Сандра Браун
Тайната (2)

ВТОРА ГЛАВА

Докато я нямаше, камериерката бе почистила стаята и бе пуснала климатичната инсталация на пълни обороти. Ардън остави чантата и бележника си на масата, нагласи термостата на стената, отвори широката стъклена врата и излезе на терасата, гледаща към океана. Стаята бе изключително скъпа, но гледката си струваше.

Пое дълбоко въздух и докато го издишаше, произнесе едно име — Дрю Макаслин. Нейната плячка. Най-после го бе срещнала, бе говорила с него, бе го чула да произнася името на сина си. Мат.

Не й отне много време да свали плажната си рокля и да облече кадифен халат. Излезе навън в обгръщащата я отвсякъде хавайска топлина и седна на един от двата стола на терасата. Сви крака на седалката, облегна глава на коленете си и се загледа в пейзажа.

Дрю бе предположил, че Джентри е фамилното име на бившия й съпруг. Не знаеше, че се бе отърсила от него като от стара кожа в момента, в който получи развод. Не искаше да има нищо нито общо с Роналд Лоуъри, нито дори с омразното му име.

Точно когато вече мислеше, че гневът най-после я е напуснал, той се промъкваше и я сграбчваше. Както сега. Бе тих и неуловим като мъгла, ала също толкова задушлив и ослепяващ.

Никога ли нямаше да забрави унижението от онази вечер, когато Рон за пръв път заговори за това? Тя беше в кухнята на техния дом в Бевърли Хилс и приготвяше вечерята. Бе един от малкото дни, когато той се върна вкъщи веднага след края на работното време. Но същия следобед се беше обадил, за да я предупреди, че не се очакват раждания, затова ще свърши рано в болницата и ще си тръгне навреме, за да вечеря с нея. В техния брак, който бързо я бе разочаровал, дори една вечеря заедно бе събитие. Ако Рон се опитваше да оправи нещата, Ардън щеше да свърши своята част от работата.

— По какъв случай? — попита тя, когато той дойде с бутилка вино.

Рон собственически я целуна по бузата.

— Нещо като празник — отвърна той загадъчно. Ардън знаеше от опит, че Рон обича да пази тайна, не заради удоволствието, което може би щеше да достави на някой друг, а защото това му даваше чувство за превъзходство. Отдавна се бе научила да не пита. Обикновено изненадите му се оказваха неприятни.

— Печеното ще бъде готово след малко. Защо не влезеш да видиш Джоуи? Седи си в кошарката си и гледа телевизия.

— За Бога, Ардън. Едва съм се прибрал. Последното, което искам, е да слушам бръщолевенето на Джоуи. Направи ми едно питие.

Тя се подчини, без да се замисля — по навик.

— Джоуи е твой син, Рон — забеляза, като му подаде чаша уиски със сода. — Детето те обожава, но двамата правите толкова малко неща заедно…

— Той не може да прави нормални неща.

Ардън мразеше начина, по който Рон изпи на екс питието си и стовари чашата си пред нея с мълчалива заповед да му я напълни отново.

— Точно затова е още по-важно да намериш…

— Господи! Трябваше да се сетя, че ако си дойда с добри новини, ти ще ги развалиш със своето заяждане. Ще бъда в хола. Извикай ме, когато вечерята е готова. Нашата вечеря. Искам да говоря с теб за нещо важно, така че нахрани Джоуи по-рано и го сложи да спи.

С тези думи той излезе от стаята, а тя забеляза с истинско злорадство, че дъното на панталоните му бе увиснало. Когато се запозна с него, Рон беше студент по медицина и се гордееше с атлетичното си телосложение. Сега, много коктейли по-късно, коремът му вече не беше стегнат, задникът му ставаше все по-плосък, а бедрата все по-дебели. Вече не беше толкова приятен и чаровен. И го знаеше. Останал му беше само гинекологичният кабинет, заради който бе жертвал всичко останало. Дори нейната любов.

Тази вечер, когато го повика в трапезарията за вечеря, се опита да бъде красива и привлекателна. Джоуи бе набързо приспан след една кратка и неискрена целувка от баща му. Ардън бе приготвила великолепна вечеря. По онова време й доставяше удоволствие да готви.

— Е, а сега — усмихна се тя през масата на съпруга си след второто парче ябълков сладкиш, — ще ми кажеш ли най-после какво празнуваме?

— Края на нашите проблеми — отговори той възбудено.

Краят на всички нейни проблеми би бил да види, че Джоуи е напълно здрав и живее нормалния живот на тригодишно дете. Но Ардън любезно попита:

— Какви проблеми? Работата ти върви добре, нали?

— Да, но… — Рон въздъхна. — Ардън, ти знаеш, че напоследък имах нужда да… да се отпусна, да се позабавлявам. Ден след ден виждам само жени, които се гърчат в контракции и пищят от болка.

Тя преглътна една кисела забележка. Баща й не бе приемал по този начин работата си, с която се бе занимавал цял живот като един от най-добрите в Лос Айджелйс. Не бе приемал с такава нетърпимост болката на пациентките си, въображаема или не.

— Играх малко на комар и… ами… — Сви рамене и й се усмихна с момчешка според него закачливост. — Фалирал съм. Затънал съм до гуша.

Трябваха й няколко секунди, за да преглътне чутото. После цяла минута, за да се пребори с паниката си. Първата й мисъл бе за Джоуи. Лечението му бе невероятно скъпо.

— Колко… колко си задлъжнял?

— Достатъчно, за да трябва да продам кабинета или така да го заложа, че никога да не го получа обратно, независимо колко пикльовци изродя.

Току-що изядената вечеря й преседна.

— О, Господи! Кабинетът на баща ми…

— По дяволите! — изрева Рон и стовари юмрук на масата така силно, че порцеланът и кристалът издрънчаха. — Кабинетът не е негов, а мой! Той беше един провинциален доктор с демодирани методи, докато аз превърнах този кабинет в една съвременна…

— Фабрика. Така работиш. Без капка съчувствие към жените, които лекуваш.

— Аз им помагам!

— О, разбира се, ти си много добър лекар. Един от най-добрите. Ала ти нямаш чувства, Рон. Ти не виждаш човека в жената, която лекуваш. Интересуваш се само от чековата й книжка.

— Ти обаче нямаш нищо против да живееш тук и да членуваш в един от най-големите клубове…

— Ти искаше тази къща и клуба, не аз.

— Когато една жена излиза от моя кабинет, тя се чувства на седмото небе.

— Ти имаш чаровни маниери. Знам това, Рон. Не съм глупава. Но всичко е само показност. Ти можеш да омаеш един човек, като го накараш да мисли, че се вълнуваш за него.

Той се облегна с лукаво изражение на стола си и протегна крака напред.

— От собствен опит ли говориш?

Ардън сведе очи към чинията. Не й бе отнело дълго време след сватбата, за да разбере, че всичкото му ухажване и клетви за любов са били да спечели не една любеща съпруга, а един добре разработен и печеливш кабинет.

— Да. Знам защо се ожени за мен. Ти ме искаше заради кабинета на баща ми. Съвсем съзнателно го тормозеше, докато получи удар и умря. Сега имаш всичко, което си искал… — Все повече се ядосваше и в заключение изкрещя: — А сега ми казваш, че си на път да загубиш всичко, защото си го проиграл!

— Както винаги, си правиш изводи, без да си чула и половината от онова, което ти казвам! — Рон си наля пълна чаша вино и го пресуши. — Получих възможност да направя много пари.

— Как? От наркотици ли?

Той се смръщи, ала продължи:

— Спомняш ли си, когато преди около година уредих на едно семейство да осинови онова бебе? Те не искаха никакви разправии, никаква бюрокрация, просто дете с редовни документи.

— Помня — отговори тя предпазливо. Какво бе замислил? Черен пазар на бебета? Не би се изненадала. Потрепери.

— Днес имах среща с едни техни приятели. Тайна среща. Защото са много известни… — Замълча драматично и Ардън разбра, че Рон иска да му се помоли да й каже кои са. По-късно щеше да съжалява, че не го бе направила. — Това семейство иска дете повече, отколкото всяко друго, което съм срещал. Опитали са всичко, за да забременее жената. Нищо не помогнало, но той се изследвал. Истински зареден пистолет! — Ухили се похотливо. Тя слушаше стоически с каменно лице. — Обещах, че ще направя каквото мога, за да им намеря дете за осиновяване, без да се разчува. Жената обаче категорично отказа. Искала това дете да бъде от съпруга й.

— Не съм сигурна, че те разбирам…

— Плът от неговата плът, негово семе — извиси Рон театрално глас. — Искат да им намеря майка-заместничка и да я оплодя с неговата сперма. Готово! Имат бебе.

— Чувала съм за майки-заместнички. А ти какво мислиш? Може ли да стане? Би ли го направил?

Той се разсмя:

— Дявол да го вземе, да, бих го направил за парите, за които става дума. Сто хиляди долара. Петдесет за майката, петдесет за мен.

— Сто хиляди… — ахна Ардън. — Трябва да са не само известни, а и богати.

— Всичко, което искат, е здраво бебе и абсолютна тайна. Тайна, Ардън. Необявен доход. Казаха, че ще ми платят в брой.

Ако не беше незаконно, беше неетично. Не можеше да си представи, че някоя жена би се съгласила на подобно нещо.

— И къде ще намериш жена, която да е готова да роди дете, само за да го даде?

Очите му се забиха в нейните и по гърба й полазиха тръпки. Няколко оглушителни мига се гледаха през масата.

— Не мисля, че ще трябва да я търся много далеч — процеди Рон накрая.

Лицето й пребледня като платно. Със сигурност не можеше да има предвид нея. Собствената му съпруга!

— Рон — подзе тя, отвратена от нотката на паника и отчаяние в гласа си, — нали не предлагаш аз да…

— Точно така!

Ардън скочи от стола и се обърна да избяга, ала той бе на крачка зад нея. Едва не й изкълчи ръката, когато я хвана и завъртя към себе си. Лицето му бе червено и я опръска със слюнки, като изръмжа:

— Помисли поне веднъж, Ардън. Ако се съгласиш, ще вземем всичките пари. Аз… ние няма да трябва да ги делим с никого.

— Ще се опитам да забравя, че някога сме говорили за това, Рон. Моля те, пусни ми ръката. Причиняваш ми болка.

— Ще те заболи още повече, ако те изхвърлят от любимата ти къща, в която обичаш да се усамотяваш. Ами Джоуи? Лечението му ни изяжда. И наследството от скъпоценния ти баща. Ще го оставиш ли да върви по дяволите заради твърдите си принципи?

Тя отскубна ръката си и щеше да избяга от него. Но думите му я накараха да се замисли. Не можеше да остави Рон да проиграе всичко, което баща й бе изработил за целия си живот. А Джоуи! Какво биха правили, ако не можеха да си позволят да плащат сметките за лечението му?

— Сигурна съм, че това семейство не е… не е имало предвид съпругата на лекаря, когато те е потърсило.

— Те никога няма да разберат. Не искат да познават майката и не желаят тя да ги познава. Имат намерение да представят детето за свое собствено. Единственото, което искат, е една здрава жена, която да им роди едно здраво дете. Инкубатор.

— Това ли е всичко, което съм аз за теб, Рон? Поръчител на дълговете ти? Инкубатор, от който да направиш пари?

— Питай човек, който знае. Ти не използваш това оборудване за нищо друго. Защо да не родиш с него едно бебе?

Ардън цялата се сви от обидата. Беше вярно. Редкият секс бе постоянен повод за спорове. Тя не изпитваше отвращение от секса. Откровеността на баща й бе възпитала в нея уважение към неговата святост, едно здравословно очакване за удоволствие. Отвращаваше я обаче начинът, по който правеше секс Рон — без любовна игра, без нежност, без любов. Години наред се бе примирявала, докато повече не можеше да търпи и непрекъснато започна да си търси извинения.

Вместо да подхваща стария стар спор, който неизменно завършваше с това, че той почти я изнасилваше, Ардън заяви:

— Не искам да имам дете — детето на друг мъж. Достатъчно ми е, че трябва да се грижа за Джоуи. Почти винаги, когато се връщам от болницата, съм изтощена. Мисля, че просто не съм в състояние да го направя физически, а още по-малко психически.

— Ако решиш, ще бъдеш в състояние. И забрави разните му там глупости за детето на друг мъж. Това е физиологичен процес. Сперматозоид и яйцеклетка. Три-четири, и ето ти бебе!

Тя се отвърна с погнуса. Как можеше да е толкова безчувствен към чудото, на което биваше свидетел всеки ден? Не разбираше защо изобщо търпи този разговор. Може би защото все пак виждаше и своя изход…

— Какво ще обясним на хората, когато се върна от болницата без дете?

— Ще им кажем, че детето се е родило мъртво. Че сме били съкрушени и не сме искали нито голямо погребение, нито помен. Нищо.

— Ами персонала на болницата? Има твърди правила, които забраняват на лекарите да лекуват членове на семействата си. Как ще го направиш, как ще дадеш моето… бебето на жена, която не е била бременна, а ще запишеш моето като мъртвородено?

— Ти за това не се безпокой — прекъсна я Рон нетърпеливо. — Аз ще имам грижата за всичко. Парите правят хората мълчаливи. Акушерките са ми верни. Ще направят онова, което им наредя.

Очевидно бе свикнал с такива интриги. Ала тези неща бяха чужди за Ардън и мисълта за възможните последствия я караше да се чувства неспокойна.

— А как ще… ще го направим?

Сега, когато мислеше, че тя е на път да се съгласи, той се въодушеви още повече:

— Първо трябва да се уверим, че ти не си бременна… — Ухили се мръснишки. — Но това би било почти невъзможно, нали? Ще им покажа медицинския ти картон, който е съвсем чист. Не си имала проблеми с първата си бременност. Ще подпишем договор. Аз ще извърша процедурата в моя кабинет.

— Ами ако не забременея?

— Ще забременееш. Аз ще се погрижа за това.

Ардън потрепери.

— Трябва да помисля, Рон…

— Какво има за мислене! — избухна той, ала като видя как брадичката й упорито се вдигна, смекчи тона и заложи на чара си: — Разбира се. Знам. Помисли няколко дни, обаче те искат отговор до края на седмицата.

Тя му даде отговора си още на следващата сутрин. Рон бе във възторг. Тогава Ардън постави своите условия.

 

 

— Какво?! — изръмжа той.

— Казах, че искам половината пари при раждането, заедно с документите за развод, подписани, подпечатани и заведени под номер. Докато родя, между мен и теб няма да има никакви интимности. От момента, в който изляза от болницата с парите си, не искам повече да те виждам.

— Ти няма да ме изоставиш, миличка. Ако на някой тук му пука, това си ти. Прекалено много те вълнува репутацията на кабинета, за да ме изоставиш.

— Вълнуваше ме. Докато татко беше жив, той беше онова, което трябваше да бъде. Силно подозирам, че под твоите грижи постепенно ще започне да се разпада. Не искам да съм тук, за да го видя. Той вече не е нещо, с което мога да се гордея. — Изправи се. — Ти ме използва, за да получиш кабинета. Сега прави с него каквото пожелаеш. Аз ще родя това дете, защото парите ще позволят на мен и Джоуи да се освободим от теб. Сега ме използваш за последен път, доктор Роналд Лоуъри.

Рон изпълни всички нейни условия. Никога не й го каза, но тя бе съвсем сигурна, че кредиторите му го притискат. Един отчаян човек няма друг избор, освен да приеме поставените му условия. И в деня, в който напусна болницата, Ардън се чувстваше омърсена, използвана, ала свободна и не съжаляваше за решението си. Парите за деветмесечния й труд щяха да й позволят да се грижи по-добре за Джоуи.

Но сега, почти две години по-късно, решението да роди дете от непознат събуждаше у нея противоречиви чувства. Когато тя роди момченце, мечтата на семейство Макаслин се изпълни. Детето обогати техния живот и даде на Дрю опора, когато целият свят се разпадна. Не би ли трябвало дори само това да освободи Ардън от всякакво чувство за вина? Защо продължаваше да се обвинява? Във всеки случай, сега бе твърде късно да се променя историята.

Не бе помръднала, докато си спомняше събитията, които най-накрая я бяха довели на този прекрасен остров. Сега стана и опъна схванатите си от дългото седене мускули. Прекара една спокойна вечер в стаята си, писа малко и най-вече размишлява кога да разкрие на Дрю Макаслин коя е и как да го помоли да й разреши да види сина си.

 

 

— Здрасти! — Дрю дотича до края на корта и погледна нагоре към обичайната й маса. — Изглеждаш свежа като краставичка.

— А ти изглеждаш разгорещен, сякаш идваш от ада.

Той се засмя изненадано.

— Точно така се чувствам. Гари ми вади душата за парите, които му плащам.

— Добре си ги изкарва… — Ардън бе наблюдавала последните два гейма от напрегнатия мач, а Дрю бе играл с пълните си възможности, каквито са били преди скръбта и алкохолът да го съсипят.

Той изглеждаше доволен, че бе забелязала.

— Е, да, успях да направя някой и друг добър удар — призна скромно. — Отварям си апетит за обеда.

— Не бързай заради мен. Приятно ми е да гледам.

Дрю й се поклони, изтича обратно на корта и извика на изтощения Гари, че почивката е свършила. Следващия гейм не пропусна нито една точка. Но при следващия сервис Гари си отмъсти. Няколко пъти играта се изравняваше, докато накрая Дрю взе две точки подред и спечели.

Без да обръща внимание на ободряващите го момичета, които отново се бяха събрали като пъстри пеперуди до оградата, той комично се довлече до стената и вдигна поглед към Ардън:

— Не би ли трябвало матадорът да подхвърли на дамата си ухото или опашката на бика, за да посвети победата си на нея?

— Мисля, че да — засмя се тя. — Обаче, моля те, не режи ухото на Гари!

— Нямам какво да ти хвърля, освен топката за тенис. Или може би една потна кърпа?

— Предпочитам топката…

Дрю й я подхвърли, а Ардън ловко я хвана и царствено кимна.

— Поръчай ми четири чаши вода и след минутка съм твой.

Тя го гледаше, докато той преметна сака си през рамо и изчезна към съблекалните. Преди да се скрие зад тежката метална врата, й махна.

Дали някога се бе замислял за жената, която бе родила детето му, зачуди се Ардън, докато поръчваше неговата вода и още една чаша чай с лед за себе си. Дали някога му бе идвало наум как се бе чувствала тя, когато бе носила част от него в тялото си? Интимност без интимност…

В деня, в който Рон реши, че е в състояние да бъде оплодена — бе мерил температурата й няколко дни подред, — той й нареди да дойде в кабинета му след работно време. Гола и уязвима, легна на гинекологичния стол с вдигнати на стойките крака, а Рон вкара в утробата й замразената семенна течност. Ако имаха късмет, резултатите щяха да са положителни.

— Сякаш не се вълнуваш повече, отколкото от всекидневните неща — забеляза той, надвесен над нея.

— Просто побързай и свършвай по-скоро — отговори Ардън уморено. Плоските му шеги вече не й действаха.

— Не си ли поне малко любопитна? Не ти ли е интересно как изглежда, кой е? Трябва да призная, че е доста красив мъж. Не би ли искала поне малко да се възбудиш преди това, за да е някак по-официално? — Ръката му болезнено замачка гърдите й. — Бих могъл да ти услужа. Всички са си отишли.

Тя го плесна през ръката и Рон се засмя жестоко. Наистина ли мислеше, че лигавата му угодническа усмивка би я хвърлила в огъня на страстта? По бузата й се изтърколи самотна сълза и Ардън отвърна поглед.

— Свършвай, моля те…

— Утре ще го направим пак — обяви той, когато тя седна.

— Утре ли?

— И вдругиден. През трите дни на овулацията… — Надвеси се над масата и я потупа по бедрото. — А после ще седим и ще чакаме.

Тя се молеше да е забременяла от първия опит. Не би могла да го понесе и следващия месец. Молбите й бяха чути. След шест седмици Рон бе сигурен, че е бременна. Веднага съобщи радостната новина на семейството и каза на Ардън, че двамата са във възторг.

— Ще трябва много да се пазиш — предупреди я той. — Не искам нещо да ни провали точно сега.

Тя не мислеше за живота, който носеше в утробата си, като за дете, като за личност, като за човешко същество. Мислеше за него само като за средство, което би дало на нея и Джоуи шанса за щастие, за освобождаване от алчността и егоизма на Рон.

През седмиците, когато сутрин й се гадеше и през дългите изтощителни дни, когато трябваше да кара Джоуи до болницата и обратно, се опитваше да не мрази плода, който не можеше да си позволи да обича. Когато приятелите поздравяваха нея и Рон с бременността, Ардън се насилваше да се усмихва, да приема благопожеланията им и да понася ръката на Рон, собственически преметната през рамото й.

В деня, в който за пръв път усети детето да мърда, изпита миг на невероятно щастие. Но това чувство бе незабавно потиснато, изхвърлено, скрито в някакво тайно ъгълче на душата й. Само нощем, сама в стаята си, докато мажеше надутия си корем с успокояващ лосион, си разрешаваше да мисли за детето. Дали щеше да е момче или момиче? Синеоко или чернооко? А може би щеше да наследи нейните зелени очи?

Тогава започна да мисли и за бащата, чието семе носеше в себе си. На какво ли приличаше? Дали беше мил? Дали щеше да е добър баща? Дали обичаше жена си? Сигурно. Тя явно го обичаше дотолкова, че да позволи на друга жена да роди неговото дете…

 

 

— Ето ме и мен…

— О! — възкликна Ардън, притисна ръка към гърдите си и бързо се обърна. Обектът на нейните мисли се бе навел усмихнат над нея, опрял ръка на облегалката на стола й, близо до голия й гръб.

— Извинявай — искрено се смути Дрю. — Не исках да те стресна.

— Не, не, няма нищо… — Тя усещаше, че страните й пламтят и изглежда толкова объркана, колкото се и чувства. — Просто бях много далеч оттук.

— Надявам се, че мечтите ти са заслужавали пътешествието.

Очите му бяха невероятно сини на загорялото му лице и бяха обкръжени от гъсти черни мигли, изрусели по краищата. Белите му зъби блестяха. Миришеше чудесно на сапун и на скъп одеколон. Очевидно бе решил да остави слънцето да изсуши косата му, защото мокрите кичури се спускаха немирно върху челото му.

Заради онова, което си бе мислила, Ардън не искаше да го вижда като мъж с лице и тяло. Красиво лице. Привлекателно тяло. Бузите й пламтяха при спомена за раждащата живот инжекция, която Рон й бе направил. Тя отмести поглед и облиза нервно устни.

— Не бяха точно мечти — отговори безгрижно, както се надяваше. — Просто се бях отнесла. Нали разбираш, прекрасен пейзаж, звука на прибоя, въздишките на вятъра…

Той се отпусна на стола срещу нея. Носеше кремави панталони и синьо поло. Отпи от ледената чаша с вода и рече:

— Понякога слизам на плажа пред моята къща, особено вечер, и седя цял час или дори повече, без дори да усещам как минава времето. Сякаш сънувам, само дето не спя.

— Мисля, че съзнанието ни има способността понякога да изключва, когато знае, че имаме нужда да избягаме.

— Аха, това ли правиш? Опитваш се да избягаш от мен?

Ардън се засмя и помисли, че никоя нормална жена не би искала да избяга от мъж, който изглежда като него, когато се усмихва.

— Не. Във всеки случай, не преди да ме почерпиш един обед.

— Също като Мат. Винаги иска да го почерпят, преди да прегърне или целуне! — Забеляза стреснатото й изражение и изруга под носа си: — Ардън, ох… по дяволите! Не исках да кажа това. Нищо не искам срещу този обед. Имах предвид…

— Знам какво имаше предвид — усмихна се тя отново. — Не си ме обидил. Наистина!

Дрю сведе очи, без да крие, че устните й му харесват.

— Обаче навежда на определени мисли, нали? За целувки и така нататък…

— Не знам — отговори Ардън сковано.

Цяла сутрин се бе колебала какво да облече. Сега й се искаше да не бе толкова смела. Няколко месеца след смъртта на Джоуи се бе отдала на скръбта и бе допуснала да стане немарлива към себе си. Преди да се впусне в това пътешествие, започна усърдно да тренира, да се храни пълноценно, оправи си ноктите, погрижи се за кожата си, подстрига се и обнови гардероба си, доколкото й разрешаваше ограниченият й бюджет. Бе изненадана от резултатите. Толкова много ли я бе потискал Рон? Сега изглеждаше по-добре, отколкото когато и да било. Този ден не правеше изключение.

Черната еластична блуза без презрамки прилепваше плътно към гърдите й и подчертаваше всяка извивка. Късата бяла пола бе с модерна кройка — с копчета отляво. Бедрата й изглеждаха кадифено-загорели на фона на бялата тъкан. Каишките на черните й сандали без ток обхващаха глезените й. Единствените й бижута бяха верижка около врата и големи бели обици.

Пред огледалото в стаята си бе решила, че изглежда елегантна. Елегантна и шик. Защо сега имаше чувството, че се бе облякла предизвикателно?

Защото очите на Дрю, след като дълго я оглеждаха с очевидно одобрение, я накараха да се чувства съблазнителна. Тя знаеше, че той ще забележи извивката на гърдите й. Никога не бе мислила, че е чувствена, но сега, когато лазурносините му очи се плъзгаха по тялото й, усещаше как всичките й сетива полудяват.

— Може би трябва да започнем с обеда и да продължим оттам нататък — подхвърли Дрю, когато очите му най-после се върнаха към нейните.

— Добре…