Сандра Браун
Тайната (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Дрю я заведе в един от ресторантите в курорта. С почтителност като към кралски особи управителят ги настани на маса с изглед към океана. Въпреки че повечето посетители бяха във всекидневно облекло, от цялата обстановка лъхаше на елегантност — тапети в зелено и розово, черни лакирани столове и навсякъде вази със свежи цветя.

— Коктейли, господине? — попита сервитьорът.

— Ардън?

— Доматен сок, моля.

— Перие и сода — поръча за себе си Дрю. Сервитьорът кимна мълчаливо и се отдалечи.

Дрю посегна към франзелата, раздели я на две и й подаде половината.

— Заради мен ли поръча това? — попита остро.

— Какво? — настръхна тя. — Питието ли?

— Това „питие“ всъщност не е никакво питие. Ако искаш нещо друго, поръчай си. — Приличаше на свита пружина, която всеки момент ще отскочи. — Обещавам, че няма да го грабна от теб и да го изкъркам. Вече съм преминал етапа, когато се разтрепервах за една чаша… — Сякаш за да докаже думите си, той се зае с необичайно старание да маже с масло своята половина от франзелата.

Ардън остави хляба в чинията си и скръсти ръце в скута си.

— Аз си поръчвам онова, което искам, господин Макаслин! — Студеният й тон го накара да вдигне глава. — Всеки, който те познава, знае, че си имал проблеми с алкохола. Но, моля те, не мисли, че съм някаква мисионерка, която си е поставила за цел да те спаси от изкушението. Ако не мислех, че си преминал етапа, в който си се разтрепервал за една чаша, изобщо нямаше да съм тук с теб.

— Ядосах те.

— Да, ядоса ме. И ще ти бъда благодарна, ако никога повече не се опитваш да мислиш вместо мен.

Келнерът донесе напитките и остави менютата пред тях. Ардън погледна през масата към Дрю. Бе обидена и не се опитваше да го крие.

— Извинявай — обади се той, когато сервитьорът се оттегли. — Много съм чувствителен към критика, въпреки че напоследък напълно си я заслужавам. Станал съм доста мнителен и виждам обиди там, където ги няма.

Тя заразглежда сребърните прибори и се наруга наум, задето бе толкова заядлива. Какво искаше, да спечели приятелството му, или да го отблъсне? Когато вдигна зелените си очи, погледът им бе чувствително смекчен.

— Аз също искам да ти се извиня. Години наред позволявах на моя съпруг да мисли и говори вместо мен. Струва ми се, че и двамата засегнахме болните си места. — Дипломатично се усмихна и вдигна чашата си. — Освен това наистина обичам доматен сок…

Дрю се засмя, вдигна своята чаша и се чукна:

— За най-прекрасната дама на острова! Отсега нататък ще приемам за чиста монета всичко, което кажеш или направиш.

Ардън би предпочела да беше вдигнал друга наздравица, която нямаше толкова общо с честността, ала отвърна на усмивката му.

— Какво искаш за обед? — Той отвори кожената папка с менюто.

— Предложи нещо.

— Черен дроб?

Тя избухна в смях.

— Това е единственото нещо, което не бих яла, както и да е приготвено.

Усмивката му бе широка и чудесна.

— Добре. Аз също не мога да го понасям. Мисля, че нашето приятелство е предопределено.

Докато разглеждаше менюто, Ардън не можеше да не помисли, че и Мат ще мрази черния дроб.

Тя си поръча салата от скариди, която й бе сервирана в черупка от пресен кокосов орех, украсена с авокадо и орхидеи. Беше почти прекалено красиво, за да се яде. Дрю си взе филе миньон със зелена салата. По време на обеда се опознаваха. Ардън в отговор на въпроса му разказа, че родителите й са починали, че майка й е умряла, докато тя е следвала литература, а баща й е починал от удар няколко години по-късно. Не се впусна в подробности, особено за работата на баща си като гинеколог.

Дрю бе израснал в Орегон, където все още живееше майка му. Баща му бе починал преди няколко години. Дрю бе започнал да играе тенис в прогимназията.

— Тогава малко държавни училища имаха школи по тенис. Когато треньорът видя, че тенисът ми се удава, ме покани в новия отбор, който създаваше. Аз всъщност предпочитах баскетбола, но той продължи да настоява и накрая се предадох. Скоро се амбицирах да играя все по-добре. Докато постъпих в гимназията, вече печелех местните турнири.

— Ала после си продължил в колеж…

— Да, за ужас на менажера ми, Хам Дейвис, който ме пое, когато бях във втори курс. Изпитите вечно пречеха на тренировките. Обаче аз знаех, че моето тяло няма да ми разреши да играя тенис до края на живота ми, затова реших, че е по-добре да се подготвя за деня, когато повече няма да мога.

— Но си наваксвал, нали? След като си започнал да играеш в кръговете, винаги си побеждавал… — Ардън лапна последното парче папая. За десерт бяха поръчали пресни плодове и сега завършваха с кафе.

— Имах някои добри години — сви той скромно рамене. — Имах и предимството да играя няколко години в зряла възраст, когато не гуляех по цяла нощ, както някои тенисисти, които са за пръв път на турнир. — Отпи от кафето си. — Системата не е уравновесена. Когато започваш, всичко е дяволски скъпо — пътуване, хотел, храна. После, когато успееш, когато печелиш пари от наградни фондове и сключваш договори за реклама, всичко ти е платено. — Поклати глава и се засмя: — Рискувах да пропусна няколко ценни договора, когато и най-добрите обувки за тенис не биха ми помогнали да не се спъвам по корта след поредния запой.

— Пак ще ги получиш.

Дрю потърси очите й.

— И Хам казва така. Наистина ли го вярваш?

Толкова ли беше важно мнението й за него, или му трябваше просто някой да го окуражи?

— Да. Щом видят, че играеш както преди, щом спечелиш един или два турнира, отново ще си на върха.

— Всеки ден се появяват нови и нови млади момчета, които искат да вземат мястото ми.

— Тях не ги бива за нищо — махна тя пренебрежително с ръка.

— Бих искал да имам твоята увереност в мен — усмихна се той накриво.

— Ъъъ, господин Макаслин, извинете ни, ама…

Дрю се намръщи, обърна се и видя мъж и жена, застанали плахо до масата. Те носеха хавайски ризи на цветя и имаха типичния вид на туристи.

— Да? — В най-добрия случай отговорът му можеше да се нарече хладен.

— Ние… ъъъ… — Жената се поколеба. — Дали бихте ни дали един автограф за нашия син? Ние сме от Албукърки, а той точно започва да се занимава с тенис и мисли, че вие сте чудесен.

— Закачил е ваш плакат в стаята си — допълни мъжът.

— Той…

— Нямам нищо за писане — отсече Дрю и грубо им обърна гръб.

— Аз имам — намеси се Ардън, като забеляза смутеното и посърнало изражение на загорелите им лица. Извади от чантата си топката за тенис, която той й бе подхвърлил на корта и му я подаде. — Защо не им я подпишеш, Дрю?

Отначало си помисли, че като нищо може да я отреже да си гледа работата. Но като видя разкаянието в очите й, Дрю се усмихна и пое топката. Взе от жената химикалка и надраска подписа си върху грапавата й повърхност.

— Много ви благодаря, господин Макаслин. Нямам думи да ви обясня какво ще означава този спомен за нашия син. Той…

— Хайде, Луис, остави човека да се навечеря. Много се извиняваме, че ви обезпокоихме, господин Макаслин, ала просто искахме да ви кажем, че нямаме търпение да ви видим отново да играете. Успех!

Дрю стана, ръкува се с мъжа и целуна ръка на жената — жест, от който тя едва не припадна, ако можеше да се съди по трепкащите й клепки.

— Успех и на сина ви. Приятна почивка.

Те се отдалечиха, като разглеждаха безценния си сувенир и обсъждаха колко мил е той и колко нямат право всички онези журналисти, които го представят като неприятен и заядлив.

Дрю погледна към Ардън и тя се приготви да бъде поставена на място. Но той само попита:

— Готова ли си?

Ардън кимна, Дрю я хвана подръка и й помогна да стане от стола. Излязоха от ресторанта и не проговориха, докато не тръгнаха по панорамната пътека, която свързваше отделните постройки.

— Благодаря ти — каза той простичко.

Тя спря и го погледна.

— За какво?

— За това, че тактично ме предупреди да не се държа като простак.

Очите му й се сториха твърде непреодолими, затова се загледа в третото копче на ризата му. Ала вниманието й веднага се отклони към снопчето косми над него.

— Не трябваше да се намесвам.

— Радвам се, че се намеси. Виждаш ли, това е още едно нещо, към което съм много чувствителен. Месеци наред след смъртта на Ели всеки път, когато си покажех носа от вратата, върху мен се нахвърляха журналисти, които искаха „коментар“. Скоро започнах да се вбесявам, само щом някой ме познаеше.

— Представям си, че подобна популярност може да е досадна.

Какви ли бяха на пипане тези косми? Страхотният им златист цвят така контрастираше със загорелите му гърди…

— В най-добрия случай е досадна. В най-лошия е направо ад. Когато бях най-зле, тълпите от трибуните ми се подиграваха и ме замерваха. Подсъзнателно ги обвинявах. Моите почитатели ме изоставяха, защото пиех. Пиех, защото почитателите ме изоставяха. Омагьосан кръг. И все още настръхвам, когато някой се приближи към мен. Все ми се струва, че ще хвърли обида в лицето ми.

— Това, което току-що видях, не беше нищо друго, освен неподправено възхищение… — Ардън се насили да откъсне очи от гърдите му и вдигна поглед към него: — Ти все още имаш хиляди почитатели, които просто чакат да се върнеш в големия тенис.

Дрю дълго се взира в искреното й лице и едва не се загуби в зеления водовъртеж на очите й. Тя ухаеше на цветя. Изглеждаше студена и самоуверена, и в същото време топла и всеотдайна. Той вдигна ръка с намерение да докосне тъмния кичур до бузата й, но размисли и я отпусна. Накрая каза:

— Това, че те срещнах, е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от дълго време.

— Радвам се — отвърна Ардън откровено.

— Ще те изпратя до стаята ти.

Минаха заедно през фоайето на главната сграда. До асансьора Дрю рече:

— Почакай ме тук. Веднага се връщам.

Преди да е успяла да се учуди какво е решил да прави, той бе изчезнал. Тя натисна копчето, ала се наложи да пропусне два празни асансьора, докато Дрю се върна тичешком с нещо, увито в бяла хартия.

— Извинявай — каза задъхано. — На кой етаж си?

Качиха се на асансьора. Женското любопитство я убиваше, но в очите му светеха пламъчета. Ако бе решил това да е изненада, нямаше да я разваля. На вратата Ардън му протегна ръка:

— Благодаря за чудесния обед!

Той не пое ръката й. Разви пакета, извади една гирлянда от цветя, пусна небрежно хартията на пода и вдигна гирляндата над главата й.

— Сигурно са ти подарявали десетки, откак си тук, ала исках и аз да ти дам една…

От упойващия аромат и от близостта му въздухът започна да не й стига. Зави й се свят. Гърлото й се стегна от напиращите чувства. Ала успя да прошепне:

— Не, никога не съм имала. Благодаря. Цветята са прекрасни…

— С теб стават още по-хубави.

Дрю надяна гирляндата през главата й и я постави на голите й рамене. Крехките росни цветчета хладнееха върху кожата й. Не отдръпна ръце, а ги опря леко на раменете й. Обзеха я объркани и противоречиви чувства.

Този мъж и всичко, свързано с него, я покоряваше, изпълваше съзнанието й, сърцето й. От него тялото й потъваше в непозната, но толкова сладостна летаргия… Копнееше да й се поддаде. Цветята, легнали върху гърдите й, трепкаха от бесните удари на сърцето й. Предпазливо ги докосна със скованите си пръсти.

С периферното си зрение видя как ръката му посяга към нейната, погалва я, обхваща я. Пръстите му бяха тъмни, с къдрави златисти косъмчета по кокалчетата. Бяха топли, уверени, силни. Тя вдигна глава и го погледна с очи като блестящи от роса цветя.

— Алоа — прошепна той местния поздрав. Наведе се и я целуна първо по едната буза, после по другата и тихо произнесе името й: — Ардън… — Палците му се плъзнаха по ключиците, дъхът му гъделичкаше ухото й. — Сега, като свършихме с обеда… — „О, не!“, простена тя наум. „Ето го и предложението!“ Дрю се отдръпна и пусна раменете й. — Какво ще кажеш за една вечеря?

 

 

Дори докато се обличаше за вечерята, Ардън знаеше, че когато Дрю я покани на среща, трябваше да се извини и да откаже. Най-разумно би било да отговори: „Извинявай, би било чудесно, обаче довечера трябва да си остана тук, за да работя върху един очерк.“ Вместо това се чу да казва: „С удоволствие, Дрю.“ Той се усмихна и тръгна към асансьора. Тя влезе в стаята си, обвита в облак от романтични чувства. Не след дълго обаче си спомни защо бе решила да се запознае с него.

За няколко минути, докато ръцете му я докосваха, а дъхът му галеше косите й, бе забравила за своя син. Бе започнала да мисли за Дрю не като за баща на сина си, а просто като за мъж — мъж, към когото чувстваше опасно привличане.

След несполучливия си брак и омразния сексуален живот с Рон не вярваше, че някога отново ще поиска да има нещо общо с мъж. Нетърпението, с което очакваше да прекара още няколко часа в компанията на Дрю, при това поради съвсем погрешни причини, за нея бе шокиращо.

За нейните цели щеше да е къде-къде по-добре, ако той не беше толкова привлекателен… и вдовец… и самотен като нея. Нямаше ли задачата й да е по-проста, ако бе намерила и двамата родители на детето си здрави и весели? Когато започваше, за нея нямаше значение нито какви са те като хора, нито как изглеждат. Интересуваше я само да намери детето, на което бе дала живот, но никога не бе виждала. Не беше лесно.

Всеки път, когато си спомняше сивия дъждовен ден, в който погреба Джоуи, сякаш бъркаше в отворена рана.

Никога в живота си, дори след смъртта на баща си и майка си, не се бе чувствала толкова самотна. След като получи развод, се бе посветила на грижите за момченцето си. Гледаше го как с всеки изминал ден ставаше все по-зле и се мъчеше да не се моли за смъртта на някое друго дете, за да може Джоуи да получи нужния бъбрек. Ала Бог все едно не би изпълнил подобна молба, затова така и не я произнесе на глас.

Когато накрая дойде времето, той умря толкова сладко, колкото и живя. Молеше я да не плаче и й обещаваше, че ще й запази легло до своето на небето. Часове след като изпусна последния си дъх, Ардън държеше тънката му ръчичка и се вглеждаше в успокоеното му лице, опитвайки се да го запамети.

Рон разигра ролята на съкрушен от скръб заради малкото приятели, които бяха дошли на погребението. Тя се отврати от лицемерието му. Джоуи храбро бе крил разочарованието си всеки път, когато Рон не изпълняваше обещанието си да дойде да го види в болницата.

След погребението той я притисна до стената:

— Имаш ли още от онези пари, които ми измъкна?

— Не е твоя работа. Аз си ги изработих.

— Да те вземат дяволите, трябват ми!

Ардън не можеше да не забележи, че пропадането му бе все по-очевидно. Той носеше отчаянието си като знаме, но това не събуждаше в нея и капка съчувствие.

— Това си е твой проблем.

— За Бога, Ардън, помогни ми. Само сега, и обещавам…

Тя затръшна вратата на лимузината пред носа му и нареди на шофьора да потегли незабавно. Дори на погребението на сина си Рон мислеше само за себе си.

През следващите няколко месеца бе толкова потънала в скръб, че не различаваше дните. Живееше в бездната на отчаянието. Само на хартията можеше да довери чувствата си, да се примири с тях. Есето за това, какво е да загубиш дете, бе продадено на едно женско списание и имаше огромен успех. Молеха я да напише и други, ала Ардън нямаше такива амбиции. Имаше чувството, че само запълва времето до собствената си смърт, защото нямаше нищо, за което да живее. Освен другото дете…

Един ден тази мисъл просто я осени. Тя наистина имаше причина да живее. Някъде на света имаше още едно дете. В същия момент реши да го намери. Никога не бе имала намерение да обърква живота му. Не би могла да е толкова жестока към родителите, които бяха направили всичко, за да го имат. Искаше само да го види. Да разбере как се казва, дали е момче или момиче. Бе помолила Рон да й сложи пълна упойка точно преди да роди, за да не си спомня самото раждане и за да не научи неволно нещо за детето, което раждаше за някой друг.

— Какво искате да кажете, как така няма никакви документи? — попита Ардън с чувство на безсилие първия път, когато се опита да получи информация.

Лицето на администраторката не трепна.

— Искам да кажа, госпожо Лоуъри, че вашият картон изглежда е сложен не на мястото си и още не мога да го намеря. Случва се в такава голяма болница.

— Особено когато един влиятелен лекар ви помоли или ви плати да го „сложите не на място“. Освен това името ми е госпожа Джентри!

Навсякъде ставаше същото. Документите за раждането бяха изчезнали мистериозно и от болницата, и от общината. Но за нея изобщо не беше загадка кой бе виновен за тази странна немарливост.

Тя не знаеше кой адвокат се бе занимавал с официалните документи, ала сигурно бе нает от Рон и значи нямаше да й каже нищо. Рон правилно бе предположил, че след смъртта на Джоуи Ардън ще се почувства принудена да намери второто си дете и се бе погрижил никой да не й даде и най-малката информация.

Акушерката, която й помагаше по време на раждането, бе последната й надежда. Намери я в една благотворителна болница, която се занимаваше с аборти.

Позна я още щом я забеляза да излиза един следобед от болницата.

— Помните ли ме? — започна тя без предисловия. Плахите очи на сестрата отскочиха към паркинга, сякаш търсеше начин да избяга.

— Да — прошепна жената уплашено.

— Вие знаете какво стана с моето бебе, нали? — заяви Ардън, макар че само предполагаше.

— Не!

Колкото и искрено да звучеше отговорът, тя разбра, че акушерката лъже.

— Госпожице Хенкок, моля ви, кажете ми всичко, което знаете. Едно име. Моля ви… Само едно име…

— Не мога! — проплака жената и закри лицето си с ръце. — Не мога. Той… той ме наблюдава. Предупреди ме, че ако ви кажа нещо, ще разкаже всичко за мен.

— Кой ви наблюдава? Бившият ми съпруг ли? — Акушерката енергично закима. — С какво ви изнудва? Не се страхувайте от него. Аз мога да ви помогна. Можем да съобщим на полицията…

— Не! Боже мой, не. Вие не… — Тя преглътна риданието си. — Вие не разбирате. Аз бях… Имах проблеми с наркотиците. Той ме уволни от болницата, но ми намери работа тук. И… — Тесните й рамене се разтресоха. — И ме заплаши, че ако някога ви кажа нещо, ще ме издаде на полицията.

— Нали сега сте чиста. Ако вие… — Гласът й угасна, като видя признанието за вина, изписано на измъченото лице на жената.

— Не точно аз. Моят мъж ще умре без… без своето лекарство. Трябва да му го намирам.

Беше безсмислено да продължава. Ардън отново потъна в черното блато на самосъжалението и отчаянието. Точеха се ден след ден, без някаква разлика между тях.

Затова един съботен следобед седеше на дивана в хола си, втренчила невиждащ поглед в екрана на телевизора. Не знаеше колко дълго бе седяла така. Не знаеше и какво гледаше.

Ала изведнъж нещо привлече вниманието й. Едно лице.

Едно лице, към което се насочи камерата. Тя се отърси от тежката си депресия и усили звука. Беше спортно предаване. Събитието на деня бе турнирът по тенис. В Атланта? Някъде. Състезание за мъже.

Откъде познаваше това лице? Красиво. Русо. С широка бяла усмивка. Къде? Кога? В болницата? Да, да! Деня, в който напусна болницата само с чантичката си с петдесет хиляди долара в брой. На стълбите отвън имаше някаква суматоха. Журналисти с микрофони и камери. Телевизионни екипи, които пълзяха по мраморното стълбище, за да намерят по-добро място за снимане.

Бяха се събрали, за да посрещнат една красива двойка, която излизаше от болницата с новороденото си бебе. Високият рус мъж с ослепителната усмивка бе прегърнал покровителствено през раменете дребничката си и също толкова руса жена, която носеше мърдащ бархетен вързоп. Ардън си спомняше радостта, която излъчваха и усети как я прободе завист към любовта, с която мъжът се усмихваше на жената и детето. Очите й се изпълниха със сълзи. Проби си път през тълпата към таксито, поръчано за нея. Бе отказала предложението на Рон да я откара до вкъщи.

Оттогава не се бе сещала за тази сцена. А това бе същият мъж. Заслуша се в думите на коментатора.

— Дрю Макаслин полага героични усилия днес тук след съкрушителната си загуба миналата седмица в Мемфис. Пред последните няколко месеца той е в непрекъснат спад.

— Който до голяма степен е свързан с личната трагедия, която преживя тази година — допълни друг глас зад кадър.

— Без съмнение…

Дрю Макаслин загуби точка и Ардън разчете по устните му една грозна псувня, която не би трябвало да се показва по телевизията. Очевидно и режисьорът прецени така, защото прехвърли на друга камера и показа Макаслин на точката за сервис, съсредоточен върху топката, която методично подхвърляше. Сервисът бе изпълнен безупречно, но страничният съдия не го призна.

Макаслин размаха алуминиевата си ракета към корта и се нахвърли с ругатни и обиди върху съдията. Телевизията благоразумно прекъсна прякото предаване, за да покаже реклама. След като бяха обяснени предимствата на новата американска кола, отново включиха мача.

Ардън поглъщаше всяка дума на коментаторите, които се опитваха да извинят поведението на Макаслин със скръбта му по неговата съпруга, загинала при ужасна автомобилна катастрофа в Хонолулу, където двамата живеели заедно с невръстния си син. Макаслин игра грубо и войнствено и загуби мача.

Когато същата вечер си легна, тя още мислеше за професионалния тенисист и се чудеше защо бе толкова заинтригувана от него, след като го бе виждала само веднъж. Някъде към полунощ й се стори, че го бе виждала повече от веднъж. Седна в леглото. Сърцето й биеше бясно, мислите се блъскаха в главата й и бързо изчезваха.

Отметна завивките, скочи и закрачи из стаята, възбудено удряйки слепоочията си.

— Мисли, Ардън! — заповяда си тя. — Мисли! — По някаква причина бе ужасно важно да си спомни.

Агонизиращо бавно мозайката започна да се сглобява. Тогава я болеше. Светлини, движещи се светлини. Ето, това беше! Возеха я на носилка по болничния коридор, а над главата й проблясваха светлини. Караха я към родилната зала. Всичко бе почти свършило. Оставаше само да роди бебето и щеше завинаги да е свободна от Рон.

Докато я търкаляха през полутъмното фоайе, с крайчеца на окото си зърна една двойка. Светлината се отразяваше от двете им руси глави. Никой от тях не я забеляза. Те се усмихваха, щастливо притиснати един към друг, и си шепнеха нещо възбудено и съзаклятнически. Какво не беше наред в тази картина? Нещо, но какво? Какво?!

— Спомни си, Ардън — прошепна тя, отпусна се на края на леглото и обхвана с две ръце главата си. Те бяха щастливи също като всяка друга двойка, която ще има бебе. Те…

Всичко изведнъж спря. Дишането й. Сърцето й. Водовъртежът на мислите й. След това отново се раздвижи, отначало лениво, а после, когато светлината в края на тунела започна да расте, все по-бързо, докато в съзнанието й избухна заключението. Жената не беше бременна!

Тя нямаше да ражда. Просто седеше отвън, във фоайето, и развълнувано си шепнеше със съпруга си. Около тях витаеше някаква тайна, приличаха на деца, замислили чудесна лудория.

Макаслин бяха богати. Познаваха ги по цял свят. Той бе красив, а Рон й бе казал, че бащата на нейното бебе е красив. И напуснаха болницата с новороденото си дете в същия ден, в който я напусна и Ардън.

Тя бе родила тяхното дете!

Обви ръце около себе си и тържествуващо се затъркаля по леглото. Беше права. Трябваше да е права. Всичко съвпадаше.

Забележимо изтрезня, като си спомни другото, което бе научила този ден. Госпожа Макаслин бе мъртва. Синът на Ардън — спортният коментатор бе споменал, че Дрю Макаслин има малък син — растеше без грижите на любеща майка и с баща, който не бе физически и емоционално устойчив.

Дрю Макаслин се превърна във фикс-идея за Ардън. Месеци наред тя четеше всичко, което можеше да намери за него, минало и настояще, прекарваше цели часове в библиотеката и се ровеше в спортните страници на вестниците, разказващи за дните на неговия подем. В новите вестници четеше за упадъка му.

Един ден прочете, че почти се е оттеглил. Бе цитиран менажера му, който бе заявил: „Дрю знае, че не е във форма. Той ще се съсредоточи върху възстановяването си и ще прекара известно време със сина си в новия им дом на Мауи.“

Тогава започна да крои планове да замине за Хавай и по някакъв начин да се запознае с него.

— И сега, след като се запозна, какво ще правиш? — попита тя образа си в огледалото. Не бе допускала, че ще се поддаде на неговия чар и красота. — Помни защо си тук, Ардън. Бъди безпристрастна — каза на отражението си.

Но то й се подигра от огледалото. Не приличаше на жена, която се мъчи да бъде безпристрастна. Зелената копринена рокля без презрамки дори не се опитваше да скрие фигурата й. Жълтият колан обхващаше тънкия й кръст и привличаше вниманието към заоблените линии над и под него. Кремавото сако само възбуждаше любопитството докъде са голи раменете, които покрива. Вместо бижута носеше цветната гирлянда. Цветята бяха почти същия цвят като колана й. Бе опънала косата си назад в стегнат кок, ала строгостта му се смекчаваше от тежките кичури, които се бяха измъкнали и падаха върху челото и врата й.

Жената, която я гледаше със замъглени зелени очи, имаше вид, сякаш се бе впуснала в бурна любовна авантюра.

— Боже мой — прошепна тя и притисна студените си треперещи пръсти към челото си. — Трябва да престана да мисля за него по този начин. Иначе ще разваля всичко. И трябва да го накарам да престане да мисли за мен като… като за жена.

Трябваше да бъде обезкуражен. Ардън го усещаше с всичките си женски инстинкти.

Той бе обичал жена си. Вероятно все още я обичаше. Но всичко в него говореше за изключителна мъжественост. Не беше от мъжете, които биха живели дълго без допълващото ги женско присъствие.

Искрите, които прескачаха между тях — а тя повече не можеше да се прави, че не ги забелязва — заплашваха да провалят нейния план. А планът й бе да се сближи с него и да спечели доверието му като приятел. Когато докажеше, че няма намерение да застраши отношенията му със сина му, щеше да му разкрие коя е всъщност и да отправи своята молба: „Ще ти бъда вечно благодарна, ако ми разрешиш от време на време да виждам сина си.“

„Запомни това“, напомни си Ардън, когато на вратата се почука. „Безпристрастност“, повтори си отново и изостави всякакви други мисли за Дрю Макаслин.

Оказа се обаче невъзможно да изпълни поетото към себе си обещание, когато той бе толкова красив с тъмносините си панталони, бежовото спортно сако, което бе почти същия цвят като дългата до яката му коса, и светлосинята риза, явно подбрана да е в тон с очите му.

Тези очи я огледаха от главата до петите и обратно. Спряха се за малко върху лицето й и се задържаха в близост до гирляндата. Ардън определено имаше чувството, че гледат не цветята, а формата на гърдите й под тях.

— Ти просто разкрасяваш цветята — подзе той с тон, който потвърди подозренията й.

— Благодаря.

— Няма за какво… — Едва сега вдигна очи към нейните и й се усмихна: — Готова ли си?