Мауи. Ако напишеше само още една статия, до седмица можеше да си замине за Калифорния. Погледна часовника си и махна за такси. Имаше още едно нещо, което трябваше да свърши.

— Тенис клуб „Уаяли“ — нареди бързо на шофьора.

 

 

Тълпата се бе умълчала. Всички бяха затаили дъх. Сдържаното напрежение бе почти осезаемо. Слънцето прежуряше, ала като че ли никой не го забелязваше. Вниманието бе приковано към корта.

Двамата играчи не обръщаха внимание нито на горещината и просмуканите си от пот дрехи, нито на тълпата. Те също бяха потънали изцяло в играта. Беше третият и последен сет. Досега всеки от тях бе спечелил по един. Геймовете бяха пет на четири за Гонсалес. Сервисът бе за него. Ако спечелеше гейма, печелеше мача.

Беше се появил на корта под взрив от аплодисменти. Мургавото му красиво лице контрастираше на бялата лъчезарна усмивка. Бе шампион и се държеше като такъв. Когато си стиснаха ръцете със съперника до мрежата, поведението му бе нахално самоуверено. Бързо промени мнението си, когато едва успя да спечели първия сет с шест на четири и загуби втория с пет на седем.

Вече не се стараеше толкова да позира пред публиката и пред фотографите. Опитваше се да спечели мача, а това изискваше всичките му усилия.

Вдигна се на пръсти и заби силен сервис. Топката профуча обратно. Последва мощно воле, той изпрати топката в далечния ъгъл на полето на противника си и спечели точка.

— Петнадесет — нула — оповести съдията.

Ардън преглътна мъчително и изтри ръце във вече мократа си рокля. Бе доволна, че не бе облякла нещо по-тясно. Потта се стичаше на ручеи по корема и бедрата й, но само донякъде можеше да бъде отдадена на жегата. Буквално се топеше от нерви.

Джери Арнълд я бе посрещнал в момента, в който излезе от таксито. Дрю го бе изпратил да я заведе до запазеното за нея място.

— Менажерът му е с него — съобщи й Джери развълнувано, въпреки че не го бе питала. — Като в старите времена. Той е спокоен, но сърдит, знаеш ли? Това е добре. Както и да е, искаше да е сигурен, че си дошла. Ако имаш нужда от нещо, помоли някой от персонала да ме извика.

— Благодаря — отвърна Ардън малко смутено. Значеше ли това, че Дрю я е чакал, въпреки скандала сутринта? И на кого бе сърдит? На нея ли?

Той излезе на корта зашеметяващо красив в белия си екип с познатата емблема на гърдите и традиционната препаска на главата. Запалянковците обаче не бяха впечатлени и го посрещнаха с нестройни ръкопляскания. Бяха платили своите петдесет долара, за да видят Макенроу и бяха разочаровани. Щеше ли този мач да е поредната касапница за Дрю Макаслин?

Той обаче не изглеждаше засегнат от липсата им на възторг. Очите му зашариха из тълпата, докато забеляза Ардън. Кимна й студено и оттогава не я бе поглеждал.

Дрю взе следващата точка и Ардън затвори очи.

„Само още две, Дрю, и печелиш. Само още две…“

Гонсалес спечели точка от следващия сервис.

— Тридесет — петнадесет.

Гонсалес стана самоуверен и не очакваше следващото връщане да дойде от смъртоносния бекхенд на Дрю. Той се хвърли в едната посока, топката се заби в другата.

— Тридесет равни.

Публиката се раздвижи неспокойно и започна да ръкопляска. Ардън чу викове в подкрепа на Дрю и сърцето й преля от гордост. Той бе играл зрелищно през целия мач. Дори да загубеше, бе се проявил великолепно.

Гонсалес спечели следващата точка.

— Четиридесет — тридесет. Последна точка.

Едно изтощително воле донесе нова точка за Дрю. Гонсалес изруга яростно на испански.

Палците на Ардън побеляха от стискане. Бе захапала така силно долната си устна, че едва не я разкървави. Сервисът на Гонсалес бе като изстрел. Дрю успя да го отбие, ала топката излезе извън аут-линията.

— Предимство за Гонсалес. Последна точка.

Дрю се наведе и опря ръце на коленете си. Отпусна глава, пое дълбоко въздух и зае позиция за следващия сервис на противника си. Гонсалес вложи в него всичко, което имаше. Дрю го върна със свръхестествена точност. Прехвърляха си топката напред и назад, докато на зрителите им се зави свят. Никой не допускаше грешка. Всеки се опитваше да надхитри другия, отклоняваше се към едната страна на корта, после се втурваше към другата. И тогава една топка застигна Гонсалес в ъгъла на корта. Съвършеният му удар се стовари право върху нея и я изстреля в противоположния ъгъл.

Дрю реагира мълниеносно. Със скоростта на дива котка се хвърли към нея, но видя, че не може да я достигне и плонжира. Тялото му полетя като стрела хоризонтално с протегната докрай ракета. Тази снимка по-късно щеше да донесе журналистическа награда на един спортен фотограф.

Ракетата на Дрю достигна до топката, ала без нужната сила. Тя долетя до мрежата, но я докосна и падна обратно в неговата половина. Той се приземи и се хлъзна по корта, оставяйки след себе си кървава следа от лакътя и ръката си.

Никой не помръдна. Никой не издаде звук. Дрю се изправи и въздъхна дълбоко. После бавно, със завидно достойнство отиде до мрежата и протегна ръка да поздрави съперника си.

Трибуните се взривиха. Разнасяха се възторжени викове и ръкопляскания, ала не за победителя, а за победения. На корта се изсипаха фоторепортери и запалянковци от всички възрасти… и всички те се втурнаха към Дрю.

Очите на Ардън се наляха със сълзи, като гледаше как стотици хора се трупаха тържествуващо около него. Беше се върнал. Отново бе на върха. Това негово последно отчаяно усилие бе доказало, че е готов на всичко, за да бъде отново шампион.

Сега можеше да го остави. Той щеше да се оправи.

Тя си проби път през тълпата, взе такси и го помоли да я почака пред хотела, докато си събере нещата, преди да отиде на летището. Взе същия самолет, с който бяха пристигнали с Дрю. По бузите й се затъркаляха сълзи при спомена за натежалата върху гърдите й главичка на Мат, за разтърсващата целувка на Дрю след кацането. За цял живот щеше да запомни онзи неповторим момент, когато бе имала и бащата, и сина.

 

 

На рецепцията в хотела бе изключително спокойно. Ардън си спомни, че е време за вечеря. Младата жена я поздрави сърдечно:

— Добър вечер. С какво мога да ви бъда полезна?

— Аз съм госпожица Джентри. Имам стая в хотела, въпреки че през последните два дни бях на Оаху. Ако обичате, ключа за стая триста и седемнадесет. Момичето въведе нещо в компютъра.

— Стая триста и седемнадесет ли?

— Да — отговори Ардън. Едва се държеше на крака под тежестта на всички емоции от изминалия ден.

— Един момент, моля…

Момичето и управителят започнаха да се съвещават шепнешком, като непрекъснато поглеждаха през рамо към Ардън, която все повече се нервираше.

— Госпожица Джентри? — Мъжът се бе приближил към нея.

Те много се извиняваха, обаче изглежда се бе получило някакво недоразумение. Били останали с впечатление, че й се е наложило неочаквано да замине. Била платила с кредитната си карта. Вещите, които била оставила в стаята си, по нейна молба били опаковани и прибрани в офиса на хотела.

— Но аз не съм напускала! — възрази тя. — Казах на господина, че ще се върна. Платих за стаята само за да не помислите, че съм се измъкнала!

Грешката била изцяло тяхна, ала вече били дали стаята на друг гост, който имал намерение да остане два дни.

— Стаята ми харесваше, но след като вече сте настанили друг, нищо не може да се направи. Дайте ми друга стая. Много съм уморена…

Имало още един неприятен проблем. Хотелът бил пълен.

— Искате да ми кажете, че нямате една-единствена стая, в която да ме настаните, след като сте ме изхвърлили от моята?

Много се извиняваха, ала изглежда положението бе точно такова. С удоволствие щяха да се обадят в някой друг хотел и да видят къде могат да я настанят. После щяха да са щастливи да я откарат дотам с микробуса.

— Благодаря — отвърна Ардън напрегнато. — Ще почакам тук… — Посочи към няколко фотьойла, които се виждаха от рецепцията прекалено добре, за да не можеше след време да й излязат с извинението, че са я забравили.

Мина половин час, но резултатите бяха обезкуражаващи.

— Навсякъде, където звъним, е пълно. Продължаваме да се опитваме.

Тя се бе отпуснала на облегалката и обмисляше какво може да направи, когато изведнъж подскочи. През вратата на хотела влезе Дрю, стиснал решително устни. Бе облечен както обикновено с шорти и с яке, което както обикновено бе разкопчано до средата. Бе се изкъпал след изтощителния мач, ала косата му бе разбъркана от вятъра. На ръката му имаше страшна на вид рана.

Той спря пред нея, сложи ръце на кръста си и я изгледа свирепо:

— Прерових два острова да те търся. Къде, по дяволите, изчезна след мача?

— Мисля, че отговорът е очевиден.

— Не се прави на много остроумна. Защо избяга?

— Защо ли? Защото сутринта се скарахме… — Ардън се изправи и му отвърна със също толкова твърд поглед: — Исках да се махна от хулиганското ти поведение и от лошото ти настроение.

Устните му се извиха в усмивка:

— Трябва по-често да се сърдиш. Очите ти стават много хубави.

Тя бе готова отново да избухне, но я прекъснаха:

— Госпожице Джентри! — Управителят припкаше към нея, размахвайки лист хартия. — Намерихме ви стая…

— Задръжте си я! — отсече Дрю и едва не изпепели с поглед нещастния човечец.

Той предпазливо погледна към Дрю и вдигна въпросително поглед към Ардън:

— Ала госпожица Джентри спомена, че иска стая и…

— Казах да си я задържите! — Дрю отново се обърна към нея. — Тя идва с мен! — Погледът му се смекчи и добави по-тихо: — Моля те…