Сандра Браун
Тайната (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ка… какво искаш да кажеш? — Въздухът не й достигаше. Струваше й се, че ще умре, и то точно в бар „Орхидея“.

— Искам да кажа, госпожо Макаслин, че когато раждаше бебето си, беше стерилизирана.

— Невъзможно е — прошепна Ардън. — Това е невъзможно…

— Ти беше под упойка, не помниш ли?

— Но… нямаше никакъв белег. За да се прекъснат тръбите на яйчниците…

Рон махна пренебрежително с ръка:

— Всеки ден се появяват нови методи, които трябва да се изпитат. А има ли по-добро опитно зайче от жената на гинеколога? Страхувах се по-късно да не съжалиш, че си дала бебето, особено като се имаше предвид състоянието на Джоуи. Ако майчинските ти инстинкти вземеха връх, не исках да можеш да родиш още едно дете. Аз лично определено не го исках. Лечението на Джоуи ми струваше цяло състояние.

Тя извика сподавено, сякаш я е бе наранил смъртоносно. Как можеше да говори така за Джоуи, за собствения си син!? А сега всичките й надежди да има още едно дете бяха убити от долната жестокост на този човек. Посегна пипнешком към чантата си. Чувстваше се напълно сразена.

— Колко ти трябват? Пет хиляди ли? — Искаше той да изчезне от живота й. Ако можеше да се откупи с пари, би му дала всичко, което поиска.

— За начало. И ми трябват утре.

— Утре? — Как можеше толкова бързо да намери такава сума? — Не вярвам, че ще успея до утре, но ще се опитам — обеща Ардън и се изправи, залитайки.

Той я хвана за ръката:

— Ще ми ги доставиш утре, или ще дойда на гости на красивия ти съпруг. Ние с него имаме за какво да си побъбрим.

Ардън замаяно освободи ръката си и се запрепъва към вратата. Слънцето я ослепи. А може би това бяха сълзите й?

 

 

— Утре ли? — повтори Ардън. Дрю бе хвърлил тази бомба точно докато тя поднасяше вилицата към устата си. Ръката й замръзна по средата на пътя. — Утре заминаваме за Калифорния? — Утре, утре, утре. Думата се въртеше в главата й като топка от рулетка. Имаше чувството, че цял ден я е повтаряла.

— Знам, че е досадно, но аз самият го разбрах едва преди няколко минути… — Той отново бе говорил по телефона с Хам и току-що бе дошъл при тях в трапезарията. Мат, както винаги, нямаше търпение и Ардън бе започнала да го храни. — Довечера госпожа Лаани може да приготви багажа на Мат. Утре в един на обед ще вземем самолета за Хонолулу, след това вечерта отлитаме за Лос Анджелис.

— Защо е това бързане? — Ардън бе ужасена. Как щеше да плати на Рон? Откак се бе разделила с него, не спираше да се чуди какво обяснение да измисли, за да поиска от Дрю пет хиляди долара.

— Виж татко как се бърше със салфетката, Мат — показа Дрю на сина си и се усмихна, когато детето повтори движенията му. — По няколко причини. Първо, има три турнира, в които Хам смята, че трябва да играя. Ще участват само няколко от най-силните, което значи, че ще мога да измъкна някоя и друга победа. Единият е в Сан Диего, другият във Вегас, а третият в Сан Франциско, така че няма да се пътува много. Между тях има само по няколко дни. А ние с Хам трябва да свършим още една работа.

Тя се вторачи в чинията си. След срещата с Рон й бе все по-трудно да гледа Дрю в очите. Сега трябваше да крие две тайни — че е майката на Мат и че е безплодна. Което и от двете да научеше, той би имал повече от основателна причина да я напусне. А сега се мъчеше да измисли как да измъкне от него пари, за да плати на своя изнудвач. Господи, как бе затънала!

Противно на онова, което си мислеше Рон, Ардън не разполагаше с неограничени средства. Дрю й бе открил банкова сметка и поддържаше в нея щедра резерва. В същата сметка отиваха и хонорарите за нейните статии и разкази.

— Парите са твои. Прави с тях каквото искаш — бе й казал Дрю, когато внесе първата сума. — Само не ги използвай за домакинството. За това има отделна сметка. Тази си е твоя, за лични разходи.

Днес беше проверила какво има в сметката й. Сумата бе далеч под двайсет хиляди. В момента нямаше дори пет. Знаеше, че Рон не би се поколебал да каже на Дрю за нея, ако тя не му занесеше парите. Утре. А утре те заминаваха за континента.

Кимна разсеяно, когато госпожа Лаани дойде да отнесе Мат горе, за да довършат на спокойствие вечерята си. Целуна го по бузата, ала по-късно изобщо не си спомняше за това. Чувстваше се като мумия, омотана здраво в своя проблем, овързана и неподвижна, откъсната от живота.

— Виждаш ли — продължи Дрю, когато двамата останаха сами, — ние с Хам още сега имаме възможност да купим част от вече съществуваща верига спортни магазини, която работи в цялата страна. Надяваме се, че до няколко години ще можем да откупим и другата част и после да правим с нея каквото си поискаме.

— Това е чудесно, Дрю…

— Уредих кредит от една банка в Хонолулу. За известно време парите ни в брой може да са ограничени, докато спечеля няколко мача и започна да получавам от подновените договори за реклама. Ще издържиш ли?

Очите му шеговито светеха, но Ардън едва успя да изобрази усмивка. Дори ако измислеше някаква правдоподобна лъжа, сега Дрю не би й дал пари. Щеше да използва всички налични, за да се включи в този бизнес и да осигури бъдещето им. Тя почувства, че се задушава, че мечтите се оттичат от сърцето й и потъва в мрачно отчаяние.

Дрю бе изненадан от нейното безпокойство, когато й съобщи за заминаването. Още повече, че той по начало от няколко дни се беше поболял от тревога за нея. Не знаеше какво да мисли за внезапната промяна на настроението й. Никога по-рано не я бе виждал нервна и раздразнителна, а напоследък от най-малкия повод Ардън или избухваше, или се обливаше в сълзи.

Ако не й говореше, тя гледаше в пространството, без изобщо да го забелязва какво прави около нея. Дори когато разговаряха, очите й често ставаха безжизнени и Дрю разбираше, че макар да му отговаря на място, Ардън всъщност не го слуша. Дори Мат, към когото винаги бе проявявала безкрайно търпение, започна да усеща гнева й.

Отначало бе решил, че месечният й цикъл я е извадил от равновесие. Но това продължи прекалено дълго. После с внезапна надежда помисли, че може да е бременна, ала когато с шеговита усмивка я попита, тя избухна в сълзи и го обвини, че я търси само като кобила за разплод. Той едва се сдържа да не изругае и да излети от стаята. Вместо това отиде до нея, взе я в прегръдките си и започна да я успокоява, уверявайки я в безграничната си любов. Ардън само се разплака още по-силно.

Да пукнеше, ако знаеше какво я тревожи! Обаче нещо имаше. Защо не искаше да отвори душата си, да му се довери? Би могъл да й помогне. Знаеше това. Мислеше, че тя толкова добре се е приспособила към него. Сякаш нищо не я смущаваше. По дяволите, какво не бе наред?! Беше ли тя нещастна от техния брак? Тази мисъл мъчително прободе гърдите му.

— Аз… всъщност няма нужда да идвам, нали? — Ардън прехапа нервно устни. — Искам да кажа, струва ми се, че ти ще се оправиш много по-добре, без аз… без всички ние да се мъкнем подире ти. Тези срещи и…

Дрю се вгледа в нея, забравил за вечерята.

— Никога не съм мислил, че ти и Мат се „мъкнете подире ми“. Аз искам да сте с мен. Колкото до другото, надявах се, че и ти ще присъстваш на деловите срещи. Искам да си видима и неделима част от всяко начинание в моя живот. Тъй като тази работа ще е от решаващо значение за нашето бъдеще, мислех, че ще имаш желание да се включиш. — Очите му се впиха в нея. — Има и друга причина, поради която трябва да дойдеш. По-важна от всички останали. Искам да отидеш на лекар.

За да спре треперенето на ръцете си, тя се вкопчи в облегалките на стола, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Н-но това е нелепо. На лекар… Защо?

— Защото мисля, че имаш нужда от основен преглед. Ти настояваш, че ти няма нищо, но аз искам да чуя мнението на професионалист.

— И какъв лекар? — попита Ардън сприхаво. — Психиатър ли?

— Можем да започнем с вътрешни болести… — Погледът му се смекчи. — Ардън, ти не си свръхчовек. Трябва да свикнеш с нов мъж, дете и климат. Разбираемо е, че и психиката, и тялото ти преминават през период на приспособяване. Смятам, че и двамата ще се почувстваме по-добре, след като се прегледаш.

Тя без съмнение щеше да се почувства много добре, когато лекарят съобщеше на съпруга й: „Вашата жена е в прекрасно здраве, само дето е безплодна. Съжалявам, господин Макаслин. Чух, че искате още едно дете…“

Какво можеше да направи? Какво?! Ала всъщност нямаше нужда да прави каквото и да е. Защото утре, когато Рон не получеше парите, щеше да я издаде на Дрю и все едно всичко щеше да свърши. Нямаше да има никакъв преглед, от който да се безпокои. Засега нямаше да се бори. Това бе много уморително. Душевната болка и чувството за вина бяха изтощили силите й.

— Добре, ще отида на лекар.

— Чудесно! Хам ще ти запише час.

Тази нощ Дрю не прави любов с нея. Изрази любовта си, като я целуна силно и я скри в топлите си прегръдки. Въпреки това тя продължи да трепери през дългите часове на нощта.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да ги намериш? — Гласът на Рон бе едновременно заплашителен и отчаян.

— Точно каквото ти казах — прошепна Ардън, страхувайки се да не събуди цялата къща. Едва се бе разсъмнало. Тя се измъкна от ръцете на Дрю, наметна си халата и слезе на пръсти да се обади на телефона, който Рон й бе дал. Не знаеше къде е този телефон и не искаше да знае. Но той отговори при второто позвъняване.

— Днес мога да ти дам малко повече от три хиляди. Това е всичко, което имам, и не мога да намеря повече.

— Много лошо! — извика Рон. — Трябват ми пет.

— Нямам ги — изсъска Ардън.

— Намери ги!

— Не мога. Ти ми даде по-малко от двадесет и четири часа. Бъди разумен.

— Ония момчета, които ме преследват, няма да бъдат разумни.

— Трябваше да помислиш, преди да се забъркаш с тях! — Тя се опитваше да подтисне паниката в гласа си. — Заминаваме. Може би когато се върнем…

— И кога ще бъде това?

— След три седмици.

— Хич и не си мисли! Дотогава няма да съм жив…

Ардън не посмя да изрече на глас, че това би било голямо облекчение, но си го помисли. Рон обаче го почувства.

— И не си въобразявай, че неочакваната ми смърт ще те отърве. Преди да ми разбият черепа, ще им намекна откъде могат да си получат парите и ще ги пусна след теб и новия ти съпруг. Ако си мислиш, че аз съм досаден, миличка, значи изобщо не си ги виждала ония юнаци. По-добре ще ти бъде да се занимаваш с мен.

— Ще ти дам парите — каза тя твърдо. — Просто трябва да накараш твоите кредитори малко да почакат.

— Не става, Ардън. Днес по обед ще бъдеш в онзи бар с петте хиляди в брой, иначе ще направя една много мила сцена на летището! — Той затвори.

Тя дълго седя, загледана в океана, преди да тръгне нагоре. Всяко движение бе мъчително усилие, сякаш краката й бяха оковани в тежки вериги. Дрю беше прав. Душевните й терзания бяха като физическа болест.

В момента, в който изкачи стълбите, чу откъм стаята смях и боричкане. Отвори вратата и видя, че Мат бе дошъл при баща си в леглото. И двамата бяха голи и се бореха. Дрю гъделичкаше Мат, а той пищеше от смях.

Ардън приседна на края на леглото. Сърцето й преливаше от любов, както очите й от сълзи. Тези двама души бяха всичко, което имаше на света. Те я обичаха. До днес следобед. Тогава щеше да бъде разобличена пред тях като измамница.

Но нейната любов не бе измамна. Трябваше да каже на Дрю сега, веднага, ала се боеше, че той ще се вбеси и няма да я разбере. Бе чакала прекалено дълго. Пък и имаше някакъв малък шанс да се справи с Рон. Може би ако отидеше в бара с колкото пари има, щеше да спечели малко време. Всеки ден с Дрю и със сина й беше ценен. Щеше да събере колкото може.

Дрю й намигна и изправи Мат върху плоския си твърд корем:

— Хубаво момченце, а?

— Да… — Гласът й пресекваше от вълнение.

Мат бе станал шоколаденокафяв, но върху загорялото тяло на баща си изглеждаше доста по-светъл. Дрю се обърна към Ардън и й се усмихна с бащинска гордост, ала като видя замъглените й от сълзи очи, усмивката му угасна.

— Ардън?

Тя се усмихна слабо:

— Толкова ви обичам и двамата. Толкова много! Вие сте моят свят, моят живот, всичко…

Очите на Дрю също заблестяха. Той се смути.

— Господи, колко дни чакам да ми го кажеш отново! Вече бях започнал да се чудя дали не мислиш, че си се излъгала.

Ардън посегна и сложи ръка на гърдите му.

— Не. Получих много повече, отколкото очаквах.

— В тази оргия могат да се включат и повече от двама — предложи той.

Нямаше да е честно да му разреши да я люби, когато лъжите тежаха на сърцето й, но това можеше да е последният път, когато ще усети докосването му, целувката му, любовта му. Сведе скромно очи.

— Винаги съм мислила, че в една оргия повече от двама са прекалено много.

— Ти си абсолютно права. Един от нас трябва да си отиде! — Рязко седна и се озова лице в лице със сина си. — Познай кой! — Отнесе го до вратата, плесна го по дупето и нареди: — Иди да намериш госпожа Лаани. И без това мисля, че си избягал от миенето.

Мат затупурка по коридора, като викаше:

— Я-ани, Я-ани!

Дрю заключи зад него вратата и бързо се върна в леглото. Без да губи време, започна жадно да я целува, докато ръцете му смъкваха халата й. Тя се изви към него, докосвайки местата, за които вече бе научила, че му доставят най-голямо удоволствие.

— Господи, колко ми липсваше! — възкликна той трескаво, сякаш е била заминала и току-що се връща у дома. — Исках те такава, освободена от каквото и да е онова, което те измъчва. Никога вече не се отдръпвай така от мен, Ардън! Това ме плаши до смърт. Не мога да те загубя. Не мога!

Отчаянието й бе изчезнало. Дрю бе прогонил всички мрачни духове и я даряваше с благословената си любов. Това бе нейното тържество на живота над смъртта, нейната лебедова песен, последното й желание на осъдена. Повтаряше името му и дълго след като всичко свърши, не се откъсна от него. Искаше да запази в паметта си всяко усещане за времето, когато ще е без него — докосването му по влажната й кожа, подлудяващия му аромат, усещането, че я изпълва. Обгърна го по-силно с кадифената си топлина.

Дрю простена от удоволствие и я погледна лукаво:

— Познай нещо…

— Какво?

Той започна отново да се движи.

— Още не сме свършили.

— Но, Дрю… Нямаме време…

— Ще намерим… О, любов моя… да… Ще намерим време.

 

 

— Трябва да свърша някои дреболии — съобщи Ардън притеснено, когато след душа се облече и слезе долу. Дрю и Мат закусваха с фъстъчените кифлички на госпожа Лаани.

— Сега ли? — изненада се Дрю и избърса трохите от устата на Мат. — Няма ли да хапнеш нещо?

— Не, не — отговори тя припряно. — Трябва да взема някои неща за пътуването.

— Добре, обаче не се бави много по магазините. Не забравяй кога заминаваме. Събра ли багажа?

— Да, освен нещата за в последния момент.

Почти бе излязла от стаята, когато Дрю я повика:

— Едва не забравих. Имаш писмо… — Стана и излезе от трапезарията.

Ардън седна до Мат и изяде парченцето кифла, което той й подаде, макар да й се струваше, че не може да преглътне нищо. Любовта с Дрю днес бе най-сладкото, най-пламенното, най-скъпото нещо, което познаваше. По този начин тя мълчаливо се бе сбогувала с него. Сега се вглеждаше в лицето на Мат, докосваше го, галеше русите му къдрици. Как ли щеше да преживее отново раздялата?

— Ето — подаде й един плик Дрю и седна на стола си. Беше от списанието, в което бе отпечатан първия й кратък разказ. Вътре имаше чек за две хиляди долара.

— О! — възкликна Ардън и от очите й избликнаха сълзи. — Съвсем бях забравила… — Несъзнателно притисна плика към гърдите си.

Дрю се засмя:

— Сякаш си облекчена, че го виждаш. Да не мислиш, че не мога да те издържам?

— Не, не — заекна тя. Сърцето й щеше да изхвръкне от радост, ала не можеше да се издаде. — Разбира се, знам, че можеш да ме издържаш. Но нали снощи каза, че… този бизнес…

Той се усмихна с широката лъчезарна усмивка, която Ардън толкова обичаше:

— Скъпа моя, само защото споменах, че известно време ще се ограничаваме, не мисли, че това означава да започнеш да живееш като просякиня. Такова впечатление ли съм ти създал? — Дрю я потупа по ръката. — Изхарчи тези пари за каквото искаш. Те са си твои. Аз ще имам грижата за семейния бюджет.

Ардън седна и повика госпожа Лаани да й донесе кафе.

— Реших, че пазаруването ще почака до Лос Анджелис или Сан Франциско. Сега искам да закуся с мъжа си и сина си.

Дрю се наведе през масата, прегърна я и пламенно я целуна. Мат запляска с ръце.

 

 

Ардън се забави доста дълго, докато осребри чека и изтегли пари от сметката си. Запечата петте хиляди долара в плик и спря до една телефонна кабина, за да звънне в бар „Орхидея“.

— Къде си, по дяволите? Закъсняваш вече половин час.

— Няма да дойда! — Остави го за малко да преглътне новината и продължи: — Когато заминем, парите ще бъдат в нашата пощенска кутия. Тя е на пътя пред къщата и е надписана.

— Какво се опитваш да направиш? Казах ти…

— Ако си искаш парите, там можеш да ги намериш. В два и половина тръгваме за летището. Довиждане, Рон.

— Чакай малко! — извика той. — Кога ще получа следващата част?

— Когато се върнем от пътуването! — Ардън затвори, преди да е успял да каже още нещо. Не се съмняваше, че ще дойде да вземе парите. Той се страхуваше от онези акули повече, отколкото тя от него.

Забърза към вкъщи. Беше доволна, че бе успяла да му плати със собствените си пари, вместо да лъже Дрю и да ги иска от него. Това означаваше една лъжа по-малко. Не знаеше откъде ще намери следващите пет хиляди. Но си бе купила още един месец щастие.

 

 

Дрю гледаше от леглото как жена му се мъчи със закопчалката на перлената си огърлица. Тънките й, добре поддържани пръсти, обикновено толкова сръчни, сега трепереха. Тялото, което обичаше, така податливо на ласките му в леглото, бе опънато като струна. Сякаш трябваше само да я докосне, за да се скъса.

Госпожа Лаани бе излязла от апартамента с Мат. Дрю й бе казал да го забавлява няколко часа.

Той стана от леглото, където досега се бе излежавал с вестник. Намръщи се към Ардън, измъкна от ръцете й огърлицата и без усилие я закопча. Погледна я в огледалото и видя онази гореща тревога, онзи страх, замъгляващ зелените й очи, от които се бе опасявал. Те го бяха смутили преди няколко седмици, но сега го смущаваха още повече. През последните седмици бяха по-щастливи от когато и да било.

Бе спечелил и трите турнира. Сега беше номер три в световния тенис. Малко хора си спомняха, а още по-малко споменаваха за месеците, през които беше извън играта и причините за временното му оттегляне. Бе доказал, че може да се върне. Отново бе шампион. И до него бе Ардън, която празнуваше всяка негова победа. Сега обаче усещаше, че тя се оттегля в черупката си, в която той не можеше да проникне.

За Бога, нямаше да я остави без бой отново да се затвори в нея!

Хвана я за раменете, за да не може да му избяга.

— Прекалено голямо значение отдаваш на този преглед.

— Ти му отдаваш прекалено голямо значение — сопна му се Ардън.

— Това е правото на всеки разтревожен съпруг. Ако ти беше на мое място, щеше да се чувстваш по същия начин.

— Нямаше да те насилвам.

— Щеше.

Щеше, призна си тя. Ала на нея нищо й нямаше! Нищо, освен че след няколко часа Дрю щеше да разбере, че те никога няма да имат друго дете.

Ардън си сложи обиците.

— Много съм си добре, Дрю. Изглеждам ли ти болна?

— Не — отговори той честно. От деня, в който напуснаха Хавай, тя бе всичко, за което един мъж можеше да си мечтае като съпруга, жена, любовница. Само от момента, когато Дрю настоя да отидат на преглед — вече бяха пропуснали два часа за преглед в Лос Анджелис — Ардън отново започна да се държи така предпазливо. А всяко споменаване за връщане у дома спускаше сянка над лицето й. Дрю почувства как сърцето му се свива. Дали тя не подозираше, че с нея става нещо ужасно? Дали нямаше някакви отоци, болки? Господи, не! Имаше ли нещо, което не му бе казала, за да не го тревожи?

— Ардън — започна той и я обърна към себе си. Сините му очи се впиваха в нейните, сякаш търсеха признаци за страдание. — Нали не си… Исках да кажа, нали нищо не те боли? Мила моя, ако подозираш, че нещо ти има, по-добре е да се види по-рано. По-опасно е, ако…

Ардън притисна устните му с пръст.

— Шшшт… — Сърцето й се преобърна, като осъзна какви ненужни тревоги му бе причинила. — Не. Не, скъпи, нищо ми няма. Аз съм в цветущо здраве.

Облекчението му бе видимо. Дрю обви ръка около кръста й и я привлече към себе си. С другата ръка поглади блестящата й коса.

— Харесваш ли нашия дом в Мауи?

— Разбира се — отвърна тя сериозно.

Виждаше бръчката между гъстите му вежди и се мразеше, че я бе причинила.

— Защото всеки път, когато спомена за връщане, ти ми изглеждаш разстроена. Ако не ти харесва, можем да се преместим. Купих това имение като убежище. То вече не ми трябва. Всичко, от което имам нужда, си ти. И Мат. Ако имам вас двамата, мога да живея навсякъде. За някои хора е трудно да живеят на такова отдалечено място…

— Но аз не съм от тях. Влюбих се в твоя дом още първия път, когато ме заведе там. Сега той е и мой дом. Бих могла винаги да живея там с Мат и с теб.

Дрю я притисна към себе си. Обичаше да чувства тялото й. Познаваше всяка негова извивка. Всеки път, когато я докоснеше, гола или облечена, усещаше как се изпълва със сила. Ардън го бе направила по-щастлив, отколкото бе имал право да очаква, и не можеше да понесе мисълта, че тя не бе напълно щастлива с него.

— Обичам те, Ардън. Казвал ли съм ти го днес?

— Не помня — измърмори тя в ризата му. Господи, той щеше да се почувства предаден, ако научеше за Мат. Това би го убило. — Ала за всеки случай ми го кажи пак.

Устните му го повториха и нежно се спуснаха към нейните.

Ардън отскочи уплашено:

— Дрю, пак започваш…

— Аха… — Той се усмихна като гладен вълк и се опита отново да я придърпа.

— Не можем. Не бива точно преди да отида на преглед.

— О, по дяволите! — изръмжа Дрю и скри лице във врата й. — Бях забравил.

Изведнъж й дойде гениална идея и се притисна към него.

— Всъщност вероятно едва ли има значение…

— Недей — отблъсна я Дрю. — Знам какво си мислиш, но номерът ти няма да мине.

 

 

— Сигурен ли сте? — Ардън гледаше доктора с разширени от недоверие очи. Слава Богу, че се бе съгласила да дойде при този лекар в Сан Франциско. Онзи, който Хам й бе намерил, щеше да я познава като бившата госпожа Рон Лоуъри. Този й беше непознат, ала след всичко, което й каза, й се струваше, че винаги ще го чувства приятел. — Абсолютно сигурен ли сте?

Лекарят се засмя.

— Абсолютно сигурен съм, че няма никаква медицинска или друга физическа причина да нямате повече деца. Ако искате гаранция, че ще забременеете, не мога да ви дам. — Забеляза учудването на Ардън. — Откъде ви дойде идеята, че сте била стерилизирана?

Тя прехапа устни, опитвайки се в един и същ момент да осъзнае факта, че не е безплодна и да потисне убийствената си ярост към Рон. Това се оказа поредният му жесток психопатичен трик.

— Аз… аз… ъъъ… имах възпаление и лекарят, при когото ходех тогава, ми каза, че от него съм станала безплодна.

Докторът изглеждаше озадачен.

— Не виждам следи от никакво възпаление. Вие сте млада жена в прекрасно здраве и със съвсем нормални детеродни органи. — Наведе се към нея през бюрото: — Щастлива ли сте със съпруга си? Обичате ли го?

— Да! — възкликна Ардън разпалено. Направо чувстваше как бремето, което бе носила повече от месец, пада от раменете й. — Да — повтори и избухна в смях.

— Тогава да отидем да му кажем, че сте съвсем добре. — До вратата той я хвана за ръката: — Успокойте се, госпожо Макаслин. Ще имате друго дете.

По пътя към хотела Ардън бе буйна и палава като дете. Почти седна в скута на Дрю и обви ръце около врата му. Използваше всяка възможност да открадне целувка от устните му. Докато той се бореше със стръмните улици на Сан Франциско, тя го хапеше леко по врата и ухото.

— За Бога, Ардън, този лекар да не ти е дал някакво възбудително? Побъркваш ме!

— Колко те побърквам? — прошепна тя и плъзна ръка към корема му.

— Какво сте правили с доктора, че си такава?

— Такава съм, защото имам най-красивия, най-умния, най-сексапилния… — Ардън доближи устни до ухото му — и най-твърдия съпруг в целия свят.

— Добре, тази игра се играе от двама. Знаеш ли, че всеки път, когато погледна към гърдите ти, веднага съм готов да правя любов? Помниш ли онзи прием след турнира в Сан Диего? Ти беше с жълтата рокля с презрамка около врата и аз знаех, че отдолу си без сутиен. През цялото време, докато бъбрех с разни хора, мислех колко ми се иска да пъхна ръка вътре и да пипна гърдите ти.

— Дрю! — простена тя, приближи се още малко и притисна гърдите си към ръката му. Чувственият му монолог бе постигнал целта си.

— А пък онзи ден, когато обядвахме с Хам, ти носеше пъстрата пола и сандали на бос крак. Сутринта бях гледал как се обличаш. Под полата имаше само онези лилави гащички с дантелка…

— Престани! — извика Ардън и облегна глава на рамото му. — Няма да можем да минем през фоайето.

Това не бе далеч от истината. Когато Дрю окачи на хотелската врата табелката „Не безпокойте“, и двамата едва дишаха от възбуда. Той вече бе свалил сакото, вратовръзката, обувките и чорапите си. Ардън го спря.

— Чакай. Искам аз…

Първо съблече собствените си дрехи с опитните движения на куртизанка. Жоржетената блуза имаше безброй миниатюрни перлени копченца и докато ги разкопчее всичките, очите на Дрю се замъглиха от страст. Устните му трепнаха в усмивка. Той посегна към горното копче на ризата си, но тя го хвана за ръката и го поведе към леглото. Седна до него и внимателно разкопча едно по едно копчетата. Пръстите й нежно обходиха къдравите косъмчета по гърдите му, твърдите мускули, гладката кожа.

— Ардън, моля те! — задъха се Дрю. Тя свали ризата му и срещна пламтящия му поглед. — Искам да те любя…

— Искам аз да те любя… — Разкопча колана, копчето на панталоните, ципа… — Обичам те — прошепна тихо.

След това устните й го отнесоха в рая.